Боговете на Марс

Глава XI Когато адът се разтвори

Рано на следващата сутрин Ксодор и аз започнахме работа върху нашия проект за бягство. Първо го накарах да скицира върху каменния под на килията една толкова точна карта на южните полярни области, колкото позволяваха грубите инструменти, с които разполагахме — една тока от моето снаряжение и острия ръб на скъпоценния камък, принадлежащ на Сатор Трог.

По тази карта пресметнах най-общо посоката към Хелиум и разстоянието, на което той отстоеше от изхода на Омен.

После го накарах да начертае и карта на Омен, като посочи ясно положението на Шадор и на отвора в купола, водещ към външния свят.

Аз заучавах тези карти, докато не се запечатиха неизличимо в паметта ми. От Ксодор научих и длъжностите и навиците на стражата, която патрулира около острова. През часовете, отредени за сън, само един воин пази. Той се разхожда по една пътека, която обикаля затвора на разстояние около тридесет метра.

— Ходът на часовите е много бавен — обясни Ксодор — и са нужни близо десет минути, за да направят обиколката си.

Това означаваше, че всяка стена на затвора остава непазена в продължение на пет минути.

— Сведенията, които искаш от мен — продължи Ксодор, — ще ти бъдат по-полезни, след като излезем навън. Нищо от това, за което си попитал, няма решаващо значение за първата ни и основна работа.

— Ние ще излезем много лесно — отговорих му аз. — Остави това на мен.

— Кога ще опитаме?

— Още през първата нощ, когато до брега на острова спре някой малък кораб.

— Но как ще узнаеш, че близо до Шадор е спрял кораб? Прозорците са много високо.

— Не толкова много, приятелю! Погледни!

С един скок аз се озовах горе до решетките на прозорците и хвърлих бърз поглед навън.

Множество малки кораби и два големи бойни лежаха във водите около Шадор.

«Тази нощ», помислих аз и тъкмо се обръщах към Ксодор, когато без предупреждение вратата на килията се отвори и влезе един от пазачите ни.

Ако ме бе видял, шансовете ни за бягство щяха да се стопят, защото сигурно ме очакваше оковаване във вериги. Но те нямаха представа за удивителната подвижност на моите мускули.

Човекът бе застанал с гръб към мен. А един метър по-нагоре бе краят на преградната стена, отделяща нашата килия от съседната.

Това бе единствената ми възможност да избегна откриването ми.

Ако пазачът се обърнеше, бях загубен. Не можех да се спусна незабелязано долу, защото той стоеше съвсем близко.

— Къде е белият човек? — извика той. — Ису заповяда да го доведа — пазачът огледа цялата килия.

В това време аз се изкатерих по желязната решетка на прозореца, стъпих здраво върху перваза с единия крак и скочих през преградната стена.

— Какъв беше този шум? — чух плътния глас на черния пазач, когато при скока металът на снаряжението ми се удари в каменната стена. Притаих се на пода.

— Къде е белият роб? — отново попита пазачът.

— Не зная — отговори Ксодор, — той беше тук, когато ти влезе. Не съм му пазач. Търси го.

Черният изръмжа нещо и после чух шума от отключването на врата и отдалечаващи се стъпки. Повторих действията си и се спуснах в килията до учудения Ксодор.

— Виждаш ли сега как ще избягаме? — казах му шепнешком.

— Аз виждам само как ти можеш, но все още не разбирам как аз ще мина през тези стени. Не ще мога да ги прескоча като теб.

Чувахме пазача да ходи от килия в килия. После отново влезе в нашата. Когато очите му се спряха върху мен, те едва не изскочиха от орбитите си.

— В името на черупката на моя пръв прадядо! — изрева той. — Къде беше?

— Аз съм в затвора, откакто ме доведоха тук вчера — отговорих аз. — Бях в тази стая и когато ти влезе. По-добре се погрижи за зрението си.

Той ме гледаше със смесено чувство на ярост и облекчение. После ме изведе навън.

Попаднахме сред групата на другите пазачи. С тях беше и червеният марсиански младеж.

Пътешествието, което бях направил предния ден до храма на Ису, се повтори. По време на пътуването стражите ни държаха разделени с момчето, така че не можахме да продължим разговора, прекъснат през нощта.

Мисълта за очите на младия човек ме преследваше постоянно. Къде ли съм го виждал по-рано? Имаше нещо много познато във всяка негова черта, в стойката му, в начина на говорене, в жестовете му. Можех да се закълна, че го познавам, но знаех с абсолютна сигурност, че никога не съм го срещал преди.

Когато стигнахме градините на Ису, бяхме отведени не към храма, а в срещуположната посока. Пътят извиваше през красиви паркове и стигаше до грамадна стена, извисяваща се около четиридесет метра нагоре.

Масивните врати водеха към една малка равнина, заобиколена със същите пищни гори, които вече бях виждал в основата на Златните скали.

Тълпи черни хора вървяха в нашата посока и с тях се смесваха моите стари познайници — растителните хора и големите бели маймуни.

Дивите животни се движеха из тълпата, както ни спохождат кучета. Ако се изпречеха на пътя, черните ги изтласкваха грубо настрана, удряха ги с тъпата част на меча и те се свиваха уплашено.

Скоро стигнахме и до целта на пътуването — един голям амфитеатър, разположен на отвъдния край на равнината и на около километър от градските стени.

Черните хора нахлуха през тежка сводеста врата, за да заемат местата си, докато стражата ни отведе до малък вход, близо до единия край на постройката.

Преминахме в неголямо оградено място, под пейките за сядане. Там заварихме няколко други затворници и техните пазачи. Те бяха оковани във вериги, но изглеждаха достатъчно изплашени от многобройната стража. Всеки опит за бягство бе изключен.

Довели ни вече на сигурно място, нашите пазачи намалиха бдителността си. Имах възможност да се доближа до червения марсиански младеж, към когото изпитвах необяснимо влечение.

— Каква ли е целта на това събиране? — заговорих го аз. — Дали не ще се бием за развлечение на първородните, или ни очаква нещо по-лошо?

— Това е част от месечните обреди на Ису — отговори той, — при които черните хора измиват греховете от своите души в кръвта на жертвите си от външния свят. Ако случайно бъде убит някой черен, това е доказателство за неговата невярност към Ису — непростим грях. Ако оцелее в боя, той се смята оправдан завинаги.

Формите на битката са различни. Неколцина от нас могат да бъдат изправени срещу толкова или два пъти повече черни борци. Или поединично ще се бием с диви животни, или с някой от най-прочутите черни воини.

— И ако излезем победители — попитах аз, — какво тогава — свобода?

Момчето се засмя.

— Свобода, наистина! Единствената свобода за нас е смъртта. Онзи, който влезе веднъж във владенията на първородните, не излиза никога. Ако излезем способни борци, позволява ни се да участваме често в ритуалните битки. А ако не сме силни — той сви рамене, — рано или късно умираме на арената.

— Ти често ли си се бил?

— Много често — отговори той. — Това е единственото ми удоволствие. Донесъл съм смъртта на около стотина черни дяволи през близо едногодишното си участие в обредите на Ису. Майка ми би била много горда само ако можеше да знае как съм съхранил бащините традиции в бойното изкуство.

— Баща ти трябва да е бил силен и могъщ воин? — казах аз. — По мое време познавах повечето от бойците на Барзум. Сигурно съм познавал и него. Кой беше той?

— Баща ми е…

— Хайде, калоти! — извика грубият глас на един пазач. — На касапницата! — и ние бяхме изблъскани по грубия наклон, водещ до камерите, под които се излизаше на арената.

Амфитеатърът подобно на всички, които съм виждал на Барзум, бе построен в голям изкоп. Само най-високите места за сядане, които образуваха ниската стена, заобикаляща арената, бяха над нивото на земята. Самата арена бе дълбоко под повърхността.

Под най-долната редица седалки имаше няколко мрежести клетки. Затвориха ни в тях. За съжаление с моя млад приятел не попаднахме заедно.

Срещу моята клетка бе тронът на Ису. Ужасното същество смешно клечеше, заобиколено от стотина робини, залети от блясъка на скъпоценните си накити. Пищни платове с оттенъците на много цветове и избродирани със странни рисунки образуваха меката настилка на платформата.

От четирите страни на трона и няколко метра под него бяха строени три гъсти редици от тежковъоръжени войници. Пред тях стояха висшите сановници на това лъжливо небе — блестящо украсени черни мъже, носещи знака на своя чин, поставен в златни кръгове върху челата.

От върха до дъното си амфитеатърът бе покрит с огромна маса човешки същества. Всеки един от множеството — мъж или жена, — бе облечен в чудесно изработено снаряжение на своя чин или на своя род. До всеки черен стоеше чинно по един или повече роби — пленници от владенията на черните или от външния свят. Всички черни са «благородници». Между първородните няма низши. Дори и най-нискостоящият войник е бог и има роби, които му служат.

Първородните не работят. Мъжете воюват — това е свещена привилегия и дълг, да се бият и умират за Ису. Жените не вършат абсолютно нищо. Робите ги мият, обличат, хранят. Дори някои имат роби да говорят вместо тях — видях една жена, която седеше по време на церемонията със затворени очи, докато робинята разказваше какви събития се разиграват на арената.

Първото събитие на деня бе честването на Ису. То означаваше край за онези бедни нещастници, които бяха видели «божествената» красота на Ису преди една година. Това бяха десет красиви мъже от гордите дворци на мощните джедаи и от храмовете на Свещените терни. Те бяха служили цяла година в свитата на богинята. Днес те трябваше да платят цената на божественото предпочитание с живота си. А утре ще красят трапезите на дворцовите сановници.

На арената заедно с висок черен човек излязоха няколко млади жени. Той ги разгледа внимателно, опипа телата им и избра една между тях, която заведе пред трона на Ису. Отправи няколко думи към богинята. Ису кимна с глава. Човекът повдигна ръцете над главата си в знак на поздрав, хвана момичето за китката и грубо я извлече през малка врата под престола на богинята.

— Ису ще вечеря добре тази нощ — каза един затворник до мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Това бе нейната вечеря, която старият Табис отнесе в кухнята. Нима ти не забеляза как той избра най-здравата и най-добре сложената?

Проклех чудовището, седящо срещу нас на пищния си трон.

— Не се дразни — каза другарят ми по съдба, — ако поживееш още месец сред първородните, ти ще видиш много по-лоши неща.

Обърнах се и видях как вратата на една от близките клетки се отвори и три бели маймуни с рев изскочиха на арената. Момичетата се свиха уплашени в центъра на ограденото пространство.

Едното падна на колене и умолително протегна ръце към Ису. Но отвратителното същество само се наведе напред в сладостно очакване на предстоящото развлечение. Маймуните тръгнаха към групата от ужасени момичета и с демонска ярост и жестокост се нахвърлиха върху тях.

Обзе ме бесен гняв. Подлостта на пияните от власт създания, чийто злобен ум бе измислил такива страшни форми на мъчение, събуди до краен предел мъжеството и храбростта ми и пред очите ми заплува кървавочервената мъгла, която обикновено вещаеше смъртта на враговете ми.

Пазачите лениво стояха пред незамрежената врата на клетката, ми. Наистина, каква нужда от мрежа, за да се опазят тези бедни жертви. Никой от тях не би се устремил към арената, отредена по волята на боговете за смъртно ложе.

Само един мой удар търколи черния в безсъзнание. Грабнах меча му и изскочих. Два мощни скока бяха достатъчни за моите тренирани мускули да ме отнесат до центъра на постланата с пясък арена.

В големия амфитеатър се възцари гробно мълчание. После от клетките на осъдените се разнесоха бурни викове. Моят дълъг меч изсвири във въздуха и главата на една голяма маймуна падна в праха пред краката на момичетата.

На сърдития рев на зрителите от трибуните отговориха радостните викове на затворниците от клетките. С края на очите си видях двадесетина пазачи да хукват към мен. Зад тях от клетките изскочи една фигура. Това бе марсианският младеж, чиято личност все повече и повече ме интересуваше.

За миг се спря пред останалите клетки и издигна меч.

— Елате, мъже от външния свят! — извика той. — Нека умрем като достойни воини и заедно с този непознат мъж да превърнем днешното честване на Ису в пир на отмъщението, което ще отеква през вековете и ще накара черните хора да се смразяват от страх при всеки нов обред на Ису. Елате! Стойките извън клетките ви са пълни с оръжие.

В отговор на неговия зов гръмовният вик на затворените червени хора разцепи въздуха. Вътрешните пазачи паднаха под напора на ревящите тълпи и клетките избълваха своите обитатели, жадни за отмъщение.

Външните стойки бяха оголени от мечовете, за да могат затворниците да влязат в бой.

Докато нападащите пазачи бяха все още далеч, главите на няколко големи маймуни паднаха под удара на меча ми. Зад гърба ми останаха младите момичета, които трябваше да спася от жестоката участ. Исках така да се отплатя за всички жертви, че дълго да бъда помнен в земята на първородните.

Удивителната бързина, с която младият червен мъж догонваше пазачите, ме изуми. Такава удивителна ловкост и гъвкавост на мускулите и тялото не бях виждал у никой марсианец и можеха да се сравнят единствено с тези на земните хора.

Устремът на нападението му хвърли в ужасна паника стражите — те се почувстваха като попаднали в капан.

От време на време в последвалата бърза борба долавях блясъка на неговия меч и движенията на младото тяло от стоманени мускули, което изпълваше сърцето ми с необяснимо вълнение и силна гордост.

По красивото лице на момчето играеше мрачна усмивка — язвително предизвикателство към враговете. В изкуството му да се бие откривах черти, подобни на онези, които винаги са отличавали и мен самият в полето на честта.

Това далечно сходство ме накара да заобичам повече младия марсианец, а страхът, който всяваше мечът му сред черните войници, ме изпълваше с дълбока почит.

Аз воювах така, както хиляди пъти преди това — с хитрост и ловкост избягвах ударите на неприятелите, което ми позволяваше изневиделица да атакувам, за да забия острието на оръжието си в сърцето или гърлото на някой от тях.

Едно голямо отделение от личната стража на Ису бе насочено към арената. То се впусна напред с бесни викове, но срещу него от всички страни застанаха въоръжените затворници.

В разстояние на половин час като че ли се беше разтворил адът. Ние се биехме в ограденото пространство на арената сред тълпата виещи, проклинащи, опръскани с кръв демони. И до себе си винаги усещах силата на младия мъж.

Сред шума на битката успях да заповядам на затворниците да се наредят около нас в груб строй, за да защитим и опазим в центъра момичетата.

Мнозина от другарите ми паднаха мъртви, не много повече жертви дадоха враговете ни.

Десетки черни благородници, досега само зрители на това жестоко зрелище, извадиха мечовете си. Те искаха да ни унищожат с количествено надмощие.

Бързият ми поглед долови лицето на «божествената» Ису, разкривено от гримаса на ненавист и ярост, в което обаче прочетох и изражението на смъртен страх. Нескритият ужас в малките злобни очи ме вдъхнови.

Бързо заповядах на петдесетина затворници да образуват нов, по-тесен кръг около момичетата.

— Останете и ги защитавайте, докато се върна!

Призовах останалите:

— Долу Ису. След мен към трона! Нека този, който най-много заслужава, да понесе отмъщението ни!

Младежът до мен пръв поде вика «Долу Ису!», а после отвсякъде се понесе въодушевеното «Към трона, към трона!».

Като един човек — през телата на мъртвите и умиращи врагове, ние се хвърлихме с цялата сила на гнева си. Орди от най-силните бойци на първородните се опитаха да спрат нашето настъпление. Преодоляхме ги като редица от хартиени кукли.

— Към трибуните! — извиках аз, приближавайки преградната стена на арената. Само десетина от нас бяха достатъчни за превземането на трона, защото по-голямата част от стражата на Ису воюваше долу на арената.

Затворниците се хвърлиха към пейките, прескачайки ниската ограда, е насочени към жертвите окървавени мечове.

В следващия миг целият амфитеатър се изпълни с виковете на умиращи и ранени, със звъна на оръжие и с тържествуващите възгласи на победителите.

Червеният младеж, аз и десетина други мъже си пробивахме път към подножието на престола. Останалата стража, подкрепена от висши сановници и благородници, се нареди за бой между нас и Ису, която ту изпискваше остри команди към хората си, ту изригваше проклятия върху онези, които искаха да осквернят нейната божественост. Около нея трепереха уплашените й робини, не знаейки дали да се молят за нашата победа или за поражението ни. Мнозина от тях, горди дъщери на някои от най-благородните мъже на Барзум, грабнаха мечовете от ръцете на падналите и се хвърлиха върху стражата на Ису. Но, уви, скоро бяха убити — славни мъченици на една безнадеждна кауза.

Моите другари се биеха добре, но никога, откакто Тарс Таркас и аз воювахме рамо до рамо през онзи далечен горещ следобед срещу ордите на Вархун в мъртвите морски дъна, не бях виждал двама мъже да се борят с такава ярост, както младият червен марсианец и аз се бихме в този ден пред трона на Ису, богинята на смъртта и на вечния живот.

Онези, които стояха между нас и гравирания сорапусов стол, падаха един след друг под ударите на мечовете ни. Други запълваха празнината, но педя след педя, стъпка по стъпка ние си пробивахме път към целта.

«Роби, станете! Вдигнете се, роби» — чу се мощен вик от близките седалки. Той се усили до чудовищен рев, изпълващ въздуха в целия амфитеатър.

За момент, като че ли по обща команда, ние прекратихме боя, за да схванем значението на този зов. Отвсякъде се виждаше как робините се хвърляха срещу своите господарки с първото оръжие, попаднало им подръка. Красиви момичета високо размахваха кинжали, опръскани с кръв. Святкаха мечове, измъкнати под телата на паднали мъртъвци. Тежки украшения, превърнати в тояги — това бяха оръжията на смелите жени, — изливаха дълго набирания гняв в справедливо отмъщение, което отчасти ги възнаграждаваше за неизразимите страдания и жестокости, изживени в дългите години на робство. А онези, които не можеха да намерят друго оръжие, ловко си служеха със силните си пръсти и блестящите си зъби.

Това бе зрелище, което караше човек едновременно да изтръпва и да ликува. Ние отново се хвърлихме в боя и само нестихващият вик на жените «Вдигайте се, роби!» говореше за продължаващата гореща битка.

Само една оредяла верига от черни мъже стоеше между нас и Ису. Нейното лице бе посиняло от ужас, от устата й се стичаше пяна. Тя изглеждаше неподвижна, парализирана от страх. Останахме двамата с младия мъж. Другите паднаха мъртви. Аз самият едва не загинах от един тежък удар, но някаква ръка бе спряла моя противник в момента, когато острието на меча му вече ме докосваше. Младежът също се бе хвърлил към мен, за да забие оръжието си в тялото на един черен воин, преди той да ми нанесе повторен удар. Без тази помощ щях да загина, защото моят меч се бе вклинил в гърдите на един датор. Когато черният падна, грабнах оръжието му и през прострялото тяло срещнах очите на онзи, който ме бе спасил от първия удар. Това беше Федора — дъщерята на Матай Шанг.

— Бягай, принце мой! — извика момичето. — Безполезно е да се биеш повече. Всички на арената са мъртви. Всички, които нападнаха трона, са убити. Останахте само вие двамата с младия мъж. Между пейките все още има ваши бойци, но и те се предават. Чуй — и бойният вик на жените едва се чува, защото са малко. Срещу всеки един от вас ще се изправят хиляди черни от земите на първородните. Бягай към изхода за морето на Корус. Ти може би ще успееш да стигнеш Златните скали и храмовите градини на Свещените терни. Разкажи всичко на моя баща Матай Шанг. Той ще те изслуша и дано двамата намерите начин да ме спасите. Бягай, докато все още има малка възможност. Но не това бе моята задача, нито ме радваше мисълта за жестокото гостоприемство на терните, което не се отличаваше особено от «любезността» на първородните.

— Долу Ису — извиках аз.

Заедно с момчето подехме битката. Гневът ни отне живота на още двама черни бойци. Изправихме се лице срещу лице с богинята. Когато мечът ми се вдигна, за да сложи край на живота й, тя изведнъж се отърси от парализиращия страх и с пронизителен писък се обърна за бягство. Зад нея в пода на естрадата внезапно зейна черна дупка. Тя се хвърли към отвора. Разпръснатата й стража се събра при вика й и се устреми към нас. Един силен удар се стовари върху главата на младежа. Той се залюля, но аз го прегърнах с лявата си ръка и се изправих срещу разярената тълпа от религиозни фанатици, полудели от позора, който бяхме нанесли на богинята им.