Боговете на Марс

Глава VI Черните пирати на Барзум

— Какво е това? — попитах аз.

Тувия посочи с ръка към небето. Видях високо над нас летящи тъмни тела. Почти веднага от странните фигури блесна светлина. Разнесоха се изстрели от пушки.

— Черните пирати на Барзум, о, принце — каза Тувия.

Въздушните кораби на грабителите се спускаха все по-ниско към отбраната на терните. Те изпращаха залп след залп върху пазачите на храмовете. Когато те се спуснаха близо до земята, бойците на терните се устремиха, но техните изстрели не спряха мрачните, черни кораби. Повечето от тях бяха малки машини, построени за двама или трима човека. По-големите се държаха високо, като хвърляха бомби върху храмовете.

Явно в отговор на команден сигнал пиратите се спуснаха стремглаво в самия център на тернските войски. Без да изчакат приземяването на машините, създанията, които ги управляваха, скочиха между терните. Никога не бях виждал подобно сражение. Мислех, че зелените марсианци са най-свирепите бойци във вселената, но стремителната атака на черните пирати надмина представите ми.

Под ярката светлина на двете луни цялата сцена се виждаше до най-малката подробност. Сцена, в която златокосите терни се бореха отчаяно в ръкопашен бой с черните си врагове. Пред очите ни се разиграваха невероятни епизоди — смъртта и вълшебната красота на градината се сляха в едно.

Огънят на битката не ни бе достигнал, но ние ясно виждахме биещите се воини. Особено ме интересуваха черните пирати, за които бях чувал разни легенди по време на моя предишен живот на Марс. Разказваше се, че обитават малка луна и през дълги периоди слизат на Барзум. Нападенията им се отличават с жестокост и насилие. На тръгване отнасят със себе си голяма плячка — огнестрелни оръжия, амуниции, млади момичета, които според слуховете принасят в жертва на някакъв свой бог.

Сега ми се бе предоставил чудесен случай да ги видя отблизо. Те бяха едри хора с красиви и изразителни черти. В погледа им се долавяше хитрост. Само цветът на кожата ги отличаваше от нас — той можеше да се сравни само с полиран абанос, допълващ красотата им. Но никога не бях виждал такава злостна алчност за кръв, каквато тези демони на въздуха проявиха в борбата с терните.

Навсякъде около нас лежаха техните зловещи машини, които терните необяснимо защо не се опитваха да развалят. От време на време някой черен пират изнасяше в ръцете си млада жена и докато неговите другари го защитаваха, той затваряше жертвата си в летящ кораб. Усилията на терните да спасяват бяха безрезултатни.

Тувия успя да ми каже, че черните воини нападат едновременно цялото владение на терните, което окръжава долината Дор.

— Разбираш ли сега, о, принце, защо милиони воини пазят денем и нощем териториите на Свещените терни?

Това, което сега виждаш, е само повторение на онова, ставало тук десетки пъти през петнадесетте години, откакто съм пленница. От незапомнени времена пиратите на Барзум нападат. Но никога не довеждат своите експедиции дотам, че да заплашат с изкореняване расата на терните. Те я използват като забавление в жестоката си бойна игра.

— Защо терните не унищожават техните неохранявани машини? — попитах аз. — Това сигурно би охладило смелостта на черните.

— Не смеят. Преди векове те опитали веднъж, но цял месец след това големи черни бойни кораби кръжали над планините Отц, сипейки тонове бомби над храмовете и градините, докато всички терни, които не били избити, не се скрили за дълго в подземните галерии. Терните знаят, че живеят само по милостта на черните хора. Били са тъй близко до унищожението на расата в онази далечна нощ, че сега не искат да рискуват отново.

Неочаквано и за терните, и за пиратите в боя се намеси нещо ново. Големите банти, които бяхме пуснали в градината, първоначално уплашени, а сега разгневени и възбудени от миризмата на прясна кръв, се хвърлиха сред борещите се. Един ужасен рев на животинска ярост се изтръгна от животните, когато почувстваха топлата плът под мощните си нокти. Настана паника. Терните и черните хора се обърнаха едновременно срещу общия неприятел, защото бантите не проявяваха никакво пристрастие. Под тежината на големите им тела падаха десетки воини. Те покосяваха жертвите си с мощни лапи и разкъсваха телата им. Сцената бе приковала погледите ни, но разбрах, че губим ценно време. Битката можеше да се окаже средство за нашето избавление. Докато терните бяха заети със своите нападатели, аз потърсих място сред борещите се. Ако успеехме да стигнем стените, ние може би щяхме да намерим изход към външния свят, такъв, който да е по-слабо защитен от стражите. Но мисълта за най-простия път към свободата дойде, когато спрях погледа си на въздушните кораби.

Аз бях напълно запознат с механизмите на всички типове летателни машини на Барзум. Девет години бях участвал в боевете с флотата на Хелиум. Бях летял с малка разузнавателна машина, бях командвал и най-големия боен кораб, който някога е плувал във въздуха на умиращия Марс.

Мисълта при мен бе действие. Хванах Тувия за ръка и пошепнах на Таркас да ме следва. Бързо се спуснахме към една малка машина, която стоеше по-далеч от борещите се воини. Щом влязохме, поставих ръката си на двигателния лост. Натиснах копчето, контролиращо лъча на отблъскването, това чудесно откритие на марсианците, което им позволява да летят в разредената атмосфера на планетата си в големи кораби.

Машината се залюля леко, но не мръдна. Отново вик на предупреждение стигна до ушите ни. Към нас идваха десетина черни пирати. Бяхме открити. Продължавах да натискам с бясна настойчивост малкото копче, което трябваше да ни вдигне в пространството, но корабът не се подчиняваше.

Причината за отказа се криеше в това, че машината бе за двама души. Енергията за отблъскване беше точно изчислена. Голямата тежест на Таркас ни приковаваше.

Черните бяха вече съвсем близо и нямахме време за колебание или съмнение. Аз натиснах копчето дълбоко навътре и го заключих. После дръпнах лоста, измъкнах се от машината и с изтеглен меч посрещнах нападението.

Един женски вик се разнесе зад гърба ми и секунда по-късно, когато черните връхлитаха, чух високо над главата си слабия глас на Тувия: «Принце мой, о, принце, искам да остана и умра с…» Останалите думи се загубиха.

Моята хитрост бе успяла и поне временно Тувия и Таркас бяха в безопасност.

За момент изглеждаше, че не бих могъл да издържа натиска на нападателите си, но и сега, както при други случаи, когато трябваше да устоявам срещу неравенството върху тази планета на буйни същества, аз усетих, че моята земна сила надминава далеч тази на противниците ми.

Размаханото острие на меча ми изплете мрежа от смърт. Черните се опитваха да ме достигнат с късите си мечове, но отстъпиха и по лицата им се изписа уважение.

Знаех, че много скоро големият им брой ще ме изтощи и повали на земята. Щях да падна мъртъв много преди последния от тях. Потръпнах от мисълта, че ще загина по този начин и на това ужасно място, откъдето нито дума за моя край нямаше да стигне до Дея Торис.

Но древният ми дух не се предаде. Борческата кръв на моите прадеди от Вирджиния кипна във вените ми. Обзе ме бурната радост от предстоящ бой. Усмивката, която бе въздействала на хиляди врагове, се появи на устните ми. Мисълта за смъртта напусна съзнанието ми и аз се хвърлих с такава стръв срещу противниците си, която ще помнят завинаги малкото останали живи.

Знаех, че и други черни воини ще дойдат в подкрепление, затова напрягах ума си, търсейки средство за спасение. То дойде неочаквано. В един момент противниците ми се отдръпнаха назад, за да отдъхнат. Гледаха ме злобно, но в поведението им имаше сянка на респект.

— Терн — каза един, — ти се биеш като датор. Без твоята презряна жълта коса и бяла кожа ти би бил чест за първородните на Барзум.

— Аз не съм терн — отговорих аз и се готвех да им обясня, че съм от друг свят, смятайки, че като постигна примирение с тези хора и се боря заедно с тях срещу терните, бих могъл да получа помощта им и да си върна свободата. Но един тежък предмет ме удари със силен трясък между раменете и едва не ме събори.

Когато се обърнах да посрещна този нов неприятел, нещо премина над рамото ми и блъсна в лицето един от черните пирати, който безчувствен падна на поляната. Тогава видях провлачената котва на голям въздушен кораб, може би за около десет души.

Той плуваше бавно над главите ни. Моят единствен шанс за спасение. Корабът се издигаше плавно и сега котвата бе пред мен, само няколко метра нагоре.

Само с един скок пред смаяните погледи на пиратите аз се издигнах високо над тях. С втория скок успях да сграбча вече бързо отдалечаващата се котва.

Висях на едната си ръка, влачен през клоните на високата растителност в градината, и чувах викове и вой под себе си.

Грациозно завивайки на юг, корабът скоро ме отнесе отвъд билото на Златните скали, над долината Дор, където две хиляди метра под мен лежеше трепкащо на лунната светлина загубеното море на Корус.

Изкачих се внимателно до седящо положение върху куките на котвата. Дали случайно корабът не е празен? Дано. Или може би принадлежи на някой приятелски народ и е попаднал в ръцете на пиратите или терните? Фактът, че се оттегляше от сцената на боя, поддържаше отчасти хипотезите ми.

Реших да узная положението и с голяма предпазливост се заизкачвах по веригата на котвата към кабината над мен.

Едната ми ръка бе тъкмо протегната към страничната ограда на кораба, когато две пълни с тържествуваща ненавист очи върху черно лице ме погледнаха.