Боговете на Марс

Глава VII Красивата богиня

Няколко секунди аз и черният пират стояхме неподвижно втренчени един в друг. Мрачна усмивка изкриви красивите устни над мен и студеното кухо око на един револвер потърси средата на моето чело.

Свободната ми ръка успя да се протегне към черното гърло, когато абаносовият пръст натискаше спусъка. Съскането на пирата: «Умри, проклет терн» — бе полузадушено от стискащите ми пръсти. Спусъкът щракна глухо и падна върху празната камера.

Преди да може да стреля отново, аз го бях издърпал толкова много над ръба на кабината, че той бе принуден да пусне огнестрелното си оръжие и да сграбчи оградата с две ръце.

Борихме се дълго — той, за да се спаси от мен, аз — за да го доведа до смъртта му.

Лицето му добиваше все по-мъртвешки оттенък, очите му изскачаха от орбитите си. За него бе очевидно, че скоро ще умре, ако не се откъсне от стоманените ми пръсти. С едно последно усилие той се хвърли назад, пусна ръцете си от оградата, мъчейки се да откъсне пръстите ми от гърлото си.

Именно този миг чаках аз. Смъкнах го надолу с едно мощно дръпване. Падащото му тяло едва не ме откъсна от слабата ми опора, която свободната ръка ми даваше върху котвената верига, и едва не ме увлече със себе си към водите на морето.

Не пусках гърлото му, защото знаех, че само един-единствен негов вик, докато лети към смъртта си в мълчаливата морска бездна, би докарал неговите другари, за да отмъстят.

Усилията му ме свличаха все по-надолу и по-надолу до края на веригата. Постепенно гърченията му отслабнаха и опитите му за спасение секнаха. Отпуснах пръстите си от шията и той бе погълнат от черните сенки на далечината.

Отново се изкачих до оградата на кораба и вдигнах очите си до нивото на кабината, за да разгледам грижливо положението пред мен.

Една луна бе минала под хоризонта, но ясната светлина на далечен сателит заливаше кабината на кораба, релефно очертавайки фигурите на няколко черни войника, налягали в дълбок сън.

Свито близо до основата на едно оръдие, бе вързано здраво младо бяло момиче. Широко отворените му очи с ужасено очакване се вгледаха в мен, когато се издигнах над ръба на кабината. Погледът му се изпълни с облекчение, когато видя мистичната скъпоценност, блестяща в центъра на откраднатото украшение. То не проговори. Вместо това очите му ме предупредиха да се пазя от спящите фигури, които я заобикаляха.

Качих се безшумно в кабината. Момичето ми кимна да се приближа до нея. Помоли ме тихо да я отвържа.

— Аз мога да ти помогна — каза то, — защото ти ще имаш нужда от помощ, когато те се събудят.

— Някои от тях ще се събудят в Корус — отвърнах аз.

То схвана значението на думите ми, но ме ужаси жестокостта на усмивката му. Жестокостта, идваща от ужасно лице, не учудва, но когато тя засегне чертите на една божествена красота, чието изящество трябва да изразява единствено любов, контрастът е страшен.

Отвързах момичето бързо.

— Дай ми един револвер — пошепна то. — Мога да го употребя срещу онези, които твоят меч не накара да замлъкнат навреме.

Предстоеше ми неприятна работа, но сега не беше време нито за морални угризения, нито за прояви на рицарство. Приближих се дебнешком до най-близкия спящ човек. Когато се събуди, той бе вече по пътя за дъното на Корус. От черните дълбочини до нас отекна пронизителният му писък.

Вторият се събуди едва когато го докоснах, и макар че успях да го изхвърля от кораба, дивият му тревожен вик изправи останалите на крака.

Изстрелът от револвера на момичето събори един пират. Останалите четирима се спуснаха с извадени мечове. Моята помощница не смееше повече да стреля от страх да не ме рани, но аз я виждах да дебне по фланга на атакуващите.

Отново попаднах в центъра на гореща битка. Разстоянието бе твърде малко, за да маневрирам. Нападах предпазливо, но със силен удар на меча си намалих с един броя на нападателите си. Вече трима, пиратите удвоиха усилията си. Удрянето на металните оръжия предизвикваше ужасен шум, който се чуваше сигурно на километри в мълчаливата нощ.

После нещата се развиха с такава поразителна бързина, че едва по-късно успях да разбера какво се е случило в онези кратки минути.

Пиратите атакуваха с явната цел да ме изтикат назад няколко крачки, които биха отнесли тялото ми през оградата на кораба в безбрежната пустота. В същия миг момичето стреля. Един пират бе повален, мечът на друг отхвръкна шумно и падна в беадната, третият се строполи с моя меч, забит до дръжката в гърдите му, но с падането си го изтръгна от ръката ми.

Останах сам и обезоръжен пред единствения си враг.

Новите условия за борба очевидно се харесваха на противника ми, защото усмивка на задоволство оголи блестящите му зъби. Големите мускули, които изпъкваха под черната кожа, му вдъхваха увереността, че плячката ще бъде лесна и не си струваше да се вади кинжалът от ножницата.

Оставих го да дойде близо до мен. После се свих под протегнатите му ръце и отскочих надясно. Извъртайки се ловко, аз му нанесох силен удар в брадата, който го простря.

Нисък сребрист смях иззвъня зад гърба ми.

— Ти не си терн — чух нежния глас на момичето — въпреки златните къдри и украшенията на Сатор Трог. В целия Барзум няма човек, който да се бие така, както ти се би тази нощ. Кой си?

— Аз съм Джон Картър, принц от династията на Тардос Морс, Джедай на Хелиум — отговорих аз. — А на кого ми се е паднала честта да служа?

Момичето се поколеба, преди да отговори, и пак попита:

— Ти не си терн. Техен неприятел ли си?

— Бях във владенията им ден и половина. През цялото време животът ми бе в постоянна опасност. Бях измъчван и преследван, нападаха ме въоръжени хора и диви зверове. Никога по-рано не бях се срещал с терните и сега знаеш защо не изпитвам особено голяма любов към тях. Аз казах!

Тя ме гледаше внимателно, като че ли се опитваше да прочете нещо в душата ми, да разгадае характера ми, моите представи за рицарство.

Очевидно резултатът от наблюдението я задоволи.

— Аз съм Федора, дъщерята на Матай Шанг, Свещения хекадор на Свещените терни, техен баща, господар на живота и смъртта на Барзум, брат на Ису, принцесата на вечния живот.

Забелязах, че черният, свален от моя юмрук, бе започнал да проявява признаци на живот. Като свалих ремъците му, здраво вързах ръцете и краката му зад гърба и приковах тежкото му тяло за едно оръдие.

— Защо не по-просто? — попита Федора.

— Не те разбирам.

С леко свиване на прекрасните си рамене тя направи един жест, изразяващ хвърляне през борда на кораба.

— Аз не съм убиец — казах. — Убивам само при самозащита.

Погледна ме втренчено, поклати глава и сбърчи божествените си вежди. И тя не ме разбираше.

Дори и моята Дея Торис не би могла да разбере това — едно глупаво и опасно отнасяне с неприятел. На Барзум милост не се иска, нито се дава и всеки мъртвец означава, че малко повече от намаляващите източници на тази умираща планета ще бъдат разделени между тези, които остават живи.

Но имаше една малка разлика между начина, по който това момиче замисляше унищожаването на противника, и нежното съжаление на моята принцеса за строгата необходимост, изискваща това действие.

Мисля, че Федора по-скоро съжаляваше за вълнението, което зрелището би й доставило, отколкото се притесняваше от факта, че моето решение оставяше жив един неприятел, който можеше да ни заплашва.

Човекът вече бе възвърнал самообладанието си и ни следеше напрегнато с очи. Той беше хубав и силен — със здрави мишци, интелигентно лице и чудесно изваяни черти, на които самият Адонис може да завиди.

Неуправляваният кораб се движеше бавно над долината. Трябваше да поема командването и да насоча полета. Успях да определя разположението на Дор само в най-общи черти. От съзвездията се разбираше, че бе далеч на юг от екватора, но не бях марсиански астроном, за да се ориентирам по-точно без картите и апаратите, с които си служех като офицер от флотата на Хелиум.

Реших, че трябва да поддържам курс в северна посока, който най-бързо би ме довел до по-населените места на планетата. Корабът зави в определения курс. Един натиск върху копчето, контролиращо отблъсквателните лъчи, ни устреми далече в пространството. Лостът за скоростта бе изтеглен до крайната си точка и ние летяхме бързо на север. Издигахме се все по-високо и по-високо над тази зловеща долина на смъртта.

Когато минавахме над владенията на терните, само святкания на оръжията далече долу бяха немият признак за яростта на боя, бушуващ все още край границата. До ушите ни не достигаше никакъв звук, защото през разредената атмосфера трудно прониква звуковата вълна — тя се разсейва във въздуха.

Стана много студено. Дишането ни се затрудняваше. Пиратът и Федора не сваляха погледите си от мен.

— На тази височина бързо ще изпаднем в безсъзнание — каза спокойно момичето. — Ако не искаш смъртта на всички ни, трябва да слезем по-ниско.

В гласа й не долових и отсянка на страх. Все едно ми казваше: «По-добре вземи чадър. Ще вали.»

Спуснах кораба на по-малка височина. И съвсем навреме. Момичето припадна. Черният пират също загуби съзнание, докато аз самият, струва ми се, само с усилия на волята си се държах на крака. Човекът, върху когото падна цялата отговорност, трябва да е в състояние да издържи повече. Сега летяхме ниско над подножията на Отц. Бе сравнително топло и за изтощените ни дробове имаше въздух в изобилие. Мъжът отвори бавно очи, а миг по-късно и момичето.

— Краят беше близък — каза то.

— Това ме научи на две неща поне — отвърнах.

— Какви?

— Че дори Федора, дъщерята на господаря на живота и смъртта, е смъртна.

— Само в Ису има безсмъртие — продължи тя. — Ису е единствено за расата на терните. В това е безсмъртието им.

Долових бегла усмивка върху лицето на пирата при нейните думи. Щяхме да разберем смисъла на тази усмивка по един твърде неприятен начин.

— Ако другото нещо, което току-що си научил — говореше Федора, — те е довело до същите погрешни заключения, то ти не си станал по-богат със знания, отколкото преди.

— Другото е, че нашият черен приятел тук не е от близката луна. Щеше да умре неколкостотин метра над Барзум. Ако ние бяхме продължили полета към Турия, той би загинал много скоро.

Федора учудено погледна пирата.

— Ако не си от Турия, тогава откъде си?

Той сви рамене и извърна главата си в обратна посока. Момичето заповеднически тупна с малкия си крак.

— Дъщерята на Матай Шанг не е свикнала да не получава отговор на въпросите си. Същество от по-долен произход трябва да приеме за чест, че представител на свещената раса, роден да наследи вечния живот, го е удостоил с внимание.

— Ксодор, даторът на първородните на Барзум, е научен да дава заповеди, а не да изпълнява — с усмивка й каза той и се обърна към мен: — Какви са намеренията ти?

— Аз смятам да отведа и двама ви на Хелиум — казах. — Нищо лошо няма да ви се случи. Червените хора на Хелиум са добри и великодушни и ако те изслушат разказа ми и повярват, вече няма да има доброволно поклонение по реката Исс и абсурдната вяра, която са хранили толкова векове в сърцата си, ще бъде изкоренена.

— Ти от Хелиум ли си? — попита пиратът.

— Аз съм принц от династията на Тардос Море, Джедай на Хелиум, но не съм от Барзум. От друг свят съм.

Ксодор внимателно ме наблюдаваше.

— Напълно ти вярвам — ти не си от Барзум — каза той. — Никой от този свят не би могъл сам да надвие осем от първородните. Но защо носиш златната коса и свещеното украшение на терн?

— Те са плячка след победата — казах аз и с един замах свалих перуката от главата си.

Пиратът с учудване погледна моята черна коса. Очевидно той очакваше да види плешивата глава на един терн.

— Но ти наистина си от друг свят — ужасен промълви той. — С кожата на терн, черната коса на първородните и силата на десет датори, превъзходството ти може да признае дори Ксодор. Нещо, което никога не би направил, ако ти беше барзумианец.

— Ти ми каза много неща, приятелю, без да ги обясниш — прекъснах го аз. — Разбрах, че името ти е Ксодор, но кои са първородните и какво е датор и защо не би признал победата на един жител на Барзум?

— Първородните на Барзум — обясни пиратът — са расата на черните хора, на които аз съм датор, или, както биха казали по-низшите барзумианци, принц. Моята раса е най-старата на планетата. Ние следваме произхода си, дошъл от Дървото на живота, което е цъфнало в центъра на долината Дор преди двадесет и три милиона години.

С течение на вековете плодовете на Дървото са претърпели постепенните промени на една еволюция, развивайки се от чист растителен вид към комбинация от растение и животно. В първите етапи плодът на Дървото имал само способността за самостоятелно движение, докато стъблото му си оставало закрепено върху родителското тяло. По-късно в плода се развил мозък, който им позволил да мислят и да се движат. С развитието на усещанията те достигнали до способността да сравняват.

Изминали дълги периоди от време. Върху Дървото се появявали и изчезвали много форми на живот, но все още били свързани с родителското тяло. Най-сетне в плода се развили мънички растителни хора, каквито сега виждаме с огромните им размери в долината на Дор, висящи чрез стъбла, излизащи от върховете на главите им, на клоновете на Дървото.

Пъпките, от които се появявали растителните хора, приличали на големи орехи с диаметър около тридесет сантиметра, разделени чрез двойни преградни стени на четири части. В едната част се развивал растителен човек, в другата — шестнадесетокрак червей, в третата — прародителят на бялата маймуна, а в последната — първичният черен човек на Барзум.

Когато пъпката се пуквала, растителният човек оставал висящ на стъблото си, но другите три части падали на земята, където усилията на затворените в тях същества ги разделяли в различни посоки.

По такъв начин с течение на времето целият Барзум бил покрит с хиляди затворени създания.

Безброй векове те живели дълго в коравите черупки, търкаляйки се из широката планета, попадайки в реки, езера и морета, за да бъдат разпространени все повече и повече по земята на новия свят.

От тях измрели билиони, преди първият черен човек да се освободи от тъмнината. Подтикван от любопитство, той счупил другите черупки. Така започнало заселването на Барзум.

Чистата кръв на първия черен човек останала незаразена от смесване с други създания. От шестнадесетокракия червей и първата бяла маймуна са се породили останалите форми на животинския свят на Барзум.

— Терните — ехидно продължи той — са само резултат на многовековната еволюция на чистата бяла маймуна. Те са от низш произход. Има само една раса от истински и безсмъртни същества на Барзум. Това е расата на черните хора.

Дървото на живота е мъртво, но преди да умре, растителните хора се откъснали от него и сега скитат из Барзум заедно с другите деца на нашия родител.

Тяхната двуполовост им позволява да се размножават като истински растения, но в други отношения те не са напреднали през епохите на съществуването си. Действията и движенията им са до голяма степен дело на инстинкта и не се ръководят от разума, защото мозъкът на растителния човек е малко по-голям от върха на кутрето ти. Той е достатъчен, за да ги насочва към източника на храната им, обикновено растителност и кръвта на животни, както и да командва вкусовите усещания. Те нямат развито чувство за самосъхранение и затова без страх се хвърлят в опасностите, което ги прави свирепи противници в боя.

Не разбрах защо черният човек се опитваше така надълго да обяснява пред неприятеля си произхода на барзумианския живот. Изглеждаше неуместно за един горд член на горда раса да се впуска в разговори с победителя си. Особено когато лежи здраво завързан пред него.

Той лежеше пред мен до лостовете и имаше добра видимост към задния край на кораба. В края на разказа му долових едно напрежение в погледа му, съсредоточен в някаква точка зад гърба ми. После през тъмните орбити на очите му премина тържествуващ блясък.

Бях намалил сравнително скоростта на кораба, защото долината на Дор вече отстоеше на стотици километри от нас и се чувствах в безопасност.

Обзе ме тревога. Проследих неговия поглед, за да видя нещо, което уби малката ми надежда за свобода.

Голям боен кораб, летящ мълчалив и неосветен в тъмнината на нощта, изскочи близо до нас.