Боговете на Марс

Глава XVIII Разказът на Сола

Аз заведох Сола в залата за обеди и когато тя поздрави баща си и останалите, разказа историята за поклонението и пленяването на Дея Торис.

— Девет дни след посещението на Зат Арас Дея Торис се опита да избяга от двореца в тишината на нощта. Макар и да не бях чула нищо за срещата й със Зат Арас, аз разбрах че е станало нещо, което й е причинило душевни страдания. Когато я видях да напуска тайно палата, нямаше нужда да ми разказва намеренията си.

Събудих десетина от най-верните й пазачи, обясних им страховете си и те единодушно заявиха, че ще дойдат с мен, за да следваме любимата принцеса в пътуването й по свещената Исс. Открихме я близо до двореца. С нея бе само вярната й хрътка Ула. Тя се разгневи и заповяда да се върнем, но ние за първи път не я послушахме. Като видя, че няма да я оставим сама в последното й дълго пътуване, тя заплака, прегърна ни и поехме заедно на юг.

На следващия ден намерихме стадо от малки тоати, които облекчиха пътуването ни. Бяхме стигнали далеч на юг, когато сутринта на петия ден забелязахме голяма флота от бойни кораби, плаващи на север. Те ни откриха, преди да можем да се скрием, и скоро бяхме обкръжени от отряд черни мъже. Стражата на принцесата се би храбро, но всички паднаха мъртви. Нас ни пощадиха.

Дея Торис се опита да се самоубие, но един от черните войници изтръгна кинжала от ръцете й. После здраво ни вързаха една с друга.

След пленяването флотата продължи своя път на север. Тя се състоеше от двадесет големи бойни кораба и от малки бързи крайцери. Същата вечер една от малките машини, летяща далеч напред, се завърна с пленница — млада червена жена, заловена край някакви хълмове и, както казваха те, под самия нос на три бойни кораба на червените марсианци.

От откъслечните разговори, които дочувахме, стана ясно, че черните пирати търсят групи бегълци, изплъзнали се от тях преди няколко дни. Че те смятаха залавянето на младата жена за особено важно, бе ясно от дългите й разпити, на които я подложи командирът на флотата. По-късно тя бе доведена при нас.

Новата пленница беше много красиво момиче. Тя разказа, че преди години е тръгнала на доброволно поклонение от двореца на своя баща, Джедай на Птарт. Казваше се Тувия. Когато чу името на принцесата, тя падна на колене, целуна вързаните ръце на Дея Торис и й каза, че същата сутрин е била с Джон Картър, принца на Хелиум, и с Карторис, нейния син.

Отначало Дея Торис не повярва, но като чу разказа за всичките й приключения, откакто е срещала Джон Картър, и за изживяното от него, Карторис и Ксодор в земята на първородните, разбра, че това е истина. «Защото в целия Барзум само Джон Картър може да извърши делата, които ми разказваш.» Тувия не скри както любовта си към Картър, така и неговата преданост и вярност към избраната жена. Дея Торис заплака горчиво, проклинайки Зат Арас и жестоката съдба, принудили я да напусне Хелиум само няколко дни преди завръщането на любимите й хора.

«Аз не те укорявам, че го обичаш, Тувия — каза принцесата. — Че твоето чувство към него е чисто и искрено, виждам от откровеността на изповедта ти пред мен.»

Флотата продължи на север, мина близо до Хелиум, но очевидно те разбраха, че Джон Картър наистина е избягал от тях, и скоро завиха на юг. Един войник влезе в стаята ни и ме повлече навън.

«Няма място за зелени в земята на първородните» — каза той и грубо ме блъсна от палубата на кораба. Струваше му се, че най-лесният начин да освободи кораба от присъствието ми бе да ме изхвърли.

Но добрата съдба ми помогна и по чудо аз се спасих само с леки натъртвания. Корабът летеше бавно и когато политнах през борда в тъмнината надолу, аз се ужасих при мисълта за страшната смърт, която ме чака, защото през целия ден флотата бе летяла стотици метри над повърхността. Но за моя изненада и радост аз паднах върху мека растителност, едва на няколко метра от палубата. Явно, че по това време машината е била съвсем ниско над земята.

Лежах изтощена цяла нощ и на сутринта разбрах щастливата причина, която ме бе спасила. Когато слънцето се показа, видях под себе си обширната панорама на морско дъно и далечни хълмове. Бях паднала върху един висок връх. В тъмнината на нощта корабът просто е драскал гребена на хълмовете и когато е минавал над тях, черният войник ме е блъснал.

На няколко километра западно от мен се виждаше голям воден канал. Достигнах го и разбрах, че е владение на Хелиум. Останалото вие вече знаете.

Дълго време никой не проговори. Дея Торис — в лапите на първородните. Изтръпнах при тази мисъл, но огънят на непобедимата ми самонадеяност пламна в душата ми. Скочих на крака и с вдигнат меч дадох тържествен обет, че ще спася моята принцеса и ще отмъстя за нея.

Сто меча изскочиха от ножниците си и сто бойци се врекоха в живота и съдбата си на делото. Планът ми за действие беше вече готов. Благодарих поотделно на всеки верен приятел и се оттеглих в приемната си зала с Кантос Кан, Тарс Таркас Ксодор и Хор Вастус.

Дълго обсъждахме подробностите около експедицията. Ксодор бе категоричен, че Ису ще избере Дея Торис и Тувия за робини за срок от една година.

— По това време те ще бъдат в сравнителна безопасност — каза той — и ние поне ще знаем къде да ги търсим.

Организирането на флотата за нашествието в Омен бе възложено на Кантос Кан и Ксодор. Първият се зае в най-кратък срок да достави нужните кораби и да осигури пристанище, където Ксодор да ръководи оборудването им. Години наред черният воин бе преустройвал пленените бойни кораби така, че да плават в Омен, и бе напълно запознат с конструкцията и всички спомагателни механизми.

Щяха да ни бъдат нужни шест месеца, за да завършим приготовленията си. Подготовката на експедицията трябваше да се пази в пълна тайна, за да не разбере Зат Арас проекта ни. Кантос Кан бе уверен, че амбициите на този човек са толкова големи, че нищо друго не би го задоволило освен титлата джедай на Хелиум.

— Аз се съмнявам — каза той — дали Арас ще посрещне добре завръщането на Дея Торис, защото това ще означава, че друг човек е по-близо до трона, отколкото той. Когато ти и Карторис бъдете отстранени от пътя му, не ще има нищо, което да му попречи да вземе титлата джедай. Бъди сигурен, че докато в него е върховната власт, тук не ще си в безопасност.

— Има един начин — извика Хор Вастус — да осуетиш намеренията му веднъж завинаги.

— Как? — попитах аз.

Той се усмихна.

— Сега ще го кажа тук, но някой ден ще се покача върху купола на Храма на отплатата и ще го извикам на въодушевеното множество долу.

— Какво искаш да кажеш? — запита Кантос Кан.

— Джон Картър, Джедай на Хелиум — каза тихо Хор Вастус.

Очите на моите другари светнаха и широка усмивка на задоволство се разля по лицата им. Те ме гледаха с очакване. Аз поклатих с глава.

— Не, приятели. Благодаря ви, но това няма да бъде. Поне не сега. Когато узнаем, че Тардос Море и Морс Коджак са изчезнали и не ще се завърнат никога, ако бъда тук, ще се присъединя към вас, за да осигурим на народа на Хелиум свободно да избере бъдещия си господар. Онзи, който той избере, може да разчита на верността на меча ми. Но аз не търся тази чест за себе си. Дотогава Тардос Море е Джедай на Хелиум и Зат Арас е негов представител.

— Както ти кажеш, Джон Картър — каза Хор Вастус. — Но какво става? — извика той и посочи прозореца към градината.

При тези думи той скочи към балкона.

— Ето го къде бяга! — викаше той възбудено. — Стража! Ей, там долу! Стража!

Близо зад него видяхме фигурата на един човек, който притича през една малка поляна и изчезна в храстите.

— Той беше на балкона, когато го видях най-напред — обясни Вастус. — Бързо! Да го настигнем!

Хукнахме към градината и макар че основно я претърсихме заедно със стражата, не открихме и следа от нощния подслушван.

— Какво мислиш за това, Кантос Кан? — попита го Таркас.

— Шпионин, изпратен от Зат Арас. Това е негов стар обичай.

— Той ще съобщи доста интересни неща на своя господар — засмя се Хор Вастус.

— Надявам се, че е чул само нашите думи за новия джедай — казах аз. — Ако е подслушал плановете ни за освобождаването на Дея Торис, това може да доведе и до гражданска война, защото той ще се опита да ни попречи, което аз няма да позволя. Ще се обърна и срещу самия Тардос, ако е нужно. Дори това да хвърли целия Хелиум в кървава разправа, ще се боря за спасението на моята принцеса! Нищо не ще ме спре освен смъртта. Ако умра, приятели, закълнете се да продължите делото и да върнете Дея Торис в двореца на нейния дядо!

Всички положиха клетва с ръце върху мечовете си.

Решихме, че корабите, които се нуждаят от ремонт, ще бъдат закарани в Хастор, друг хелиумски град, далеч на югозапад. Кантос Кан смяташе, че доковете там биха побрали наведнъж най-малко шест бойни кораба. Тъй като той бе главнокомандващ на флотата, за него бе лесно да заповяда изпращането на корабите и да ги задържи в отдалечените места на империята, докато бъдем окончателно готови за нападение срещу Омен.

Обсъждането ни свърши късно през нощта, но подробностите по целия план бяха уточнени и задълженията на всеки един от нас определени.

Кантос Кан и Ксодор трябваше да се грижат за ремонта на корабите. Тарс трябваше да влезе във връзка с Тарк и да разбере отношението на народа си към неговото завръщане от Дор. Ако те са благоприятни, Тарс веднага ще замине, за да организира голям отряд от зелени бойци, които според нашите планове трябваше да се изпратят направо в долината Дор и храма на Ису, докато флотата ни навлезе в Омен и атакува неприятелите. Върху Хор Вастус падна деликатната и трудна задача да организира една секретна войска от бойци, готови да следват Джон Картър навсякъде по пътя му. Тъй като бяхме пресметнали, че ще ни бъдат нужни около един милион души за екипажи на хилядите бойни кораби, за транспорта на зелените войници, както и за спомагателни работи, мисията на Хор Вастус не беше никак лесна.

След като се разделих с всички и пожелах «лека нощ» на Карторис, аз се прибрах в апартамента си, за да прекарам за първи път, откакто се бях завърнал на Барзум, една спокойна и хубава нощ. Но — уви.

Не зная колко дълго съм спал. Събудих се внезапно със запушена уста и здраво вързани ръце и крака. Срещу мен в стаята стояха шестима снажни мъже. Те действаха така ловко, че в момента, когато напълно се разбудих, вече нямах никаква възможност да се съпротивлявам.

Те ме вдигнаха мълчаливо и ме понесоха към вратата на стаята. Успях да видя, че всички от групата бяха с лица, скрити от копринени кърпи. В коридора стигнахме до една секретна врата в стената, която водеше до прохода, свързан с подземията на двореца. Съмнявах се дали някой знае за този изход освен моите близки. Но водачът не се поколеба нито за миг. Той натисна скритото копче и направи път на другарите си да влязат заедно с мен, после затвори вратата и ни последва.

Тръгнахме надолу по каналите към подземията, по извитите коридори, които сам никога не бях изследвал. Вървяхме все напред и напред и аз разбрах, че вече сме далеч от двореца. После пътят тръгна отново нагоре.

Групата спря пред една стена. Водачът почука по нея с дръжката на меча си — три бързи, силни удара; пауза, после още три, пак пауза и накрая два. Секунда по-късно стената се завъртя и аз бях изблъскан в една блестящо осветена зала. Срещу мен се изправиха трима богато облечени мъже.

Един от тях се обърна към мен. Тънките му и жестоки устни бяха извити в иронична усмивка. Самият Зат Арас.