Боговете на Марс

Глава V Коридорите на опасността

Спал съм часове наред, когато внезапно се събудих от тревожни викове. Едва бях отворил очи, и един залп от изстрели проехтя, отекващ в подземните коридори в поредица от оглушителни резонанси. Скочих и видях десетина по-низши терни в отвора на голяма врата. Около мен лежаха труповете на моите сподвижници, с изключение на Тувия и Таркас, които сънят беше спасил. В следващия миг терните свалиха пушките си и лицата им се разкривиха от изненада и тревога.

— Какво значи това? — извиках с гневен тон. — Нима Сатор Трог трябва да бъде убит от своите собствени васали?

— Милост, о, господарю на Десетия цикъл! — каза един, докато другите се опитваха да се измъкнат от присъствието на господаря.

— Попитай ги за мисията им тук — прошепна ми Тувия.

— Какво правите на това място?

— Двама от външния свят са на свобода във владенията на терните. Ние ги търсим по заповед на бащата на терните. Единият е бял с черна коса, вторият — голям зелен воин — и тернът хвърли подозрителен поглед към Таркас.

— Ето един от тях — заговори Тувия, посочвайки Таркас, — а ако погледнете мъртвеца при вратата, може би ще познаете другия. Трябваше Сатор Трог и неговите бедни роби да извършат онова, което по-низшите терни от стражата не успяха — ние убихме единия и заловихме другия. Затова Сатор Трог ни дари свободата. И сега вие с глупостта си дойдохте и избихте всички, без малко да убиете и самия господар.

Съществата гледаха объркани и уплашени.

— Не е ли по-добре да хвърлят тези тела на растителните хора и после да се върнат по местата си? — попита ме Тувия.

— Направете така — наредих аз.

Когато терните прибираха телата, забелязах, че единият от тях, който се наведе към истинския Сатор Трог, взирайки се в лицето му, трепна и хвърли към мен плах поглед. Бях уверен в подозрението му, но стана ясно от мълчанието му, че това беше само едно бледо съмнение, което той не смееше да изкаже. Последният израз, който долових върху лицето му, преди да се изгуби от погледа ми вън от стаята, бе хитрата, тържествуваща усмивка.

Щом и последният терн изчезна, Тувия настоя да тръгнем отново. Тя също бе забелязала съмнението на пазача.

— То не предвещава нищо добро за нас, о, принце — каза тя. — Този терн няма да посмее да те обвини от страх да не направи грешка, но има по-висши с достатъчна власт, които ще поискат сравняване, а това ще бъде фатално.

Изглеждаше, че във всеки случай нашият край може да бъде и смъртта. Бях освежен от съня, но твърде слаб от загубата на кръв и от многото мъчителни рани. Но сега всяка медицинска помощ бе невъзможна. Жадувах за почти магическата целебна сила на балсамите и мехлемите, приготвяни от зелените марсиански жени. Те действаха възраждащо. А сега бях обезсърчен. Никога не бе ме обземало такова чувство на върховна безнадеждност пред опасностите.

Развени от някакво случайно течение, дългите жълти къдри на Свещения терн паднаха върху лицето ми. Дали не могат те да ни открият пътя към свободата? Ако действаме навреме, няма ли да успеем да избягаме, преди да прозвучи общата тревога? Можехме поне да опитаме.

— Какво ще направи тернът най-напред, Тувия? — попитах аз. — За колко време те могат да се върнат?

— Той ще отиде направо при бащата на терните, стария Матай Шанг. Може би ще трябва да чака аудиенция, но понеже е с твърде високо положение сред низшите, Матай Шанг ще го приеме навреме. И ако повярва на разказа му, след час галериите и залите, градините и дворовете ще бъдат изпълнени с преследвачи.

— Значи, каквото ще правим, трябва да е през този час. Кой е най-късият път за излизане от небесния ад, Тувия?

— Право към върха на скалите, принце, и после през градините на вътрешните дворци. Оттам пътят ни ще минава през храмовете на терните към външните дворове. И после стените, о, принце — това е безнадеждно. Хиляди бойци не могат да си пробият път към свободата от това място. Векове наред камък по камък терните са увеличавали защитния вал на крепостта. Една непрекъсната линия от непристъпни укрепления обкръжава външните склонове на планините Отц. В храмовете, които лежат зад стените, има милион воини в бойна готовност. Дворовете и градините са пълни с роби, жени и деца. И никой не може да измине една стъпка, без да бъде открит.

— Ако няма друг път, Тувия, защо се спираш на трудностите му? Ние просто трябва да се справим с тях.

— Не е ли по-добре да направим опит след настъпването на мрака? — попита Тарс Таркас. — Изглежда, че през деня няма шанс?

— Би имало по-голяма възможност през нощта, но тогава стените се пазят по-добре. Но поне в градините има по-малко хора — каза Тувия.

— Колко е часът? — попитах.

— Беше полунощ, когато ме освободи от веригите — отговори тя. — Два часа по-късно стигнахме в склада. Там спа четиринадесет часа. Сега трябва да е отново към залез-слънце. Да погледнем през някой близък прозорец в скалата.

При една внезапна извивка на коридора ние стигнахме до отвор, който гледаше към долината Дор. Надясно, под западната верига на Отц, слънцето залязваше като голямо червено кълбо. Малко под нас, на стража на своя балкон, стоеше Свещеният терн. Неговата служебна роба бе обвита плътно около тялото му в очакване на студа, който настъпваше заедно с тъмнината. През деня тук е винаги много горещо, а нощем страшно студено. При това рядката атмосфера не отразява слънчевите лъчи и не разпръсква светлината им, както върху Земята. На Марс няма здрачаване. Когато големият кръг на слънцето изчезне под хоризонта, ефектът е същият, както при изгасване на лампа в стая. После изгряват мистериозните, магически луни на Марс, летящи като чудовищни метеори ниско над планетата.

Залязващото слънце осветяваше източните брегове на Корус, моравата и пищната гора. Виждахме стада от растителни хора. Възрастните стояха изправени на пръстите и мощните си опашки и режеха с нокти листата и клончетата. Грижливо подкастрените дървета бяха тяхно дело.

Очите ни се спряха и върху течащите води на Исс, извираща от основата на скалите. Скоро от планината изскочи лодка, натоварена със загубени души от външния свят. Всички бяха от високоцивилизованата и културна раса на червените хора, господстващи на Марс.

Очите на вестителя върху балкона се спряха на осъдените, той вдигна главата си и нададе пронизителния, зловещ писък, който викаше демоните за нападение.

Животните се устремиха от гората към брега на реката с големи, неловки скокове. Групата вече беше на поляната, когато страшната орда се появи. След кратка и слаба защита в телата на жертвите се впиха десетки смучещи уста.

Извърнах очи.

— Тяхната роля свърши — каза Тувия. — Когато растителните хора са изпили кръвта, големите бели маймуни ще вземат плячката.

Една дузина от тях вече тичаше през долината към речния бряг. После слънцето се скри и гъстата тъмнина ни погълна.

Тувия ни поведе по коридора през скалите към повърхността — стотици метри над нивото, на което бяхме.

На два пъти големи банди, скитащи на свобода из галериите, преграждаха пътя ни, но при тайнствените думи на Тувия те се оттегляха.

— Ако можеш да премахнеш всички пречки тъй лесно, както командваш тези буйни зверове, не виждам никакви трудности — казах усмихнато на момичето. — Как го правиш?

— И аз не зная точно. Когато за първи път ме доведоха тук, разгневих Сатор Трог, защото го отблъснах. Той заповяда да ме хвърлят в една от големите ями на вътрешните градини, пълни с банти. Нещо в моя глас уплаши животните, готови за нападение. Вместо да ме разкъсат на парчета, както искаше Сатор Трог, те заблизаха краката ми. Той и неговите приятели бяха много изненадани от зрелището и ме задържаха да гледам и уча свирепите създания. Познавам всички по име. Много от тях скитат из тези по-ниски области. Те са чистачите. Мнозина от затворниците умират във веригите си. С помощта на бантите се решава въпросът за санитарното състояние.

В храмовете и градините ги държат в ями. Терните се страхуват от тях и затова рядко слизат под повърхността освен до работа.

Дойде ми наум една мисъл, подсказана ми току-що от Тувия.

— Защо не вземем няколко банти и ги пуснем свободни пред нас под повърхността?

— Това сигурно ще отвлече вниманието от нас — засмя се момичето.

То започна да ги зове с нисък, пеещ глас, докато следвахме уморителния си път през мрежата от проходи и зали.

Скоро тихи, меки стъпки се чуха и зад гърба ни засветиха големи зелени очи. От един страничен тунел гъвкава, жълтеникава редица запълзя дебнешком. Ниско ръмжене оглушаваше ушите ни от всички страни, когато едно по едно свирепите животни се отзоваваха на вика на господарката си.

Подобно на добре обучени кучета, те вървяха заедно с нас, но аз с безпокойство забелязах гладното им изражение, когато ни гледаха с Тарс Таркас. Скоро бяхме заобиколени от около петдесетина животни. Две вървяха като стражи до Тувия. Нечии гъвкави тела от време на време се докосваха до кожата ми. Това бе странно зрелище: почти безшумно вървене на голи човешки крака и животински лапи, златните стени, осеяни със скъпоценни камъни, смъртна светлина, хвърляна от малките радиеви кълба, грамадните гривести, хищни животни, притискащи се с тихо ръмжене в нас, мощният зелен воин, извисен над всички ни, аз самият, увенчан с безценната диадема на един Свещен терн, и водещото процесията красиво момиче. Не ще го забравя скоро.

Тувия ни спря, когато приближихме до голяма, осветена зала. Първо тя погледна вътре и после ни направи знак да я последваме. Стаята бе изпълнена с представители на невероятните видове, населяващи този подземен свят. Една разнородна колекция от мелези — потомци на затворниците от външния свят, червените и зелените марсианци и бялата раса на терните.

Постоянното живеене под земята бе набраздило с особени белези кожите им. Те приличаха повече на трупове, отколкото на живи същества. Едни бяха разкривени, други осакатени, а мнозинството от тях, както ни обясни Тувия, бяха слепи.

Налягали свити или изтегнати на пода, понякога едно върху друго, те ми напомняха илюстрациите, които съм виждал в изданията на Дантевия «Ад». Не бе ли това наистина един ад, населен от загубени души, осъдени без капчица надежда за спасение?

Ние преминахме на криволици из залата, а бантите душеха гладно съблазнителната плячка, простряна пред тях — беззащитна и изкушаваща. Бяхме принудени още много пъти да се срещнем с тези нещастни създания, с оковани затворници и животни.

— Защо не виждаме и терни? — попитах аз.

— Те рядко идват нощем в подземния свят, защото именно тогава големите банти търсят своите жертви. Терните се страхуват от страшните обитатели, които сами са хранили и оставили да се развиват. А и самите затворници понякога се обръщат срещу тях и ги разкъсват. Тернът никога не знае от коя тъмна стене ще излезе убиецът му.

Но през деня е друго. Тогава коридорите и стаите са пълни с пазачи, стотици роби от храмовете горе идват в хамбарите и складовете. Всичко е оживено. Вие не видяхте, защото не ви преведох през обикновените пътища, а през рядко употребяваните околни проходи. Но възможно е да срещнем някои терн и сега. Понякога се налага и след залез-слънце да идват. Затова се движа с такава предпазливост.

Но ние стигнахме горните галерии, без да бъдем открити, и Тувия ни спря в началото на къс, но стръмен наклон.

— Над нас е вратата, която води към вътрешните градини. Оттук пътят ни до външните стени, дълъг шест километра, ще бъде изпълнен с безброй опасности. Навсякъде патрулират стражи. Всеки сантиметър от стените се наблюдава от часовой.

Не разбирах нуждата от такава огромна въоръжена сила, струпана на едно място, оградено от толкова суеверие и мистерии, че нито една душа от Барзум не би се осмелила да приближи до него. Запитах Тувия от какви неприятели се страхуват терните в непристъпната си крепост.

— Те се страхуват от черните пирати на Барзум, о, принце — отговори тя.

Тувия отвори близката врата и до ноздрите ми достигна дъхът на растителността. Лъхна ни студеният нощен въздух. Бантите подушиха непознатите миризми и с глухи ръмжения се хвърлиха стремително напред в градината. Внезапно от покривите на храмовете се разнесе силен вик на тревога и предупреждение, който, подет от място на място, се разпространи във всички посоки, докато не отекна като смътно ехо в далечината.

Големият меч на Таркас изскочи от ножницата. Тувия се сви до мен.