Боговете на Марс

Глава XVII Смъртната присъда

Минути преди назначеното време на следващата сутрин, в нашето помещение влезе стража от офицери на Зат Арас, за да ни придружи в голямата зала на храма.

Преминахме на двойки през широкия Кораб на надеждата, както се нарича платформата в центъра на залата. Бяхме плътно обградени от въоръжена стража. Три гъсти редици зодангийски войници бяха наредени от двете страни на естрадата до входа.

По обичая на Барзум съдиите бяха тридесет и един, избрани между мъжете от благородната класа, защото щяха да се съдят благородници. За мое учудване не видях нито едно познато лице сред тях. Почти всички бяха жители на Зоданга, а те дължаха поражението си от зелените племена и последвалото васалство на Хелиум именно на мен. На какво можех да се надявам аз, Джон Картър, или синът ми, или великият Таркас, командвал дивите племена, които нахлуха в Зоданга, грабейки палейки и убивайки? На малка справедливост?

Около нас обширният колизеунм бе изпълнен с граждани — представители на всички класи, възрасти и полове. Когато влязохме в залата, шумът от разговорите утихна и настана гробна тишина сред десетте хиляди зрители. Ние се изправихме на платформата при Трона на правдата.

Съдиите бяха седнали в голям кръг около периферията на платформата. За нас бяха отделени седалки с гръб към центъра. Ние бяхме седнали така, че да бъдем едновременно с лице към съдиите и публиката. Когато отговаря всеки от нас на въпросите на шеда, ще застава на една по-малка платформа. Самият Зат Арас седеше на златния стол на председателстващия магистър. Когато стражата се оттегли, той стана и извика моето име.

— Джон Картър — заповяда той, — заеми мястото си върху Пиедестала на истината, за да бъдеш съден безпристрастно за делата си и да ти се отдаде заслуженото.

После, обръщайки се към всички в залата, той разказа онова, за което трябваше да плащам.

— Знайте вие, съдии и хора на Хелиум — каза Арас, — че Джон Картър, някога принц на Хелиум, според собственото му твърдение се е завърнал от долината Дор и от храма на самата Ису и че в присъствието на много мъже на Хелиум той богохулстваше срещу свещената Исс, долината, загубеното море на Корус, срещу терните и дори срещу Ису, богинята на смъртта и на вечния живот. И сега, когато вашите очи го виждат върху Пиедестала на истината, вие знаете, че той действително се е завърнал от тези свещени места противно на нашите древни обичаи и нарушавайки светостта на древната ни религия.

Този, който веднъж е бил мъртъв, не може да живее наново. А този, който се опитва да направи това, трябва да бъде умъртвен завинаги. Съдии, вашият дълг е ясен — ничие свидетелство не може да оспори истината. Каква отплата ще поискаме от Джон Картър за делата му?

— Смърт! — извика един от тях.

Но внезапно мъж от публиката скочи на крака, вдигна високо ръката си и извика: «Справедливост! Справедливост!» Това беше Кантос Кан. Той премина устремно покрай войниците и скочи на платформата.

— Каква присъда ще бъде тази? — извика той на Зат Арас. — Подсъдимият не е изслушан, нито му е дадена възможност да извика свидетели в своя защита. В името на народа на Хелиум аз искам безпристрастно и справедливо отношение към принца на Хелиум.

От залата се носеше още един силен призив «Справедливост! Справедливост!». Зат Арас не посмя да откаже.

— Говори тогава! — обърна се гневно към мен. — Но не светотатствай с неща, свещени на Барзум.

— Хора на Хелиум — извиках към всички в залата, — как може Джон Картър да очаква справедливост от хората на Зоданга? Той нито може, нито иска това. Само пред хората на Хелиум той ще говори, без да апелира за милост към никого. Не в защита на себе си, а във ваша. В защита на вашите жени и дъщери, в защита на още неродените. За да ги спася от невъобразимите жестокости, на които, сам видях, са изложени прекрасните жени на Барзум в мястото, което хората наричат храма на Ису. За да ги спаси от обятията на растителните хора и големите бели маймуни на Дор, от жестоката страст на Свещените терни, от всичко, към което студената и мъртва Исс ги води, далеч от живота, любовта и щастието.

Тук едва ли има някой, който да не знае историята на Джон Картър. Как той дойде между вас от друг свят и се издигна от мъченията и преследванията като пленник на зелените хора до най-високото място на Барзум. Нима сте чували Джон Картър да лъже в своя полза или да каже нещо, което ще навреди на хората, да говори лекомислено за странната религия, която не разбира, но уважава.

Няма човек тук, нито другаде на Барзум, който да не дължи живота си на едно мое дело, при което жертвах себе си и щастието на моята принцеса. И затова, хора на Хелиум, аз мисля, че имам правото да бъда чут, за да ми повярвате и да ме оставите да ви служа и спася от лъжата за Дор и Ису, тъй както ви спасих в онзи далечен ден от смъртта.

На вас говоря, хора. Когато свърша, нека съдиите от Зоданга правят с мен каквото решат. Зат Арас взе моя меч, така че никой да не се страхува от мен. Ще ме изслушате ли?

— Говори, Джон Картър, принце на Хелиум — извика един благородник от залата. Зданието се разлюля от одобрителни възгласи.

Зат Арас бе достатъчно хитър, за да не се противопоставя на чувството, избухнало в Храма на отплатата, и аз два часа разказвах пред хората на Хелиум преживяванията си.

Зат Арас се обърна с нисък глас към съдиите:

— Благородници, вие чухте доводите на Джон Картър. Той имаше възможността да докаже своята невинност, но вместо това той използва времето за нови богохулства. Каква е вашата присъда, благородници?

— Смърт на богохулника! — извика един и в миг всичките тридесет съдии се изправиха на крака с вдигнати мечове в знак на единодушно съгласие.

Ако народът не чу присъдата на Арас, той несъмнено чу решението на съда. Сърдито негодувание се понесе над препълнения колизеум и Кантос Кан, който не бе слязъл от платформата по време на моя разказ, повдигна ръка за мълчание. Той заговори със спокоен и равен глас.

— Вие чухте каква съдба отреждат хората на Зоданга на най-благородния герой на Хелиум. Дълг е може би на мъжете на Хелиум да приемат присъдата като окончателна. Нека всеки действа според сърцето си. Ето отговора на Кантос Кан, началник на флотата на Хелиум, на Зат Арас и неговите съдии.

Той откопча своята ножница и хвърли меча си в моите крака. Войници и граждани, офицери и благородници си пробиваха път през кордоните на зодангийските войници към Трона на правдата.

Стотина мъже се изкачиха на платформата и мечовете им иззвънтяха на земята пред мен. Зат Арас и офицерите му стояха безпомощни. Едно по едно аз вдигах оръжията до устните си и ги окачвах върху коланите на притежателите им.

— Хайде — каза Кантос Кан, — нека отведем Джон Картър и неговите приятели до двореца.

— Стойте! — извика Арас. — Войници на Хелиум, никой пленник да не напуска храма.

Войниците на Зоданга бяха единственият организиран отряд от войските на Хелиум в храма, затова Арас бе сигурен, че заповедите му ще се изпълнят. Но не мисля, че е очаквал такава реакция на залата веднага щом войниците тръгнаха да атакуват.

Отвсякъде засвяткаха мечове и хората се устремиха заплашително към зодангийците. Някой извика: «Тардос Морс е мъртъв, да живее Джон Картър!» Само някакво чудо можеше да предотврати яростния сблъсък между хората на Хелиум и отряда на Зат Арас, за да не се превърне в гражданска война.

— Стойте! — извиках им от Пиедестала на истината. — Изслушайте ме отново. Само един-единствен удар с меч може да хвърли Хелиум в ожесточена и кървава война, чиито резултати никой не ще предвиди. Тя ще обърне брат срещу брата и баща срещу син. Ничий живот не заслужава такава жертва. По-скоро аз бих се подчинил на присъдата на Арас, отколкото да стана причина за гражданска война. Нека всеки от нас отстъпи по нещо и да дочакаме завръщането на Тардос Морс или Морс Коджак, неговия син. Ако никой от тях не се завърне до края на годината, делото да се възобнови.

После се обърнах към Зат Арас.

— Ако ти не си по-голям глупак, отколкото те мисля, ще използваш този случай, който ти предоставям, преди да стане много късно. Веднъж извадено оръжието на народа срещу войниците ти, никой в Барзум, дори самият Тардос Морс, не ще предотврати последиците. Говори бързо!

Джедаят издигна глас пред гневното море.

— Спрете, мъже на Хелиум! Присъдата на съда е произнесена, но денят на изпълнението й не е определен — едва сдържаше яростта си той. — Аз, Зат Арас, Джедай на Зоданга, като взех предвид роднинските връзки на пленника и неговите минали заслуги към Хелиум и Барзум, давам отсрочка от една година, или до завръщането на Море Коджак и Тардос Морс. Отивайте си с мир по домовете. Вървете!

Никой не помръдна. Вместо това хората спряха в напрегнато мълчание с поглед, вперен в мен, като че ли чакаха знак за нападение.

— Освободете храма! — заповяда на един от своите офицери Зат Арас.

Опасявайки се от резултата на един опит да се изпълни тази заповед със сила, аз застанах в края на платформата и сочейки към главния изход, казах на хората да напуснат. При молбата ми те тръгнаха като един, мълчаливи и заплашителни, покрай войниците.

Кантос Кан и другите заклели ми се във вярност ме чакаха върху Трона на правдата.

— Ние ще те придружим до палата ти, принце мой — каза Кантос. — Хайде, приятели, да вървим.

И с победоносна усмивка, отправена към Зат Арас, той заслиза по тронните стъпала.

Последвахме го аз, Таркас, Карторис и Ксодор, както и верните ни воини. Нито една ръка не се вдигна да ни спре при тържествения ни ход през хълма.

По булевардите и улиците се бяха струпали хиляди хора, които ни отваряха път, и стотици мечове полетяха в краката ми. Моите стари роби падаха на колене и целуваха ръцете ми. Те не искаха да знаят къде съм бил. Радваха се само на завръщането ми.

— Ах, господарю — извика един от тях, — ако нашата принцеса бе тук, какъв велик ден щеше да е този.

Очите ми потънаха в сълзи и аз извърнах глава, за да прикрия вълнението си. Карторис заплака открито, когато робите се притискаха в него, изразявайки любовта си и скръбта от общата загуба. И Таркас разбра, че дъщеря му Сола е придружила Дея Торис в нейното последно дълго пътуване. Със стоицизъм, присъщ на зелените марсианци, той посрещна новината и не издаде голямата си скръб. Противно на другите представители на расата му у него бяха развити във висока степен любовта, приятелството и милосърдието.

Печална и мрачна бе нашата група, която същия ден седеше на празничен пир в голямата зала в двореца на принца на Хелиум. Бяхме се събрали около стотина души, без членовете на нашия малък кръг от придворни, защото с Дея Торис поддържахме едно домакинство, съответстващо на царския ни ранг.

Масата според обичая на червените марсианци беше триъгълна за тримата членове на семейството. Карторис и аз седнахме в центъра на нашите страни. В средата на третата стоеше празен високият гравиран стол на принцесата. Само великолепните й сватбени украшения и ценности бяха положени на него. Зад облегалката стоеше един роб, както в дните, когато господарката му заемаше мястото си на трапезата. Обичаите в Барзум трябваше да се спазват и аз с мъка и болка в сърцето гледах мълчаливия стол, където трябваше да бъде моята засмяна Дея Торис, от чийто весел смях кънтеше някога голямата зала.

От дясната ми страна седеше Кантос Кан. До празното място на принцесата, на един голям стол пред издигнатата част на масата, която преди много години бях поръчал да се направи специално за гигантския ръст на Таркас, седеше по традиция самият той. Почетното място на една марсианска трапеза е винаги от дясната страна на домакинята и това място бе винаги пазено за него, великия Тарс Таркас, когато ни посещаваше в Хелиум. Хор Вастус заемаше почетното място до Карторис. Около масата цареше тишина. Тъгата от загубата на Дея Торис бе още прясна в душата на всички, а към това се прибавяше и страхът от съдбата на Тардос Морс и Морс Коджак, както и несигурността за бъдещето на Хелиум, ако се окажеше истина, че той е лишен от великия си господар. И внезапно нашето внимание бе привлечено от далечните викове на много хора, без да можем да определим дали са гневни или радостни. Един роб се втурна в залата, за да ни съобщи, че голямо множество е нахлуло през вратите на двореца. След него връхлетя втори.

— Дея Торис е намерена! — викаше той. — Пратеник от Дея Торис.

Не чаках нищо повече. Големите прозорци с изглед към булеварда бяха разположени на срещуположната страна на залата. Не губих време да обикалям голямата маса — с един скок над обядващите аз се озовах на балкона. Няколко метра под него лежеше червената морава на градината, а отвъд нея около един ездач се трупаха хора. Скочих на земята и хукнах към тълпата.

Близо до хората видях, че фигурата върху тоата е на Сола.

— Къде е принцесата на Хелиум? — извиках аз. Зеленото момиче се плъзна от исполинския кон и ме посрещна с думите:

— О, принце мой! — заплака Сола. — Тя е загубена завинаги. Тя сигурно вече е пленница на по-малката луна. Черните пирати на Барзум я отвлякоха.