Боговете на Марс

Глава XIV Очите на мрака

Моят син! Не вярвах на ушите си. Изправих се бавно и застанах пред красивия младеж. Сега, когато го гледах толкова отблизо, разбирах защо неговото лице и личност са ме привличали така силно. В точно изваяните му черти откривах следи от несравнимата красота на майка му, а сивите му очи и изражението бяха мои.

Момчето ме гледаше едновременно с надежда и страх.

— Разкажи ми за майка си — помолих го аз, — разкажи ми всичко за годините, през които безпощадната съдба ме лиши от скъпото й присъствие.

С щастлив вик то се хвърли към мен и обви с ръце шията ми. Когато го притиснах до себе си, сълзи на радост овлажниха очите ми. Но не се срамувам и не съжалявам, защото дългият живот ме научи кога човек може да се поддава на слабостта и кога трябва да бъде строг и силен.

— Твоята фигура, твоята смелост, силата на меча ти — каза момчето — знаех ги от дългите разкази на майка ми. Но дори и при такива доказателства аз не можех да повярвам в истината за нещо, което ми изглеждаше толкова невероятно. Знаеш ли кое ме убеди повече от всичко?

— Кое, момчето ми?

— Първите думи, които отправи сега към мен — каза то. — Те бяха за майка ми. Никой друг освен човека, който я обича истински, както неведнъж ми е казвала тя, не би попитал най-напред за нея.

— Сине мой, през тези дълги, мъчителни години едва ли има момент, в който светлият образ на майка ти да не ме е следвал. Разкажи ми за нея.

— Онези, които я познават отдавна, казват, че тя не се е променила. Станала е дори по-красива. Само когато мисли, че не я гледам, лицето й става печално и замислено. Тя винаги мисли за тебе, татко мой, и целият Хелиум тъгува заедно с нея и заради нея. Народът на нейния баща я обича дълбоко. Той е обичал и теб и почита твоята памет като спасител на Барзум.

Всяка година в деня, когато ти си прелетял през един почти мъртъв свят, за да отключиш секрета на онази страшна врата, зад която лежи мощната жизнена сила, става голямо празненство в твоя чест. Но благодарността на хората се смесва с техните сълзи — сълзи на истинска тъга, че творецът на щастието им не е тук, за да сподели радостта от живота. В целия Барзум няма по-велико име от това на Джон Картър.

— А с какво име те назова твоята майка?

— Народът на Хелиум искаше да бъда наречен с името на баща си, но майка ми отказа, защото вие двамата сте избирали заедно името ми и твоето желание трябва да бъде зачетено пред всички останали. Името, с което тя ме зове, е комбинация от нейното и твоето — Карторис.

Ксодор, който бе на кормилото, ме извика:

— Предната част на кораба пада твърде много, Джон Картър. Докато се издигахме под остър ъгъл, това не се усещаше, но сега по хоризонтала става нещо. Явно ударът е отворил един от предните танкове за лъчи.

Повредата се оказа много по-сериозна, отколкото очаквах. Не само ъгълът, под който бяхме принудени да поддържаме предната част, за да запазим хоризонтален курс, пречеше на скоростта ни. Поради бързината, с която се движехме, загубихме голяма част от отблъсквателната си енергия и нямаше да мине и час, когато задната част на кораба рязко щеше да се вдигне нагоре.

Отново поех кормилото за управление и тъй като нямахме друг избор, устремих малката машина на север. Междувременно Карторис и Ксодор работеха при голямата цепнатина и без резултат се опитваха да спрат потока на изтичащите лъчи.

Бе все още тъмно, когато преминахме северната граница на ледената покривка и облаците. Под нас лежеше един типичен марсиански пейзаж. Вълнисти охрени дъна на отдавна мъртви морета, ниски хълмове, мрачни и безмълвни древни градове, огромни развалини, обитавани само от вековните спомени за някогашна мощна раса и от големите бели маймуни на Барзум.

Ставаше все по-трудно да поддържаме хоризонталния курс. Все по-ниско се спускаше предната част на кораба ни, докато не стана необходимо да спрем машината, за да предотвратим лошото падане.

Когато слънцето се показа и светлината на деня прогони мрака на нощта, корабът ни направи един последен слаб опит да се устреми, но се наклони на едната си страна и изкривен под застрашителен ъгъл, се изви в бавен кръг. Носът му се спусна надолу. Хванахме се здраво за перилата и напречните греди и вързахме ремъците си за страничните пръстени. В следващия миг корабът ни се изправи под ъгъл от деветдесет градуса и ние увиснахме на ремъците си с крака, безпомощно люлеещи се високо над повърхността.

Бях близо над контролните уреди и протегнах ръка към лоста, който управляваше отблъсквателните лъчи. Машината се подчини и започнахме бавно да се спускаме към земята.

Измина половин час, преди да стъпим на твърда почва. Право на север от нас се издигаше ниска редица хълмове, към които решихме да се насочим, тъй като те ни даваха по-голяма възможност да се скрием от евентуални преследвачи, ако те попаднеха на следите ни.

Час по-късно бяхме в подножията на хълмовете сред красиви растения, типични за безводните пустинни места на планетата. Изобилието от големи млечнодайни храсти — странни растения, даващи питие и храна на зелените хора, утоли страшния ни глад. После под едрите им корони, които ни прикриваха от скитащи се въздушни разузнавачи, потънахме в сън — за първи път от толкова много часове. Това бе началото на моя пети ден на Барзум, откакто космическата сила ме пренесе от моята селска къща над бреговете на Хъдзън в красивата, но ужасна долина Дор. През цялото това време бях заспивал само два пъти.

Внезапно се събудих от нечии целувки, покриващи ръката ми. Трепнах, отворих очи и видях пред себе си красивото лице на Тувия.

— Принце мой! — плачеше тя от радост. — Ти си жив, принце мой, а аз те оплаквах като мъртъв. Моите прадеди ме чуха, не съм живяла напразно.

Гласът на момичето събуди Ксодор и Карторис. Синът ми се вгледа учудено в момичето, но то явно не виждаше никой освен мен. Освободих се меко от ръцете и ласките й.

— Хайде, Тувия — обърнах се към нея с успокояващ тон, — ти си преуморена от изживените опасности и лишения. Не забравяй, че аз съм съпругът на принцесата на Хелиум.

— Не забравям нищо, принце мой — каза момичето. — Не очаквам да ми говориш за любов, но нищо не може да ми попречи да те обичам. Никога не съм искала да взема мястото на Дея Торис. Моето най-голямо желание е да ти служа като робиня, принце мой. По-голяма чест не бих могла да очаквам, нито да жадувам по-голямо щастие!

Изпаднах в неловко положение, макар и да знаех марсианския обичай, допускащ мъжете да имат робини, които винаги могат да разчитат на рицарската им смелост и чест. Но за свои слуги винаги бих взимал само мъже.

— Ако аз някога се завърна на Хелиум, Тувия, ти ще дойдеш, но не като робиня, а като почтена гостенка. Там ще намериш красиви, млади благородници, които биха се изправили и срещу самата Ису само за да спечелят една твоя усмивка. Аз бих те омъжил за един от най-добрите между тях. Забрави глупавото си, породено от признателност увлечение, което твоята невинност погрешно взема за любов. Аз повече ценя приятелството ти, Тувия.

— Ти си мой господар и ще бъде така, както казваш — отговори тя с нотка на печал в гласа.

— Как попадна тук, Тувия? — попитах аз. — И къде е Тарс Таркас?

— Боя се, че великият Таркас е мъртъв — отвърна тя. — Той беше силен борец, но един отряд зелени хора от друго племе го победи. За последен път го видях ранен и окървавен, отнесен от враговете си към един изоставен град.

— Тогава не си съвсем сигурна, че е мъртъв. А къде се намира този град?

— Той е зад хълмовете. Корабът, с който ние избягахме от градината на терните, не се подчини на слабите ни познания по въздухоплаване и ние около два дни безцелно се носихме из въздуха. Изоставихме машината и се опитахме да стигнем пеша до най-близкия воден канал. Вчера минахме край тези хълмове и стигнахме до мъртвия град. Вървяхме към централната му част, когато от една улица към нас тръгна отряд зелени войници. Първо видяха Таркас, който ме прикриваше с тялото си. Той ме накара да вляза в една отворена врата, да се крия и при удобен случай да избягам. А ако е възможно, да тръгна по пътя за Хелиум. После ми каза: «Аз не мога да се спася, защото това са уорхуните на юга. Когато видят моя знак, чака ме битка до смърт.» Ах, принце, каква ужасна битка беше! Той смело отвръщаше на техните атаки, но след тежък едночасов бой, уморен и изтощен, той падна под устремния им напор. Когато го отнасяха, струваше ми се, че беше абсолютно неподвижен и безжизнен.

— Преди да тръгнем оттук, трябва да се уверим в думите ти — казах аз. — Не мога да оставя Тарс Таркас повече между уорхуните. Тази нощ ще вляза в града.

— И аз ще дойда с теб — каза Карторис.

— И аз — последва го Коодор.

— Никой няма да ме придружава, това е работа, която изисква хитрост и разум, а не сила. Само един човек може да успее там, където много хора биха предизвикали само нещастие. Ако ми потрябва вашата помощ, ще се върна.

Те не останаха доволни от решението ми, но и двамата бяха дисциплинирани войници, възприели безпрекословно моето ръководство. Слънцето почти се скриваше и не мина много време, когато тъмнината на Барзум ни погълна. Дадох някои важни наставления на мъжете, в случай че не се завърна, и тръгнах към града.

Когато преминах хълмовете, блестящите лъчи на близката луна ми откриха варварското величие на старинната столица. Градът беше построен върху леко вълнистите подножия на хълмовете, които в далечното минало са се спускали към морето. Тръгнах безшумно по празните улици.

Зелените хора, които използват тези градове, рядко заемат повече от няколко квартала в централната част. Движех се в сенките на стените. На пресечките внимателно се оглеждах, за да се уверя, че няма никой. Стигнах близо до площада. Наближавайки обитаваната част на града, чух ръмженето на тоатите и зитидарите, затворени в пустите дворове.

Старите, познати звукове, характерни за бита на зелените марсианци, ме изпълниха със спокойствие. Сякаш се бях върнал у дома след дълго отсъствие. Спомних си, когато за първи път ухажвах несравнимата Дея Торис в древните мраморни зали на мъртвия град Корад.

Застанал в сянката на един ъгъл на първия площад, населяван от племето, видях множество войници да излизат от сградите. Те вървяха в една и съща посока към центъра на площада. Познавайки добре обичаите на зелените марсианци, аз реших, че зданието, към което отиват, е или квартирата на главния предводител, или залата за аудиенции, където Джедаят посреща своите подчинени. Във всеки случай беше ясно, че това, което става, е свързано със залавянето на Таркас.

За да стигна до сградата, трябваше да измина по дължина целия ллощад и да пресека един широк булевард. От шума на животните, стигащ до ушите ми, разбрах, че в околните постройки има много хора — навярно няколко общини от голямото племе на южните уорхуни.

Трудно беше да мина съвсем незабелязан, но за да намеря и спася Таркас, ме очакваха много по-големи препятствия. Зданията от южната страна на квартала бяха неосветени и явно ненаселени. Реших да стигна до вътрешния двор през едно от тях. Нищо не се изпречи на пътя ми и аз влязох в един двор, близо до задните стени на източните здания. Натъкнах се на голямо стадо театри, което, необезпокоявано, пасеше мъхообразната растителност — типична за всяка необработваема земя на Марс. Слабият вятър не създаваше опасност животните да ме подушат. Но ако ме усетеха, тяхното квичене и ръмжене щеше да привлече вниманието на хората. Пропълзях в дълбоката сянка на една стена под висящите балкони и стигнах до северните сгради. Първите три етажа бяха ярко осветени, но нагоре всичко тънеше в мрак.

Едничкият ми възможен път минаваше през горните етажи, но до тях можех да стигна само като изкача стените. Достигането до балкона на втория етаж бе сравнително лесно — с един пъргав скок ръцете ми хванаха каменните перила. През отворените прозорци видях зелени хора, налягали върху спалните си копринени или кожени постелки и разговарящи с едносрични думи, които при техните удивителни телепатични способности бяха напълно достатъчни, за да се разбират. Когато се промъкнах по-близо, за да чуя разговора им, един воин влезе в стаята.

— Хайде, Тан Гама — извика той, — ще трябва да отнесем Таркас пред Каб Каджа. Вземи още някой със себе си.

Воинът, към когото бяха отправени думите, стана, направи знак на едного и тримата напуснаха стаята.

Ако можех да ги последвам, бих намерил удобен случай да освободя приятеля си. Но сега поне знаех къде е затворен. Вдясно от мен една балконска врата водеше навътре в сградата. Аз се промъкнах в края на неосветен вестибюл. Беше широк и извеждаше право до срещуположната страна на сградата. От двете му страни бяха вратите на различни апартаменти.

Едва влязъл, видях трима войници в другия край — моите познати от стаята. Един завой надясно ги скри от погледа ми. Последвах ги, макар че постъпката ми беше твърде безразсъдна. Почувствах, че съдбата е добра към мен и щом ми открива такъв случай, аз не бива да го изпускам.

В далечния край на коридора открих една спираловидна стълба. Тримата очевидно бяха напуснали етажа по нея. Доколкото познавах навиците на марсианците, допуснах, че те са слезли надолу.

Сам аз някога бях пленник на жестоките северни уорхуни и споменът за подземния затвор, в който лежах, още не ме е напуснал. Затова смятах, че Таркас лежи в тъмните ями на някое съседно здание и че в тази посока ще открия следите на тримата войници, водещи ме към неговата килия.

Не сгреших. В дъното на стълбата, или по-точно при площадката на долния етаж, видях пътя към подземията и трепкащата светлина на един факел ми откри присъствието на войниците.

Следвах на безопасно разстояние светлината на факела им. Пътят вървеше през лабиринт от извити коридори, осветени само от тази слаба светлина. Бяхме изминали около стотина метра, когато групата сви надясно към една врата. Ускорих крачките си дотолкова, доколкото ми позволяваше тъмнината, и скоро стигнах до отворена врата. През малката цепнатина видях да снемат веригите, оковаващи за стената великия Таркас.

Блъскайки го грубо помежду си, те напуснаха стаята така бързо, че едва не се натъкнаха на мен. Успях да избягам по коридора в посоката, по която ги бях следвал, извън обсега на слабата светлина.

Предполагах, че ще се върнат с Таркас по същия път, което би ги отвело далече от мен. Но, уви, те тръгнаха право срещу мен. Трябваше да побързам пред тях. Не смеех да се скрия в мрака на някой от страничните коридори, защото щях да ги загубя. А и случаят би могъл да ме отведе точно в онзи коридор, по който те ще минат.

Обхващаше ме безпокойство. Не знаех дали няма да падна в някоя ужасна дупка, или ще срещна някое вампирско същество, обитаващо тези подземни светове под мъртвите градове на Марс. До мен все още достигаше слабото сияние на факела, което ми позволяваше да различавам пред себе си посоката на извитите коридори и ме предпазваше от сблъскване в някоя стена.

Стигнах до място, където се пресичаха пет коридора. Тръгнах по единия, но внезапно светлината зад гърба ми изчезна. Спрях се да чуя шума от стъпките им, но ме затисна гробна тишина. Ясно бе, че войниците и пленникът са поели в друга посока. С чувство на облекчение побързах да се върна назад и да потърся по-безопасна и изгодна позиция. Абсолютната тъмнина затрудняваше връщането ми. Трябваше да опипвам на всяка крачка страничната стена, за да не изгубя посоката, водеща към разклона на петте коридора. Струва ми се, че цяла вечност вървях до кръстопътя. Но в никой от коридорите не забелязах дори и слаб признак на светлина.

Ослушах се напрегнато и скоро долових далечно подрънкване на оръжие, някъде в средния коридор. Тръгнах по него, търсейки светлина и звук. Но трябва да си призная, че съм следвал лъжлива следа, защото отново потънах в мрак и мълчание.

Отправих се към разклонението, когато за моя изненада стигнах до вход към три различни коридора, някои от които вече бях преминал в забързания си устрем. Единственото място, където бих могъл да чакам с известна увереност връщането на войниците, бе познатият ми кръстопът. Бях уверен, че Таркас е отведен в залата за аудиенция, за да чуе произнасянето на присъдата. Не се съмнявах, че те ще запазят живота на такъв велик воин като Таркас за участие в традиционните големи игри.

Но ако не намерех правилния път назад, навярно щях да скитам цели дни из страшния мрак, докато изнемогна от жажда и глад и умра… Дочух изведнъж нещо.

Зад гърба ми се разнесе слабо шумолене. Хвърлих бърз поглед през рамо и необикновена гледка смрази кръвта ми. Не толкова сегашната опасност всели страха в мен, колкото нахлулите ужасяващи спомени от едно далечно време. Тогава едва не полудях над трупа на човек, когото бях убил и който две горящи очи, изскочили ненадейно от тъмните дълбини, издърпаха от ръцете ми и повлякоха към мястото на ужасно пиршество. И сега в тези черни подземия аз срещнах същите диви очи, изгарящи ме в мрака, без да откривам и най-малък признак за някакво същество зад тях. Най-страшното качество на тези подземни създания е мълчанието им. Факт е, че човек никога не ги вижда — само злобни, пламтящи очи.

Тръгнах с ръка върху меча си, бавно и заднешком по коридора, отдалечавайки се от нещото, което ме следеше. Но очите напредваха към мен. Не чувах дори естествения шум от дишане. Не можех да се освободя от своя зловещ преследвач. Надясно от себе си долових внезапен шум, но, уви, срещу мен се изправи друга двойка очи, приближаваща от един страничен коридор. После чух същия шум зад гърба си отляво. Съществата бяха навсякъде около мен. Те ме бяха заобиколили при пресечката на двата коридора. Отстъплението ми бе отрязано във всички посоки, освен ако не се опитам да нападна. Не можех дори да определя естеството на зловещите създания. През деня, ако беше необходимо, бих се нахвърлил и срещу най-голямото чудовище, но притиснат от тъмнината на тези мълчаливи подземия, аз се колебаех пред чифт очи. Усетих приближаващата опасност, защото невидимите създания, ако се съди по движението на очите, се приближаваха все по-близко до мен. Постепенно те стесняваха обръча в същото страшно, дебнещо мълчание.

Имах усещането, че ще полудея от ужас. Обръщах се ту на една, ту на друга страна, за да предотвратя някое внезапно нападение. Напрежението бавно ме побеждаваше. Но гневът ми надви и като стиснах дръжката на меча, аз се хвърлих към един от невидимите си мъчители.

Съществото рязко отстъпи, но звукът зад гърба ми ме накара да се обърна навреме. С яростен вик посрещнах коварната атака на останалите, но когато настъпих към тях, те веднага се оттеглиха.

Последваха няколко мои напразни опита да ги нападна директно, но те се отдръпваха винаги в последния миг. Бях подложен на невероятно изпитание. Очевидно бе, че те чакат удобен случай да се хвърлят на гърба ми и сигурно щяха да успеят, защото повече не можех да издържам на голямото физическо изтощение. Чувствах се и психически слаб. Но в крайна сметка реших да преследвам само единия чифт очи поне докато не свърша с едно от тези тайнствени същества и се освободя от сковаващото напрежение.

Освен ускореното ми дишане не се чуваше нищо друго. Но знаех, че враговете ми са близко до мен. Очите пред мен сега не отстъпваха толкова бързо. Бях на една дължина на меча от тях. Вдигнах го, за да нанеса удара, който трябваше да ме освободи, но усетих върху себе си силата на тежко тяло. Нещо студено, влажно и лепкаво се впи в гърлото ми. Паднах безчувствен на земята.