Ангелиада

8.

Мъжът бе млад и слаб и изглеждаше доста немарливо — дрехите му миришеха на масло, а долната му устна беше замръзнала в постоянна тъпа усмивка. Но в гласа му нямаше нищо мързеливо или смешно.

— Забрави, дете — изръмжа той. — Има го Рейф, има ме и мен. Това е единственият екипаж, от който имаме нужда.

— Ами ако ви се наложи да оправяте някаква авария? — възрази Чандрис, като се мъчеше гласът ѝ да звучи колкото се може по-спокойно и убедително. — Имам предвид не тук, а в космоса. Кой ще управлява кораба, ако двамата с Рейф сте заети?

Усмивката сякаш стана по-широка.

— Ти, а?

— Защо не? — настоя Чандрис. — Аз съм експерт-навигатор и пилот и мога да се оправя в двигателното помещение. Ако ми се наложи, и сама ще успея да закарам кораба до Ангелиада и обратно.

— Не, няма — поклати глава мъжът. — И знаеш ли защо? — Той се наведе напред и ѝ се ухили право в лицето. — Защото кракът ти няма да стъпи на този кораб.

После изсумтя и посегна към кутията, която бе оставил на земята.

— Така че чупката, чат ли си? Имаме си работа.

След това се обърна и закрачи към купчината метал, която се издигаше наблизо и заемаше откритата работилница. Чандрис гледаше след него и отчаяно се надяваше, че ще размисли в последния момент.

Но той просто се качи по стълбата и изчезна в търбуха на кораба. Изобщо не се обърна.

Като премигна, за да прогони напиращите сълзи, Чандрис се затътри към металната ограда и портала с избелял знак „Небесният стрелец на Хова“ отгоре. Слънцето надничаше иззад паркираните от другата страна на улицата кораби и докосваше хълмовете в далечината. Бе прекарала тук цял ден, обикаляйки кораб след кораб в опит да намери някой, който да склони да я вземе със себе си.

Никой от собствениците не се държа поне малко учтиво. Повечето бяха груби, саркастични, някои направо побесняваха.

Всички казваха „не“.

Тя постоя известно време облегната на портала. Беше изтощена и отчаяна. От всички страни се чуваше дрънчене на метал и рев на машини — ловците подготвяха корабите си за утрешните полети. Всичко, което бе научила на борда на „Ксирус“… цялото онова време, прекарано в четене, наизустяване и опити да разбере. И на всичкото отгоре я хванаха и едва успя да избяга — без нищо освен дрехите върху себе си.

И всичко това — за нищо.

Вниманието ѝ бе привлечено от някакво движение. Мъж на средна възраст, доста пълен, тромаво се спусна по стълбата на един от корабите и изчезна зад него. Носеше някаква малка кутия.

Чандрис се поколеба. Знаеше, че резултатът ще е същият. Но това бе последният кораб в района, на който не си бе опитала късмета. Ако не друго, можеше поне да свие нещо.

Порталът бе отключен и над него се мъдреше емблема с името на кораба — „Газела“. Чандрис влезе и тръгна към стълбата, като преценяваше кораба. Изглеждаше малко по-зле от останалите, доколкото можеше да съди по външния му вид. Забеляза някакво плавно кръгло разширение в корпуса и се приближи, за да го огледа по-внимателно. По него имаше малки плоски лещи и фина решетка. Блясъкът и чистотата им рязко контрастираше с очукания потъмнял корпус.

— Това е сензорен клъстер.

Чандрис стреснато се обърна. Пълният мъж до стълбата я гледаше.

— Да, зная — каза тя, докато трескаво ровеше в паметта си за изображения на подобни неща, попаднали ѝ във файловете на „Ксирус“. — Спектрален и йонен анализ.

Той се усмихна. Не презрителната гримаса, а обикновена приятелска усмивка.

— Абсолютно правилно. Ти трябва да си онова момиченце, което досажда на всички с молба да я вземат на работа.

— Не съм момиченце — озъби се Чандрис, ядосана от усилията да отговаря на всеки кретен на Сераф. — И ако искате само да ми кажете, че нямате нужда от помощта ми, не си правете труда.

После рязко се обърна и закрачи към изхода. Очите ѝ плувнаха в сълзи от отчаяние и изтощение. Майната му! Майната им на всички! Трябваше да направи нещо по-смислено, вместо да се занимава с тези тъпаци. Щеше да се върне в града, да открадне пари за ядене и да си намери място, където да прекара нощта. А утре щеше да тръгне по улиците и да се опита да се свърже с някой от местните тарикати…

— Е, кажи ми що за помощ предлагаш.

Тя се закова на място.

— Какво?

— Търсиш работа, нали? Ами влез тогава и разцажи какво можеш.

Чандрис бавно се обърна, наполовина убедена, че това е просто номер. Но на лицето на мъжа не бе изписано нищо друго освен любопитство.

— Добре де, идвай — направи ѝ знак той и тръгна нагоре по стълбите с тромавата си походка. — Навън не става по-топло, ако не си забелязала. Обичаш ли чай?

Чандрис пое дъх. Отчаянието и умората изчезнаха, сякаш изобщо не бяха съществували. Да намери точно тук истинско, неподправено и открито гостоприемство… Понякога просто не можеше да повярва на собствения си късмет.

— Благодаря — каза тя. — С удоволствие ще изпия един чай.

Чаят беше горещ и силен, подправен с щипка садра и може би мъничко канела. Силно питие за работещ човек — просто и гостоприемно, без превземки. „Точно такъв чай, какъвто един открит и честен човек би предложил на непознат“ — помисли си Чандрис, докато предпазливо отпиваше от чашата си.

Навън наистина не ставаше по-топло и Чандрис едва сега усети колко е измръзнала. Вдигна чашата до устните си и вдиша парата, като потискаше неудържимото треперене на тялото си.

Или поне си мислеше, че го потиска.

— Още ли ти е студено, дете? — попита закръглената жена, която седеше от другата страна на масата, и посегна към каната. Беше празна. — … Ох! — Тя понечи да стане.

Мъжът беше по-бърз.

— Аз ще се погрижа. — Издърпа каната от ръката ѝ и тръгна към самовара в ъгъла. — Щипка и половина садра, нали?

Жената погледна многозначително Чандрис.

— Ясно ти е колко често той прави чай.

— Не е честно — протестира мъжът и я изгледа обидено. — Как можеш да говориш така? Защо, правих… чакай да помисля… да… правих чай само преди две години. Беше неделя, спомням си съвсем точно.

Жената престорено извъртя очи към тавана, после каза на Чандрис:

— Надявам се, че обичаш чая с повечко садра.

Чандрис мълчаливо кимна, докато гледаше как мъжът тромаво се клатушка с каната. Чудеше се в какъв ли свят е попаднала.

Казваха се Ханан и Орнина Дейвий. Отначало тя предположи, че са съпрузи, но се оказаха брат и сестра — единственият по рода си екип сред останалите двеста, занимаващи се с лов на ангели. Много си приличаха — и двамата бяха средни на ръст, и двамата бяха пълни (Ханан малко повече от сестра си), с издължени лица и живи кафяви очи. Тъмната коса на Орнина започваше да се прошарва със сребърни нишки, а Ханан бе почти съвсем плешив.

Освен това беше сакат.

Не споменаха нито дума за това, но тя не остана с впечатлението, че е някаква тайна. Всеки път, когато Ханан протягаше ръка за нещо, Чандрис забелязваше тънката екзопротеза по дължината на ръката му. Същите приспособления се забелязваха по краката му, под работния комбинезон.

И ако се съсредоточеше, можеше да чуе тихото бръмчене на сервомоторите, когато той се движеше. Вперила поглед в чашата си, стараейки се да не зяпа, тя се зачуди какво ли му се е случило.

Внезапно точно пред носа ѝ се появи каната. Чандрис вдигна глава и видя Ханан — наблюдаваше я с дяволито пламъче в очите.

— Искаш ли още чай? — невинно попита той.

— Благодаря. — Чандрис го погледна сериозно, докато ѝ наливаше. Той отвърна на погледа ѝ с усмивка и седна на стола си.

Орнина не пропусна нито детайл.

— Трябва да му простиш за малките му игрички. — Тя хвърли сериозен поглед към брат си. — Или поне да свикнеш с тях. Късен пубертет, нали разбираш. — Тя взе каната, доля на Ханан и след това на себе си. — Значи така. Ханан каза, че търсиш работа.

— Да — кимна Чандрис и превключи на другата вълна. Ролята на малко замръзнало момиченце беше много привлекателна, но не това се очакваше от нея. — Току-що завърших. Специализирах астрогация1, пилотаж и устройство на космически кораби. Искам да натрупам опит с малки съдове и си помислих, че тук възможностите са най-добри.

— Да смятам ли, че никой друг не е съгласен с това? — попита Ханан.

— Не зная — горчиво каза Чандрис. — Изобщо не се стигна до подобен разговор.

— Защо ли не се учудвам? Ловците са затворена общност. Не допускат чужди.

— Естествено, има и изключения — намеси се Орнина. — Къде си учила?

— В университета Ахан на Лорелей. Документите ми трябваше вече да са пристигнали, но сутринта още ги нямаше.

— И на това не се учудвам — избоботи Ханан. — Оттук до Лорелей има само четири куриера на ден и „Гейбриъл“ държат поне два от тях. Добре дошла в истинския свят.

— Ще проверим документите ѝ по-нататък — каза Орнина. — Чандрис, кажи ми нещо за сибастиевите регулатори.

Сибастиеви регулатори…

— Регулатори на напрежението в автонавигационния интерфейс — цитира тя прочетеното на „Ксирус“. — Обикновено се използват в райони с висока йонна концентрация. — Чудеше се какво ли означава всичко това.

Орнина кимна.

— Самсара-превключвател?

— Устройство за автоматично превключване между различни компютри, сензори или навигационни уреди.

— Аспала-стабилизатори?

— С тяхна помощ не се позволява изместването на полето на хиперпространствения катапулт.

— Бръмчила? — обади се Ханан.

Чандрис сепнато го погледна и изтръпна. Бръмчила?

— Ъъъ…

— Не му обръщай внимание, дете. — Орнина изгледа брат си сурово. — Приказва, колкото да не заспи.

— „Бръмчило“ си е много хубава дума — невинно отбеляза Ханан. — Не съм виновен, че тия младоци не ги учат на нищо.

Орнина го изгледа отново, този път наполовина ядосано и наполовина отчаяно, сякаш искаше да каже „Защо ли изобщо се занимавам с теб?“ Доколкото можеше да се съди по изражението ѝ, явно доста често използваше точно този поглед.

— Чандрис, „бръмчило“ е стар и малко просташки термин за келсиев разделител.

— О! — възкликна Чандрис облекчено. — Това е високоскоростен йонен анализатор.

Орнина погледна въпросително Ханан.

— Е, здравата си наблегнала на книжките — каза той, като гледаше замислено Чандрис. — Предполагам, че знаеш какъв ще е следващият въпрос.

Не точно. Но можеше да се досети.

— Дали имам практически опит?

— Точно така — кимна той. — Е?

— Не съвсем — призна Чандрис, като се взираше внимателно в лицата им. Ей сега щеше да разбере дали я бива да говори щуротии. — Преминала съм през много симулации, разбира се, но съм летяла съвсем малко. Предимно на… „Калкха Т-7“. — Успя да изрови името от паметта си в последния момент.

— На калкхи ли? — Ханан презрително изсумтя. — Да не искаш да кажеш, че някой още използва тези изкопаеми?

— Нашите си бяха в съвсем добра форма — импровизира Чандрис. — Използват се също и за курсовете по поддръжка.

— Със сигурност си понатрупала доста опит с тях — измърмори той.

Орнина отново го възнагради с един от своите погледи.

— Може ли критиката да бъде така добра да си затвори устата? Благодаря. — После отново се обърна към Чандрис. — Разбираш, че един ловен кораб като „Газела“ има малко общо с калкхите. Какво те кара да смяташ, че ще се справиш?

— Със сигурност няма да успея, поне не и в началото — каза Чандрис, като се мъчеше гласът ѝ да звучи спокойно, честно и професионално. Те бяха съгласни… наистина бяха съгласни! — Но имам доста общи познания за корабите и управлението им. И макар че не искам да прозвучи като самохвалство, готова съм да се обзаложа, че мога да науча всичко необходимо за един ловен кораб по-бързо, отколкото всеки друг.

Веднага разбра, че малко е прекалила. Ханан повдигна вежди и дори Орнина изглеждаше изненадана. Двамата се спогледаха. Чандрис се наруга за собствената си глупост. „По дяволите всичко!“ Цялата горчилка от деня отново се върна и се смеси с топлината на чая в стомаха ѝ.

Топлина и за нещастие — кофеин. Не беше слагала нищо в уста от закуска и стимулантът я разтрепери. Погледна сгърчените си на масата ръце и прокле слабостта си и най-вече лъжливата надежда, която я бе довела тук. Бе провалила всичко и ѝ оставаха само две възможности — да изчака ръцете ѝ да се успокоят и да успее да свие нещо, или да забрави за хранене до утре сутринта.

— Колко? — внезапно попита Ханан.

— Какво колко? — погледна го Чандрис намръщено.

— Колко искаш?

Измина цяла секунда, преди да се усети за какво става дума. Най-накрая ѝ просветна.

— Да не искате да кажете… че ме вземате?

— Не можем да ти обещаем, че те взимаме за постоянно — предупреди я Орнина. — Или дори за повече от едно пътуване. И все пак… — Тя хвърли поглед на Ханан, който бързо се извърна. — Все пак на един ловен кораб винаги ще се намери работа за още един човек. Ще те пробваме.

Ханан се надигна от стола си.

— Ела да ти покажа каютата — каза той и пристъпи към вратата. — Вечерята е след половин час. Междувременно можеш да започнеш да се запознаваш с данните на „Газела“.

— По-добре да иде да си вземе багажа — каза Орнина. — Утре сутринта няма да имаш време за това, Чандрис. Излитаме в шест.

— Правилно — изсумтя Ханан. — Имаш ли нужда от помощ?

— Не. — Чандрис се намръщи. — Багажът ми е, както се изразиха на космодрума, „временно изгубен“.

— Сигурно като документите, разбирам — каза Ханан. — Сигурно си бъбрят някъде. Е, както ти казах, добре дошла в истинския свят.

— Надявам се, че не е изгубен наистина — каза Чандрис. Наистина не беше, макар че се съмняваше, че ще успее скоро да се промъкне на „Ксирус“ и да си го прибере. — Казаха, че сигурно ще успеят да го открият утре.

— Е, няма значение. — Орнина огледа бялата рокля, с която Чандрис се бе измъкнала от космодрума: сега бе цялата в прах и мърсотия. — Каквото и да носиш, надали ще ти свърши работа в космоса. След вечеря ще идем да ти потърсим нещо подходящо.

— Би било чудесно. — Чандрис се поколеба. — Искам да ви благодаря… и на двамата — добави тя и погледна към Ханан. — За това, че ми дадохте този шанс. Няма да ви разочаровам.

— Сигурна съм в това — меко каза Орнина. — А сега по-добре върви с Ханан. Ще имаш доста за четене до сутринта.

— Добре — Чандрис се обърна към Ханан, който чакаше до вратата, и се усмихна. Успя. Наистина успя! — Готова съм.

Докато вървяха по тесния коридор, се усмихна още веднъж. Този път на себе си.