Ангелиада

7.

— Добре дошли, сър — чу се учтив женски глас, когато Коста се настани в удобната седалка на таксито. — Къде желаете да отидете?

— До Института за проучване на Ангелиада в Шикари Сити — изръмжа той и затвори вратата, докато мърмореше някаква ругатня. — Сигурно ще искаш и адреса.

— Не е необходимо, сър — отговори колата, докато плавно се отдалечаваше от бордюра. — Институт за проучване на Ангелиада — Шикари Сити, „Ю Сан авеню“ 100. Предполагаемо време за пътуване — четиридесет и шест минути.

— Чудесно — тросна се Коста. — Тръгвай.

Зарея поглед през прозореца, докато таксито се промъкваше през заплетеното движение. Вниманието му се разделяше между тъпата болка в ръцете и раздразнението от онова недоразумение, което местните евфемистично наричаха багажен отсек на космодрума. Това бе може би най-добрият пример за нелеп дизайн, който бе виждал — претъпкано помещение, бавно обслужване, никакви колички за багаж. Много под нивото на стандарта, с който бе свикнал. Наложи му се да пренесе на ръка трите си куфара до таксито.

„И на всичкото отгоре те сигурно са убедени, че всичко работи идеално — мислено изръмжа той. — Само почакайте! Когато дойде Мирът, ще видите какво означава истински космодрум.“

Да не говорим за самия град. Районът, през който минаваше…

— Къде сме? — попита той, докато търсеше комплекта карти, осигурени му от Мира на Лорелей.

— Движим се на север по улица „Кори“ в Магаска Сити — отвърна таксито. — Приближаваме се до пресечката на „Кори“ и „Енам“.

Коста откри мястото на картата си и кимна. От разположението на централните части и заобикалящите ги райони бе стигнал до заключението, че градовете Магаска и Шикари са възникнали през различни времена. По онова, което виждаше през прозореца, можеше да каже, че поне Магаска е тук от доста отдавна.

Зачуди се колко ли време трябва да съществува един град, за да започнат да се появяват бордеи като този.

Овехтелите улици и сгради на Магаска се смениха (доста внезапно) с по-чистите и добре поддържани структури на Шикари. Пристигнаха на мястото точно четиридесет и шест минути след напускането на космодрума.

Коста трябваше да признае, че гледката си я бива. Издигащ се над заобикалящия го алпинеум, Институтът за проучване на Ангелиада сякаш бе въплъщение на вижданията на някакъв съвременен архитект за малък замък без кули. Само на четири етажа, но разпрострял се във всички посоки, той бе изграден изцяло от стъкло, тухли и подобния на мрамор камък, който забеляза на космодрума.

Таксито зави в отбивката и спря пред онова, което явно минаваше за главен вход.

— Колко дължа? — попита Коста, докато напъхваше картите в джоба си и отваряше вратата.

— Четиринадесет руя и двадесет. Желаете ли да повикам количка за багажа?

Въпросът го изненада. Коста не знаеше, че емпирейците могат да поддържат двупосочна връзка от подобен род.

— Не — отговори той, докато пъхаше картата си в съответния слот. Заобиколи колата, вдигна багажника и измъкна куфарите си на паважа. Зачуди се дали на космодрума не ги е мъкнал на ръка от чиста глупост.

Фоайето на института бе внушително — високо два етажа и изцяло облицовано с подобния на мрамор камък. В центъра имаше кръгла рецепция, покрита със същия материал. Зад нея седеше тъмнокожа млада жена.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя, след като Коста стовари куфарите си пред рецепцията.

— Казвам се Джерико Коста, по програмата за обмен на специалисти от университета Кларкстън в Кейрнгорм на Балморал. Би трябвало да сте получили препоръките ми преди седмица.

— Сега ще проверя — кимна тя и пръстите ѝ пробягаха по клавиатурата. — Господин Коста… да, всичко е наред. Все още ли желаете стая в института?

— Ако има — да.

— Запазили сме ви една. — Тя го погледна. — Стая 433, на последния етаж. Ако оставите багажа си на количката, ще ви го изпратя.

Коста изненадано погледна надолу. Не бе усетил кога количката се е приближила до него.

— Благодаря. — Той се наведе за куфарите. — Тези неща са доста тежки.

— Не се съмнявам — съгласи се жената. — Тук има още една бележка — да се срещнете с директор Подолак колкото се може по-скоро.

— Разбира се — отговори Коста, докато внимателно поставяше сака си най-отгоре. Постара се гласът му да звучи съвсем спокойно. Нямаше нужда да се паникьосва. Директорът сигурно беше прегледал фалшивите препоръки и те го бяха впечатлили. — Мога да отида и още сега, но багажът…

— Количката ще се оправи сама. — Жената натисна някакъв бутон и светнаха указателни знаци, водещи към втория етаж по широкото стълбище отдясно. — Кабинетът на директора е точно срещу стълбището. Ще се обадя, че сте тръгнали.

— Благодаря ви.

— Моля. Надявам се, че престоят ви тук ще бъде ползотворен. — Тя се надигна и погледна надолу. — Количка — стая 433.

Количката послушно заобиколи рецепцията и се затъркаля към едва видимите асансьори в дъното вляво. Известно време Коста остана загледан след нея. След това предпазливо пое дъх, обърна се и се заизкачва по стълбището.

Обозначението на вратата го изненада. След цялото великолепие долу, показващо очевиден престиж и липса на финансови трудности, очакваше директорският кабинет да е отбелязан по някакъв хващащ окото начин. В краен случай холограма, а по-вероятно — някакви ореоли или нещо друго, за което в Мира не са и чували. Вместо това се изправи пред една проста табела с гравиран надпис: „Д-р Лаурн Подолак, директор“.

Самата врата също не беше нещо особено — най-обикновено дърво, с дръжка и панти вместо плъзгащ се механизъм. Като се зачуди дали това не е някакъв номер, специално подготвен за новаци, Коста неуверено почука.

— Влезте — чу се глас почти в ухото му. Поне имаха високоговорител. Той завъртя дръжката, бутна и вратата се отвори.

След премеждието с вратата би трябвало да бъде подготвен да види жената, която се усмихваше насреща му зад голямо дървено бюро. Не беше. Директорката бе на средна възраст, облечена в изящна, но проста дреха. В късо подстриганата ѝ коса нямаше украшения и фиби, които носеха буквално всички жени от първа класа на „Ксирус“. Дори огърлицата — единственият ѝ накит — изглеждаше семпла в сравнение с накитите, на които се бе нагледал на кораба.

Изведнъж се усети, че стои и я зяпа… а тя го гледаше, донякъде развеселена.

— Джерико Коста — най-сетне се сети да се представи той.

— Да, Роуз ми съобщи, че идвате. — Жената се изправи и протегна ръка с длан нагоре. — Аз съм Лаурн Подолак.

— За мен е чест. — Коста пристъпи и докосна дланта ѝ с върха на пръстите си. Сънуваше кошмари, докато усвояваше този поздрав — винаги с ужас установяваше, че е забравил и стиска ръката ѝ по приетия в Мира начин. Страшно се зарадва, когато установи, че първоначалният жест прави подобна грешка почти невъзможна.

— Поласкани сме, че сте тук. — Подолак посочи креслото срещу бюрото. — Препоръките ви бяха много впечатляващи.

— Благодаря. — Коста тревожно се запита какво ли светило са го изкарали специалистите от Мира. — Аз съм поласкан от разрешението да продължа проучванията си тук.

Тя повдигна вежди и развеселено попита:

— Дори директорът да не отговаря съвсем на очакванията ви?

Първоначалната му реакция бе да отрече. Но нещо в погледа ѝ го спря.

— Извинете. Не исках да проявя неуважение. Просто си помислих… Искам да кажа, вие не сте… — Той безпомощно махна с ръка.

— Човек от висшето общество, както би трябвало да се очаква от поста ми? — меко довърши тя.

Той трепна.

— Да, нещо такова.

Веселото ѝ изражение изчезна.

— Все още не знаем почти нищо за ангелите, господин Коста — със сериозен тон каза тя. — Трябва да научим страшно много неща, ако искаме да ги използваме целесъобразно. — Тя се наведе към него и посочи вляво. Едва сега Коста забеляза екрана, заемащ цялата стена. — Там отиват всичките ни средства. Разработки, изследвания, анализи. За хора като вас, които са истински виртуози в областта си. Не за такива като мен — аз просто се занимавам с организация.

Коста я погледна и го полазиха тръпки. Същото себеотдайно и решително изражение, което не слизаше от лицата на инструкторите му. Хора, които отново и отново наблягаха върху необходимостта жителите на Емпирей да се освободят от чуждия контрол.

Контролът от страна на същите онези ангели, с които директор Подолак възнамеряваше да залее Емпирей.

— Разбирам — каза той.

— Добре. — Подолак се отпусна в креслото си и почти религиозната страст на лицето ѝ се смени с крива усмивка. — Съжалявам, ако съм ви прозвучала малко бомбастично, но когато ти се налага да повтаряш едно и също по два пъти седмично, започва да прилича на поредната реч. И тъй като стана дума за средства… — Тя хвърли поглед към дисплея на бюрото си. — В последното ви съобщение се казва, че ще разполагате с двадесет хиляди руя и ще карате на собствени разноски.

— Да — предпазливо каза Коста. — Неприемливо ли е?

— О, напълно е приемливо. — Подолак бръкна в чекмеджето и измъкна тънък плик. — Само че няма да стигнете доникъде. Ergo, остава това. — Тя му подаде плика през бюрото.

Коста се намръщи и го погледна. „Молба за правителствено финансово подпомагане“.

— Финансово подпомагане? — глупаво повтори той.

— Разбира се — отговори Подолак. — Сигурна съм, че няма смисъл да ви обяснявам колко скъпи са проучванията. Щом Кларкстън не може да си позволи да ви отпусне повече от двадесет хиляди, все ще ви се наложи да измъкнете останалите отнякъде. Обадете ми се, ако имате проблеми с формулярите или с представителя на правителствения фонд в Магаска.

— Да. Благодаря ви. — Коста пъхна плика в джоба си. Сякаш сънуваше. Не само че приемаха шпионин на Мира с отворени обятия, но и на всичкото отгоре му предлагаха и правителствено финансиране. Телторст и другите Адютори направо щяха да си ударят задниците в тавана.

— Това ми е работата. — Подолак погледна часовника си и се изправи. — Смятах да мина през изследователското крило. Ако нямате нищо против, ще ви покажа новия ви кабинет.

Бяха му необходими шест години и три различни университета, за да получи докторска степен. Шест години, през които се беше сблъсквал и разправял с шефове на департаменти, чиновници и всякакви академични бюрокрации. Беше убеден, че повечето от тях до такава степен са потънали във формалностите, че изобщо са забравили, че съществува и нещо, наречено научна дейност. На пръсти се брояха онези, които все още проявяваха някакъв интерес към нея.

Не можеха да стъпят и на малкия пръст на доктор Лаурн Подолак.

Очакваше просто да го заведе до кабинета му, като кима и евентуално говори на най-общи теми с онези, които им се случи да срещнат. Вместо това тя методично го разведе из целия етаж и му показа всяка лаборатория и стая.

Познаваше всички по име. Знаеше достатъчно за проектите и проучванията им, за да прави коментари и предложения, да задава смислени въпроси и да ги окуражава. Докато представяше Коста, се впускаше в такива подробности за другите, сякаш ѝ бяха близки приятели, а не временно пребиваващи тук изследователи.

Коста се чудеше как Подолак успява да запази уважението и дисциплината у подчинените си, без да проявява видимо предимствата на поста си. Когато стигнаха до края на залата, си даде сметка, че тя всъщност повече ги мотивира, отколкото им вдъхва респект.

— Е, това е — каза Подолак, като спря пред последната врата — за разлика от другите, тази изглеждаше масивна и се плъзгаше настрани, вместо да се отваря на обичайните панти. — Какво ви е мнението?

— Впечатлен съм. — Коста бе съвсем искрен. — И не само от оборудването. — Тези хора се държат помежду си по-скоро като приятели, отколкото като учени.

— Да, обстановката е чудесна — съгласи се Подолак. — Естествено, част от хората са си такива поначало. Не е учудващо, че с изследването на ангелите се заемат най-големите идеалисти. И, разбира се, не трябва да забравяме и ангелския ефект.

— Разбира се — повтори Коста. Устните му внезапно станаха трудноподвижни. Опасно, чуждо влияние… и той се намираше тук, възможно най-близко до самия му център.

На Сцинтара надълго и нашироко бяха обсъждали как ангелите обсебват волята и променят умовете на емпирейските лидери. Но никой не спомена как точно Коста би могъл да се опази от влиянието им.

Подолак се обърна към вратата, докосна с длан червения сензорен панел в центъра ѝ и каза:

— Ще трябва да слезете долу и да въведете отпечатъците си в компютъра. — Панелът светна в зелено и вратата се отмести с леко свистене. — Дотогава ще се налага да молите някой да я отваря вместо вас.

— Какво има вътре? — запита Коста, въпреки че по стегнатия си стомах подозираше, че знае отговора.

Тя изви вежди.

— Вашият ангел, разбира се. Елате, ще ви го покажа.

Тя пристъпи напред. Коста пое дълбоко дъх и я последва.

Мебелите бяха същите като в останалите лаборатории, които бяха обиколили, макар че самата стая бе много по-голяма. Оборудването обаче беше разположено по съвсем друг начин. Вместо в редици, работните маси и плотове бяха подредени в концентрични окръжности около висока до гърдите колона, издигаща се от пода в самия център на стаята. В лабораторията имаше няколко души, наведени над бележници, компютри или сложно изглеждащи електронни чертожни дъски.

— Май не прекъсваме нищо особено важно — тихо отбеляза Подолак, след като се огледа. — Елате.

Заведе го до колоната в центъра и Коста забеляза малкия кристален купол, поставен върху плоския ѝ връх. Подолак пристъпи още крачка напред, обърна се и с вида на майка, която гордо показва новороденото си дете, посочи купола.

— Ето го.

Не беше нищо забележително — едва забележимо зрънце, дори при увеличението от предпазващия го кристал.

— Значи това е ангел? — чу се да произнася Коста.

— Да, това е ангел — потвърди Подолак. — И ако сте като всеки друг посетител на института, сигурно се чудите дали можете да го докоснете. Моля.

Това не беше заповед… но Коста усети тежестта зад предложението. Тя искаше той да го докосне. Да влезе в обсега на влияние на това нещо…

— Но можете и да не го правите, ако не желаете — меко добави Подолак. — Не е задължително.

Коста стисна зъби, когато осъзнаването на реалното положение си проправи път през обзелото го колебание. По всяка вероятност щеше да прекара следващите няколко месеца буквално заобиколен от подобни неща… и точно сега бе най-подходящият момент да изпита влиянието им. Събра целия си кураж и предпазливо докосна кристала, като се мъчеше да следи всичките си мозъчни клетки едновременно.

Нищо. Никакъв изблик на емоции. Никакъв признак за чужда мисъл или влияние. Никакви подтици да си признае, че е шпионин.

Абсолютно нищо.

Отдръпна ръка и я остави да падне свободно, обзет от странна смесица от облекчение и разочарование. Подолак кимна.

— Да, това е обичайната реакция. Ангелският ефект изобщо не е толкова драматичен, колкото си мислят повечето хора.

Той я погледна право в очите.

— Това ли беше целта на урока? Да се премахне всеки остатък от нервност?

Устата ѝ се изви в лека усмивка.

— Всъщност да, това е една от причините да се опитваме да накараме новодошлите да влязат в контакт с ангела колкото се може по-скоро. Разбира се, не сме толкова директни — хората не обичат да си признават, че се страхуват от нещо, което разумът им казва, че е безопасно. Затова ги предразполагаме. Разбирате от психология.

— Много малко. По-скоро разбирам от нервност.

— Малцина са онези, които чувстват промяната веднага — продължи Подолак и челото ѝ леко се сбърчи. — Усетихте ли изобщо нещо?

Коста се пресегна и отново докосна купола, след това отдръпна ръката си.

— Не. Абсолютно нищо.

— Да — промърмори тя. — Е… както казах, това е обичайната реакция.

— Съжалявам, ако съм ви разочаровал. — Коста погледна кристала. — Все пак искам да ви попитам — кое е истинският ангел? Субнуклеарната частица в центъра, която всеки нарича ангел, или частицата и обвивката от положително заредени йони около нея?

Със затаен дъх наблюдаваше лицето ѝ. Според инструкциите трябваше да зададе този въпрос колкото се може по-скоро, за да се утвърди като независим ум, от онези, които са способни да направят откритие, пренебрегвайки онези факти за ангелите, които всеки емпирейски свят смяташе за вече установени. Но ако подобен въпрос прозвучеше глупаво вместо оригинално…

— Интересен въпрос — замислено отговори Подолак. — Бързият и очевиден отговор е, че ангелът е само частицата; но бързо и очевидно не винаги означава правилно. Да си призная, не си спомням дали някой изобщо се е опитвал да изучи значението на йонната обвивка. Разбира се, освен простото физично обяснение, че всяка една отрицателно заредена частица ще привлече други положително заредени частици около себе си. Сигурно си заслужава да се проучи по-подробно. — Тя леко кимна. — Съгласен ли сте да се заемете с проблема?

Коста издиша внимателно.

— Така и така ще прегледам базата данни. Ако се окаже, че някой вече се е занимавал с това, ще му хвърля един поглед.

— Чудесно — пак кимна Подолак. — Да вървим в кабинета ви. Ще ви дам списък с кодовете за достъп.