Ангелиада

16.

Орнина вдигна поглед от платката. Беше слисана.

— Спри ме, ако повтарям нещо известно, Чандрис, но ти си направо страхотна. Сигурна ли си, че никога не си се занимавала с подобни неща?

Чандрис поклати глава и усети, че се изчервява. Чувстваше се неловко да стои и да слуша подобни похвали. Неловко и малко глупаво.

И същевременно ѝ беше приятно.

— Не съм. Явно си добър учител.

— Глупости — решително каза Орнина. — Много мило от твоя страна, но все пак са глупости. — Тя огледа работната маса на Чандрис. — Това бяха последните две, така ли? Добре, да видим какво още остава.

— Всъщност, чудя се дали не мога да изляза за час-два. Искам да се отбия до Шикари.

— Разбира се. Ханан показа ли ти как да повикаш такси?

— Да, но предпочитам да се поразходя. Понякога ми ги струва, че не съм напускала „Газела“ за повече от десетина минути.

— Такъв е животът — съгласи се Орнина. — Е, ние винаги сме толкова затрупани с работа. Скоро на „Газела“ ѝ предстои основен ремонт и трябва да свършим малко работа. Спестява време и пари.

— Разбирам — каза Чандрис. — Няма да се бавя.

— Е, нищо де. Само вземи за всеки случай телефон може да ни се наложи да те потърсим. — Орнина се замисли. — Не че искам да те разубеждавам, но… разумно ли е да се мотаеш по улиците толкова кратко след… хм… онзи инцидент на „Ксирус“?

Чандрис също беше мислила за това. Но въпросите за ангелите я тормозеха вече повече от седмица и вече и беше писнало да не знае с какво всъщност се занимава. Искаше повече информация, отколкото можеше да и предложи библиотеката на „Газела“. И това бе единственият начин да си я набави.

— Не мога да се крия вечно — отговори тя и тръгна към вратата, за да предотврати нови възражения. — Не се безпокой. Майстор съм в умението да оставам незабележима. Ще се върна след два часа.

— Добре. И не забравяй телефона.

От „Газела“ до Шикари имаше петнадесет минути бързо ходене и още десет — до огромната сграда от стъкло и камък, която на картите на „Газела“ бе обозначена като Институт за проучване на Ангелиада. Чандрис заобиколи, намери главния вход и влезе.

— Обществените терминали? Ето там. — Жената на рецепцията посочи помещението зад широкото стълбище, разделено с ниски прегради. Бяха заети около половината. — Предполагам, че сте с корабен абонамент?

— Разбира се — автоматично отговори Чандрис. Направи две крачки към стаята и едва тогава се усети, че липсата на анонимност няма да ѝ позволи да използва някоя от обичайните техники, за да проникне в компютъра.

След още две крачки се сети, че няма да ѝ се налага да разбива никакви защити. След кратък разговор с Орнина получи кода на достъп на „Газела“.

Само за да разбере, че цялото начинание е било напразно.

— Да, какво има? — усмихна се жената на рецепцията.

— Ами… — Чандрис се усмихна с най-доброто бедно изгубено изражение от репертоара си. — Опитвам се да открия специална информация за ангелите и не намирам файловете. Да не би да е нужен някакъв специален код за достъп или абонамент?

— Не — отговори жената. — Всъщност за ангелите няма много по-различна информация от онази, която може да се получи по новинарските и учебните канали.

— Знам — съгласи се Чандрис. — Но някъде трябва да има и други файлове. Искам да кажа, нали се занимавате с ангелите по цял ден?

— Понякога и до късно през нощта — кисело се усмихна жената. — Но по-голямата част от работата е все още в процес на разработка. Изследователите предпочитат да изчакат и да са напълно сигурни в заключенията си преди да ги направят обществено достояние. Иначе ще попаднете на противоположни теории, противоречия и пълна бъркотия.

— Разбирам. — Чандрис се постара гласът ѝ да зазвучи малко умолително. — Но аз не съм средностатистически читател, а член на екипаж на ловен кораб. Няма ли… ох, не знам… някаква процедура или специален начин да получим информация, която ще ни помогне да си вършим работата по-сигурно?

Служителката се замисли. Вече беше на страната на Чандрис. Но дали тя бе човекът, който би могъл да ѝ помогне? Чандрис чакаше мълчаливо и стискаше палци.

— Няма начин да ви дадем достъп до файловете на централния компютър — каза най-после служителката. — Освен ако… — Погледът ѝ се отклони някъде зад нея и тя махна на някого.

Мускулите на Чандрис се напрегнаха и трябваше да положи усилие, за да не се обърне. Ако служителката я беше разпознала… ако зад нея се приближаваше човек от охраната… по-добре бе да изглежда безобидна и да се прави, че изобщо не осъзнава какво става. На рецепцията беше поставен декоративен кристал колкото юмрук. Тя се премести няколко сантиметра наляво, по-близо до него.

— … някой от изследователите не се съгласи да ви разкаже нещо допълнително.

— Би било чудесно — със спокоен тон отвърна Чандрис, без да сваля очи от нея. Все още можеше да е капан, но в такъв случай жената бе дяволски добра актриса. Чу стъпки зад гърба си. Небрежно се обърна…

И замръзна. Човекът, който я приближаваше, не беше от охраната.

Нещо много по-лошо.

Беше младият мъж от космодрума. Онзи, когото бе използвала, за да се измъкне от преследвачите си.

Тя бързо се извърна към бюрото, за да скрие лицето си. Ако я помнеше…

Помнеше я. Стъпките зад нея станаха колебливи и спряха. Чандрис не откъсваше поглед от лицето на жената; очакваше тя да започне да разбира, че нещо не е наред…

— Господин Коста, един член от екипажа на ловен кораб търси допълнителна информация за ангелите. Видях ви и си помислих, че може би ще се съгласите да ѝ отделите няколко минути.

— Разбирам — след кратка пауза отвърна мъжът зад нея. Нямаше грешка — това бе неговият глас. — Защо не? Госпожице?…

Чандрис стисна зъби.

— Чандрис — каза тя и се обърна.

Очите му сякаш дълбаеха в лицето ѝ, изражението му беше напрегнато и нервно.

— Да. — Той се обърна. — Елате.

Видимо напрегнат, той тръгна през фоайето към съседното помещение — нещо като малък салон. Чандрис вървеше след него и се чудеше защо го следва, вместо да се изпари още на мига.

Не че имаше особени шансове да се добере до изхода.

— Седнете, моля. — Коста ѝ посочи един незает ъгъл и се настани срещу нея.

— Благодаря. — Чандрис се огледа. Единствените изходи май бяха през фоайето и една необозначена врата, ако не се брояха няколкото високи и несъмнено бронирани прозорци.

— Е, значи днес сме в екипажа на ловен кораб, а?

— Всъщност да — отговори тя, раздразнена от тона му. — Толкова ли е трудно да се повярва?

— Да се повярва на вас? — изсумтя Коста.

Чандрис откачи телефона от колана си и му го подаде.

— Ловен сервизен док C-33. Корабът се казва „Газела“ и се ръководи от Ханан и Орнина Дейвий. Хайде, обадете им се. Чакам.

Коста бегло погледна към телефона.

— А може да се обадя на охраната?

Знаеше, че може да се справи с него. Ще стане (той също ще се изправи) и ще му нанесе бърз удар в корема с антената на телефона…

— Може би. Но няма да го направите.

— И защо сте толкова сигурна?

— Защото — тя го погледна право в очите — не ме предадохте на космодрума. Няма да ме предадете и сега.

Гледаше я втренчено. Но по стегнатите мускули на гърлото му Чандрис разбра, че е права.

— Ще отговоря на въпросите ви — рязко каза той. — Но когато излезете през тази врата, не искам да ви виждам никога повече. Ясно ли е?

Чандрис презрително сви устни. Типичен прекалил с книгите загубеняк, от онези, които предпочитат да извърнат поглед, вместо да се натъкнат на нещо неприятно.

— Съвсем. Всъщност интересува ме само дали ангелите могат да накарат хората да се обичат.

Челюстта му увисна.

— Какво да ги накарат?

— Да се обичат. Да не сте глух?

— Вие да не сте луда? — не ѝ остана длъжен той. — На пазара е пълно с парфюми афродизиаци. Ще ви свършат работа.

Чандрис с усилие се овладя. Беше попаднала на нещо, което бръщолевенето му не можеше да скрие. Само да успееше да го накара да заговори…

— Не ме разбрахте — каза тя, като се стараеше да говори колкото се може по-спокойно и с професионални достойнство. — Нека ви обясня. Както споменах, собствениците на „Газела“ се наричат Ханан и Орнина Дейвии. Двамата са брат и сестра, на около четиридесет години, и очевидно са работили доста години заедно. Както сигурно знаете, ловът на ангели е ужасно изтощителна работа, вследствие на която личностните различия между хората се изострят. Разбирате ли ме?

— Да — кимна той. Чандрис усети, че се хваща ни въдицата и влиза в схемата ученик-преподавател. Явно наскоро бе завършил образованието си, щом толкова лесно влизаше в крачка.

— Добре — продължи тя. — И така, през последните няколко дни забелязах някои много силни личностни различия между тях двамата — различия, които ми се струват напълно достатъчни, за да поставят взаимоотношенията им в напрежение. Но въпреки това те продължават да работят заедно, при това през по-голямата част от времето в пълна хармония. Възниква естествен въпрос — дали непосредствената им работа с ангелите има нещо общо с взаимоотношенията им.

Коста се намръщи, зареял поглед в нищото. Наистина се бе хванал на въдицата.

— Участвала ли сте в истински лов на ангели? — попита той.

— В два.

— Имаше ли някаква разлика в поведението им преди и след залавянето на ангела?

Чандрис се поколеба. Определено не искаше да казва на Коста за скрития ангел.

— Трудно е да се каже. Има много други фактори, които за съжаление оказват влияние точно тогава. Например напрежението по време на преследването, което изчезва веднага след залавянето на ангела. Точно затова дойдох. Мислех си, че институтът е правил някакви изследвания върху този феномен.

— Не. — Коста поклати глава. — Поне аз не съм запознат. Но ми се струва, че това би могло да пасне в общата рамка на теорията „Акчаа“. Този вид любов може да е един от основните фактори, съставящи теоретичното „добро“, което се предполага, че ще разделим на кванти. Всъщност не знам.

Чандрис кимна. Чудеше се за какво говори.

— Доколкото разбирам, не вярвате много-много на теорията „Акчаа“.

— Не вярвам. — Той сви устни. — Цялата идея за добро и зло, съществуващо в някакви миниатюрни частици, е безсмислена. Най-малкото, свободната воля отива по дяволите.

— Тогава каква е алтернативата?

— Че ангелите са чужд разум — разпалено рече той. Всеки поотделно или в някакъв вид кошерен разум. И че планът целият Емпирей да бъде залят от ангели — план, разработен и изпълняван от хора, които вече носят ангели на вратовете си — не може да се определи по друг ннчин освен като инвазия.

— Разбирам — стресната от внезапното му избухване, промълви Чандрис. Не бе предполагала, че изобщо е способен на силни чувства. — А какво всъщност представлява теорията „Акчаа“?

Той трепна… и сякаш изведнъж се сети с кого разговаря. Лицето му се напрегна и придоби характерния израз на човек, който току-що по невнимание е огласил публично някаква тайна.

— Според нея доброто и злото се състои от малки частици. — В гласа му имаше нотка на примирение. Вероятно бе решил, че ако сега бие отбой, нещата само ще станат по-лоши. — Също както светлината се състои от частици, наречени фотони, а електричеството — от електрони. Да не би да навлязох в непознати води?

— Зная всичко за протоните и електроните, благодари — невъзмутимо отговори тя. Или поне онова, което беше прочела за тях във файловете за Ангелиада. — И как точно успявате да натикате доброто и злото в такива частици?

— Питайте онези, които вярват в теорията — отговори Коста. — Аз дори не съм убеден, че така нареченият ангелски ефект наистина съществува. Може да се окаже обикновено самовнушение и плацебо. Хората вярват толкова силно, че накрая сами се променят.

Само дето Дейвий бяха скрили ангел близо до Чандрис без знанието ѝ. А тя със сигурност не желаеше да се променя.

— Не. Ангелите действат, това е ясно. Виждала съм го. Но тази история с частиците на доброто е лудост.

— Не се заяждай — изръмжа Коста. — Това не е моя теория.

— Да бе — насмешливо отговори Чандрис. — Според твоята теория те са мънички нашественици, дошли да завладеят Емпирей.

Той се намръщи.

— Да си чувала някога за вируси? Прихващаш ги и те убиват. Няма значение колко са малки.

— Да, но е по-добре да са повечко — възрази Чандрис.

— Нима? Е, сигурно ще ти е интересно да научиш, че броят на откритите ангели в последно време се е увеличил.

— Какво имаш предвид?

— Точно каквото казах. Заловените ангели са повече, отколкото преди три години. Много повече, отколко то би могло да се очаква поради увеличения брой ловни кораби и по-доброто оборудване.

— Може да се дължи на факта, че Ангелиада става все по-малка и лъчението ѝ се усилва. Да си помислял някога за това?

Изпита неописуемо задоволство да го гледа как се ококорва. Дори само това напълно оправдаваше часовете ровене във файловете на „Газела“.

— Откъде си научила за черните дупки? — най-сетне успя да проговори той.

— Четох — сладко отговори тя. — Какво, да не би да не можеш да научиш някои неща и без да ходиш в разни напудрени училища?

— Със сигурност не и нещата, които ти знаеш — изсумтя той.

Чандрис го дари с дълъг студен поглед. След това бавно стана и каза с ледена учтивост:

— Благодаря за отделеното време, господин Коста. И за задълбочената ви експертиза. Ако ми се наложи да попитам още нещо, със сигурност ще потърся някой друг.

Понечи да си тръгне…

— Момент…

— Да? — обърна се тя.

Лицето му беше изтерзано от противоречиви чувства.

— Исках да те питам нещо — каза той. — На космодрума носеше шикозен тоалет в синьо и сребърно, целия в бродерии и така нататък. Но когато се появи отново, беше с чисто бяла рокля. Откъде я взе?

Тя го изгледа и машинално се зачуди къде е капанът във въпроса му. Може би искаше да я накара сама да се признае за виновна? Не, той вече знаеше коя е. Пък и мнението му за нея явно не беше особено високо.

— Отникъде — отговори тя. — Тя си беше на мен. Шикозните рокли винаги вървят с шикозни хастари. Просто ги обръщаш. Хората виждат онова, което искат да видят. — Поколеба се, но изкушението беше твърде силно. — Извънземни нашественици например.

И веднага съжали за думите си — главата му се отметна назад, сякаш му бяха ударили шамар, и за миг гой заприлича на ученик, попаднал под подигравките на целия клас.

Но само за миг.

— Да, предстои нашествие — каза той съвсем сериозно и се изправи. — По един или друг начин.

И тръгна към широкото стълбище в другия край на фоайето. Чандрис го последва малко по-бавно и го видя как се качва по стълбите.

Спря. Какво по дяволите искаше да каже той? Загубеняк и половина, за това спор нямаше. На всичкото отгоре луднал от идеята за инвазия. Нагледала се беше на такива загубеняци в Барио, не ѝ трябваха и на Сераф.

„Страхотно! — ругаеше се Коста, докато крачеше по коридора. — Направо страхотно. Да попаднеш в идиотско положение седем пъти за десет минути! И да успееш да се накиснеш във всичките.“

Стигна до кабинета си и ядосано затръшна вратата зад себе си. Джайаси и неизбежните му въпроси щяха да са капак на всичко. Но явно боговете на подигравката този път се бяха смилили. Кабинетът бе празен.

Тръшна се на стола, но веднага скочи — не го свърташе на едно място. Отиде до прозореца и свирепо загледа навън, като удряше с юмрук отворената си длан.

Тази жена беше чисто и просто беля. Беля, която объркваше всичко около него, щом се доближеше до нея. Каква ти жена, по дяволите — още момиченце.

Видя я да върви по алеята долу. Тъмнокоса фигура в ловен комбинезон.

„Най-добре ще е да се разкараш оттук — горчиво помисли той. — Видя ли те още веднъж, полицията определено няма да ти се размине.“ Член на екипаж на ловен кораб. Как ли пък не! Гадна малка измамница. Дори той можеше да го види. Измамница, която го въртеше на пръста си…

Изсумтя. Хубаво би било да се оправдава по този начин. Но дълбоко в себе си знаеше, че проблемът изобщо не е в нея.

Проблемът бе в самия него. През последните няколко години животът му бе така погълнат от академичния свят, че изобщо беше забравил как да общува с хора, които не пасват на малкото му спретнато обкръжение.

Ако изобщо някога бе знаел как да го прави.

Гледаше как момичето се отдалечава и чувстваше как го залива вълна от отвращение към самия себе си. Може е да се баламосва както си иска, но това изобщо не променяше нещата. Чистата, проста и брутална истина бе, че той си беше социално некомпетентно дете, после социално некомпетентен младеж, а сега бе на път да се превърне в напълно квалифициран социално некомпетентен мъж.

Не бе в състояние да се справи дори със собствената си култура, без да засече и да започне да бъбри като идиот. И естествено бе избран за тайна мисия в една напълно чужда култура.

Защо?

Беше задавал този въпрос на инструкторите си през дългите седмици на подготовка. По десетки пъти, по десетки начини. И така и не получи пряк отговор. Тогава бе прекалено зает с усукванията им. А сега, като си припомняше, ясно разбираше, че винаги бе получавал половинчати отговори, след което темата ловко и непринудено бе променяна.

Бяха го манипулирали. По същия начин като Чандрис. И също толкова успешно.

„Но можеш да се справяш с академични типове като Джайаси и Кахенло“ — обади се някакъв глас в главата му.

Това беше вярно по свой начин. Вероятно по начина, по който разговаряха за задачата, макар и да не си спомняше разговора в подробности. Помнеше обаче, че специално наблегнаха на доктората му, включващ неврална психология, астрофизика и техническо проектиране. А във файловете на института се очакваше да има известно количество неврални данни.

Но със сигурност Мирът разполагаше с хора с по-добра подготовка, на които да не им липсва и социално поведение. Ако Чандрис бе типична емпирейка, беше извадил страхотен късмет, че бе успял дори да се добере до Сераф, без да бъде разкрит.

Освен ако точно това не е била целта им.

Цяла минута стоя и гледа през прозореца, без да вижда нищо. Възможно ли беше? Нима не беше истински шпионин, натоварен с важна задача, а просто отписана примамка, която да отвлече вниманието им от истинските цели на „Комитаджи“?

Защото ако беше така, животът му не струваше повече от пластмасата, върху която бяха отпечатани фалшивите му документи. Щяха да го хванат — със сигурност щяха да го хванат. Нямаше да си позволят да го пропуснат.

Вратата зад него се отвори.

Той се завъртя тромаво, ръката му безуспешно се опита да се добере до безполезния зашеметител в джоба му. Опита се да заеме бойна стойка, както го бяха учили…

— Здрасти, Джерико — каза Джайаси, хвърли бегъл поглед към него над купищата разпечатки и се запъти към бюрото си. — Нещо ново?

Коста преглътна. Коленете му трепереха от възбуда и облекчение.

— Нищо особено — отговори той. Мъчеше се гласът му да прозвучи колкото се може по-нехайно.

Очевидно не успя, защото Джайаси вдигна очи и се намръщи.

— Какво ти е?

— Нищо ми няма — каза Коста. — Чувствам се отлично.

— Да-да. — Джайаси впери поглед в него. — Какво е станало?

— Личен проблем. — Коста усещаше, че още малко и няма да издържи. — Просто ми трябва малко време да помисля.

Джайаси се намръщи малко повече, но след това сви рамене.

— Ясно. Ако искаш да поговориш с някого, на разположение съм.

— Благодаря.

Джайаси му се усмихна и отново зарови нос в разпечатките си.

Коста продължи да го гледа известно време, след което с усилие се довлече до стола си. Чувстваше се едновременно успокоен и донякъде като глупак. Разбира се, че Мирът нямаше да го хвърли на акулите — самата мисиъл за това бе идиотска. Освен всичко друго, цената на тази акция би трябвало да е направо фантастична. А никой в мирското правителство не хвърляше фантастични суми на вятъра. Не и когато отгоре, досущ като лешояди, кръжаха Адюторите и следяха всяка стъпка на политиците.

Не, те бяха разчитали на нещо много по-тънко — на вероятната липса на подозрителност у онези, които носят ангели. Точно тази умствена нагласа му бе позволила да мине през междупланетните митнически служби и да попадне в института, без никой да си направи труда да прегледа документите и препоръките му. Вероятно точно затова му прощаваха и културните гафове. Поне онези, които имаха значение.

— А, между другото — Джайаси отново вдигна поглед. — Какво става с онази статия, за която така ти досаждах? Докъде я докара?

— Приключих с изследванията — отговори Коста. Днес следобед ще я напиша.

Джайаси повдигна вежди.

— Страхотно. Бих искал да покажа копие на доктор Кахенло преди да я пуснеш по мрежата. Ако е възможно, разбира се.

— Няма проблеми.

В края на краищата основната причина да приеме тази задача беше желанието му да освободи емпирейците от чуждо потисничество. Макар и да рискуваше да привлече внимание, това бе единственият начин да пораздруса царящото тук самодоволство. Да се опита да накара хората да подложат на сериозна преоценка досегашните си становища.

А колкото до другата цел на задачата…

— Като стана дума за доктор Кахенло, онова предложение още ли е в сила?

— Несъмнено. Искаш да се присъединиш към екипа ли?

— Искам поне да направя малко консултации — отговори Коста. — Знаете много неща за ангелите, а аз имам още доста за учене.

— Страхотно. — Джайаси се усмихна и стана. — Да идем да поговорим с нея.

Коста също стана и се насили да се усмихне. И се запити тревожно защо ли лъжата сякаш го бодна в стомаха.