Ангелиада

6.

— Моля за внимание — разнесе се глас някъде отгоре. — Совалка номер едно е в готовност. Повтарям: совалка номер едно е в готовност. Моля всички пътници с карти за нея да се подготвят за качване. Офицерите и екипажът на „Ксирус“ ви благодарят, че пътувахте с нас. Ще се радваме да ви видим отново в най-скоро време.

„Не се и надявай“ — помисли си Коста, докато мъкнеше багажа си към образувалата се пред шлюза за совалката опашка. За нищо на света не би се съгласил да пътува отново с емпирейски космически лайнер. Мисията му едва бе започнала, а заради онази жена и разпаленото му въображение нервите му вече бяха изпънати до краен предел. Даде си дума, че когато дойде време да се върне на Лорелей, ще си наеме чартърен полет или нещо подобно. И майната им на разходите.

Естествено, освен ако комодор Леши и „Комитаджи“ не се появиха преди това. Което щеше да го постави в безизходно положение точно в центъра на военните действия…

„Ама че разюздано въображение“ — укори се той и решително изхвърли тази мисъл от главата си.

Стълбата към совалката изглеждаше някак си по-стръмна в сравнение с първия път преди около седмица. Илюзия естествено. Същата си беше. Въпреки това той заслиза малко по-предпазливо от необходимото.

Оставаха му още две стъпала, когато я видя.

Седеше между двама униформени в първата редица седалки.

И гледаше право към него.

За един ужасен миг Коста се смрази и тялото му сякаш само се справи с останалите стъпала до платформата. Униформите, които носеха тези мъже… донякъде приличаха на униформите на офицерите от „Ксирус“, но същевременно бяха коренно различни от всичко, което бе видял на борда. И в начина, по който го гледаше, нямаше нищо, което да бе забелязал у екипажа и дори у пътниците. Беше студен и твърд. И обвиняващ.

Значи се бе оказал прав. Тя наистина беше от емпирейската служба за сигурност.

„Бягай!“, беше първата му френетична реакция. Но нямаше къде да избяга. „Бий се тогава.“ Дясната му ръка се стегна около дръжката на сака, готова да го пусне и да извади малкия зашеметител, скрит в джоба му. Да повали всички… да се добере до пилотската кабина и да отвлече совалката…

С върховни усилия си наложи да продължи да държи сака. Да продължи да върви. Да започне да се успокоява. „Докато не извадят оръжията си и не ти заявят, че си арестуван — непрекъснато повтаряха инструкторите на Сцинтара, — винаги се дръж, сякаш не ти пука.“ Лесно е да се каже, особено ако си се барикадирал в далечна мирска база. Но колкото повече идваше на себе си, толкова по-добре разбираше, че няма друга възможност.

Точно зад тримата имаше отделено от другите празно място. Коста се поколеба за миг, но после се настани там. „Да не ми пука? — мрачно си помисли той. — Чудесно. Ей сега ще ви покажа какво означава непукизъм.“

Чак когато совалката се отдели и започна полета си към планетата, в съзнанието му изплува един друг съвет: „Винаги когато можеш, гледай да застанеш над противника си или зад него.“

Май го бяха обучили по-добре, отколкото си мислеше.

Пътуването сякаш отне цяла вечност. Нито един от тримата пред него не му обърна ни най-малко внимание. Сякаш изобщо не подозираха, че е зад тях.

Не че това го успокояваше особено. Щом не им се налагаше да го държат непрекъснато под око, значи някъде отзад имаха цивилни помощници. „Край.“ Но не му оставаше нищо друго, освен да напрегнато да седи и да чака.

Най-сетне кацнаха на нещо като пързалка, подобна на онази, която вече бе видял на космодрума в Лорелей. Доколкото можеше да съди по гледката отвън, движението тук бе поне толкова оживено, колкото и на Лорелей, макар че и двата космодрума обслужваха не само космически полети, но и въздушния трафик. За Коста това бе нещо ново — дори на рядко заселените светове на Мира като Сцинтара космодрумите и летищата бяха стриктно отделени. „Следователно — заключи той — трафикът на емпирейските светове е много по-слаб, отколкото в Мира.“

Но като се имаше предвид, че Емпирей се състоеше само от пет свята в сравнение с тридесет и шестте на Мира, откритието не бе кой знае колко поразително.

С лек тласък совалката спря при терминала. Втори тласък извести прикачването на рампата и Коста се опита да се подготви за евентуални действия. Чу се слабо съскане и той усети полъх на свеж въздух — вратата вече бе отворена. Коста извади сака си изпод седалката, преглътна, за да отпуши ушите си, и се включи в блъсканицата.

Жената и спътниците ѝ бяха първи — нищо чудно, че другите ги пропуснаха без възражения. Коста се възползва от образувалата се пролука и се промъкна точно зад тях. Стиснал здраво сака си, той ги последва по покритата рампа, като с все сили се мъчеше да изглежда абсолютно спокоен.

Тримата продължаваха да не му обръщат внимание. Коста усети как гърбът го засърбя и едва се стърпя да не се обърне да види дали някой не е опрял дуло в него. Стигнаха края на рампата, завиха…

И се озоваха пред двама полицаи, които очевидно ги чакаха.

Нямаше никакво съмнение какви са — емпирейците използваха стандартни полицейски униформи, които Коста се бе научил да разпознава още на втория ден от обучението си. Нямаше и съмнение заради кого са тук. Изглеждаха леко развеселени, сякаш му се смееха.

„Да не ти пука. Да не ти пука.“ Стиснал зъби, Коста се насили да продължи да крачи към тях. Ръката му сама се плъзна в джоба и пръстите му напипаха малкия цилиндър на зашеметителя. Той свали предпазителя…

— Е, лейтенант — един от полицаите пристъпи към тройката отпред. — Това ли е вашата гратисчийка? Бива си я.

Коста за малко не се сблъсна в тях. Вселената изведнъж се люшна пред очите му. По някакъв начин успя да отстъпи встрани и продължи напред, и облекчен, и объркан. Всичко това нямаше абсолютно нищо общо с него… Тя беше обектът на вниманието на властите. Нищо чудно, че мъжете с нея изобщо не го бяха забелязали.

Всъщност нищо чудно да му бе хвърляла онези странни погледи именно защото се е чудела дали той не е от службите за сигурност…

Внезапно забеляза, че ръката му продължава да стиска зашеметителя. Внимателно вдигна предпазителя и я извади от джоба си. Изпоти се, като си даде сметка какво щеше да направи. Ако беше извадил зашеметителя и бе започнал да стреля…

„Спокойно — нареди си той. — Не си шпионин професионалист. Вече го знаеш. Вземи си поука и забрави за станалото.“

Забеляза редица ниски масички, подредени в края на оградената ивица, по която минаваха пътниците. На Лорелей наричаха това митница. Входни формалности, независимо от наименованието. Пътните му документи бяха фалшиви, разбира се, и още от самото начало на акцията той очакваше този момент с истински ужас. Сега, изчерпал целия си адреналин, застана пред масите почти равнодушен. Явно дори страхът беше нещо относително. Бръкна във вътрешния джоб на палтото си, извади документите…

И едва не ги изпусна, стреснат от внезапния крясък от изненада и болка, разнесъл се някъде зад него.

Рязко се обърна и треперещите му пръсти едва не захвърлиха сака и документите, за да се доберат до зашеметителя. Гратисчийката летеше към него — промъкваше се през тълпата като опитен слаломист. Двамата полицаи зад нея бяха клекнали очевидно от болка, други двама мъже тъкмо се втурваха да я преследват.

„Дали да я спра?“ Но дори тази автоматична мисъл бе твърде бавна. Мярнаха се сини и сребърни петна, полъх на парфюм — и тя изчезна, като го блъсна точно в рамото толкова, че да изпусне документите.

Коста се наведе към изпуснатите документи. Хвана един лист, посегна към втори…

Някакви ръце го сграбчиха и го блъснаха настрани. Той успя някак си да не се просне по очи на пода. Обутите в униформени панталони крака изчезнаха в бъркотията.

— Добре ли сте? — чу се глас и една ръка му помогна да се изправи.

— Да. — Коста вдигна очи и позна един от пътниците. — Благодаря.

— Няма нищо. Събрахте ли всичко?

— Мисля, че аз го събрах — обади се друг мъж преди Коста да успее да отвори уста. Държеше останалите документи.

— Благодаря. — Коста взе документите и ги прегледа. — Да, всичко е тук.

— Ама че лудница! — Първият мъж проточи врат и погледна над тълпата. — Какво стана всъщност?

— Чух някой да казва, че пътувала гратис. — Коста се опита да подреди документите и взе сака. Лявата китка го болеше, но изглежда, нямаше нищо счупено. — Видяхте ли я накъде изчезна?

— Прескочи една от масите — отговори вторият мъж. — Всъщност претърколи се през нея. Наистина добър ход.

— Двама от охраната на кораба я подгониха, но нямат шанс — добави първият. — Не и в тази навалица.

— И при тази скорост — добави вторият.

— Благодаря ви — каза Коста и направи крачка встрани.

— Няма защо — отговориха му те в един глас.

Коста се върна на опашката към масите на митницата. Изпита нещо като облекчение. Избягалата гратисчийка щеше да привлече вниманието на полицията и охраната. Нямаше начин нещата да се подредят по-добре. Дори да го бе подготвил предварително. Струваше си болката в китката и измачканите документи.

Изведнъж го побиха тръпки. Тези двамата. Тези заети, важни мъже, които си бяха направили труда да помогнат на един непознат…

Не. Със сигурност не. Само политиците бяха под контрола на ангелите. Емпирейците със сигурност не страдаха от такъв излишък от ангели, че да си позволят да ги дават на бизнесмени.

Въпреки това продължи да се чуди дали все още нямаше да пълзи след хартийките по пода, ако се намираше на космодрума в Сцинтара.

Дори да не се беше случило всичко това, митническата проверка щеше да го разочарова. Всъщност процедурата се оказа ужасно отегчителна.

Нямаше компютърна проверка, каквато щяха да му направят на всеки космодрум в Мира. Нямаше сравняване на ретината с нанесените в паспорта данни. Нямаше сканиране на документите, проверка на багажа, на дрехите или тялото му. Не го разпитаха с детектор на лъжата с какво се занимава и по каква работа е дошъл на Сераф. Провериха паспорта му, увериха се, че лицето отговаря на изображението в него, хвърлиха небрежен поглед на останалите документи и прекараха сака му през повърхностен скенер.

И това беше всичко.

— Благодаря за търпението ви, господин Коста — усмихна се служителят, докато правеше с паспорта му нещо, което приличаше на стандартно поставяне на входен код.

След това му го подаде през масата. — Приятно прекарване на Сераф.

— Благодаря — кимна Коста. Изпитваше известно разочарование. След всички усилия, които бяха хвърлени, за да се проникне в Емпирей, очакваше службите им за сигурност да са по-внушителни. Особено тук, където се събираха и обработваха ангелите — индустрия, която се смятдше за жизненоважна за емпирейския начин на управление.

А може би нямаха друг избор. Ами ако липсата на загриженост за собствената им сигурност бе страничен ефект от близостта им с Ангелиада?

Насили се да не мисли за това. Моментът не беше подходящ да дава воля на въображението си. Скоро щеше да започне да разнищва нещата.

Продължи по широкия коридор след митницата заедно с останалите пътници. Имаше много повече хора, отколкото бе очаквал — явно заради обичая на емпирейците да използват едно и също място за космодрум и летище. Не виждаше нищо кой знае колко умно в подобна комбинация. Не беше нужно да си тактически гений, за да разбереш, че така излагат целия си въздушен транспорт на опасност от една-единствена, внимателно прицелена атака. Коста огледа указателите към изхода и си тръгна нататък.

Пътят се оказа по-дълъг от очакваното, но добре уредената система от движещи се пътеки и пешеходни алеи го правеше достатъчно лесен. След петнадесетина минути той се озова в главната чакалня — огромно помещение с висок таван, състоящо се предимно от стъкло, керамика и някакъв камък, напомнящ мрамор.

И разбира се, хора. Много хора, излизащи от коридори подобни на онзи, по който току-що бе дошъл, както и влизащи отвън, през почти невидимите стъклени врати в най-отдалечения край. Хванал здраво сака си, Коста избра по-празното пространство покрай стената и закрачи към изхода.

От едната му страна имаше малки магазинчета; стената зад тях бе украсена със странен, но интересен релеф. Следваше редица типични за Емпирей обществени умивални — открити ниши, при които единственият намек за уединение бяха тънките преградни екрани. Едва се сдържа да не потрепери, докато минаваше покрай тях. От всичките му опити да привикне с емпирейската култура, този неин аспект се бе оказал най-труден за възприемане.

Беше отминал кабините и вървеше покрай поредния барелеф, когато изведнъж осъзна, че някой върви до него.

Рязко обърна глава и ръката му пак посегна към зашеметителя.

Явно реакцията му бе твърде застрашителна — стройното момиче до него уплашено отскочи и се ококори.

— Извинявайте. — Коста се обърка и се изчерви. — Не исках да ви изплаша.

— Няма нищо. — Тя го изгледа подозрително. Един кичур от дългата ѝ черна коса беше паднал върху бузата ѝ и с нервно движение на ръката тя го отметна през рамо.

Нервна и ранима… това накара Коста да се почувства още по-зле.

— Извинете — каза той, чувствайки се като пълен идиот за втори път през последния час. Нов личен рекорд. — Да си призная, днес съм малко изнервен. За първи път на ново място… знаете как е.

Лицето ѝ като че ли малко се отпусна.

— Да. Познато ми е.

— Е… довиждане — неловко каза Коста, обърна се и закрачи към изхода.

След три крачки с изненада установи, че тя е отново до него.

— Значи за първи път идвате на Сераф, така ли? — попита момичето.

— Да — потвърди той и ѝ се намръщи. И тутакси съжали — тя сякаш трепна от изражението му. — А вие? — добави той, като се мъчеше да не изглежда така заплашително.

Тя нервно поклати глава.

— Не. Искам да кажа, идвала съм с родителите си. Но тогава бях само на пет години, така че надали се брои.

— Сигурно не — усмихна се той… После огледа заобикалящите ги хора. — Знаете ли, май пречим на движението.

— О! Съжалявам — виновно възкликна момичето, сви се и забърза към изхода.

Той я настигна с широки крачки.

— Нямах предвид, че се налага да тичаме.

Тя го погледна с малко стеснителна усмивка.

— Съжалявам. Май и аз съм малко нервна днес.

— Няма нищо. — Известно време крачеха мълчаливо и Коста отчаяно се чудеше какво да каже. Накрая попита: — Вие къде отивате?

— В Сейфхейвън. Едно градче на стотина километра оттук. Сигурно изобщо не сте чували за него.

— Не съм — призна Коста. — И какво има там? Искам да кажа — за вас.

— Нова работа. Ще помагам при изграждането на нов каталитичен ядрен реактор.

— Не сте ли малко млада за това? — учудено повдигна вежди той.

— О, няма да правя нищо специално — поклати глава момичето. — Най-елементарни задачи. Чичо ми ръководи проекта и родителите ми сметнаха, че така ще натрупам опит.

Тя се впусна в заплетени и все по-подробни обяснения на роднински връзки… но Коста почти не я слушаше. Почти бяха стигнали изхода и чак сега забеляза, че до всяка врата стоят по двама униформени полицаи.

Които внимателно оглеждаха всеки минаващ.

„Спокойно, по дяволите.“ Можеше да търсят него, ако със закъснение бяха забелязали нещо нередно в документите му. Но нищо чудно просто да дебнеха за избягалата пътничка без билет.

Девойката млъкна и едва сега Коста осъзна, че го е попитала нещо.

— Извинете. Бях се замислил. Какво казахте?

— Питах къде отивате — каза тя. — Ох!

— Какво стана? — Тя бе спряла рязко и протягаше ръка към него.

— Глезенът ми — намръщи се момичето. — Изкълчих го преди два месеца и понякога ми погажда номера. В най-неподходящия момент.

— Винаги става така. — Коста се огледа. — Да повикам ли лекар?

— Не, след малко ще ми мине. Мога ли… мога ли само да се облегна на ръката ви?

— Разбира се. — Коста се приближи до нея и тя се облегна на рамото му. — Хайде. — Той събра кураж и я прегърна. — Отпуснете се върху мен.

— Да… така е по-добре — каза тя. — Благодаря ви.

— Няма защо — увери я Коста. — Внимателно.

„Така. Подредих се“ — помисли си, докато бавно вървяха напред. Чувстваше, че се изчервява. Имаше нещо объркващо в това да прегръща една съвсем непозната на обществено място. Нищо, че просто се опитваше да помогне.

Не че някой от наблюдаващите можеше да знае това. Глезенът ѝ надали бе чак толкова лошо навехнат — трябваше да се съсредоточи, за да усети едва доловимото й куцане. Всеки, който ги погледнеше, щеше да реши, че са много, много близки.

И докато се бореше едновременно с непохватността си и с удоволствието да усеща как тялото ѝ се притиска до неговото, той се усети, че нещо непрекъснато го човърка отвътре. Нещо почти недоловимо, което обаче караше кожата му да настръхва.

Полъх на вятъра разпиля косата ѝ и го накара да се отърси от мислите си. С известно учудване забеляза, че са навън. Потънал в мисли, явно изобщо не бе обърнал внимание на очевидно безпроблемното излизане през вратата.

— Благодаря ви. — Момичето пъргаво се освободи от него и леко стисна ръката му.

— Няма защо — повтори Коста. Думите сякаш се заплитаха на езика му. — Мога ли… да ви помогна ли да стигнете донякъде?

— Не, благодаря. Глезенът ми мина. Няма ли да се върнете за багажа си?

Той премигна.

— О. Да. Май ще се наложи.

Тя се усмихна, едновременно срамежливо и дяволито.

— Още веднъж ви благодаря. — Обърна се да огледа редиците паркирали коли и вятърът развя косата ѝ право в лицето на Коста.

И изведнъж му просветна. Косата ѝ… парфюмът…

Тя вече се отдалечаваше. Той хвърли сака си на земята и я настигна, хвана я за ръката и я погледна право в очите.

Гратисчийката.

За миг се замая от невероятното ѝ преображение.

Не беше само косата ѝ, въпреки че сега нямаше и следа от сложните плитки, с които беше на борда. Нито дори бялата ѝ дреха, макар че изобщо не можеше да си представи кога е успяла да я намери и да се отърве от роклята в синьо и сребърно.

Самата тя се бе променила. От спокойна, самоуверена, разглезена млада жена от висшето общество се бе превърнала в безпомощна и ранима тийнейджърка. Стойката ѝ, изражението ѝ, начинът, по който си движеше ръцете, дори кожата и чертите на лицето ѝ… всичко изглеждаше съвсем различно.

— Май няма смисъл да питам какво по дяволите става тук — измърмори тя в настъпилата крехка тишина.

И когато очите ѝ срещнаха неговите, безпомощната тийнейджърка също бе изчезнала. Вместо нея…

Коста поклати глава.

— Не. Аз, не…

— И сега какво?

Ето това бе добър въпрос.

— Защо ви преследват?

Тя сви рамене, без да сваля очи от неговите.

— Прекалих с гостоприемството им.

— Продължихте гратис, искате да кажете.

Тя отново сви рамене.

„Трябва да го направя — каза си Коста. — Да я заведа вътре и да я предам на полицая.“ Точно това би трябвало да се очаква от него — в края на краищата малката ѝ разходка бе струвала доста пари на лайнера. И да ѝ го върне, задето го бе използвала най-нахално, за да я измъкне под носа на охраната.

Но това означаваше да привлече вниманието на властите и към себе си.

Бавно, почти неохотно, той я пусна.

— Махайте се — измърмори той. — Просто… се махайте.

Тя не помръдна и за миг му се стори, че вижда нещо като изненада на безизразното ѝ лице. След това се обърна, без да каже нито дума, и изчезна в потока от хора, устремил се към такситата.

Коста поклати глава и се върна към мястото, където бе захвърлил сака си. Възхищението и завистта започнаха да отстъпват място на възмущението. Бе го използвала. По най-явен и безочлив начин, сигурно и без капчица угризения.

„Да не ти пука…“