Ангелиада

44.

Оставаха им петнадесет минути и половина, когато най-сетне свършиха, и пращенето на гама-лъчите вече беше станало направо оглушаващо.

— Най-добре това да проработи, Коста — извика Чандрис, докато се закопчаваше към седалката си. Трепна от едно особено силно изпращяване от конзолата пред нея. — Защото ако не проработи, няма да успеем да се доберем до „Газела“ и да се измъкнем. А за извиняване да не говорим.

— Ще проработи! — извика Коста. От шума Чандрис не успя да разчете тона му, но конвулсивно стиснатите му юмруци съвсем не я изпълваха с увереност.

— Е, ако не проработи, беше ми приятно да се запознаем — извика му тя, пресегна се и постави ръката си върху юмрука му. — Това имам предвид.

За миг той сякаш се поколеба и юмрукът му трепна под ръката ѝ. След това внезапно разтвори длан и хвана нейната. Стискаха здраво ръцете си и гледаха изтичащите секунди.

Когато броячът стигна до нула, целият панел светна в червено.

Чандрис затаи дъх; напрягаше се с всички сили да чуе какво става. Но поради шума и голямото разстояние не долови нищо. Премисли още веднъж програмирането си, чудейки се дали не беше оплескала нещо. Ако беше пропуснала защитата и спасителните капсули бяха изключили…

— Ето! — изкрещя Коста и стисна ръката ѝ още по-здраво. — Усещаш ли?

Чандрис се намръщи. И в същия миг усети — лека вибрация по пода, която бавно, но сигурно набираше сила.

Погледна монитора на средната част на станцията. През ярките проблясъци на статичното електричество едва успя да забележи, че капсулите все още са закрепени към преходния тунел. В основата на една от тях, там, където капсулата се закрепваше за станцията, сякаш забеляза пламъка на двигателя.

Двигателят се опитваше да отскубне капсулата, но закрепващите я скоби я държаха здраво. През главата ѝ мина шантавата мисъл, че ако капсулата беше разумна, сигурно би се чувствала в ужасна безизходица и отчаяние.

— Ами ако скобите се скъсат преди капсулите да успеят да прогорят стената?

— Пак ще стане! — извика Коста. — При цялата тази жега…

И точно тогава, без никакво предупреждение, образът изчезна в бяла светлина. Едновременно с това подът подскочи като попарена котка, някъде зад нея се разнесе глух рев и тя усети как тялото ѝ се притисна в креслото.

— Стана! — изкрещя Коста. — Виж! Стана!

Чандрис присви очи срещу снега на монитора. Но не беше необходимо да гледа, за да разбере, че безумният план на Коста наистина е проработил. Спасителните капсули, бълващи пламъците си към сравнително тънкия свързващ тунел, го бяха прогорили или нагорещили достатъчно, за да възпламенят контейнерите с гориво, които бяха складирали там. Последвалата експлозия бе разделила станцията на две части, запращайки двете половини в противоположни посоки.

От първата прочетена страница на борда на „Ксирус“ тя помнеше, че основната идея на ракетата е да вземеш част от своя кораб и да я запратиш в посока, обратна на онази, в която искаш да тръгнеш. Коста просто бе използвал дефиницията до логичната ѝ крайност.

Само че вместо да изхвърли изгорените продукти от горивото, беше използвал половината от кораба.

— Май имаме малко отклонение при излитането — каза Коста; взираше се в покритите със снежинки дисплеи. — Нищо сериозно, предполагам.

— Мисля, че просто камерата се е повредила — добави Чандрис, когато неясното изображение се смени с монотонен шум. Натискът от ускоряването вече не бе така силен, но показателите за скоростта сочеха, че са набрали солидна скорост. — Или това, или е от радиацията.

— Най-вероятно е от експлозията — каза Коста. — Май е разрушила цялата платформа.

Чандрис преглътна. Камерата се намираше на солидно разстояние от свързващия тунел.

— Каква част от станцията очакваш да се разруши?

— Недостатъчно, за да бъде причина за безпокойство — увери я Коста. — Отзад са само складове и каюти за екипажа. Можем да си позволим да ги изгубим.

— Просто си мисля за цялостния интегритет на стан цията — каза Чандрис. — На места като това е пълно е противоударни врати и преградни стени, нали знаеш.

— Всичко ще е наред — настоя Коста. — Чуваш ли това?

— Кое?

— Пращенето — каза той. — Отслабва.

Чандрис се заслуша. Беше прав — шумът определено беше намалял.

— Значи със сигурност се отдалечаваме?

— Така изглежда. — Коста се наведе към един от дисплеите. — Не чак толкова бързо, наистина, но определено набрахме преднина. И освен това сега се издигаме на по-висока орбита.

— Тогава май ще ни е малко трудничко да изхвърлим Ангелиада, не мислиш ли? — отбеляза Чандрис. — Ако е на по-ниска орбита от нашата.

— Да се надяваме, че ще се усети и ще промени посоката си към нас — мрачно каза Коста. — Важното е, че засега спечелихме допълнително време да довършим програмирането. И когато тя ни подгони, ще сме готови.

— Правилно. — Чандрис се завъртя към дисплея си.

— Да стискаме палци и да се надяваме, става ли?

Защото имаше още един мъничък проблем, за който Коста все още не се беше сетил. Все пак, с малко късмет, може би щеше да го преодолее, когато се стигнеше до него.

Тя извика поредното ръководство и се захвана за работа.

— Десет минути до катапултирането, господин комодор — разнесе се през високоговорителя гласът на Камбъл. — Готови сме.

— Много добре — обади се Телторст преди Леши да успее да отговори и стана от стола си. — Комодор Леши, предполагам, че ще поканите нашите гости да дойдат с нас в командната зала.

— Неоторизирани цивилни…

— Да, да, зная я тази песен — нетърпеливо го прекъсна Телторст. — Но Върховен сенатор Форсайт едва ли може да се сравни с нечия приятелка, решила да поразгледа кораба, нали? — Той хладно изгледа Форсайт. — Освен това една обиколка би могла да му помогне да се убеди, че тактиката му на сплашване е едновременно безполезна и нелепа.

— Няма никаква тактика на сплашване — каза Форсайт. — Предложих ви да се запознаете с всички данни, с които разполагаме за Ангелиада…

— Като дете не си падах по истории за призраци, Върховен сенатор — презрително го прекъсна Телторст. — Още по-малко ми допадат сега. Отиваме към Ангелиада; а вие ще дойдете с нас, за да видите как се отнасяме с предатели на Мира. Може би ще го намерите за поучително.

Той направи знак на стражите до вратата.

— Придружете Върховен сенатор Форсайт и помощника му до командната зала. Станете, Върховен сенатор.

— Моля за една услуга, господин комодор — каза Форсайт, докато бавно се изправяше. — Моят помощник Ронион получи силен пристъп на паника, когато за последен път бяхме при Ангелиада. Мисля, че по някакъв начин е успял да усети какво става там. Няма причина да го караме да преживява отново същото. Бих искал на него и на пилота да им бъде разрешено да си тръгнат.

— Категорично не — заяви Телторст, докато двамата стражи се приближаваха към Форсайт. — Никой няма да напусне този кораб преди да са подписани документите за капитулация.

Форсайт не откъсна очи от Леши.

— Господин комодор?

Леши бавно се надигна и на свой ред изгледа двамата стражи. Явно Телторст вече си беше въобразил, че е поел командването.

Време беше да му отвори очите.

— Придружете Върховния сенатор и помощника му до совалката — нареди той. — Двамата ще напуснат „Комитаджи“ преди прехвърлянето.

Телторст се обърна втрещен към него.

— Какво?!

— Надявам се, че ще бъдете готов да продължим този разговор, когато се върнем, нали, господин Върховен сенатор? — добави Леши.

Форсайт сведе глава в лек поклон.

— Разбира се, господин комодор. Благодаря ви.

Леши кимна.

— Лейтенант, чухте заповедта ми.

— Тъй вярно, сър! — Старшият от двамата стражи отдаде чест. — Оттук, господин Върховен сенатор.

Групата заобиколи масата и излезе. Лицето на Форсайт беше сериозно до смърт, Ронион изглеждаше разтревожен и смутен.

— Това беше глупост, комодор — каза Телторст, когато вратата зад тях се затвори. Гласът му бе леден. — Престъпна глупост. Не можете просто да пуснете един вражески висш държавен служител, който се намира в ръцете ви.

Леши погледна скрития високоговорител.

— Господин Камбъл?

— Седем минути до катапулта, сър.

— Имате ли анализ на орбитата на Ангелиада?

— Да, сър, но не е завършен — отговори Камбъл. — Не разполагаме с достатъчно данни, за да потвърдим или отхвърлим твърденията на Форсайт, че променя скоростта и орбитата си. Но дори и да е вярно, със сигурност не го прави много бързо.

— Това означава ли, че ще бъдем в безопасност?

— Да, сър — увери го Камбъл. — Радиацията ще е в рамките на допустимите норми.

— Добре. Тогава изведете „Комитаджи“ на позиция за прехвърляне. Идвам след малко. — Леши се обърна към Адютора. — Що се касае до задържането на вражески държавни служители, господин Телторст — тихо добави той, — на този кораб има войници, а не терористи. Ние не вземаме заложници.

— Ще съжалявате за това, комодор — изсъска Телторст.

— Да — промърмори Леши, обърна гръб на дребния мъж и тръгна към вратата. — Със сигурност ще съжалявам.

— Ха! — извика Чандрис и триумфиращо удари с длан края на пулта. — Добре. Измислих го!

— Какво си измислила? — извика Коста.

— Как да катапултираме Ангелиада, без да се изпържим. — Гърлото я болеше от непрекъснатото викане. Дращенето на гама-лъчите бе намаляло от болезнено до досадно, но все още трябваше да говорят високо, за да се чуват. — Има дистанционно управление, с което ще можем да задействаме катапулта. Така ще можем да се прехвърлим на „Газела“ и да се отдалечим…

— Няма смисъл.

— Какво? — Чандрис се обърна към него.

Коста се беше свлякъл в креслото си, вперил невиждащ поглед в мониторите и дисплеите пред себе си. Нещо я сграбчи за гърлото.

— Какво има?

— Не можем да го направим. Нямаме достатъчно енергия.

Тя проследи погледа му към дисплеите. Числата и графиките не ѝ говореха нищо.

— Как така нямаме достатъчно енергия?

— Станцията не е в състояние да произведе достатъчно, за да изхвърлим Ангелиада навън — каза той.

Тя отново погледна числата. Не. Не и след всичко преживяно. Не и точно сега.

— Ами навътре? Можем ли да я пратим навътре?

— Навътре ли? — като ехо повтори Коста и се намръщи. — Искаш да кажеш, към Сераф?

— Не, още по-навътре от Сераф. — Мислите на Чандрис препускаха бясно. — Независимо какви игри си играе Ангелиада с гравитационните полета, за нея ще е по-лесно да се движи надолу по гравитационния кладенец, вместо нагоре. Ако я прехвърлим на достатъчно ниска орбита, тя пак няма да може да достигне до Сераф. Нали?

— Но така ще е в състояние да си играе с още по-силни гравитационни полета — възрази Коста. — Може да измисли начин да се придвижва и нагоре. Или, още по-лошо, да тръгне право към слънцето и там никога няма да можем да я хванем.

— Не се бях сетила за това — призна Чандрис и трепна при тази мисъл. — Способна ли е да погълне цяла звезда?

— Не зная — каза Коста. — Най-вероятно не — дебелината ѝ е едва няколко атома. Но въпреки това може да направи маса ужасни неща там — независимо дали случайно, или не. Не можем да рискуваме преди да направим предварителни изчисления.

— Значи край? Просто се отказваме и си тръгваме вкъщи?

Коста уморено поклати глава.

— Съжалявам. Не виждам какво друго ни остава.

Чандрис отново премести погледа си към дисплея. Бавното въртеливо движение, получено при разполовяването на станцията, сега ги беше обърнало с лице към Ангелиада; по-голямата част от блясъка на черната дупка се закриваше от остатъците от мрежовата секция, която се носеше към нея. След всичките тези усилия, пот и риск? И сега да не могат да направят нищо друго, освен да побягнат обратно?

— Ако тръгнем сега, няма да имаме друга възможност — каза тя. — Или най-малкото, няма да е толкова лесно. Без мрежа и катапулти ще е необходимо адски много време да се доберем дотук. Всъщност може би ще се наложи да се построи нова станция и… О, Господи!

— Какво? — Коста се изправи в креслото си.

Чандрис впери поглед в монитора на телескопа; надяваше се очите ѝ просто да ѝ въртят номера. Но нямаше никаква грешка.

— Мрежата — с внезапно разтреперан глас каза тя и посочи дисплея. — Светлините току-що се включиха!

— Някой я е реактивирал.

За една секунда седяха замръзнали на местата си. После едновременно се хвърлиха към пултовете.

— Трябва да ги спрем! — Чандрис се мъчеше да извика програмата за дистанционно управление, която току-що беше открила. Пръстите не я слушаха. — О, Господи, Джерико!

— Зная! — викна той; мъчеше се да се пребори със собствените си пръсти. — Опитвам се да я спра.

— Какво правят? — попита Чандрис. Отвори файла. Сега следваше парола за достъп. — Нима не си дават сметка какво правят?

— Именно! Не знаят! Изминали са само деветнадесет минути, откакто взривихме станцията. Двадесет светлинни минути — те изобщо не разбират, че мрежата води право към Ангелиада.

Чандрис прехапа устни. Дисплеят проблясваше от гама-лъчите и заплашваше всеки момент да изключи. След това внезапно се изчисти и тя откри, че е влязла в системата. Извика списъка с командите и затърси отнасящите се до управлението на мрежата. Трябваше да е някъде тук…

Коста постави ръцете си върху нейните.

— Късно е — тихо каза той.

Чандрис вдигна поглед… и ченето ѝ увисна.

Очакваше да види как Форсайт идва за тях, най-вероятно с някой от ловните кораби. Или в краен случай някой от бойните кораби на ЕмОт, сновящи около Сераф.

Но корабът, който внезапно се появи пред тях, беше невероятно и чудовищно огромен. По-голям дори от гигантския „Ксирус“. Грамадното му туловище изпълваше дисплея на телескопа. В сравнение с него половината на станцията изглеждаше като същинско джудже.

И докато гледаха с ужас, Ангелиада го сграбчи.

Аварийните сирени раздраха въздуха подобно на воя на банши и заглушиха дори ужасната градушка, която се стоварваше върху тях сякаш от всички страни едновременно.

— Пробив на корпуса в сектори 0–7, 8 и 9! — изрева нечий глас от високоговорителя. — И трите корпуса са разрушени…

Внезапно гласът секна и останаха единствено зловещите трясъци.

— Затворете всички противоударни врати! — нареди Леши и очите му се стрелнаха към мониторите на сектор G. Какво ставаше, по дяволите? Емпирейците не биха могли да притежават толкова мощно оръжие. Просто не биха могли.

Но всички сензорни възли бяха мъртви. Всички, по целия десен борд на кърмовия отсек.

От високоговорителя се разнесе внезапен писък, който също така внезапно прекъсна.

— Машинното отделение разхерметизирано! — изкрещя Камбъл. — Всички помещения са открити към космоса.

— Направи нещо! — озъби се Телторст. — Бий се, по дяволите!

— Срещу кого? — озъби се в отговор Леши.

Внезапен и ужасяващо познат трясък изригна в цялата командна зала.

— Радиация! — извика Камбъл. — Летални дози от десния борд на кърмата.

И изведнъж Леши разбра.

По всяка вероятност проникна в кърмата на кораба, овъглявайки всичко с радиацията си. Гигантският кораб се метна настрани и първото впечатление на Чандрис бе, че прави отчаян опит да избяга. Но в същия момент разбра, че не това е причината. Дори някой все още да бе останал жив там, той не би могъл да задвижи кораба. В действителност корабът се извиваше и разкъсваше, Ангелиада унищожаваше свързващите греди и поддържащите преградни стени, като ги извиваше, изтръгваше и мачкаше като станиол.

— Масивни поражения във всички кърмови отсеци — изкрещя Камбъл. — Комуникации прекъснати; енергия прекъсната; сензори прекъснати; херметизация нарушена. Целият екипаж на кърмата е мъртъв.

„Вече не докладва така бързо — някак разсеяно си помисли Леши. — Няма смисъл. Навременната информация предполага, че все още може да се направи нещо с оглед на дадена ситуация.“

Но в тази ситуация не можеше да се направи нищо. „Комитаджи“ бързо се плъзгаше към смъртта си и в цялата вселена не съществуваше сила, която да го спре.

— Структурният интегритет пада по целия кораб — продължи Камбъл. — Преградните стени в централните части изпускат въздух. Температурата и радиацията са над допустимите. Противопожарните стени поддават поради деградация на метала.

— Това не е възможно — отчаяно настояваше Телторст. Погледът му се стрелкаше наоколо, сякаш очакваше, че всичко това е някакъв сложно измислен номер, погоден му от отмъстителния капитан и екипажа му. — Не е възможно, не и с „Комитаджи“.

Обърна се отново към Леши и стовари юмрук върху облегалката на креслото си.

— Този кораб е неунищожим, проклет да си! Построихме го такъв. Изразходвахме милиарди…

Млъкна, когато подът под него внезапно се разтресе и по цялата командна зала се разнесе ужасно скърцане на метал.

— Носовата част се разпада — доложи Камбъл. — Не ни остава много време.

— Ето я вашата награда, Адютор — с горчивина каза Леши. — Ето я вашата скъпоценна Ангелиада. И тя не чака вие или някой друг Адютор да дойдете и да я издоите. Тя идва за нас. По-точно — за вас.

Ново смразяващо кръвта скърцане се разнесе из залата.

Лицето на Телторст се превърна в ужасена маска.

Седнал до Чандрис, Коста отново и отново мърмореше нещо нечленоразделно. След няколко секунди, когато Ангелиада проби корпуса от тяхната страна, корабът почти изчезна във взрива от светлина. Светлинните филтри на станцията се активираха и на дисплея на телескопа, точно на ръба на черното петно, отбелязващо мястото на Ангелиада, Чандрис можеше да види как прегореният метален корпус потича като покрита с пепел вода — молекулярната му структура се разпадаше под приливните вълни на черната дупка. Огромният кораб отново тежко се обърна около хватката на гравитационните сили на черната дупка. Носът му се насочи с някакво чувство за обреченост към неговия палач. Металният корпус отново се сгърчи и потече, този път напред, и Ангелиада отново спокойно прогори пътя си и изчезна вътре в него.

Леши можеше да усети как столът започна да се разтапя под него, когато погледна за последен път от мостика. Телторст седеше там с изкривено до неузнаваемост лице.

— В едно нещо сгрешихте, Телторст — успя да извика той през предсмъртните писъци на умиращия „Комитаджи“. — Няма да доживея да съжалявам.

Кошмарът от смърт и невъобразимо разрушение сякаш продължи вечно. Ангелиада премина през кораба още три пъти, като игла, прокарваща сложен шев.

И когато се появи за последен път, корабът беше разбит, изкривен и смачкан до неузнаваемост.

Ръката на Коста върху рамото ѝ я накара да подскочи.

— Хайде, Чандрис — тихо каза той, все още вперил ужасен поглед в гледката. — Хайде. Да си вървим у дома.