Ангелиада

25.

„Газела“ се разтресе и бавно започна да се движи след влекача. Ронион, все още с бельото в ръце, залитна от неочаквания тласък и се блъсна в стената на коридора.

Чандрис това и чакаше. Скочи, подхвана го за ръка и се притисна леко в него.

Имаше на разположение само две секунди преди той да възстанови равновесието си, след което трябваше да отстъпи. Не ѝ трябваше повече време. Чувствата ѝ не я бяха подлъгали по време на разговора с Коста и Върховен сенатор Форсайт преди минута.

Ронион носеше ангел.

Ангел. Мислено повтори думата, а в главата ѝ се завъртяха старите мисли и разкрилата се току-що възможност. Ангел. Не резервният на Дейвий, който си бе обещала да не докосва, а правителствен ангел. Един от хилядите. Един, чиято липса може би никога нямаше да бъде усетена.

Нужни били — беше ѝ казал Ханан — само няколко неврални операции и шест месеца интензивно лечение… и около два милиона руя.

„Аз съм променена“ — напомни си тя. Но думите прозвучаха кухо и безсмислено. А и никога не бе казвала, че се е променила. Единствената причина да не открадне по-късно бе, че не беше попадала на нещо, което да си заслужава.

До този момент.

Стигнаха до каютата на Ханан. Ронион влезе, остави чаршафите на масата и приветливо ѝ се усмихна.

— Искаш ли аз да оправя леглата? — Беше забравила, че не е в състояние да я чуе. Но докато обмисляше как най-добре да повтори въпроса си със знаци, Ронион поклати глава и се потупа по гърдите. След това започна да сваля старите чаршафи.

Значи можеше да разчита по устните. Интересно, че Форсайт беше пропуснал да спомене този факт. Всъщност бе наблегнал точно на обратното — че Ронион може да общува само посредством езика на знаците.

Един дълъг миг остана на прага, загледана в широкия гръб на работещия Ронион. И старите инстинкти започнаха да се завръщат. Най-лесно бе да бръкне в джоба му, стига да знаеше в кой точно. Но не знаеше. А освен това точно сега нямаше възможност да се измъкне, без той да усети липсата му. Най-добрият начин беше да го придума някак да ѝ го даде сам. Човек с подобни явни недостатъци би бил лесна жертва.

Ронион приключи, обърна се и определено се учуди, че тя все още е в каютата. Но само се усмихна и взе втория комплект. Чандрис отвърна на усмивката му и му направи път да мине. Усмивката ѝ изчезна, когато той влезе в каютата на Орнина. Лесна мишена… с едно малко изключение.

Проблемът бе, че беше глухоням.

Чандрис прехапа устни. От години не бе чувствали подобна несигурност. Никога не ѝ се бе случвало да ограбва глухоням. И чак сега си даде сметка каква огромна част от таланта ѝ се намира в гласа ѝ. Тонът, използваните думи, цветистите фрази — те омайваха жертвата. Те ѝ придаваха повече чар дори от преструвките и езика на тялото.

Само че сега този чар го нямаше.

Интеркомът иззвъня.

— Чандрис? — обади се Орнина. — Къде си?

Тя пристъпи до масата и натисна копчето.

— В твоята стая. Помагам на Ронион да оправи леглата.

— На кого?… А, да, помощникът на господин Върховния сенатор — каза Орнина. — Исках да ти кажа, че почти стигнахме стартовата площадка.

Чандрис се намръщи.

— Идвам.

Интеркомът се изключи. Чандрис се помая още мъничко, загледана в гърба на Ронион. Трескаво обмисляше какво да предприеме през следващите шестдесет секунди. Ако оставеше този шанс да ѝ се изплъзне…

Пое дълбоко дъх. „Спокойно — твърдо си помисли ти. — Не насилвай нещата. Ще имаш достатъчно време по-нататък.“

Докосна Ронион по рамото.

— Отивам в контролната кабина — каза му тя, като се стараеше да произнася думите отчетливо. — Искаш ли да дойдеш с мен?

Той погледна към оправеното наполовина легло, смръщи чело и поклати глава. Пръстите му започнаха да правят някакви знаци…

— Не разбирам този език. — Чандрис нежно посегна към ръцете му, за да го спре. — Може би по-нататък ще ме научиш. Тук ли ще останеш?

Той кимна.

— Добре — каза Чандрис, усмихна му се и излезе.

Ревът на двигателите премина в глухо буботене и усещането за тежест започна да изчезва. Коста стисна зъби, загледа се в тила на Ханан право пред себе си и се съсредоточи да не му прилошее.

— Сега сме на път към катапулта, господин Върховен сенатор. — Ханан се обърна в креслото си. — Пътуването ще ни отнеме около час. Придадох малко въртеливо движение на „Газела“ и след няколко минути ще имаме поне някаква гравитация.

— Благодаря ви — отговори Форсайт. Коста рискува да погледне към него и не откри никаква следа от прилошаване. Както обикновено, единствено той имаше проблем. — Колко време ще чакаме при катапулта?

— В идеалния случай изобщо няма да чакаме — каза Ханан. — Мястото е малко далеч за обръщане.

— Дори при положение, че три стартови чинии подхранват един катапулт? — не повярва Форсайт. — Това направо си плаче за задръстване.

— Вярно е — съгласи се Ханан. — Но колкото и да е странно, подобни неща се случват рядко. На първо място, не съществува проблемът с проверката на координатите — катапултът и Централата са свързани двупосочно. При положение, че и двата края функционират, няма къде другаде да отидете. Същото важи и за обратния път.

— А отчитането на масата?

— Данните се вземат от стартовата чиния и се предават направо на катапулта — обясни Ханан. — Именно тук обикновено се появяват проблеми с времето — когато корабите не пристигат в същата последователност и данните за масите се объркват.

— Интересно. — Форсайт погледна към вратата. С удоволствие бих дискутирал още някои подробности, господин Дейвий, но по-късно. Преди това ще ида да намеря Ронион.

— Всъщност аз мога… не, не мога — прекъсна се Ханан. — Той не може да чуе интеркома.

— Да — отговори Форсайт. — Аз имам комуникатор, но е безполезен, щом той не знае къде се намирам.

— Оправяше леглото в каютата на Орнина — обади се Чандрис. — Да отида ли да го извикам?

Форсайт поклати глава.

— Не, благодаря.

— Няма проблем да отида…

— Казах не — повтори Форсайт и този път Коста долови в гласа му слабо раздразнение. — По-добре аз…

И млъкна при звука от пулта пред Орнина. Коста досега не беше чувал подобен сигнал.

— Какво е това? — попита той.

— Сигнатура на ЕмОт. — Орнина се обърна към пулта. — Някой с висок приоритет минава през… о, Господи — съвсем тихо възкликна тя.

— Какво? — попита Коста.

— „Небесният стрелец на Хова“ — все така тихо каза тя. — Прибират го.

— Какво, чак сега ли? — намръщи се Форсайт и се наведе напред.

— Задачата не е била от лесните — каза Ханан. — Бил е много близо до Ангелиада. Наложило им се е да използват робот, за да го изтегли до влекача.

— Можем ли да го видим? — попита Коста.

— Опитвам се — каза Ханан. — Много са далеч и летят в противоположна посока. Да опитаме…

И внезапно образът се появи на всички дисплеи.

Орнина рязко пое дъх. Коста се почувства още по-зле. „Небесният стрелец“ бе развалина — корпусът му бе страшно огънат, обшивката от прехваления емпирейски двоен сандвич беше почерняла и осеяна с пробойни.

— Трябва да е навлязъл наистина навътре, за да получи такива поражения — чу се да казва той.

— Да — съгласи се Ханан. Май и на него му бе прилошало. — Много по-навътре от допустимото. Радиационното изригване сигурно е унищожило всичките им уреди Преди… — Той млъкна.

„Преди да ги убие“ — мислено довърши Коста. С усилие отклони погледа си от разбития кораб.

За да открие, че Форсайт го наблюдава.

Устоя на погледа му и след това се извърна, като смътно се питаше какво ли става зад това безчувствено лице. Всъщност не му пукаше. В момента всичките му мисли бяха насочени към ужаса, стоварил се върху онзи кораб.

— Излизат от обхват — промърмори Ханан.

Коста отново погледна към дисплеите. Мъртвата черупка и теглещите я лъскави кораби на ЕмОт бяха стигнали до предела на телескопите на „Газела“ и образът започна да избледнява.

— Към института ли го карат?

— Вероятно най-напред в обеззаразителен док — отговори Ханан. — Сигурно излъчва страшно много вторична радиация. Нали видя колко е дълъг кабелът на влекача.

Форсайт се размърда в креслото си.

— Господин Дейвий, казахте, че обикновено се получават задръствания, когато ловните кораби не пристигат в същия ред, в който са излетели. А в други случаи?

— Какво имате предвид?

— За да бъде вярна теорията на института за самофокусиращата се радиация, ловните кораби би трябвало понякога да изхвърлят известни количества материя в Ангелиада — каза Форсайт. — Ако това е така, то те би трябвало да изхвърлят маса и през останалата част от пътуването си.

— Което би наложило рекалибриране на катапулта и съответно забавяне — кимна Ханан. — Хм. Никога не се бях замислял за това. Джерико?

— Не зная дали изобщо някой се е замислял. — Коста погледна Форсайт с известно уважение. От собствения си скромен опит знаеше, че управляващите не се отличават с креативно мислене. Или Форсайт бе изключение, или емпирейците бяха открили начин да привличат към управлението по-умните граждани — нещо, което бе чуждо за Мира.

Или имаше нещо общо с факта, че емпирейскптг политици носеха ангели.

Изведнъж се усети, че останалите продължават да чакат.

— Не зная дали математиката ще помогне в случая добави той, като отново върна вниманието си към въпроса. — Възможно е количеството необходима за пораждането на самофокусираща се радиация маса да е в рамките на толеранса на катапулта. Струва си да се провери.

— Имам списък на всички забавяния, които са ни се случили през последната година — обади се Орнина.

— Как да ги извикам? — Пръстите на Форсайт се колебаеха над разположената до креслото му клавиатура.

— Позволете на мен. — Коста се освободи от ремъци те си и внимателно доближи в ниската гравитация креслото на Форсайт. Извика ехо на екрана на Орнина и хвърли един бърз поглед. — Не виждам нищо особено.

— И аз — обади се Ханан. — Но това може и нищо да не означава. Един кораб за една година не е много представителна извадка.

— Все пак да опитаме. Ще позволите ли, господин Върховен сенатор?

— Разбира се. — Форсайт обърна клавиатурата към него.

Компютърната библиотека на „Газела“ разполагаше с два пакета за статистическа обработка. Коста ги извика и ги прегледа набързо.

— Не мисля, че някой от тях ще се справи с толкова малка извадка. — Ханан следеше ехото от един от дисплеите си.

— Така е — съгласи се Коста. — Но знам една програмка, която би могла. Само да се сетя как точно работеше.

Това беше високоспециализирана програма, която беше научил през първата година в университета. Наложи му се да я пусне два пъти, докато заработи. Накрая успя. Подаде данните на Орнина и я пусна да изчислява.

— Интересна програма — отбеляза Форсайт. — Колко време ще ѝ е нужно?

— Около две минути — отговори Коста. — Бързината не е сред преимуществата ѝ.

Зарея поглед из кабината, за да успокои напрегнатите си от взиране очи.

Креслото на Чандрис бе празно.

Сърцето му бясно заблъска в ушите му. Нямаше я. Беше се измъкнала някъде през последните една-две минути, без никой да забележи.

Отвори уста, за да оповести откритието си, но не каза нищо. Може просто да беше отишла за Ронион. Или да свърши някоя също така безобидна задача.

Само че Форсайт вече ѝ бе казал да не ходи при Ронион. Ако беше намислила нещо…

Програмата оповести със звуков сигнал, че е приключила. Коста се наведе над клавиатурата и извика резултатите.

Не си заслужаваше усилията.

— Прав си — обърна се той към Ханан. — Един кораб за една година не е достатъчен.

— Катапултът обаче би трябвало да разполага с пълни данни — отбеляза Орнина. — Може би ще ги помолите да ни изпратят копие, господин Върховен сенатор.

— Със сигурност бих могъл — отговори Форсайт. — Но, както вече казах на господин Дейвий, аз съм тук инкогнито. Бих искал нещата да си останат така.

— Разбирам. — Орнина погледна Ханан и от изражението ѝ Коста разбра, че точно тази информация някак ѝ е убягнала. — Извинете. А…

— Може би институтът също може да получи копие побърза да се намеси Коста. — Когато се приберем, ще помоля Язон да направи нещо по въпроса.

— А може да има и друг начин да се доберем до тази информация — многозначително каза Ханан и чукна няколко клавиша. — Ако случайно на контролната станция обучават някой новак…

Прочисти гърлото си и вече произнасяше някаква много официално звучаща реч, когато Коста тихомълком се измъкна навън.

Първо отиде до каютите на Ханан и Орнина. Не че наистина очакваше да открие Чандрис там, просто мястото му се стори подходяща отправна точка. За свое учудване, чу приглушения звук на течаща вода. Някой в каютата на Орнина вземаше душ.

Поколеба се пред вратата. През съзнанието му миниха пет-шест възможности — някои определено смущаващи. Но ако Чандрис бе на път да направи нещо нередно, негов дълг бе да разбере. Събра кураж, отвори вратата да надникна вътре.

Нямаше никого, но на леглото лежаха спретнато сгънати дрехи. Вратата на банята беше отворена.

Преградата на душа беше само частично прозрачна, но това бе достатъчно. Размерите и формата на силуета недвусмислено показваха, че вътре е Ронион. Сам.

Коста бързо изскочи в коридора. Бузите му горяха от объркване и раздразнение. Ефектът Чандрис естествоно — половин час с нея и все ще намери начин да се направи на глупак. Но поне не се бе опитвала да измами Ронион.

Тогава къде беше?

Дали имаше смисъл да продължава да търси? В края на краищата тя можеше да е заета с някаква съвсем невинна работа по кораба. А и нищо не пречеше Орнина или Ханан да са я изпратили някъде, докато той се мъчеше със статистическата програма.

Откъм дъното на коридора се разнесе тих стържещ звук.

Звукът се повтори още три пъти, преди да локализира източника му — работилницата. Чандрис напрегнато се беше навела над шлайфмашината.

— Какво правиш тук? — попита той и пристъпи вътре.

Тя не подскочи, не се извъртя, не направи нищо, което обикновено правят хората, когато ги хванат натясно. Но на Коста му се стори, че ѝ отне частица от секундата повече, преди да обърне глава към него.

— Какво мислиш, че правя? — спокойно попита тя. Работя.

— Сега? — Той се приближи и се наведе над шлайфмашината. Към електронните скоби беше закрепен кристал с размерите на контактна леща. — Точно преди катапултирането?

— Защо не? — сви рамене тя. — Ханан и Орнина могат да се справят спокойно и без мен. Пък и ми се видя доста пренаселено.

— И това е вярно. — Коста погледна пак кристала и се намръщи. Нещо във формата и големината му беше познато…

— Ти нямаш ли си друга работа? — прекъсна мислите му Чандрис. — Да си настройваш апаратите или нещо подобно?

— Не, всичко е готово — разсеяно отговори той. Някъде бе виждал нещо подобно, сигурен беше. При това наскоро. Само да си припомни…

— Добре тогава, по дяволите обноските — озъби се Чандрис. — Махай се оттук и ме остави да си върша работата.

— Добре де. Стига си се ежила.

Хвърли последен поглед към кристала…

И внезапно образът изплува пред очите му. Върховен сенатор Форсайт му подава ръка на площадката до „Газела“. На гърдите му, във фин златен обков, виси кристал с…

Коста впи яростен поглед в Чандрис. По лицето ѝ разбра, че се е сетила за догадката му.

— Да — изръмжа тя. — И сега какво?

— Какво ли? — изсъска Коста. — Ти да не си полудяла?

— Парите им трябват — каза тя. — За кораба. И особено за Ханан. Страда от дегенеративно нервно разстройство, ако не си забелязал.

— Това беше нечестно — студено отвърна Коста. — Аз бях онзи, който го отнесе в лечебницата, ако не си забелязала.

Тя го погледна за момент… и за негово учудване кимна.

— Прав си — призна. — Това беше евтин номер.

— Да, така е — кимна Коста. Част от яда му се беше изпарила. — Виж какво, мъчно ми е за Ханан. И на мен би ми се искало да го видя здрав. Но не това е начинът.

Тя го изгледа спокойно.

— И как смяташ да ме спреш? Имам предвид, без да ме накиснеш?

Коста се намръщи. Значи си мислеше, че се опитва да не въвлече в неприятности нея? Само да знаеше…

— Ще кажа на Дейвий. — Той се обърна към вратата — Те със сигурност ще намерят начин да ти отнемат ангела на Форсайт.

— Форсайт не носи ангел — каза след него Чандрис. — У Ронион е.

— Какво искаш да кажеш? — обърна се Коста. — Ронион не носи ангел.

— Носи го в джоба си — отговори тя. — Затова разлях машинно масло върху него и го пратих под душа. Така успях да го взема и да го огледам по-отблизо.

Коста се намръщи. Нима и помощниците на Върховните сенатори носеха ангели? Не… нелепо беше.

— Не дават ангели на помощниците — каза той. — Носят ги само Върховните сенатори.

— Е, в такъв случай у него е ангелът на Форсайт — настоя тя. — Може и той да го е откраднал.

— Но Форсайт носи…

— Носи фалшификат. — Тя посочи недовършения кристал. — Също като този.

Студени тръпки преминаха по гърба на Коста. Върховен сенатор да носи фалшификат?

— Сигурно има някаква грешка. — Устата му внезапно бе пресъхнала.

— Няма начин — отсече Чандрис. — Познавам усещането от ангела.

Коста се сети за собствения си контакт с ангел в института. Не беше почувствал нищо, колкото и да се мъчеше.

— Не знаех, че ангелите могат да се почувстват по някакъв начин.

— Някои хора не могат да различават вкуса на различните видове гъби — язвително каза Чандрис. — Не мога да ти обясня защо знам, че тук има ангел. Просто го знам. Върховният сенатор носи менте. Точка.

Погледът на Коста се отклони от лицето ѝ. В основата на цялата му задача лежеше предпоставката на Мира, че емпирейските лидери се намират под влияние на чуждопланетен разум. Но ако не бе вярно… ако всъщност се окажеше, че Върховните сенатори не носят ангели… тогава заплаха не съществуваше.

Освен ако Форсайт не бе взел сам подобно решение. В такъв случай той нарушаваше емпирейските закони заради някакви лични цели. Може би имаше особено мнение за ангелите?

Както и да е, и в двата случая трябваше да разнищи нещата. Което за съжаление означаваше, че отново трябва да бие отбой.

— Няма да кажа на Дейвий — каза той, великолепно осъзнавайки, че Чандрис ще го разбере погрешно. — Поне засега. Но ще държа Ронион под око. И ако му свиеш ангела, няма да ти се размине.

Обърна ѝ гръб и излезе.

Чандрис гледаше след него, за момент забравила за кристала. Отново се случи. Коста я хвана в крачка как прави нещо незаконно… и просто си тръгна, вместо да се намеси.

Сега разбираше, че това не е просто защото не иска да се забърква. Имаше нещо по-особено. Това беше опит да избягва ситуации, в които би привлякъл вниманието към себе си.

И по-точно, в които би привлякъл вниманието на властите към себе си.

Бавно се завъртя към кристала. Коста не бе онзи, за когото се преставаше — това беше ясно още от първия път, когато стъпи на „Газела“. Не беше и обикновен мошеник.

Тогава?

Облегна се и замислено впери поглед в тавана. Преди много време бе споменал нещо — някаква надменна забележка, която за момента ѝ прозвуча странно, но тя така и не намери време да ѝ обърне внимание.

Онова шантаво подхвърляне за парфюми афродизиаци.

Посегна към компютърния терминал. Но в същия момент интеркомът иззвъня.

— Чандрис? Къде си? — попита Орнина.

За част от секундата Чандрис се поколеба дали да не измисли някаква прибързана и убедителна лъжа. Отказа се.

— В работилницата.

— Ще се катапултираме след три минути — каза Орнина. Дори и да се беше зачудила какво може да прави в работилницата, не се издаде. — Ще дойдеш ли?

— Разбира се. Идвам.

— Благодаря.

Чандрис се изключи и започна да сваля недовършения кристал от скобите. Беше се надявала да е готови преди да стигнат Ангелиада и останалите да започнат да се мотаят отново из кораба. Но нищо. Имаше много време преди „Газела“ да се върне на Сераф.

А ако на Коста не му изнасяше, да скочи от кораба.

Добра се до контролната кабина за не повече от двадесет секунди. Коста вече бе там — седеше със стиснат устни в креслото на Форсайт и правеше всичко възможно да не ѝ обръща внимание. Самият Върховен сенатор не се виждаше никакъв.

— Всички системи наред ли са? — попита тя и включи панела си.

— Работят изправно като никога — отговори Ханан. — Върховен сенатор Форсайт отиде преди няколко минути да намери Ронион.

— Сигурно е още под душа — каза Чандрис. — Развеждах го из кораба и без да искам, разлях отгоре му малко машинно масло.

— Как, за Бога, успя да направиш пък това? — намръщи се Орнина.

Предупредителният сигнал и започналото обратни броене спестиха на Чандрис нуждата да отговаря. Очите ѝ пробягаха по пулта — всичко беше наред. И след обичайното почти недоловимо трепване на дисплея изникна Централа Ангелиада.

Вратата се отвори и влезе Форсайт.

— Всичко наред ли е, господин Върховен сенатор? — попита Ханан.

— Да, благодаря. — Форсайт погледна Коста и бившето си място и за миг Чандрис се запита дали няма да се опита да го изхвърли. Вместо това той пристъпи към едно от другите кресла. — Открих Ронион под душа — добави той, докато се закопчаваше. — Залял се с някакво машинно масло.

Тонът му бе пренебрежителен — също като погледа, който отправи към Чандрис. Но за някой, който разчиташе човешките лица от толкова дълго като нея, това бе повече от достатъчно.

Форсайт отлично знаеше коя е тя. И какво представлява.

Обърна се с разтуптяно сърце към пулта си. Беше се случило точно това, което предполагаше, че някой ден ще стане. Прилъгана от топлината и удобството у Дейвий, тя си бе позволила да вярва, че може да остане завинаги.

И сега вкарваше в беда не само себе си, но и тях.

— Надявам се да свърши бързо — отбеляза Ханан. — Скоро ще ни се наложи да спрем въртенето на кораба.

— Вече е свършил — каза Форсайт. — Тъкмо се преобличаше. Позволих му да облече една от вашите ризи — надявам се да нямате нищо против.

— Не, няма проблем — увери го Ханан. — Струва ми се, ясно дадох да се разбере, че всичко на „Газела“ е на ваше разположение.

— Да, напълно — каза Форсайт. — Както и аз се надявам, че ясно дадох да се разбере, че не желая нашето присъствие да нарушава нормалната ви работа. Имате ли вече някакви резултати, господин Коста?

— Да, но предимно отрицателни. — Коста изучаваше нещо на дисплея. — Имало е няколко забавяния при катапулта поради разлики в масите, но те се дължат на грешки при стартовата чиния. Нито едно от тях не изглежда да се дължи на маса, изхвърлена от кораба по време на път.

— Но и това може да не означава нищо — отбеляза Орнина. — Както ти самият каза, катапултът може да е програмиран със значителен толеранс.

— Да. — Коста поклати глава. — Колкото повече се замислям, толкова по-малко ми харесва цялата теория. Ангелиада просто не е достатъчно голяма, за да може да изпусне толкова много гравитационна енергия от няколко изхвърлени чипа или нещо подобно.

Вратата зад Чандрис отново се отвори и нахълта Ронион. Развълнувано правеше някакви знаци.

На лицето му беше изписан ужас.

— Какво е станало? — попита Чандрис.

— Уплашен е от нещо — отговори Форсайт и също направи някакви знаци. Ронион отговори. — Нищо не мога да разбера. — Гласът на Форсайт започна да звучи разтревожено. — Просто казва, че е уплашен.

— Да не би да е от ниската гравитация? — попита Орнина, докато се разкопчаваше. Разнесоха се две последователни изпращявания на гама-лъчи и Чандрис подскочи. — Ако никога досега не е попадал в безтегловност…

— Бил е стотици пъти — кратко отговори Форсайт. Беше преметнал едната си ръка през рамото на Рониои и продължаваше да прави знаци с другата. — Абсолютно нищо не разбирам.

— Май ще е най-добре да отиде в каютата — предложи Орнина. Вече бе отишла до Ронион, стискаше го успокоително за ръката и го гледаше в лицето.

Още няколко жеста, последвани от енергично поклащане на глава…

— Не иска — преведе Форсайт. — Казва, че се страхува да остане сам.

— Имаме ли някакви успокоителни в аптечката? — попита Чандрис.

— Би трябвало. Знаеш ли как да се оправиш с нея?

Тя кимна и започна да се разкопчава.

— Веднага се връщам.

Отне ѝ известно време, докато се добере до лечебницата, намери съответната ампула и се върне. Междувременно останалите бяха закопчали Ронион в креслото на Коста, но иначе нещата си бяха същите — той изглеждаше ужасно нещастен.

— Благодаря, Чандрис. — Орнина взе успокоителното и посегна към ръката на Ронион.

Той дръпна ръката си и очите му френетично се впиха във Форсайт.

„Всичко е наред — каза му Върховният сенатор. Това само ще ти помогне да се успокоиш.“

Ронион неохотно протегна ръка. Орнина допря ампулата до кожата и окуражаващо му се усмихна.

— След няколко минути ще се почувстваш по-добре. Върховен сенатор Форсайт и аз ще останем тук до теб.

Ронион кимна — вече изглеждаше малко по-отпуснат. Чандрис ги заобиколи и седна в креслото на Орнина. За времето, през което бе ходила до лечебницата, пращенето на гама-лъчите се бе превърнало в тих, но постоянен ромон. Направи проверка на местоположението.

Резултатът се появи. Тя го погледна и се намръщи.

— Точен е — тихо се обади Ханан.

Тя рязко вдигна глава към него и започна да я завладява ужас.

— Сигурен ли си? — попита, като се опитваше да говори тихо.

— Проверих го три пъти за последните петнадесет минути. Няма грешка.

Чандрис се обърна към пулта. Ужасът ѝ се засили. Ако наистина се намираха толкова далеч от Ангелиада…

— Радиацията се засилва — промърмори тя. Хвърли поглед към Коста, който наблюдаваше как Форсайт и Орнина се носят около Ронион. — Точно както каза Коста.

— Да — каза Ханан. — Само се моля корпусът на „Газела“ да издържи допълнителното…

Млъкна и ехото от последните му думи изчезна в тишината.

В пълна тишина…

— Коста? — Чандрис рязко се обърна към него.

— Знам — мрачно отговори той. Вече бе скочил от креслото си и се носеше към мястото на Чандрис. — Гама-лъчението спря.

Стомахът на Чандрис се сви. През съзнанието ѝ прелетя спомен — някой в Барио разказваше история как веднъж огромна вълна се надигнала от морето и помела голяма част от главния пристанищен град на Ухуру. А преди вълната цялото море се отдръпнало, сякаш се готвело да удари.

— Ханан, включи радиото — каза Коста. — Предупреди всички за предстоящо радиационно изригване.

— Да. — Ханан посегна към комуникационната секция на пулта си.

Не успя. Без никакво предупреждение зловещата тишина беше разкъсана от взрив.

Вълната удари… и „Газела“ се озова в центъра ѝ.