Ангелиада

32.

Чандрис отвори тежката врата и стъпи върху огромния сив килим. Администраторката на етажа на директорите на „Стардъст Метълс“ седеше зад величествено бюро с размерите на работилницата на „Газела“ и съсредоточено работеше на малкия терминал. Страничният наблюдател би останал с впечатление, че жената е изцяло погълната от заниманията си и изобщо не е забелязала приближаването на новодошлата.

Но за тренираното око на Чандрис беше повече от ясно, че това е само игра. Администраторката отлично знаеше за присъствието ѝ и си личеше, че се чуди коя е тази натрапница.

Или какво. Чандрис все още не бе усвоила стила на обличане на висшата класа, а откакто се намираше на Сераф, бе разполагала с много по-малко време за това, отколкото на „Ксирус“. Макар и облечена в най-доброто, което бе успяла да събере, сигурно продължаваше да изглежда ужасно.

Но нямаше време за приготовления. Освен това не възнамеряваше да играе ролята на изтънчена изкусителка. Този път се целеше в една много по-основна човешка мотивация.

Алчността.

Намираше се на три крачки от бюрото, когато администраторката най-после вдигна очи.

— Добро утро — каза тя. Гласът ѝ звучеше достатъчно любезно, но върху лицето ѝ се мярна леко презрение, когато плъзна поглед по дрехите на Чандрис — Какво обичате?

Чандрис кимна към петте врати в извиващия се коридор зад рецепцията. Поне беше усвоила достатъчно добре тона и жестовете на висшата класа и администраторката за момент се смути.

— Моля да съобщите на господин Амберсън Тумес, че Чандрис Адриеса желае да се види с него. Срещнахме се по време на последното му пътуване от Лорелей на борда на „Ксирус“.

За секунда си помисли, че жената ще ѝ откаже или най-малкото ще настоява да ѝ бъдат представени някакви документи. Но очевидно маниерите на висшата класа пробудиха стандартните ѝ бизнес-рефлекси, защото тя послушно вдигна слушалката и натисна едно копче.

— Госпожица Чандрис Адриеса желае да ви види, господин Тумес.

Около една минута мълчаливо слушаше, като от време на време стрелкаше с поглед Чандрис. Тя ѝ отговаряше с най-невъзмутимото си изражение, като същевременно обмисляше най-добрите пътища за измъкване — в случай че се наложеше. Ако Тумес в момента звънеше на полицията…

Администраторката затвори телефона.

— Ще ви приеме веднага, госпожице Адриеса — хладно каза тя. — Централната врата зад мен.

— Благодаря. — Чандрис заобиколи бюрото и се насочи към необозначената врата. Това не доказваше нищо. Може Тумес просто да искаше да я забави, докато ченгетата успеят да се доберат дотук.

Когато я доближи, вратата се отвори сама. Вдигнала високо брадичка, Чандрис пристъпи вътре.

Тумес стоеше до дебело тапицирано кресло зад работно бюро, изпълващо ниша около два пъти по-голяма от рецепцията. Самата ниша се намираше в стая, в сравнение с която бюрото изглеждаше незначително малко.

— Здравей, Чандрис — каза той. — Доста време мина, а?

— Радвам се да те видя, Амберсън — Докато приближаваше бюрото, Чандрис внимателно го изучаваше. Изглеждаше точно така, както го помнеше от „Ксирус“, само дето беше трезвен. Същият спокоен чар, същото усещане за егоизъм, същата хищническа усмивка, прицелена в нея.

А може би не. Всички външни белези бяха налице. Но когато се приближи, усети под тях предпазливостта и напрежението, които ги нямаше предишния път. Може би защото се намираше в офиса си, обграден от колеги, вместо в относителната анонимност на космическия лайнер?

Или защото последния път, когато я видя, тя беше ескортирана от охрана?

— Така. — Той заобиколи бюрото и се промъкна между него и огромния дисплей с многобройните монитори по него. Беше изчислил времето перфектно — оказа се пред бюрото в един и същи момент с нея. — Какво ново при теб?

За миг се запита дали не очаква от нея да го целуне. Но нещо я предупреди да не го прави.

— Тичах нагоре-надолу — отговори тя, като хвърли поглед към диваните и креслата покрай стената.

Тумес разбра намека.

— Какво ще кажеш да се настаним по-удобно? — Той посочи един дълъг диван, който изглеждаше изцяло покрит с бели пера. — И ще ми разкажеш.

Хиляди мисли препуснаха през главата ѝ по време на дългото вървене до дивана. Да не би да очакваше онова, което си мислеше, че е получил на „Ксирус“? Или просто си играеше с нея като котка с мишка, докато чакаше да пристигне полицията?

Стигнаха до дивана и тя се настани в края му. За нейно учудване, Тумес не седна до нея.

— Надявам се, че си разрешила онзи малък проблем с митницата? — попита той и избра едно от креслата насреща ѝ.

Очевидна покана за лъжа. Прекалено очевидна.

— Много добре знаеш какво стана — меко го укори тя. — Нямаше нищо общо с митницата. Аз бях наполовина гратисчийка.

— „Наполовина“?

— Имах билет до Лорелей. — Чандрис изучаваше лицето му. Не можа да забележи и следа от учудване. Несъмнено се бе запознал с официалната версия на станалото. — За втора класа. Реших да продължа до Сераф.

— Защо?

В доброто старо време веднага щеше да започне да разказва някаква захаросана история.

— Бягах. Имаше един човек, от когото трябваше да се махна. Нямах достатъчно пари, за да успея.

— И успя ли да избягаш?

— Така мисля. — Чандрис неволно потрепери при мисълта за Трилинг Вейл, дебнещ в някоя сянка зад гърбя ѝ. — Тук не е място, където ще тръгне да ме търси.

Тумес вдигна вежди.

— Предполагам, че нямаш предвид точно това — предупреди я той. — Офисът ми не е пригоден за живеене.

— Под „тук“ нямах предвид това място — каза Чандрис. — Имам предвид Шикари Сити като цяло.

— А! — В гласа на Тумес се долови облекчение, но изражението му не отговаряше на тона му. — Така значи. Какво искаш?

Дотук с надеждите да е запазил някакви романтични чувства по неин адрес.

— Дойдох да ти предложа сделка — каза тя.

За първи път лицето му трепна.

— Нима? И каква сделка?

— Ти ми даваш пари. Аз ти давам информация — каза Чандрис. — Информация, която бизнесмен като теб ще намери за изключително полезна.

— И за какво точно се отнася тази информация? Той сви устни.

— За Ангелиада. Това е всичко, което мога да ти кажа засега.

— Наистина ли? — отбеляза той, облегна се назад и метна крак върху крак. — Учудваш ме, Чандрис. Един добър бизнес-стратег никога не дава нещо безплатно.

— Значи може би не съм добър бизнес-стратег — безстрастно каза Чандрис.

Тумес се усмихна.

— Като се има предвид как ме изигра на няколко пъти, не бих споделил подобно мнение.

Чандрис леко кимна в знак, че оценява забележката му.

— В такъв случай приемам, че ще стане по-ясно, ако разбереш в какво се състои твоята част от сделката.

— Това звучи по-обещаващо — съгласи се той. — Слушам те.

— Летя на един ловен кораб, който получи сериозни повреди — каза тя. — Трябва да го поправя.

Усмивката на Тумес внезапно изчезна.

— „Газела“?

— Именно.

Той се намръщи насреща ѝ и в очите му Чандрис можеше направо да види повторение на новините за катастрофата. Пораженията върху „Газела“, пораженията върху Ханан…

И Върховен сенатор Аркин Форсайт, изпъкващ сред целия хаос наоколо.

— Хм — най-накрая каза той. — Интересно, наистина. Но винаги съм предполагал, че с поправките на ловните кораби се занимава „Гейбриъл“.

— „Гейбриъл“ работи с бюрократична мудност — каза Чандрис. — Трябва ни оправен още сега.

— „Ни“?

Чандрис се поколеба за част от секундата. Но Тумес нямаше да ѝ даде каквото искаше, без да изкопчи още нещо.

— Работя с един изследовател от Института за проучване на Ангелиада — каза тя. — Казва се Джерико Коста.

— Коста — повтори Тумес, без да откъсва поглед от нея. — Ще му се обадя, разбира се.

Чандрис направи подканващ жест към бюрото.

— Ако искаш, звънни още сега. Ще изчакам.

В продължение на няколко секунди се страхуваше, че ще приеме предложението ѝ. Нямаше проблем. Но ако се обадеше така ненадейно, наивният шпионин Коста като едното нищо щеше да му издрънка всичко, което знаеше и подозираше за Ангелиада. Много информация срещу никакви пари и нищо чудно Тумес да реши, че повече не му и трябва.

Със закъснение ѝ се прииска де бе казала на Коста какво е намислила и да го подготви донякъде. Но той бе толкова уверен, че тя ще направи нещо незаконно, че беше решила да го остави за известно време да понася последиците от собствените си глупости.

Но Тумес само сви рамене.

— По-късно. Направо на въпроса — колко ще струва ремонтът?

Чандрис събра кураж. Орнина ѝ бе пратила предполагаемата сума, назована от шефа на сервиза, точно когато се намираше пред входа на „Стардъст Метълс“. Новината нямаше да го зарадва особено.

— Сто и осемдесет хиляди руя.

Веждите на Тумес отново се вдигнаха. Поне не см изсмя на глас.

— Това са много пари. Какво те кара да мислиш, че твоята информация ще е чак толкова ценна?

— Тя е много по-ценна — каза Чандрис. — Няма дн преувелича, ако кажа, че има потенциал да промени цялостно икономиката на цялата система на Сераф. А може би на целия Емпирей.

— Нима? — каза Тумес. — Нещо толкова важно, и ти предлагаш да го задържим за себе си?

— Разбира се, че не — каза Чандрис. — Не можем да го запазим в тайна дори и да искаме. Единственото, което ти обещавам, е да получиш доклада един ден преди всички останали.

— Вътрешна информация — каза той. — Предложинието ти е на самия ръб на закона.

— Ти ни правиш услуга — възрази Чандрис. — Това те прави наш партньор. Според мен няма нищо нередно да разполагаш с данните веднага щом ние разполагаме с тях.

— И разбира се, всички други ще трябва да изчакат, докато съставим подходящо официално съобщение — каза той. — Напълно естествено е подобни неща да се споменават много внимателно. Предполагам, че ще са нужни поне три дни преди да намерим подходящия начин на изразяване.

Чандрис усети как сърцето ѝ заби по-бързо. Тумес се хващаше на въдицата. Той се пазареше с нея, опитваше се да спечели колкото се може повече време за евентуалните борсови операции, които щеше да му се наложи да предприеме с оглед вътрешната информация, с която ще разполага.

— Не зная — малко колебливо каза тя. — Коста пише доста добре. Не мисля, че ще ни е нужен повече от ден.

— Не е нужно да се бърза — предупреди я Тумес. — Ако си права, това ще е новина номер едно в цял Емпирей. А публикацията ще се цитира дословно в историческите текстове поколения наред. Изказът ще бъде невероятно важен. Трябва да отнеме три дни.

— Разбира се, прав си за историческото значение — съгласи се Чандрис. — Но дори в този случай няма да са необходими повече от два дни. Най-много.

Той дълго не свали поглед от нея.

— Добре. Два дни — каза накрая и вдигна многозначително пръст. — Плюс.

Тя се намръщи. В очите му проблясваше неприятно пламъче.

— Плюс какво?

— Платежното нареждане ще бъде готово утре в пет и половина следобед — каза Тумес. — Сто и осемдесет хиляди руя. И тогава… — той вдигна вежди, — тогава ние двамата ще го направим.

Чандрис усети как кръвта ѝ се смразява.

— „Го“?

— Именно. Виждаш ли, за цялото време, което прекарахме на „Ксирус“, все някак не мога да си спомня наистина да сме правили нещо лично. Чудя се дали изобщо сме го правили.

— Ти пиеше ужасно много. — Гърлото на Чандрис внезапно се стегна. О, не! Не! Не и това!

— Да, така е — каза той. — И все се чудя защо.

— Не аз ти поръчвах питиетата.

— Не. Но може би си ме окуражавала някак. Няма значение. — Той махна с ръка. — Важното е, че станало или не на „Ксирус“, то ще се повтори утре следобед.

Тумес се изправи.

— Служителите си тръгват в пет — каза той. — Ела в пет и половина и ще си получиш парите.

Чандрис също се изправи.

— Ще дойда — като не го изпускаше от очи, отговори тя. Изведнъж разбра, че усмивката му не е усмивка мм хищник. А на наранена гордост, която има шанс да получи заслуженото си възмездие. — Довиждане, Амберсън.

Деловодството на „Стардъст Метълс“ се намираше три етажа по-надолу — същински лабиринт от малки офиси и големи, запълнени с бюра пространства. Беше претъпкано със сновящи нагоре-надолу хора и във въздуха витаеше характерното усещане за контролиран хаос, така характерен за всяка бюрократична машина, с която се бе сблъсквала.

При цялото това гъмжило нямаше начин някой да не остави ръчния си компютър някъде. Пък било и за малко.

За две минути откри един и се оттегли с плячката си в дамската тоалетна. На „Ксирус“ ѝ се бе наложило да изпържи идентификационния регистър, за да не могат да я засекат. Тук изобщо не ѝ се наложи да използва такива засукани номера. Трябваха ѝ само няколко минути насаме с централния компютър на фирмата.

Бързо откри, че защитната система е много по-слаба от онази, с която се бе справила на „Ксирус“. И нямаше причина да не е така — точно този компютър имаше достъп единствено до най-основните домакински програми на „Стардъст“.

А на нея ѝ трябваха точно тези програми. Прост работен ордер, записан в определено време — и това беше всичко. Порови се из менютата, откри един неочакван бонус сред по-обикновените зони и записа в него друг ордер. Още едно кратко потопяване в чиновническия хаос — и компютърът бе върнат на мястото му.

Слезе до входното фоайе, откри уединено място и се обади на Орнина.

— Готово. Ще имам парите утре следобед.

— Добре — отговори Орнина. Но в гласа ѝ нямаше и следа от облекчение. — Чандрис…

— Всичко е наред — каза Чандрис. — Наистина. Най-обикновена търговия — законна, етична ѝ без подкупи.

— И с какво точно търгуваме?

— С нищо, без което да не можем — увери я Чандрис.

— Ммм. Джерико се тревожи за теб. Тревожи се, че ще си продадеш душата заради нас, както се изрази.

— Не, не душата — въздъхна Чандрис. — Довери ми се, Орнина. Моля те.

— Знаеш, че ти вярвам, скъпа — каза Орнина. — Просто не искам да понесеш повече, отколкото ти се полага.

— Прибирам се — каза Чандрис. — Как върви ремонтът?

— Както би се изразил Ханан, работят, сякаш са им се подпалили гащите — отговори Орнина. — Шефът твърди, че с достатъчно хора ще свършат за три дни. А ако направим едно-две чудеса — за два и половина.

— Затова им плащаме — напомни Чандрис. — Да искаш да взема нещо по пътя?

Орнина се поколеба. Чандрис можеше да си представи лицето ѝ, гъсто набраздено от годините, грижите и притесненията. Част от тези грижи и притеснения беше и самата Чандрис.

— Не, няма какво. Освен ако не желаеш да минеш през болницата и да видиш как е Ханан.

— Мога — каза Чандрис. — Но мислех да те сменя и ти да идеш при него.

— Много мило — призна Орнина. — Стига да нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам нищо против. Приготвяй се. Тръгвам веднага.

— Добре. Благодаря ти, Чандрис.

— Идвам — каза Чандрис и затвори. Набра номера на такситата, прекоси фоайето и излезе на улицата.

Разбира се, че можеше да смени Орнина. Даже трябваше. Орнина бе първокласен пилот и капитан на кораб и освен това великолепна и мила жена. Но не разполагаше с онази изтънченост и непочтено твърдоглавие, необходими да накараш едни монтьори да работят възможно най-добре и най-бързо.

Чандрис ги имаше. И с чудеса или не, корабът щеше да бъде готов след два и половина дни.

Беше стояла и гледала как двама души умират до Ангелиада. Никой повече нямаше да умре по такъв начин. Не и ако тя можеше да помогне.

Трилинг обикаляше улиците на Шикари Сити от часове. И тъкмо бе на път да се откаже до утре сутринта, когато я откри.

Сърцето му трепна и гърлото му се стегна от вълнение. Беше облечена в някакъв чудат тоалет, който я караше да изглежда като малко момиченце, което изпробва дрехите на майка си. Косата ѝ бе сплетена на префърцунени плитки и кокове, каквито винаги бе мразила. Но нямаше никакво съмнение — това беше тя, на половин пряка нататък по улицата. Би я познал навсякъде.

Единствената истинска любов в живота му. Беше я намерил.

Загледана в улицата, тя май все още не го забелязваше. Ухилен като приятелски настроен тигър, той предпазливо тръгна към нея. Реши да остане от тази страна на улицата и да изчака да стигне точно срещу нея преди да пресече. Така щеше да може ясно да види лицето ѝ и вълнението ѝ, когато разбере, че отново са заедно.

Почти беше стигнал, когато едно такси отби и спря до нея. Чандрис влезе вътре и колата потегли.

— Не! — невярващо възкликна Трилинг. Да я изгуби отново, тук, сега, точно когато отново щяха да бъдат заедно? — Не! — изкрещя той и се хвърли напред. Някакъв възрастен пешеходец се изпречи на пътя му. Без изобщо да се замисля, Трилинг го запрати настрани. Цялото му внимание бе насочено към набиращото скорост такси. Трябваше да го настигне. Трябваше!

Но нямаше начин. Беше прекалено далеч, а компютърният мозък на таксито — прекалено тъп, за да разбере истинската любов. Колата набра скорост и изчезна зад ъгъла.

Тя изчезна.

Постепенно, без никакво желание, Трилинг забави крачка, докато съвсем не спря. След всичкото това време…

Погледна през улицата. Това беше сградата, от която бе излязла Чандрис. На бронзовата плоча до входа пишеше Корпорация „Стардъст Метълс“. Вероятно една от онези префърцунени корпорации, притежаващи много повече пари, отколкото имат право.

Но какво правеше Чандрис тук?

Усмихна се. Не, не я бе изгубил отново. Разбира се, че не. Хич даже. Дрехите ѝ показваха, че готви тук някакъв удар. Ако още не бе приключила, щеше да се върне.

И тогава двамата отново щяха да са заедно. Щяха да избягат с парите от удара и повече никога нямаше да се разделят. Всъщност може би тя точно това е била замислила. Да направи удар точно тук и сега, за да могат да избягат заедно.

Винаги е била съобразителна. Това просто доказваше колко много го обича.

Огледа се и тръгна към тясната пътека между две сгради, откъдето се виждаше ъгълът на кофа за боклук. Да, тя щеше да се върне. Трябваше само да си намери място, където да се настани и да чака.

И после отново ще бъдат заедно. Завинаги.