Ангелиада

19.

Коста прочете разпечатката два пъти. Беше смразен.

— Нищо не разбирам — промълви той.

— Аз също — призна директор Подолак. — Мога само да предположа, че някой в Ухуру е оплескал нещо. Може да са ви сбъркали с някой друг.

Коста се намръщи. Или пък не бяха го сбъркали. Мероятно някой на Ухуру бе проследил крехката кредитна линия до мирския компютър на Лорелей.

„Спокойно“ — нареди си той. Ако емпирейската служба за сигурност бе стигнала чак дотам, едва ли щяха да се задоволят само да му отрежат финансирането.

— Сигурно е станало точно това — съгласи се той. — И какво ще правим, докато онези на Ухуру оправят неразборията?

— Това е проблемът. Подолак сви устни. — Освен замразяването на сметката ви има нареждане да не ви се отпускат никакви държавни средства. И тъй като всички кредитни линии, с които разполагам, са правителствени…

Топката в стомаха на Коста, която бе започнала ди се разтопява, отново се стегна.

— Да не искате да кажете, че съм фактически без пари? — внимателно попита той.

— Е, нещата не стоят чак толкова зле — успокои го Подолак. — Стаята ви и храната ви в института са предплатени за следващите две и половина седмици, така че поне може да не се страхувате, че ще умрете от глад. И тъй като не очакваме други хора, не виждам защо да не продължите да използвате кабинета си.

— Но без компютърно време, предполагам.

— Страхувам се, че е така. — Подолак поклати глава. — Няма да имате достъп и до лабораториите.

Коста погледна листа в ръката си.

— Нито до кораба на института?

— Нито до кораба на института — потвърди тя. — Съжалявам. Зная, че бяхте в списъка за утре.

— Нямаше да е увеселително пътешествие. — Думите му прозвучаха по-рязко, отколкото му се искаше. Това бе крещящо нарушаване на етикета, но Подолак сякаш не го забеляза. — Имам да провеждам един експеримент на борда. Много важен експеримент.

— Ще трябва да се отложи — спокойно каза Подолак. Коста забеляза в очите ѝ съчувствие. Но гласът ѝ бе твърд. — Мястото на кораба се плаща от кредитната ви линия.

Коста здраво стисна разпечатката; опитваше се да потисне отчаянието си. Бе му отнело повече от месец да проектира и конструира детектор за отсяване точно на онези сегменти от спектъра на Ангелиада, които биха могли да му кажат какво всъщност се случва там. Трябваше да има начин да се качи на кораба.

— А ако помоля някого да плати за мястото? — попита той. — Консултирах се с доктор Кахенло — може би тя ще може да включи апаратурата в своята кредитна линия и Джайаси или някой друг да проведат експеримента. Това приемливо ли е?

— При някои обстоятелства, да — кимна Подолак. — За съжаление, кредитната линия на доктор Кахенло е от Садхай и ще ѝ трябва специално предварително разрешение да проведе чужд експеримент. Каза ми, че със сигурност няма да ѝ откажат, но ще трябват минимум двадесет и четири часа, докато разрешението пристигне по куриерската капсула. Така че пак ще пропуснете полета.

— Вече сте говорили с нея?

— И с някои други колеги. Надявах се да намеря решение преди да ви кажа за проблема. Съжалявам.

Коста тихо въздъхна.

— Благодаря ви.

— Това ми е работата. — Тя му се усмихна. — Зная, че е неприятно, но се опитайте да си спомните, че не е краят на света. Вече пратих съобщение по следващия куриер до Ухуру с молба да изяснят въпроса. Май всички тук се нуждаят от три-четири дена почивка.

— Но въпреки това пропускам полета до Ангелиада.

— Зная — съгласи се Подолак. — И зная колко е неприятно да чакате цял месец до следващия полет. Но в края на краищата това е само един месец. От гледна точка на вселената е по-малко и от миг.

Устата на Коста внезапно пресъхна при вида на искреното съчувствие, изписано на лицето ѝ.

— Благодаря за времето и усилията ви, директор Подолак — успя да промълви той, докато сгъваше листа и го пъхаше в джоба си. — Благодаря ви. Аз… надявам се, че ще си намеря някакво занимание.

— Не се съмнявам — отговори Подолак, докато той вървеше към вратата. — И ако имате нужда от помощ или съвет, аз съм насреща.

Вероятно това не бе най-учтивото сбогуване, даде си сметка Коста, докато вървеше към стълбището. Но да стои и да слуша, че един месец всъщност няма кой знае колко значение…

Ненадейно си припомни как за първи път видя „Комитаджи“. Само да можеше да знае Подолак колко значение има един месец…

Денят беше великолепен — ярка слънчева светлина и чисто синьо небе, а във въздуха се носеше някакъв пикантен аромат. Вероятно някакво екзотично местно растение. Боговете на подигравката отвръщаха на отчаянието му. Коста пъхна ръце в джобовете си и безцелно тръгна да се мотае по алеите около института.

Опита се да мисли.

В края на краищата имаше само две възможности Да остане тук и да чака бюрократите да оправят кашата, в която го бяха забъркали. Или да напусне, да се крие на Сераф или някъде другаде, да си вземе билет до Лорелей и да чака комодор Леши да направи своя ход. Втората възможност почти щеше да изчерпа наличните му пари, но на Лорелей щеше да може да се свърже с компютъра и да получи още.

Но да избяга сега означаваше да признае, че се е провалил.

Заби поглед в земята. Не. Това не бе приемлива възможност. Точка по въпроса. По-добре да го заловят, отколкото да се върне и да чуе презрителното „знаех си“ на Телторст. Значи му оставаше само едно — да се въоръжи с търпение и да чака следващия месечен полет до Ангелиада.

Естествено, стига Леши да не направеше дотогава своя ход.

Тихичко изруга. Накъдето и да се обърнеше, все попадаше в безизходни ситуации. По един или друг начин боговете на подигравката винаги го поставяха в положението на губещ.

Проблясък в небето привлече погледа му. Ловен кораб, приготвящ се за приземяване на някое от огромните полета на север. Ако присвиеше очи, щеше да може да открие поне половин дузина подобни светлинки.

Ловни кораби…

Закова се на място. Мисълта беше напълно нелепа. Но пък в края на краищата нямаше какво да губи.

А може би — просто може би — боговете на подигравката бяха пропуснали тази възможност.

— А това — Ханан измъкна неугледно парче метал от кутията — е известно като универсален ключ. Може да се справи с всеки винт и гайка, с които ще се сблъскаш на кораба, сгъва се по седем различни начина, за да достигне до недостъпни места, и има сила на завиване, която би могла да използваш само ако имаш на разположение горила със сертификат за механик. — Той обърна светналите си очи към Чандрис. — Можеш също да махаш боя с него и върши страхотна работа, ако в отчаянието си решиш да го захвърлиш срещу някого.

Чандрис кимна. След като беше научила всичко за и върешността на „Газела“ (поне според Орнина), сега бе удостоена с честта да научи и за всичко отвън с помощта ни Ханан. Съмнителна чест, по нейно мнение.

— Как успяваш да завинтиш нещо там, където не достига ръката ти? — попита тя.

— Много просто. Просто не трябва ти сама да вършиш работата. Сега ще ти покажа. — Ханан разгъна ключа ни три четвърти от дължината му.

— Извинете? — разнесе се нечий глас откъм портала. Чандрис се обърна да погледне…

И замръзна.

— Ох, по дяволите! — изсъска тя.

— Какво? — попита Ханан и също се обърна. — Здравейте — махна той на посетителя, преди да получи отговор. — Влизайте.

— Благодаря — отговори гостът. Отвори малко несигурно и се насочи към тях.

Чандрис си възвърна дар слово и промърмори на Ханан:

— Разкарай го. Сериозно ти казвам. Ще си навлечем беля.

Ханан имаше време само да ѝ хвърли объркан поглед; посетителят вече бе пред тях.

— Здравейте — каза младият мъж; очите му се стрелнаха към Чандрис и бързо се отклониха настрани. — Казвам се Джерико Коста. Вие ли сте Ханан Дейвий?

— Точно така. — Ханан кимна. — А това е Чандрис.

— Да. — Коста неохотно срещна отново погледа на Чандрис. — Познаваме се.

— А — любезно отговори Ханан. Дори да беше усетил висящото във въздуха напрежение, не се издаде. — С какво мога да ви бъда полезен, господин Коста?

— Бих искал да ви попитам дали е възможно да участвам в следващия ви полет до Ангелиада — каза Коста. — Трябва да проведа един експеримент върху лъчението и много ми е нужно да отида дотам…

— Корабът на института ли се е повредил? — студено попита Чандрис.

— Не, но…

— Все още работите там, нали?

— Ами…

— Чандрис — Ханан постави ръка върху рамото ѝ, човекът заслужава най-малко да бъде изслушан. Моля продължете, господин Коста.

Личеше си как Коста събира кураж.

— Ако трябва да си призная — забързано заговори той, — поради някаква бюрократична неуредица ми замразиха кредитната линия и затова не ме пускат на борда на институтския кораб. До следващото пътуване ще измине цял месец, а ако трябва да чакам дотогава…

Ханан го прекъсна с вдигане на ръка.

— Колко място е необходимо за оборудването ви?

— Не много — отговори Коста с предпазлива надежда. — Някъде толкова — добави той, като обхвана около един кубически метър с ръце. — Сега не мога да ви платя много, но след като ми възстановят кредита…

— Няма проблеми — прекъсна го Ханан. — Излитаме утре в два следобед. Ако ви трябва квартира, можете да пренощувате на кораба. Ще ви трябва ли помощ да донесете оборудването си?

Коста примигна. Не бе очаквал да го приемат толкова бързо.

— Всъщност… — Той погледна Чандрис, внезапно разбрал чия помощ му предлага Ханан. — Не, ще се справя самичък — отказа се той. — Все още разполагам със стая в института.

— Хубаво — каза Ханан. — Тогава най-добре вървете да си съберете нещата. Можем да прекараме там цяла седмица, така че вземете всичко необходимо.

Коста явно се изненада.

— Цяла седмица?

— Отиваме на лов — напомни му Ханан. — Никой не може да каже кога ще попаднем на ангел.

— Разбира се. — Коста отново погледна Чандрис. — Ясно. Просто не предполагах, че ще ви се натрапя за толкова дълго.

— Ако сте в състояние да понесете компанията ни, и ние ще понесем вашата — с тържествен тон каза Ханан. — Извинете ни, но имаме работа.

— О. Разбира се — Коста се поколеба. — Е, ще ида да си събера нещата. Благодаря ви.

И си тръгна, като внимателно затвори.

— Изглежда свестен — отбеляза Ханан, докато го наблюдаваха как забързано се отдалечава по прашната улица. — Малко непохватен, но свестен. — Той погледна Чандрис. — Нали не е онзи, който те гони?

— Не — изръмжа Чандрис. — Появи се на „Ксирус“, това е всичко. А, освен това говорих с него, когато ходих до института.

— Май не го харесваш особено.

— Не го познавам достатъчно, за да го харесвам. Просто му нямам доверие.

Ханан мълчаливо чакаше. Въпросът беше изписан на лицето му.

— Видях го на космодрума — въздъхна Чандрис. — Когато слязохме от „Ксирус“. Аз… е, в известен смисъл го преметнах да ме прекара през охраната. Разбираш ли, търсеха сама жена и реших, че ако съм с някой, ще успея да се измъкна. Както и да е, излязохме и той изведнъж се сети коя съм.

— И с пълно гърло започна да крещи за полиция?

Чандрис поклати глава.

— Точно там е работата — не го направи. Просто стоеше като истукан и гледаше как се качвам в таксито. Не ме издаде и в института.

— Интересно — промърмори Ханан. — Мислиш ли, че просто не е бил сигурен?

Чандрис изсумтя.

— В какво? Той ме видя арестувана. По дяволите, аз направо го съборих, докато бягах.

— Хм. — Ханан се почеса по бузата с работната част на ключа и се изцапа. — Е… може би просто е от хората, които не обичат да се забъркват в разни каши.

— Или самият той е забъркан в някоя каша и не иска да привлече вниманието към себе си — възрази Чандрис. — Нещо в него не е наред, Ханан. Имала съм работи с учени и преди и при него нещо не ми се връзва.

— Защото е проявил доброта ли? — вдигна вежди Ханан.

— Различно е — настоя Чандрис. — Вие с Орнина се опитвате да ме промените.

— Тогава ще те попитам друго. Мислиш ли, че е опасен?

— Просто ще ни вкара в беля. Това не е ли достатъчно?

— Е, ти би трябвало по-добре да го знаеш — укори я Ханан. — Но дали е опасен?

Чандрис пое дълбоко дъх; опитваше се да отдели мислите от чувствата си.

— Ако искаш да кажеш, че може да ни пререже гърлата докато спим… не, не мисля.

Ханан сви рамене.

— Е, тогава не виждам защо да му отказваме. А ти?

Чандрис го погледна право в очите.

— Не — измърмори тя. — Прав си.

— Добре — ведро каза Ханан. — Значи въпросът е уреден. — Той вдигна ключа и го нагласи. — Гледай сега как става.

Чандрис влезе в ролята на ученичка и правеше всичко възможно да изглежда спокойна. Значи беше истина. Беше го казала и се оказа права. Дейвий до такава степен бяха подложени на влиянието на ангела си, че наистина не бяха в състояние да опазят собствения си кораб.

Добре тогава. Щеше да се наложи тя да го направи вместо тях.

И докато наблюдаваше работата на Ханан и слушаше обясненията му, започна да гради стратегията си.