Ангелиада

3.

Докато подготвяше костюма си, Чандрис искаше да се получи нещо, което да изглежда първокласно и да не струва много — и без това нямаше пари. Резултатът ѝ хареса — по-скоро ѝ харесваше преди тъпичките в каютата ѝ да започнат да се хилят като малоумни.

Едно минаване през залите на първа класа ѝ бе достатъчно да разбере защо се кикотеха така.

Беше унизително и същевременно опасно. За щастие, успя да се промъкне бързо. Нямаше смисъл да оглежда подробно скъпите облекла — трябваше да разбере как изглеждат униформите на прислужниците в този отсек. След това се промъкна през най-близката служебна врата и отиде до помещенията на камериерките. С информацията за дежурствата и каютите без усилия откри празна стая и се залови за работа.

Както бе очаквала, за различните части на кораба имаше различни видове униформи. Наложи ѝ се да претърси десетина стаи, докато попадне на униформа с подходящ тип и размери. След петнадесет минути, вече преоблечена, се върна в отсека за първа класа.

Никой не ѝ обърна внимание, докато мълчаливо минаваше покрай мотаещите се и водещи безцелни разговори пътници. Малцина изобщо я забелязаха. Камуфлажът бе перфектен — особено за такива като нея, за които играенето на подобна роля се бе превърнало във втора природа. Дори на места с много по-малко хора тя успяваше така да се въплъти в новата си идентичност, че останалите работници просто не забелязваха, че е непозната. А на кораб като този нямаха никакъв шанс да я открият — естествено, ако проявеше достатъчно предпазливост.

Стигна до една от празните каюти и влезе вътре. Помещението не бе чак толкова луксозно, колкото можеше да се предположи по залите с общ достъп, но направо удряше в земята собствената ѝ мухлясала каюта. Основната ѝ цел бе компютърната система в центъра за забавления. Оттам щеше да може да получи достъп до библиотеката на кораба. Извади джобното си ножче и пристъпи напред…

— По дяволите! — Очакваше безжична връзка с мрежата, подобна на онази, която имаше джобният компютър. Този обаче бе свързан с кабели.

Значи онзи трик нямаше да ѝ свърши работа. Ако искаше да се добере до библиотеката, без да я засекат, трябваше да използва компютър в стая, която не е свободна.

Сви рамене. Голяма работа. И без това смяташе да се смеси с платежоспособните пътници. Крайно време беше да започне.

В банята на каютата намери внушителна колекция от превъзходни меки хавлии. Избра две по-големи, сгъна ги и се измъкна навън. Доколкото можеше да се съди по хората в залата, повечето от съседните каюти бяха празни. Идеално време за пазаруване.

Този път търсенето бе по-трудно. Трябваше да си намери дрехи с подходящ размер, при това на такова място, че липсата им да не се открие. Всички разправяха, че хората от висшето общество били ужасно богати и хвърляли пари за щяло и нещяло. За съжаление, това май не се отнасяше за пътуващите с космически лайнери. Тя обикаляше по коридорите и пробваше каюта след каюта — чукаше, извиняваше се, че е сбъркала вратата, ако някой отговаряше, и се вмъкваше в празните. И тъкмо бе готова да се признае за победена и да се откаже, когато късметът ѝ се усмихна.

Каютата бе огромна, поне два пъти по-просторна от онази, в която бе влязла най-напред. Гардеробът също бе два пъти по-голям. И претъпкан. Петчленно семейство, ако се съдеше по различните по големина дрехи, в това число и дъщеря на тийнейджърска възраст. Вещите ѝ заемаха доста повече от полагащото ѝ се място. Чандрис прегледа дрехите, избра две от най-семплите, но все пак съответстващи на обстановката, и ги скри между хавлиите. На една от лавиците откри кутия, претъпкана с бижута. Поколеба се. Но само за миг. Тийнейджърка от висшата класа можеше и да не забележи липсата на едно-две парцалчета. Но всеки държи бижутата си под око.

Отнесе роклите до стаята, която бе използвала отначало, прибави трета хавлия към другите две и отново излезе на лов. Късметът ѝ продължи да работи — в следващата каюта попадна не само на дрехи, но и на огромно количество обувки. Не ѝ бяха точно по мярка, но все пак ѝ ставаха. Отново си избра подходяща рокля, прибави към нея и обувки и ги отнесе в стаята си.

Залови се за работа — използваше джобното ножче и комплекта игли и конци, който бе извадила от багажа си. Едно момиче от Барио веднъж сви един скъп костюм и след два дни по-късно го спипаха — собственичката на костюма го бе видяла на улицата. Чандрис нямаше намерение да се прояви като последната тъпачка. Поправките по дрехите ѝ отнеха около два часа. Но накрая усилията ѝ бяха възнаградени с три съвсем нови и — надяваше се да е така — неразпознаваеми рокли.

Следваше промяна на собствения ѝ външен вид. Първо разкара проклетото изрусяване и си върна естествения черен цвят на косата. След това почисти лицето и ръцете си от пудрата и кремовете, които правеха кожата ѝ по-светла, в съответствие с русата ѝ коса. Слагането на новия грим бе доста лесно — според наблюденията ѝ жените от първа класа носеха по-малко грим, отколкото бе прието сред представителите на средната класа и сред обитателките на Барио. Сигурно не им бе необходимо да се докарват, за да изглеждат привлекателни. Или по-вероятно прибягваха до услугите на пластичната хирургия. Въпреки това, както обичаше да повтаря Трилинг, суетата си е суета. Особено у другите.

Преправянето на прическата се оказа по-сложна задача. Повечето от жените, които бе забелязала по време на лова, използваха лакове за коса и всякакви фиби и скъпоценни шноли, каквито Чандрис нямаше, а и не би могла да използва със същата лекота. За щастие имаше и няколко, които просто бяха сплели косите си на плитки, и тя се бе приближила достатъчно близо, за да ги разгледа по-подробно. Пресъздаването им не бе толкова лесно, колкото очакваше, но след няколко опита горе-долу се справи.

Накрая идваше лесната част. След като се огледа внимателно в огледалото, тя загаси осветлението и излезе от каютата. След като се бе превърнала от долнопробна крадла във високопоставена пиявица, бе време да действа според новата си външност.

Преди ѝ бе необходим половин час, за да усвои ролята на студентка-първокурсничка. Сега, докато се мотаеше из залите на първа класа, ѝ бяха достатъчни петнадесет минути, за да влезе в новата си роля. Отчасти поради необходимост — не бе яла от сутринта и вече започваше да усеща познатото чувство за глад, — но преди всичко тези хора очевидно по природа не бяха чак толкова превзети. „Властта и парите сигурно сами си вършат работата“ — помисли си тя.

Стомахът ѝ изкурка. За щастие, спасението се оказа наблизо. Обикаляше наоколо, но без да се натрапва, следвайки я вече във втора зала. Около петдесетгодишен, със скъпо сако и скъпоценна тока около врата. И с вид на мъж, излязъл на лов.

При други обстоятелства най-вероятно щеше да го остави да предприеме първата стъпка. Но беше гладна и не бе в настроение да чака. Приближи се към мъжа, като зяпаше в някаква друга посока, и уж неволно се блъсна в него.

— О! Извинете…

— Няма нищо — отговори той с усмивката на ловец. — Винаги става така при космически пътувания. Изкуствената гравитация и така нататък.

Тя леко повдигна вежди и отвърна на усмивката му.

— Май доста често пътувате.

Той веднага се хвана на въдицата.

— Повече, отколкото би ми се искало. Централата на компанията ми е на Сераф, но имаме силен интерес в рудодобива от астероидите около Лорелей и орбиталните обогатителни комбинати на Балморал. Графикът е натоварен. „Стардъст Метълс“ — сигурно сте чували за нас.

— Проявявате излишна скромност — засмя се тя. — Естествено, че съм чувала. — Всъщност не беше допреди малко, когато мярна името в справката за курсовете на акциите. — И с какво точно се занимавате?

Той се ухили със същата усмивка на ловец.

— Предимно се старая да бъдат колкото се може по-печеливши. Амберсън Тумес — протегна ръка той. — Съдружник и КМД.

Този път веждите ѝ се извиха по-високо.

— Сериозно? Успяхте да ме впечатлите. — Чудеше се какво по дяволите означава КМД.

— Няма с какво — скромно сви рамене той. — Повечето от хората наоколо са доста по-важни клечки от мен.

— Ако положението зависи от това да не обръщаш внимание на непознати, определено сте прав — мрачно каза тя и сведе поглед. — Разхождам се тук от — не знам от колко време — и вие сте първият човек, който си направи труда да ме заговори.

Получи приятелско потупване по рамото.

— Не съдете за тях от първата вечер — предупреди я той. — Пък и не положихте кой знае колко усилия да бъдете забелязана.

— Откъде знаете? — кокетно запита тя. — А, ясно. Следили сте ме.

— Може и да съм ви забелязал — призна си с усмивка той. — Но само защото обичам да наблюдавам красиви жени.

— Ласкател.

— Ценител — поправи я той и леко се поклони.

Тя се засмя.

— Казвам се Чандрис Адриеса. Чудя се дали покрай всички ваши наблюдения не сте забелязали място за хранене?

— Забелязах. — Той нежно, но здраво я хвана под ръка. Но не като по-голям брат, като инженера. По-скоро като ловец, хванал плячката си. — Всъщност цели шест. Елате. Ще ви покажа най-доброто.

Още от самото начало той настоя да плати от своята сметка. Тя галантно прие — с максимално благодарствени приказки и почти никакви възражения. Разбира се, това не породи никакво подозрение. Доколкото можеше да забележи, никой в тази част на кораба не използваше пари или кредитни карти и тя едва ли можеше да плати храната си, като я пише на сметката на празна стая.

Кухнята бе доста добра, макар и не толкова засищаща, колкото ѝ се искаше. Докато се хранеха, тя остави ухажора си да говори за себе си и така запълни част от празнотите в познанията си за живота на висшата класа.

Задачата се оказа от лесните. Тумес се оказа фукльо — префинен и културен, но все пак фукльо — и само след два въпроса на Чандрис ѝ оставаше само да слуша, да кима и да се прави на впечатлена. Докато успее да се усети и започне да разпитва за нея, тя вече разполагаше с всичко необходимо да го оплете в убедителна мрежа от лъжи — в това число и една заплетената история за това как родителите ѝ притежават завод за полупроводници на Ухуру и са сключили достатъчно изгодни договори миналата година, за да я изпратят да учи на Сераф.

Нямаше никаква опасност да забележи малките пропуски. Още преди да влязат в ресторанта стана ясно, че Тумес е наблегнал отрано на алкохолните запаси на „Ксирус“, а питиетата, които обърна по време на вечерята, замъглиха съзнанието му още повече. Този тип хора бе до болка познат на Чандрис още от Барио — мъже, които съдят за себе си по това колко могат да изпият, изсмъркат или погълнат преди да се докарат до състояние да не си спомнят и собственото си име.

Беше изгубила броя на вечерите, в които Трилинг и приятелчетата му се съсипваха с подобни състезания. Е, поне сега щеше да ѝ бъде от полза.

Бореше се неуспешно с връзките на роклята ѝ, когато заспа.

Тя разкопча обувките си и с известно усилие го нагласи на леглото. Замисли се дали да не го съблече, но после се отказа. Ако се събудеше и си помислеше, че е успял, можеше да я остави и да потърси нещо по-предизвикателно. По-добре да го оставеше да продължи да се умилква около нея още ден-два, докато тя не измислеше как да продължи по-нататък.

Изрита стягащите я обувки, взе един стол и го изтика до терминала. След минута прелистваше пълния списък на статии за управление на космически кораби. Тумес тихо похъркваше зад нея. Тя извика първата статия и започна да чете.