Ангелиада

10.

Чандрис се събуди стресната.

Лежеше в мрака, обхваната от задушаваща паника, и трескаво се мъчеше да се измъкне от мъглата на съня и объркването. Непознатото легло под нея пак се раздруса. И тя си припомни.

„Газела“, Дейвий… и Ангелиада.

Надигна се на тясната си койка, заемаща половината от микроскопичната ѝ каюта, и опипом намери ключа за светлината. Таванът слабо просветна — нощен режим, който не заслепяваше очите ѝ — и тя спусна крака върху ледения метален под. Излитаха в шест — така бе казала Орнина. Но вграденият в компютърното бюро часовник показваше едва четири и тридесет и пет. Или Орнина се беше объркала, или нещо не беше наред.

„Газела“ се разтресе отново. Стиснала зъби, Чандрис грабна новия си комбинезон и започна да го навлича.

Тесните коридори бяха тихи и едва осветени. Чандрис тръгна към носа, като се блъскаше в стените при поредното разтърсване на кораба. Между случайните проскърцвания на метал се чуваше нещо като слаб вой — нищо общо с глухия тътен, който бе неизменна част от дните, прекарани на „Ксирус“.

Първоначалната ѝ цел бе контролната кабина, но на половината път започна да различава във воя следи от нещо, наподобяващо музика. Последва звука и се озова до отворена врата, от която се лееше ярка светлина. Като се движеше колкото се може по-незабележимо, тя приближи и надникна вътре.

— О, добро утро. — Орнина вдигна поглед от работната маса, върху която бяха разпилени всякакви чаркове от електронни прибори, и се усмихна. — Какво правиш… само секунда — прекъсна тя и се обърна към скъпата уредба в ъгъла. — Намали звука с две деления.

Уредбата се подчини и музиката засвири по-тихо.

— Една от малкото луксозни глезотии — обърна се отново Орнина към Чандрис. — И двамата обичаме музиката и е много удобно, когато ръцете ти са заети. Влизай, не стой така. Защо си станала толкова рано?

— Помислих, че става нещо — отговори Чандрис и пристъпи в стаята. Чувстваше се малко неловко. — Нали щяхме да тръгваме в шест?

— От Сераф — да — кимна Орнина. — Но не можем да излетим направо от сервизния док, нали?

— Разбира се, че не — съгласи се Чандрис, раздразнена, че не се бе сетила сама. — Мислех си, че напускаме сервизния док в шест.

Орнина поклати глава и отново се наведе над частите пред себе си.

— Никакъв сервизен док. — Тя взе някакъв мъничък чип и го заоглежда внимателно. — Когато контролната кула ти определи място за излитане, по-добре да си там навреме. Иначе отиваш на края на списъка и може и да не успееш да излетиш цял ден. Ох… — Тя поклати глава и ѝ подаде чипа. — Ще бъдеш ли така добра да ми прочетеш номера на този страйтрам?

Чандрис впери поглед в сивия надпис, като се чудеше дали от нея се очаква да знае какво означава страйтрам.

— Прилича на CR 57743. Или CR 57748 — последните цифри са изтрити.

— 48 е — кимна Орнина. — Не бях сигурна за 77. Благодаря.

— Няма защо. — Чандрис огледа останалите части. — А какво е това?

— Сенамек-семплер. Резервният, за щастие. Иначе сме загубени. Не си работила с подобно нещо, нали?

— Не съм. — Чандрис се опита да го каже спокойно. Във файловете на „Ксирус“ не се споменаваше нищичко за сенамек-семплери. Започна да си дава сметка, че знанията ѝ съвсем не са толкова пълни, колкото си мислеше. — Къде е господин Дейвий? — попита тя, за да смени темата.

— Само Ханан, ако обичаш — меко я смъмри Орнина. — А аз съм Орнина. На един ловен кораб няма място за ненужни формалности. И освен това такива обръщения ни карат да се чувстваме по-стари, отколкото бихме искали.

— Извинявай — измрънка Чандрис.

— Няма нищо. Колкото до въпроса ти, още е в леглото. Надявам се, че спи — той ще ръководи излитането, а това не е работа за недоспали. — Тя погледна Чандрис. — Легна си късно, нали?

— Опитах се да прехвърля всички наръчници — каза Чандрис. — Много от нещата на „Газела“ са ми непознати.

— Ловните кораби са особена порода — съгласи се Орнина. — Така и трябва. Прати обикновен кораб до Ангелиада и всичко в него ще се изпържи. Електромагнитни излъчвания, потоци твърди частици, магнитни завихряния… Но, разбира се, ти си запозната с всичко това.

— Разбира се — промърмори Чандрис. Беше разтревожена. Никога не бе попадала на нещо конкретно за Ангелиада. Ако беше толкова опасно, трябваше да поправи този пропуск, и то бързо. — Е, ако нямаш нужда от мен, ще отида да приготвя нещо за закуска — добави тя и тръгна към вратата.

— Добре — каза Орнина. — Но след като свършиш, ще се радвам да ми помогнеш малко. Искам да сглобя това нещо преди Ханан да е станал.

Чандрис стисна зъби.

— Разбира се. Няма да се бавя.

„Край на идеите за повече четене“ — помисли си тя, докато вървеше по тесния коридор. Е, поне не бе толкова опасно, колкото просто неприятно. Дейвий се занимаваха с лов на ангели цели единадесет години. Със сигурност знаеха какво правят.

Независимо колко опасна бе Ангелиада, щеше да се справи с едно пътуване дотам. А повече не ѝ трябваше.

Следеше хронометъра в контролната кабина по-скоро от любопитство. „Газела“ потегли точно в 6:00:02.

Излитането много приличаше на излитането на совалката за „Ксирус“ от Ухуру — усещане за гладко движение по дебелата бетонна пързалка и нагоре към небето и равномерният звук на двигателите отзад.

Но в онзи ден тя се намираше в салон за пътници, без монитори и дисплеи и без непрекъснатите разговори между Ханан, Орнина и контролната кула… стартът на космически кораб бе много по-интересно събитие, отколкото ѝ изглеждаше тогава.

Първо, звукът на двигателите не бе просто единичен рев. Беше смесица от няколко различни рева — по един за всеки двигател — и само комбинацията оставаше равномерна. Небето в никакъв случай не можеше да се нарече празно — в района летяха поне стотина други кораба, някои от които прекалено близко, дори опасно близо.

— Наближаваме стартовата чиния, Чандрис — каза Орнина. — Задната камера, ако искаш да гледаш.

Чандрис погледна съответния дисплей. Ето я, или поне така реши тя. Изглеждаше почти чуплива, оформена като огромна чиния… и сякаш всеки момент щеше да експлодира.

И наистина експлодира. От стотици места по краищата ѝ се разхвърчаха искри и повърхността ѝ заблестя от светлина. Под светлината сякаш цялото проклето нещо се разпадаше на части…

И след това неочаквано изчезна. Заедно с целия град отдолу.

Чандрис изненадано местеше поглед от един дисплей на друг… и едва след това си даде сметка, че градът е изчезнал, защото „Газела“ внезапно се е насочила право към небето.

Право към небето.

— За първи път ли излиташ от стартова чиния?

Чандрис се обърна към Орнина.

— Не съвсем — отговори тя, като напрегнато се питаше дали би трябвало да ѝ е за първи път. В материалите на „Ксирус“ не се споменаваше нито дума за стартови чинии. Да не би да беше нещо специфично за ловните кораби? — Но за първи път ми се случва да видя какво точно става — добави тя с надеждата, че това ще замаже положението.

Изглежда, успя.

— Страхотна гледка, нали? — обади се Ханан. — Особено когато чинията сякаш се разпада. И досега не мога да си обясня какво точно поражда тази илюзия.

— Направи повторна проверка на траекторията — каза Орнина. — Трябва да излезем на орбита към катапулта.

— Добре — кимна Чандрис, нагласи панела на компютъра пред себе си и се зае за работа. Поне това го беше научила идеално. Вектора на „Газела“… ето го. Всичко, което трябваше де направи, бе да извика съответния дисплей и да наложи линиите…

— Изглежда наред — докладва тя. — Може би сме съвсем мъничко настрани.

— Настрани, да — отговори Ханан. Ревът на двигателите за секунда стана по-дълбок, след което възстановиха нормалния си ритъм. — Нищо чудно. Втора площадка иинаги изстрелва малко настрани. Може би някой ден ще се сетят да я оправят.

— Не и докато не оправят Четвърта площадка — каза Орнина. — ПВП2, Чандрис?

Чандрис хвърли поглед на дисплея и откри необходимото число.

— Около петнадесет минути.

— Добре. — Тя леко наклони глава. — Сега всичко върви по план, така че можеш да идеш в каютата си и да наваксаш малко сън. А и след като стигнем Централата, ще минат поне два часа, докато се приближим достатъчно, за да търсим ангели.

Чандрис се поколеба. Наистина бе уморена — нямаше съмнение в това. Но вече бе свикнала. Да не говорим, че несъмнено щеше да ѝ е от полза да знае как точно изглежда катапултирането, ако някога ѝ се наложеше да говори за това. В края на краищата, повечето хора не бяха чак толкова наивни, че да повярват на всяка изречена от нея глупост.

— Благодаря — отговори тя. — Предпочитам да остана.

Катапултът съвсем не бе толкова зрелищен, колкото стартовата чиния. Всъщност всичко, което можеше да се забележи, бяха пет раздалечени групи разноцветни светлини, които непрекъснато премигваха, сякаш в синхрон с катапултните маркери на навигационния дисплей. Ханан насочи „Газела“ в центъра на светлините, сигнализира на някого, че са готови, и гласът по радиото започна кратко обратно броене. Последва трепване — на границата на възприятието — и внезапно светлините на дисплея изчезнаха, за да се сменят с…

— Мамка му! — ахна Чандрис. Тялото ѝ се сгърчи в спазъм.

— Какво? — възкликна Орнина.

За един ужасен миг Чандрис не бе в състояние дори да говори. Вцепенена от ужас, тя не можеше да отвърне поглед от нещото на екрана. Беше паяк — огромен, чудовищен, невъзможен паяк. От това разстояние различаваше масивното тяло с форма на пясъчен часовник, блестящо в зловещата светлина. Тънките му задни крака почти не се виждаха, някъде далеч назад, но предните се протягаха да сграбчат „Газела“…

— Добре дошла в Централа Ангелиада — сякаш някъде много отдалеч се чу гласът на Ханан. — Често я наричат най-грозната станция в познатия космос. По реакцията ти предполагам, че споделяш мнението, а?

— Какво? — С неимоверни усилия Чандрис успя да откъсне очи от ужаса на дисплея.

Ханан едва забележимо повдигна вежди.

— Това е космическа станция — меко каза той.

Известно време тя само го гледаше, докато думите му най-сетне не започнаха да си пробиват път през страха към ума ѝ. Събра кураж и отново погледна дисплея.

Паякът беше изчезнал. Вместо него наистина се виждаше космическа станция.

Двете половини на тялото представляваха два тумбести цилиндъра с изтъняващи краища. Централните им секции бавно се въртяха, за да създадат изкуствена гравитация. Съединяваше ги една по-тънка секция, приличаща на двойна огърлица от големи яркооранжеви перли — спасителните капсули на станцията.

Тя пое дълбоко дъх и издиша през треперещите си устни.

— Съжалявам — промърмори тя, изчервена от срам. — Стори ми се, че виждам… нещо друго.

— Огромен паяк — каза Ханан.

Чандрис отново пое дълбоко дъх — май помагаше.

— Именно — кимна тя, като се мъчеше отново да влезе в ролята си. — Съжалявам. Никога не съм си падала по паяците.

— И аз — каза Орнина. — Понякога още ме побиват тръпки, като видя това местенце.

„Газела“ се намираше на достатъчно разстояние от разперените паешки крака, за да се виждат бавно премигващите светлини по краищата им.

— Това са полюсите на мрежата, така ли? — неуверено попита Чандрис.

— Да — каза Орнина. — Другият край на станцията е всъщност катапултът, който ще ни върне на Сераф.

— А приличащите на крака конектори ги свързват с командния пункт и електроцентралата в средата — добави Ханан. — Тук не можеш да ги оставиш да висят свободно в космоса, както обикновено. Лъченията от Ангелиада веднага биха ги разместили и щеше се наложи да се връщаме до Сераф сума време. Двадесет светлинни минути не е кой знае колко в галактически мащаби, но пътуването е страшно дълго.

— Така си е — измърмори Чандрис, като ровеше в паметта си. Светлинна минута? … да, разстоянието, което светлината изминава за шестдесет секунди. При триста хиляди километра в секунда…

Скришом въведе числата в калкулатора на клавиатурата. Триста хиляди по шестдесет по двадесет… триста и шестдесет милиона километра.

Числото я порази. Барио може би достигаше два километра в най-широката си част. Цялото Ню Мексико се простираше на не повече от тридесет. Само веднъж през живота ѝ се бе случвало да се отдалечава от дома си толкова, че да не може да се върне пеш, ако ѝ се наложи. Но дори тогава беше едва на стотина километра, в Анкх.

Триста и шестдесет милиона километра. Едва сега започна да разбира колко е различен светът, в който се бе втурнала така безразсъдно.

— Ще придам малко въртеливо движение — каза Орнина. — Проверка на траекторията, Чандрис?

— Веднага. — Чандрис се отърси от потискащото чувство, което заплашваше да я обсеби, посегна към панела, хвърли поглед към главния дисплей…

И не можа да откъсне поглед от гледката. В центъра на дисплея, сред непрогледния мрак, блестеше най-ярката звезда, която бе виждала.

Ангелиада.

— Впечатляващо, нали? — обади се Ханан.

Чандрис се сепна. Чак сега се усети, че се е зазяпала.

— Много — съгласи се тя. — Не очаквах, че е толкова ярка.

— В действителност е много по-ярка — каза Орнина. — На такова разстояние щеше да те ослепи моментално, ако екраните не се бяха поляризирали до допустимо ниво. На Сераф понякога се вижда и през деня. Страшно впечатляващо, особено за нещо с дебелина няколко атома.

Чандрис се намръщи. Толкова ли беше тънка Ангелиада? Имаше смътната представа, че черните дупки са огромни неща, грамадни маси от нищо, способни да поглъщат ядра на галактики или да изсмукват материята на стотици километри наоколо.

Може би това беше просто друг вид черна дупка? Или нещо съвсем различно?

Пултът до нея внезапно нададе тревожен сигнал.

— Какво беше това? — трепна Чандрис.

— Сигурно високоенергиен гама-лъч — каза Ханан. — Частиците от края на спектъра са в състояние да пробият корпуса и магнитните отражатели не могат да ги спрат.

— Тогава какво стана? — Чандрис предпазливо погледна дисплея. В момента всичко изглеждаше нормално.

— По всяка вероятност е фалшив сигнал от някой от оптичните комутатори. — Ханан сви рамене. — Нищо сериозно. Скоро ще свикнеш с апаратура, която вие и пищи в най-неочаквани моменти.

— Няма защо да се тревожиш — добави Орнина. — Ловните кораби са проектирани така, че да издържат на всякакви излъчвания. Единствената истинска заплаха е от високоенергийните гама-лъчи и отделните античастици, които могат да преминат през магнитните полета.

— Античастици ли? — примигна Чандрис.

— От Хокинговата радиация на Ангелиада — обясни Ханан. — Приливните сили по краищата на черна дупка с такива малки размери са достатъчно големи да създават двойки частица-античастица. Като протона и антипротона или електрона и позитрона. Понякога някоя от частиците успява да се освободи, а другата бива поглъщана. Това е и източникът на цялото лъчение.

— С изключение на лъчението от гравитационния кладенец — обади се Орнина. — И ангелите, разбира се. Никой всъщност не знае откъде се вземат.

— Разбира се. — Чандрис ясно си даваше сметка колко глупаво звучат думите ѝ. Предполагаше се, че знае всичко това. Всъщност беше абсолютно загубена.

И по-добре да поправеше ситуацията, по дяволите, при това бързо. Положението съвсем не бе сигурно… и ако нещо се случеше, нямаше къде да избяга.

— Като стана дума за ангели, казахте, че ловът ще започне след около час?

— О, ще изстреляме детекторите след около половин час — каза Ханан. — Но надали ще хванем нещо веднага. Ангелът привлича положителни йони много бързо и трябва да си съвсем наблизо, за да го хванеш преди да е станало късно.

Чандрис кимна.

— В такъв случай ще полегна за малко. Стига да нямате нужда от мен, разбира се.

— Върви — каза Орнина. — Могат да минат дни преди да попаднем на ангел. Ще трябва да се научиш и как да поддържаш темпото.

— Благодаря. — Чандрис я гледаше внимателно, докато разкопчаваше коланите. — След половин час съм тук.

— Няма защо да бързаш — каза Орнина.

Чандрис отвори вратата и за миг спря, загледана в контролната кабина. Хрумна ѝ странна мисъл. Щом радиацията от Ангелиада влияеше върху електрониката на „Газела“, не би ли трябвало да засегне и протезите на Ханан? И ако бе така, какво ли щеше да му се случи?

Нетърпеливо изхвърли мисълта от главата си. От гледна точка на плановете ѝ, здравословното състояние на Ханан не я засягаше.

Тръгна към стаята си. Компютърът на „Газела“ би трябвало да разполага с доста информация за Ангелиада. Имаше само половин час на разположение.