Ангелиада

4.

— … Но първо искам да изясня как разбирам новата работа, на която ме пращате. Вярвам, че основният дълг на един Върховен сенатор е към Емпирей като цяло. Не към един или друг район, не към отделен свят, а към всички хора.

Човекът на екрана замръзна и Аркин Форсайт използва момента, за да изучи лицето му. Грижливо поддържано, около петдесетгодишно, с оредяваща пепеляворуса коса, синьо-сиви очи и странно напрегната долна челюст. Сериозно лице. Лице, чието силно излъчване на професионализъм бе перфектен контрапункт на непринудения стил на речта му. Лице, което предизвиква горещи симпатии и лоялност у едни или презрение у други, но нищо по средата.

На вратата се почука.

— Влез. — Форсайт натисна паузата и се обърна. На вратата се появи Ранджи Пирбазари.

— Можете ли да ми отделите минута, господин кандидат-върховен сенатор?

— Разбира се, Зар, влизай — покани го Форсайт, като не пропусна да забележи информационния цилиндър в ръката му. — Какво носиш?

— Официален доклад за нахлуването на Мира в астероидния пояс преди три дни. — Пирбазари се приближи до бюрото и му подаде цилиндъра. — Направили са допълнителни анализи на кораба и битката, но няма нищо наистина ново. Успели са да научат името на кораба — „Комитаджи“. Името било на някаква въоръжена групировка на Балканите от далечното минало на Земята.

— Хмм. — Форсайт погледна малкия цилиндър с неприязън. Според досегашния му опит официалните доклади не бяха нищо друго освен загуба на време за онези, за които са предназначени. — А някакви нови оправдания защо им бе необходимо толкова много време, за да изхвърлят проклетия кораб от системата?

Пирбазари поклати глава.

— Продължават да твърдят, че катапултът им не бил проектиран за нещо толкова голямо и им трябвало време, за да го пренастроят. — Той се поколеба. — Трябва обаче да отбележа, че това е повече обяснение, отколкото оправдание. Никой не очакваше Мирът да разполага с военен кораб с такива размери. Никога не са показвали нещо дори приблизително с подобни размери по време на преговорите. Според всичко, което прочетох за инцидента, ЕмОт е направила всичко възможно в подобни условия.

Форсайт кимна. Все още не бе удовлетворен, но имаше достатъчно опит, за да разбере, че се намира в задънена улица. Намирането на виновник си е стандартен политически инстинкт. Но Пирбазари имаше двадесет години служба в Емпирейските отбранителни сили и щом казваше, че са направили всичко по силите си, значи това най-вероятно бе истина.

— В такъв случай въпросът е решен — изсумтя той. — Някакви нови идеи какво е целял Мирът с тази демонстрация?

Пирбазари сви рамене.

— Теория номер едно — решили са да ескалират малката си кампания с прийоми на психологическата война и искат да разберат каква съпротива могат да очакват, ако техен кораб се появи изневиделица и започне да стреля. Теория номер две — целта им е да установят физическата конфигурация на мрежата и са решили, че изпращането на кораб с подобни размери ще им осигури повече време.

— А може би са искали да ни оставят нещо и са се надявали, че покрай целия този шум и всичките пушеци няма да забележим?

— Ако е така, успели са — сухо отвърна Пирбазари. — Кораби на ЕмОт проучваха района цели няколко часа след това, но не попаднаха на нищо освен на обикновени астероиди. Ако нещо е било изстреляно, то трябва да е съвсем мъничко.

— Или великолепно маскирано.

— Да. И въпреки това става дума за огромен риск, само и само да внедрят един или двама шпиони. Още повече че тук те вече разполагат с шпионин или с автоматична информационна сонда.

— Поне един — кимна Форсайт. — Нещо ново относно онова прехвърляне на данни?

— Само това, че „Комитаджи“ се появи точно навреме, за да го прехване. Което означава, че всичко е било старателно планирано.

— Все още ли не знаем местоположението на източника?

— Не — призна Пирбазари. — И щом не са успели да го установят досега, нямат шансове и занапред. Каквато и технология да са използвали, тя е истинско чудо.

— И би трябвало — изръмжа Форсайт. — Разполагаха с цели пет месеца преди да ги изхвърлим оттук. Сигурно са изградили цяла мрежа от свои поддръжници.

— Да, сър — промърмори Пирбазари.

Форсайт забеляза върху лицето му вътрешната борба между лоялността към предишната и сегашната работа.

— Не обвинявам ЕмОт — каза той. — Не е тяхна вината, че тук беше пълно с кораби и хора на Мира. На първо място, Върховният сенат не биваше да допуска преговорите да се водят на емпирейски свят. Трябваше да настояват за неутрална територия.

Лицето на Пирбазари се проясни. Вътрешният спор сякаш утихна.

— Никой от нас не го одобряваше — призна той. — Трябва все пак да отбележа, че не вярвам повече от неколцина шпиони да са успели да се внедрят успешно.

— Неколцина са повече от достатъчно. — Форсайт изгледа цилиндъра, който все още беше в ръката му, и го сложи на бюрото. — Е, ще го прегледам по-късно. Независимо дали си заслужава.

— Да, сър. — Пирбазари кимна към лявата страна на Форсайт. — Баща ви?

Форсайт погледна замръзналия образ на екрана.

— Да. Речта му на космодрума в деня, когато напусна Лорелей, за да заеме мястото си във Върховния сенат.

— Спомням си този ден — замислено каза Пирбазари. — Родителите ми гледаха речта вкъщи и баща ми мърмореше през цялото време, че ще оплеска всичко.

— Бил е доста краен, а? — засмя се Форсайт.

— Да, сър. Но не беше прав и за много други неща.

Форсайт се усмихна и усети горчиво-сладкия вкус на спомена.

— Беше политик-експерт — тихо каза той, по-скоро на себе си. — Мнозина така и не разбраха това или не го вярваха. Но наистина беше такъв. Разбираше всеки механизъм, от който зависи управлението… по-добре от всеки друг, когото съм срещал. Знаеше, че за да се свърши нещо, трябва да сключваш сделки, но никога да не правиш компромиси.

За миг стаята остана в тишина и на Форсайт му се стори, че почти вижда баща си да стои пред него. В един миг се смееше и шегуваше, а в следващия го научаваше на поредната политическа тънкост.

— Като стана дума за речи — тихо се обади Пирбазари, — след половин час имате излъчване на живо. Да сляза ли в студиото да подготвя нещата?

Видението изчезна. Баща му отново се превърна в изображение на екрана.

— Не. По-добре натисни ЕмОт да подготвят проверката на кацанията, за която помолихме. Ако Мирът наистина ни е пуснал шпионин, той рано или късно трябва да се появи.

— Да, сър. — В тона на Пирбазари подчертано липсваше ентусиазъм.

— Зная, че по всяка вероятност ще се окаже губене на време — съгласи се Форсайт с неизречената му мисъл. — Вече най-любезно ми обясниха, че ЕмОт не разполага с човешки ресурси, за да претърси всички миньорски и товарни кораби в системата. Но ако сме достатъчно настоятелни, ще се съгласят поне на частична проверка. Ако не за друго, то поне за да се отърват от нас.

Пирбазари се усмихна.

— Приятно е да работиш за човек, който знае как реагират хората, сър. А подготовката на студиото?

— Ронион ще се справи. — Форсайт взе комуникатора си и три пъти натисна съответния бутон. — И ме дръж в течение за работата с ЕмОт.

— Да, сър. — Пирбазари се поклони, обърна се кръгом като истински военен и излезе.

Форсайт отново погледна към екрана. Раздразнението му от ЕмОт — в последно време винаги имаше поводи за раздразнение — постепенно заглъхна в ехото на старата горчивина. Да, наистина знаеше как реагират хората.

Нали учителят му беше истински майстор. Човек, толкова способен и компетентен в работата си в системата, че към края на втория си мандат вече бе посочен като най-ефективния Върховен сенатор, пращан някога от Лорелей на Ухуру.

И след това без никакво предупреждение системата сякаш бе издърпана изпод краката му.

Разбира се, баща му не се даде без бой. Ожесточено и дълго обясняваше, че новооткритите ангели са прекадено слабо изучени, за да се позволява свободното им разпространение, особено сред мъжете и жените, от чиито действия пряко зависи благополучието на Емпирей. Но реформаторите бяха прекадено силни, оптимизмът — прекадено висок, а мълвата за ширещите се сред политиците безчестие и алчност — прекадено дълбоко вкоренена в обществената митология. Всеобщите искания за Ангелския експеримент ставаха все по-гръмки и по-гръмки… и както обикновено се случва, онези, които първоначално се съпротивляваха на плана, тихомълком се преместиха в противниковия лагер. Дори медиите, които обикновено се хващаха за най-малката вероятност от скандал, се присъединиха към всеобщото приветстване на експеримента.

Докато накрая баща му не остана сам. Когато му връчиха неговия ангел, той го върна. Заедно с него подаде и оставката си.

Това беше последното твърдо решение в политическата му кариера, без никакъв шанс за победа. Вероятно последното твърдо решение, взето в кулоарите на Върховния сенат от цели осемнадесет години.

Сякаш никой не забелязваше това. Но не и Форсайт. Всичките тези катапулти и мрежи, използвани срещу все по-нахалните нахлувания на Мира в тяхна територия, бяха просто най-новият пример за колективното скудоумие на Върховния сенат. Наистина, много добре бе да се твърди, както правеха непрекъснато, че Мирът не възнамерява да ги унищожава, а да ги завладее. Че предпочита да погълне Емпирей, също като всичките далечни земни колонии, образували се през последните триста години. Будеща доверие преценка, както се оказваше.

Но да се приеме, че подобни териториални амбиции могат да се охладят само като хванеш няколко кораба и ги пратиш в космоса за няколко месеца, беше крайно наивно. Единственият начин да спреш побойника е като му разкървавиш физиономията.

И идеалната възможност за това се бе появила само преди три дни. Малка промяна във вектора на катапулта — и корабът на Мира щеше да се озове в центъра на звездата. Наистина сериозно разкървавена физиономия.

Но Върховните сенатори, които бяха съставили инструкциите за действие на ЕмОт, носеха на вратовете си ангели. Както и командирите, които изпълняваха тези инструкции… А хората, носещи ангели, никога не биха се омърсили с нещо толкова жестоко като убийство.

Затова се забавиха, направиха си внимателно изчисленията и пратиха кораба на място, където да е в безопасност. Някой ден щеше да се върне.

Но дотогава Форсайт щеше да стане Върховен сенатор. Върховен сенатор с ангел на врата.

Или без ангел.

На вратата неуверено се почука.

— Влез.

Отговор не последва и Форсайт раздразнено вдигна поглед. После се сети и натисна два пъти бутона на Ронион на комуникатора си. Вратата се отвори и огромният мъж почти срамежливо пристъпи напред. Дебелите му пръсти се размърдаха.

„Викали сте ме, господин Форсайт.“

„Да“ — със знак му отговори той. Глух по рождение, Ронион можеше да разчита доста добре по движението на устните, но едно от основните правила на Форсайт бе в тесен кръг при всяка възможност да се използва езикът на знаците. Подобно на всяко умение, това също се забравяше без използването му, а Форсайт не искаше хората му да губят точно него. Оказа се много удобно, ако ти се налага да проведеш личен разговор на някое шумно място. — „След половин час ще държа реч и бих искал да слезеш до студиото и да се погрижиш за подготовката. Ще се справиш ли?“

Унилите очи на Ронион се разшириха, леко отпуснатите му устни се извиха в усмивка, която съвсем приличаше на кучешка.

„Да, разбира се, господине — развълнувано се раздвижиха пръстите. — Искате да кажете, аз да се погрижа за всичко?“

Форсайт потисна усмивката си.

„Да, Ронион, искам да се погрижиш за всичко“ — отговори той. Това бе една от малкото сигурни опори в иначе вечно непостоянния му свят. Независимо от това колко проста и незначителна бе задачата, винаги можеше да е сигурен, че Ронион ще се втурне да я изпълни с целия ентусиазъм, на който бе способен детският му мозък.

А ентусиазмът бе огромен. Никой не знаеше какво толкова го вдъхновява в една проста задача, нито пък защо всяко поверено му нещо биваше изпълнявано безукорно.

„Господин Милс е там — добави Форсайт. — Знаеш какво трябва да се направи, нали?“

Ронион кимна.

„Мога да го направя. — Детското му въодушевление се превърна в детска решимост. — Ще се справя.“

„Не се съмнявам — отговори Форсайт съвсем искрено. За разлика от повечето «възрастни», с които бе имал вземане-даване през последните години, у Ронион нямаше и следа от онази вбесяваща фалшива гордост, която не позволяваше на човека да си признае, че е неспособен да се справи. Желязно правило бе, че ако пратиш Ронион да свърши нещо и не чуеш нищо повече по въпроса, значи работата е свършена. — По добре слез долу. Не можем да караме народа на Лорелей да чака.“

„Да, господин Форсайт“. — Ронион се усмихна щастливо и забърза навън.

През следващите няколко мига Форсайт разсеяно се чудеше защо продължава да държи Ронион до себе си. Едър и тромав, с лице, което в най-добрия случай не можеше да се нарече фотогенично и с ум на осемгодишно дете, Ронион изобщо не отговаряше за представите за човек от най-близкото обкръжение на един политик. Отначало това не беше нещо повече от символичен жест от страна на Форсайт — важната политическа клечка от планетарен мащаб отделя време и внимание дори на онези, на които и съвременната медицина не е в състояние да помогне. Като предизборен ход имаше много голям успех, независимо че противниците му разтръбиха, че това било цинично заиграване с чувствата на хората и най-обикновен популизъм. Но той спечели изборите и оттогава не бе губил нито веднъж.

Но всичко това се бе случило преди петнадесет години. Защо тогава Ронион все още се мотаеше тук?

Форсайт сви рамене и включи интеркома.

— Милс слуша — чу се глас.

— Как върви подготовката?

— Тъкмо правим последни проверки, господин кандидат-върховен сенатор — отговори Милс с обичайния си леко напрегнат глас. — Ще сме готови след пет минути.

— Надявам се. Защото току-що изпратих Ронион да наглежда дали всичко е както трябва.

Милс се изхили.

— Е, тогава по-добре да си налягаме парцалите. — Напрежението, което се усещаше в гласа му преди секунда, бе значително отслабнало. — Не бих искал да се разбеснее срещу нас.

— И аз — съгласи се Форсайт. — След малко слизам.

Изключи връзката. Вероятно точно в това беше разковничето — Ронион просто не си беше на мястото тук. С детския си ентусиазъм и преданост той бе като свеж полъх в задушната зловонна атмосфера, така характерна за политиката. Форсайт много добре помнеше, че баща му използваше тънкото си чувство за хумор, за да разчупи напрежението, което често заплашваше да пречупи хората му и самия него. Вероятно самият той бе задържал Ронион именно защото подсъзнателно усещаше, че е лишен от този дар.

Известно време остана загледан във все така замръзналия образ на баща си на екрана. Отново го изпълни решимост. Онзи Форсайт се бе оттеглил от Върховния сенат и не прие да се постави под умствения контрол на ангела. С малко находчивост и късмет, днешният Форсайт би могъл да успее… и да докаже на всички, че предупрежденията на баща му са били съвсем основателни.

Изключи екрана, събра бележките си и тръгна към вратата. Народът на Лорелей чакаше.