Ангелиада

35.

В първия момент Коста не схвана. Името не означаваше нищо за него, а усмивката на лицето на непознатия бе достатъчно приветлива.

И тогава, със странно тихо изхленчване, Чандрис се притисна силно в него… и той внезапно разбра.

Чандрие бягаше още от първия ден, когато я бе срещнал в ресторанта на „Ксирус“. А усмихващият се насреща му мъж беше причината за това бягство.

Хвана успокоително Чандрис за раменете и я премести зад себе си, така че се озова между нея и приближаващия непознат.

— Мисля, че бъркате кораба — каза той.

Трилинг не престана да се усмихва. Но бръчките около очите му станаха по-дълбоки и резки.

А в самите му очи Коста видя пламъчето на лудостта.

— Значи ти си новият, а? — спокойно отбеляза Трилинг. Продължаваше да се приближава и небрежно пъхна ръка в джоба си. Дали беше въоръжен? По всяка вероятност. Нож или пистолет. Нямаше значение. Трилинг изглеждаше като човек, който еднакво добре си служи и с едното, и с другото.

— Не е новият, Трилинг — заговори Чандрис. Гласът ѝ все още беше напрегнат и дрезгав, но първоначалният ѝ шок, изглежда, бе отминал.

— Значи типът от засуканата сграда?

— Не е и той — каза Чандрие. — Няма нов.

— Не ми разправяй небивалици! — изръмжа Трилинг. — Влизаш там облечена в едни дрехи, излизаш в други и ще ми разправяш, че не те е изчукал?

— Не, не е. Наистина не е, Трилинг. Той беше просто шаран. Смотаняк. Трябваше да го омая някак. Няма нов.

Лудостта в очите на Трилинг сякаш изчезна в почти детска радост.

— Наистина ли няма нов? — с надежда попита той. — Искаш да кажеш, всичко си е както преди? Ти и аз заедно?

Чандрис все още беше притисната в гърба на Коста и той усети как тялото ѝ се напряга.

— Какво искате? — намеси се той преди някой да успее да отвори уста.

Трилинг го погледна, сякаш го забелязваше едва сега. Гледката очевидно не му хареса.

— Да не си глух? Или си просто глупак? Чандрис е моето момиче. Винаги е била. И винаги ще бъде.

— Ами ако тя… — Коста млъкна, „… не пожелае да тръгне с теб?“ Но като погледна в очите му, реши, че идеята да го произнесе на глас не е никак добра. — Тя ни трябва. Предстои важен научен експеримент и имаме нужда от помощта ѝ.

Трилинг изсумтя и сумтенето му премина в мрачен смях.

— Сега пък си мислиш, че аз съм глупак — каза той, като продължи да се смее.

Смехът изведнъж секна.

— Не обичам хора, които ме смятат за глупак — каза той с треперещ от ярост глас. — Аз не съм глупак.

— Знаем, Трилинг — опита се да го успокои Чандрис. Нейният глас също трепереше. — Не те смятаме за глупак.

— Защото трябва да сте ме взели за пълен глупак, ако сте решили, че ще се вържа на такава идиотщина — продължи той и ги изгледа гневно.

— Не е никаква идиотщина — настоя Чандрис. — Джерико трябва да направи експеримента си, а аз съм му нужна да управлявам кораба.

— Ти? — посочи я с пръст Трилинг. — Ти? Да управляваш това?

— Да — каза Чандрис. — Мога. Честно.

Трилинг отново изсумтя.

— А пък аз ям камъни на закуска — подигра се той. — Ако можеш да управляваш това нещо…

— Колко, Трилинг? — прекъсна го Коста, внезапно спомнил си за парите в джоба си. Сто и осемдесет хиляди руя. Чисти.

Чандрис май мислеше същото.

— Не — настоятелно промърмори тя и стисна здраво ръката му. — Не. Не можем.

— Млъкни — промърмори ѝ в отговор Коста, без да изпуска Трилинг от очи. Ставаше дума за живота на Чандрис. — Трилинг, питам колко искаш, за да се обърнеш и да си вървиш по пътя?

Беше си мислил, че преди малко го е видял разгневен. Сега разбра, че онова е било само загряване. Трилинг направи още една крачка към него. Лицето му почервеня и вените по челото му запулсираха, сякаш всеки момент щеше да получи удар. Пръстите на Чандрис се впиха в ръката на Коста и за един безкраен миг той беше сигурен, че ще умре.

— Не ми казвай подобно нещо — предупреди го Трилинг с глас като сух лед. — Никога не ми казвай подобни нещо. Чу ли ме? Никога.

— Добре, Трилинг — меко каза Чандрис. — Ще бъдем отново заедно, щом искаш.

— Да, добре — каза Трилинг и сви рамене, сякаш това изведнъж беше престанало да има значение за него. — Ами този? — добави той и кимна към Коста.

— Той има нещо, което ще вземем с нас — каза Чандрис. — Не е нужно да започваме без пукната пара, нали?

Очите на Трилинг блеснаха.

— Мангизи ли има?

— Не, нещо също така добро — тихо и убедително каза Чандрис. — Нещо, което ще можем да продадем за много пари. Ангел.

Коста усети как сърцето му се свива. Разбра какво цели — да вкара Трилинг в близост до ангела на Дейвий с надеждата, че влиянието му ще го промени.

Само дето ангелите не правеха това.

Но Чандрис не го знаеше.

— Чандрис…

— Млъквай — прекъсна го Трилинг с презрителен поглед. — Тези ангели са доста скъпи, а?

— Целият този кораб е построен само за да ги търси — каза Чандрис и посочи грамадата на „Газела“, която се извисяваше зад тях. — Ще влезем вътре и ще вземем ангела, и после ще си тръгнем. Само ние двамата. Става ли?

Трилинг погледна Коста и на лицето му се изписа лека усмивка.

— Разбира се. Както кажеш.

Коста мъчително преглътна. Не му беше трудно да прочете мислите му. Разбира се, че щяха да си тръгнат. Но не и преди Трилинг да се погрижи да не оставя нежелани свидетели на кражбата.

— Джерико? — несигурно каза Чандрис.

За миг му се прииска просто да я хване за ръката и да избягат. Но дори и да успееха, Трилинг можеше да реши да се помотае из „Газела“.

А вътре беше Орнина. Сама.

Пое дълбоко дъх. Беше обучен, макар и съвсем бегло, на ръкопашен бой. Вътре, в по-тясно пространство, може би щеше да има повече шанс.

— Добре — каза той и посочи люка. — Да вървим. Ще ви заведа при ангела.

— Чандрис ще ни води — каза Трилинг и чак сега извади ръката си от джоба. Нож. С късо и отвратително назъбено острие. — Ти ще останеш с мен.

Корабът беше необичайно тих. Чандрис ги водеше по коридорите. Коста вървеше след нея, следван неотстъпно от Трилинг. Върхът на ножа случайно одраска ризата му и гърбът на Коста изтръпна.

Стигнаха до каютата на Чандрис и тя извади кутията с ангела изпод леглото си.

— Ето го — каза Чандрис и подаде кутията на Трилинг.

— Отвори я — нареди той, без да мръдне от мястото си зад Коста.

— Не тук — поклати глава тя. — Опасно е. Ангелът е много малък и трябва да внимаваме да не го изгубим.

Дълго време Трилинг не каза нищо. Коста следеше очите на Чандрис и се чудеше дали тя ще успее да го предупреди по някакъв начин, ако Трилинг замахне, за да го наръга.

— Чудесно — най-сетне каза Трилинг. — А складът? Има ли склад някъде тука?

Чандрис стрелна Коста с поглед и той усети как гърлото му се стяга. Значи Трилинг искаше да го направи там. Не в каютата, а на някакво по-закътано място, където ще мине повече време преди да се натъкнат на мъртвото му тяло.

В един момент му се прииска да се обърне и да приключи всичко още сега. Но ножът на Трилинг засега не се опираше в гърба му. А това означаваше, че не знае къде точно се намира. За специалист по бойните изкуства това не би представлявало проблем. За Коста обаче разликата бе разлика между смъртта и поне някаква надежда за живот.

Трябваше да изчака и да се надява, че ще му се удаде по-добра възможност.

Слизаха по тясната стълба и почти бяха стигнали долната палуба, когато чуха тихо пеене.

— Стойте — изсъска Трилинг, обви ръката си около гърлото на Коста и ги накара да замръзнат на място. — Кой е това?

— Орнина Дейвий — прошепна Чандрис и се извърна. Лицето ѝ отново бе напрегнато. Очевидно не бе очаквала, че Орнина ще е долу. — Корабът е неин.

Трилинг някак си неохотно освободи хватката си.

— Добре. — Ножът отново престана да опира в гърба на Коста. — Да вървим. Но вече наистина внимателно.

Чандрис леко се прегърби и продължи напред. Коста я последва. Чувстваше горещия дъх на Трилинг върху врата си.

Орнина бе коленичила до контейнера за събиране на ангели. До нея лежеше комплект прецизни инструменти.

— Здрасти, Чандрис — каза тя, когато тримата влязоха. — Здрасти, Джерико. А… кой е приятелят ви?

— Не е точно приятел — каза Коста, като следеше лицето ѝ. Трилинг се мръдна леко и показа ножа. Очите на Орнина се стрелнаха към оръжието, но изражението ѝ остана непроменено.

— Казва се Трилинг — продължи Коста. — Дошъл е да отведе Чандрис.

— А — спокойно каза Орнина и погледна Чандрис. — А също и ангела, доколкото разбирам — каза тя и кимна към малкия контейнер под мишницата на Чандрис. — Добре дошъл на „Газела“, Трилинг. Искаш ли чай?

— Много смешно — каза Трилинг и така блъсна Коста, че той залитна и на свой ред се блъсна в Чандрис. — Не е кой знае какво за склад.

— Нямаме много неща за складиране — каза Орнина. — Използваме го предимно за ангелите. Всъщност предложението за чая си беше сериозно. Или ако искаш можеш да вземеш ангела от Чандрис и тя ще се качи горе да направи.

— Много смешно — повтори Трилинг. — Добре. Ти… Коста… отивай при нея.

— Трилинг, не трябва да го правиш — меко и умолително заговори Чандрис, докато Коста отиваше към Орнина. — Моля те. Ще тръгна с теб само ако ги оставиш на мира.

Трилинг насочи безумните си очи към нея.

— Разбира се, че ще тръгнеш с мен — изненадано каза той. — Ние сме създадени един за друг.

— Трилинг, моля те — повтори Чандрис.

— Чандрис, какво ти става? Какво толкова означават тези смотаняци за теб?

Погледът на Коста препускаше из помещението в търсене на някакво вдъхновение. През ума му бясно премина картина от онази нощ, когато Чандрис го изненада и заслепи точно тук, заплашвайки да го убие с лазерното фенерче. Ако наистина бе имала фенерче и то все още беше тук…

Но онова беше блъф. Инструментите на Орнина? Прекалено малки, за да се използват като оръжие. Свалени тръби или някой капак на контейнер? Не виждаше нищо, което да не е здраво закрепено на мястото си.

— Стига! — изкрещя Трилинг и отново привлече вниманието на Коста към спора. Но той, независимо на каква тема, вече беше свършил. И Чандрис бе изгубила.

— Щом не искаш да гледаш, можеш да излезеш — продължи Трилинг, погледна Коста и вдигна ножа. — Ще отнеме само секунда.

Зад гърба си Коста усети как пръстите на Орнина търсят ръката му. Хвана ръката ѝ и я стисна. Не от паника, нито дори от страх, а просто приятелско ръкостискане. И може би прощаване.

И тогава тя пусна ръката му. Оставяше го свободен да предприеме онова, което беше решил. Каквото и да бе то.

Внезапен прилив на решимост премина през Коста, подобно на гореща глътка чай със садра. Орнина разчиташе на него за живота си. Чандрис разчиташе на него за свободата си от този човек.

За нищо на света нямаше да ги предаде.

— Добре — смирено каза Чандрис. Погледът ѝ се спря за миг върху него, преди тя да тръгне към вратата. Трилинг вдигна ножа и с блеснали очи направи крачка напред.

Коста сви колене и извъртя тялото си, както го бяха учили. Така противникът му имаше по-малка мишена. Ръцете му все още висяха отпуснати, но можеше да си представи как вдига лявата и избива ножа настрани. Тялото на Трилинг щеше да остане за миг открито и той щеше да го изрита с всичка сила в коляното, след това и корема…

И точно в този миг Чандрис се завъртя безшумно на един крак зад Трилинг и с все сила стовари контейнера върху главата му.

Трилинг нададе бесен крясък, тръсна глава и рязко се обърна към предателката. Изби с лявата си ръка контейнера от ръката ѝ и я блъсна назад. Ножът проблесна в ръката му, той замахна да нанесе убийствен удар…

И с втори крясък загуби равновесие, защото Коста го изрита в сгъвката на десния крак.

Трилинг падна и се превъртя по гръб с пъргавината на котка. Коста понечи да се хвърли върху него, но в последния миг успя да се изнесе настрани — Трилинг все още държеше ножа.

Прекадено късно, прекалено близко. Трилинг замахна коварно нагоре към гърдите му. Коста усети как ризата му се разпаря — и точно тогава глезенът му поддаде и той също рухна по гръб на пода.

Трилинг моментално се изправи. Чандрис се хвърли към него. Почти без да се обръща, той рязко замахна, за да я задържи на разстояние, след което отново се обърна към Коста. В изражението му не бе останало нищо човешко. Коста заотстъпва рачешката с приковани в ножа очи — отчаяно се мъчеше да се отдалечи достатъчно от Трилинг, за да може да се изправи.

Но Трилинг очевидно нямаше никакво намерение да му дава подобна възможност. Оголил зъби, той продължи да пристъпва напред. Отнякъде се разнесе тихо бръмчене…

И изведнъж Трилинг трепна, сякаш бе настъпил медуза. Побеснялата маска на лицето му се смени с някакво странно смущение, ножът увисна в отпуснатата му ръка.

— Пак! — изкрещя Коста и скочи. Вляво, с широко разтворени очи, стоеше Орнина и държеше зашеметителя. — Стреляй пак!

Тя стисна оръжието. Разнесе се второ бръмчене и Трилинг отново потрепери.

— Пак! — извика Коста, като тромаво се мъчеше да се измъкне от обхвата на размахващия се нож. Зашеметителят все още бе нагласен на минимална мощност и нямаше да задържи Трилинг много дълго. Ако Коста успееше да се добере до Орнина и да го нагласи на по-висока мощност…

И изведнъж Трилинг нададе странен клокочещ рев и се хвърли срещу него.

Ако имаше пълен контрол над мускулите си, Коста щеше да умре. Но двата удара от зашеметителя, макар и на най-ниска мощност, бяха разстроили нервната му система точно колкото трябваше. Коста отскочи назад и острието на ножа разсече левия му ръкав, вместо да се забие в гърдите му. Съвсем инстинктивно той удари ръката на Трилинг с дясната си длан и за негово най-голямо учудване ножът отлетя настрани и падна сред тръбите и проводниците покрай стената.

За част от секундата Коста видя собствената си изненада, отразена в очите на другия. След това Трилинг изкрещя някаква ругатня и отново се хвърли към него.

Коста се опита да избие ръцете, които сега се насочваха към гърлото му, но Трилинг вече се беше отърсил от последствията от шока и блокирането не успя. Миг по-късно ръцете достигнаха целта си — едната се впи в гърлото му, а другата стисна лявата му мишница.

Вълна от агонизираща болка премина през кожата и мускулите му. Имаше време само конвулсивно да си поеме дъх…

И се удари с гръб в стената достатъчно силно, за да изкара въздуха от дробовете си. Хватката около гърлото му се стегна и Трилинг започна да удря главата му в студения метал.

Зрението на Коста започна да се замъглява, мъглата се сменяше с искри при всеки удар. Той опита да ритне с коляно Трилинг в слабините, но тялото му сякаш бе станало от памук. Смътно долавяше, че някой крещи, но не можеше да разбере думите. Направи опит да хване стискащата го за гърлото ръка, но силите го бяха напуснали.

Изведнъж ударите спряха. Докато се чудеше дали това не е просто халюцинация на умиращия мозък, усети как хватката около гърлото му отслабва — а после изчезна. Главата му започна да се прояснява. Той се свлече до стената, давейки се за глътка въздух. Ужасна болка пронизваше лявата му ръка.

Чандрис се озова до него и го хвана за дясната ръка.

— Всичко е наред — проговори тя. Дишането ѝ бе някак задавено. — Просто седни, а? Просто седни.

— Нищо ми няма — каза той, докато тя му помагаше да седне и да опре гръб в стената. Думите излязоха от гърлото му болезнено.

— Ето аптечката — обади се Орнина. — Можеш ли да му свалиш ризата?

— Разбира се.

Тя внимателно започна да сваля ризата му. Коста трепна, когато една болезнена линия премина през гърдите му и се сля с агонията в лявата му ръка. За своя изненада той чак сега забеляза, че ризата му е пропита с кръв. Явно онзи първи удар се бе оказал по-успешен, отколкото му се бе сторило. Странно, но досега не беше усетил никаква болка.

Вдигна очи от кръвта на гърдите си и видя Трилинг.

Лежеше проснат на пода зад Чандрис. Дясната му ръка, с която беше държал порязаната ръка на Коста, беше оплискана с кръв.

От гърба му стърчеше дръжката на собствения му нож.

Коста погледна Чандрис. Чак сега видя, че по бузите ѝ се стичат сълзи.

— Чандрис? — тихо попита той.

— Трябваше. — Гласът ѝ бе толкова тих, че едва го чу. — Щеше да те убие. Щеше да убие и двама ви. Не ми оставаше нищо друго.

— Зная. — Коста трепна, когато Орнина внимателно сложи марля върху гърдите му. — Аз…

— Не, недей — прекъсна го тя и измъчено го погледна с премрежените си от сълзи очи. — Недей.

Сведе очи и кимна към лежащото зад нея тяло.

— Някога той беше мой приятел — изхлипа Чандрис. Тялото ѝ се тресеше. — Той беше всичко, което имах. Той се грижеше за мен. Пазеше ме.

Сведе глава и затвори очи.

— Обичаше ме.

Коста гледаше профила ѝ. Тя открито плачеше.

За него вече не съществуваше място за съмнения. Чандрис беше в състояние да защити приятелите си и да плаче за онова, което трябваше да направи. Тя можеше да прави жертви и същевременно да запази гордостта и достойнството си. Можеше да изпитва гняв, мъка, можеше да съжалява и да обича.

Пропагандата на Мира беше погрешна. Ангелите не превръщаха гражданите на Емпирей в нещо по-низше от човешки същества. Ако не друго, те позволяваха на хора като Чандрис да станат по-човечни, отколкото са били. По-човечни, отколкото изобщо са посмявали да бъдат.

Орнина вече превързваше ръката му. Погледите им се срещнаха и той разбра посланието в очите ѝ. Пресегна се със здравата си ръка, прегърна Чандрис през раменете и нежно я придърпа към себе си.

Това сякаш пречупи и последната бариера. Тя зарови лице в гърдите му и се разплака като дете. Каквото по един или друг начин винаги си бе оставала.

Или може би като дете, на което никога не са позволявали да изживее детството си.