Ангелиада

39.

Всички в командната зала гръмко приветстваха комодор Леши, докато вървеше към спускателната платформа под балкона. Той отговаряше на поздравите със спокойни кимвания и леки усмивки. Разбираше психологическата им нужда от празнуването, но същевременно съвсем ясно си даваше сметка, че войната съвсем не е свършила. Подобно на всички останали бунтовни колонии, отхвърлящи управлението на Мира в продължение на години, Емпирей щеше да се съпротивлява докрай.

Като командващ негово задължение бе да ги доведе до този край колкото се може по-бързо.

Както и предполагаше, Телторст го очакваше.

— Планът проработи според предвижданията ви, господин комодор — каза той, когато платформата стигна балкона. Леши забеляза, че гласът и изражението му са подчертано неутрални. — Моите поздравления.

— Благодаря — отговори му Леши, сякаш Телторст говореше съвсем искрено. — Камбъл?

— Емпирейските кораби се разпръснаха, сър — бодро доложи офицерът. — Повечето се оттеглят към Сераф. Някои от по-силно засегнатите са се насочили към малка наблюдателна станция на няколко часа по-близо.

— А „Хармоничен“?

— Потегли към Сераф незабавно след като вашата част напусна — отговори Камбъл.

— Сигурно можем да го настигнем, ако се наложи — измърмори Телторст.

— Несъмнено — отговори Леши, пристъпи покрай него към тактическия дисплей и преднамерено обърна гръб на Адютора. Телторст яростно се бе съпротивлявал срещу плана му „Троянски кон“. А сега, след успеха му, също така яростно възразяваше срещу решението на Леши да пусне лайнера и да се лиши от евентуални заложници. Нищо не можеше да задоволи този човек. — Някакви признаци на съпротива?

— Все още не — каза Камбъл. — Комуникационният трафик около планетата е много натоварен, но засега нищо не се отнася към движението на корабите.

— С изключение на онзи — многозначително се обади Телторст.

— За какво става дума? — попита Леши.

Камбъл изгледа Телторст.

— Основният катапулт на системата е оттатък Сераф — каза той и чукна един клавиш. На тактическия дисплей се появи мигаща жълта точка, следваща орбитата на планетата. — Досега не сме засекли никаква сериозна активност в онзи район.

— Положението със сигурност ще се промени през следващите няколко часа — намеси се Телторст. — Те със сигурност ще се опитат да евакуират от системата част от лидерите и ценностите си. Настоятелно препоръчвам да се изпрати ескадрила изтребители, които да пресекат подобни опити.

— Препоръката е отбелязана — каза Леши и мислено я прати директно в дезинтегратора. Беше видял на какво са способни емпирейските бойни кораби и нямаше никакво намерение да изпраща и един изтребител на подобна идиотска акция далеч отвъд защитата на „Комитаджи“. Що се отнасяше до него, ако лидерите на Сераф решаха да се откажат и да избягат — да бягат.

И ако решаха да натъпчат джобовете си на тръгване — какво пък, тяхна си работа. Не са много нещата, които да действат по-деморализиращо върху, населението от бягството на водачите му по време на криза. Особено на лидери, които задигат и държавната хазна преди да си плюят на петите. А Леши знаеше от опит, че едно деморализирано население означава по-бързо и безусловно предаване.

— По-нататък.

— Това е основният катапулт — продължи Камбъл и чукна още няколко клавиша. Мигащата жълта точка изчезна и се смени с две зелени — едната точно до кръга, обозначаващ Сераф, втората — много по-далеч навън в системата. — Там също няма никаква активност. Но открихме и втора, по-малка система от мрежа и катапулт недалеч от орбитата на Сераф. Не сме съвсем сигурни — сигналите са странни, — но развойният отдел предполага, че е двупосочна връзка с подобна система от мрежа и катапулт при Ангелиада.

Двупосочна връзка между мрежа и катапулт? Ама че конфигурация.

— И сте забелязали някакъв кораб да тръгва натам?

— Да, сър, преди около петнадесет минути — каза Камбъл. — Ангелиада се намира на двадесет и две светлинни минути от сегашното ни местоположение, така че ако корабът наистина е тръгнал натам, ще се появи на другия край след седем минути. Следя го с телескоп. Той погледна към Телторст. — Адютор Телторст е на мнение, че целта му е да саботира мрежата на Ангелиада.

— Така ли? — Леши се намръщи на Телторст. — И с каква цел?

— Очевидно за да ни задържат настрана от нея напрегнато каза Телторст. — Вече знаем, че най-добрата им защита е двойният сандвичев корпус, а корабите им за лов на ангели са снабдени именно с такива.

— И предполагате, че събират ударна сила от ловни кораби около Ангелиада? — благо попита Леши.

— Толкова нелепа ли е подобна идея? — рязко каза Телторст. — Или вече сте забравили онези въоръжени миньорски кораби, които се нахвърлиха срещу нас в системата на Лорелей?

— Макар и не особено ефективно, доколкото си спомням — отбеляза Леши. Въпреки това трябваше да признае, че идеята не е толкова нелепа, колкото изглежда. Емпирейските отбранителни сили като нищо можеше да вярват, че група въоръжени кораби, изскочили в мрежата на ниска орбита около Сераф, са в състояние да изненадат „Комитаджи“. — Камбъл?

— Претърсихме района за кораби — отговори Камбъл. — Засега не сме открили никакви признаци, че там изобщо има нещо, да не говорим за организиране на ударна група.

— Но вие самият признахте, че лъченията размиват образа — контрира Телторст. — Продължавам да твърдя, че не изглежда невероятно да са разположили поне няколко кораба.

— Покажете ми — нареди Леши, отиде до конзолата си и седна. Обърна креслото си към главния екран точно в мига, когато Камбъл извика телескопичното изображение на Ангелиада.

Гледката бе толкова грандиозна, колкото очакваше. Беше виждал черна дупка и по-рано при едно от своите пътувания. Много по-голяма, много по-спокойна, дебнеща тихо в космоса подобно на невидим паяк в невидимата си паяжина, задоволяваща се да привлича материята в спирали около себе си и да я засмуква в бездната отвъд събитийния си хоризонт.

Ангелиада беше точно обратното. Съвсем незначителен отвор в тъканта на пространството, тя изригваше светлина, радиация и частици с цялата ярост и сила на една малка звезда. Лъчението ѝ отхвърляше всяка материя или слънчев вятър, които се приближаваха прекалено близо и йонизираха частиците още по-далеч. През слънчевите филтри, блокиращи най-ярката област при ядрото, визуалният ефект беше като огромен взрив в космоса, заобиколен от широка лента призрачна светлина. Подобно на пръстените на Сатурн или Демолиън.

Или като ореол. Ореол около Ангелиада.

Леши с усилие отклони мислите си от поетичните образи към суровата реалност на войната. Камбъл беше прав — там нямаше никакви следи от кораби.

За съжаление, Телторст също беше прав. Блясъкът на ореола от йонизиран газ бе достатъчно силен, за да скрие от сензорите кораби с размерите на изтребител.

За щастие, решението беше достатъчно просто.

— Разполагате ли с орбиталните данни на катапулта при Сераф?

— Разполагаме с общите данни — каза Камбъл. — Екваториална орбита, на двеста клика височина. Ще получим повече подробности, когато се приближим.

— Направете го — нареди Леши. — Когато пристигнем, заемаме позиция точно зад него, колкото се може по-далеч, но без да губим визуален контакт. Това приемливо ли е, Адютор? — добави той и се завъртя към Телторст.

— Мисля, че да — каза Телторст. — Поне засега.

Леши и Камбъл се спогледаха и комодорът забеляза лекото стягане на устните на офицера си. Камбъл също разбираше — нищо не бе в състояние да задоволи Телторст.

— СтаТО, върнете тактическия дисплей. Да тръгваме.

Когато Чандрис пристигна пред Правителствения дом, беше почти 10:30 и звездите слабо мъждукаха през светлините на Магаска.

Изкачи петнадесетте мраморни стъпала към главния вход, като тихо проклинаше на всяко от тях. Бяха минали повече от два часа, откакто Коста бе изчезнал от болницата, и дългият и изнурителен процес на предположения и тяхното последователно елиминиране най-сетне я доведе тук. Ако не се намираше в тази сграда, просто не знаеше къде да го търси.

Но имаше някакво чувство, че е вътре. Много лошо чувство. Коста, благородният идеалист и глупак, вече беше споменавал, че иска да се предаде. А сега, все още изцапан с кръвта от нападението на Трилинг, явно бе предприел решителната крачка.

И всичко това, за да защити нея, Ханан и Орнина, несъмнено. Нищо, че всички стигнаха до решението, че засега трябва да си затваря устата. Нищо, че заплахата от Ангелиада далеч надхвърляше всичко, което би направил Мирът чрез него.

„Ако нещо е останало от него след като Форсайт е приключил“ — мрачно си помисли Чандрис.

В този час външната врата естествено беше заключена. Още една досада в списъка. Тя я отвори за тридесет секунди и се вмъкна вътре. Вратата към основната част на сградата зад рецепцията също се оказа заключена. Справи се с нея още по-бързо.

Очакваше да е тъмно и пусто. За нейна изненада лампите светеха и доста хора сновяха из залите и кабинетите. Всички бързаха или разговаряха с тревожни, приглушени гласове. Някои правеха и двете наведнъж.

Беше много объркващо — все едно да влезеш в банка с фенерче и инструменти за разбиване на каса и да откриеш, че полицията е решила да си направи събрание вътре. Но старите навици бързо се задействаха и ѝ придадоха вида на арогантна и заета млада жена. Подобна роля я беше допускала на хиляди места, където не би трябвало да бъде, покрай хора, които би трябвало да се усетят. Бърз поглед в движение върху указателя — и вече се изкачваше към петия етаж, където се намираха временните офиси на Форсайт.

Дълбоко в себе си все още се надяваше, че Коста някак си е успял навреме да овладее чувствата си и да запази тайната за себе си. Но покрай колкото повече служители минаваше, колкото повече откъси от разговори чуваше, толкова по-ясно ставаше, че хората не са тук просто за да получат възнаграждение за извънреден труд. Те бяха гневни, разтревожени и уплашени.

И непрекъснато се чуваше думичката „Мир“.

Което означаваше, че е дошла много късно. Коста наистина се бе предал. И нищо чудно вече да беше преместен на сигурно място в някой затвор. Тази малка разходка май се очертаваше чиста загуба на време — също като двата часа преди нея.

Но тъй като така или иначе беше тук, нищо не пречеше да продължи. В краен случай би могла да изкопчи малко информация от някой наивен чиновник. Стигна крилото на Форсайт и пристъпи към стъклената стена, която го отделяше от коридора.

Очакваше да се озове в центъра на събитията — в края на краищата, залавянето на мирски шпионин не бе нещо, което се случваше всеки ден, пък било то и на един Върховен сенатор. Форсайт беше политик и дори да беше съвсем некадърен, би трябвало да изстиска всичко от подобно събитие.

Но очакванията ѝ отново се оказаха погрешни. Крилото беше съвсем слабо осветено и почти съвсем празно.

Погледна през стъклото. Крилото донякъде приличаше по разположение на етажа на Амберсън Тумес — обширно външно пространство с няколко врати, водещи вероятно към лични офиси. Но докато приемната на Тумес се заемаше единствено от администраторката и рецепцията, помещението тук беше пълно с поне десетина бюра и работни станции. Значи това бе общото работно помещение. За миг тя се запита каква част от него заема Форсайт и каква се контролира от местните правителствени агенции. На всяка от вратите в задната стена имаше табела с име, но заради разстоянието и слабото осветление тя не можеше да ги разчете.

В помещението имаше само трима души. Двама стояха до една от вътрешните врати и по позите и кобурите им личеше, че са стражи. Чандрис не ги беше виждала никога, но емблемите на куртките им показваха, че са служители от охраната на местното правителство.

Третият човек обаче имаше много познато лице. Седеше леко прегърбен зад едно от бюрата. Светлината от компютърния дисплей хвърляше сенки върху разтревожената му физиономия.

Това беше помощникът на Форсайт, Ронион.

Нямаше начин да се справи с ключалката — не и пред погледите на двама отегчени стражи, наблюдаващи всяко нейно движение. За щастие, нямаше и нужда да го прави. Понечи да почука на стъклото, сети се навреме, че Ронион е глух, и размаха ръка.

Ронион усети движението. Вдигна поглед и изведнъж загрижените бръчки по лицето му се изчистиха в някаква нетърпелива надежда. Скочи на крака — тромаво движение за човек с неговите размери, — забърза към вратата и отвори, като възбудено жестикулираше.

— Чакай малко — каза Чандрис и задържа ръката му, докато прекрачваше прага. — Не толкова бързо — добави тя, като се стараеше да произнася ясно думите.

Знаеше, че Ронион може да чете по устните, но не бе сигурна колко добре ще се справи в полумрака.

Със сигурност се справяше по-добре, отколкото тя — с жестовете му. Беше прелистила набързо речника за глухонеми преди два дни, докато седеше в склада на „Газела“ и чакаше Коста да дойде и да открадне ангела, но не бе запомнила всички знаци. Но знаенето на всички думи на един език не означава задължително, че можеш да разбереш говора на някой. Очевидно процесът на обучение беше дълъг.

— Ела, нека да седнем — подкани го тя, хвана го за ръката и го помъкна навътре, по-далеч от вратата.

„Добре“ — направи знак той и се остави да бъде заведен до най-близкото бюро. Чандрис би предпочела да отиде до неговото бюро и да види какво е чел на компютъра, но то се намираше прекадено близко до стражите. Дори да не разбираха езика на Ронион, те със сигурност щяха да подслушат нейната половина от разговора.

А не искаше да бъде подслушван точно този разговор.

Настани Ронион зад бюрото и придърпа един стол и за себе си, като го постави така, че да е с гръб към стражите.

— Добре. Само че бавно, моля те. Кажи ми какво е станало.

„Господин Пирбазари доведе Джерико преди известно време — каза Ронион, като движеше ръцете си послушно и подчертано бавно. — Каза, че бил шпионин!“

Чандрис потисна гримасата си. Значи се бе оказала права.

— Каза ли ти как са разбрали?

„Не зная. Предполагам, че господин Форсайт се е досетил. Той е много умен.“

— Да, зная — съгласи се Чандрис. Значи беше права само наполовина. Коста не се беше предал сам.

В такъв случай всички благородни изявления за нея и Дейвий като за потенциални невинни жертви отиваха на вятъра. Ако Форсайт се покажеше от онзи кабинет и я видеше, най-вероятно щеше да стигне до абсолютно погрешно заключение.

— Той вътре с господин Форсайт ли е? — попита тя колкото се може по-невинно.

Ронион се намръщи.

„Не, господин Форсайт не е тук — направи знак той. — Само Джерико.“

Дойде ред и на Чандрис да се намръщи.

— Сам? — повтори тя, като се съпротивляваше на порива да се обърне и да погледне към вратата. Форсайт да заключи един мирски шпионин в собствения си кабинет и да си тръгне, като го остави самичък през цялата нощ?

Но Ронион кимна.

„Господин Форсайт разговаря с него, после дойде господин Пирбазари, донесоха походно легло и храна, след което си тръгнаха. И един техник дойде и обърна ключалката.“ — Лицето му за момент просветна от интересния спомен.

Споменът избледня и изражението му отново стана загрижено.

„Какво ще правят с Джерико? Нещо лошо ли?“

— Не зная — отговори Чандрис, без да спира да мисли за кабинета. Значи онези двамата пазеха затворник, а не просто чакаха, докато свърши разпитът му.

Но това беше безсмислено. Магаска със сигурност разполагаше с достатъчно затвори и арести за един такъв важен престъпник като мирски шпионин. Нямаше причина Форсайт да превърне кабинета си във временна килия.

Освен ако Върховният сенатор не искаше Коста да не разговаря с никого другиго.

Внезапно всичко си дойде на мястото. Разбира се! Коста не би искал да отиде в затвора — целта му бе Ангелиада, а той не би могъл да стигне дотам, ако бъде обвинен официално. Би направил всичко възможно да убеди Форсайт да отложи официалния арест, докато направи експеримента си, като вероятно благородно бе обещавал, че след като се върне, ще се предаде доброволно.

И когато не бе успял, сигурно беше изиграл последния си коз.

Фактът, че Форсайт не носи ангел.

— Значи господин Форсайт е говорил с Джерико. Той каза ли ти нещо, когато излезе?

„Нареди ми да не казвам на никого за Джерико. — Още докато правеше знаците си, изражението на Ронион започна да става несигурно. — Охо. Май не трябваше и на теб да ти казвам.“

— Всичко е наред — побърза да каже Чандрис. — Сигурна съм, че е имал предвид да не казваш на хора, които все още не знаят.

Ронион примигна.

„Нима ти знаеш?“

Чандрис затаи дъх, предусетила капана, в който можеше да се натика сама. Ако признаеше пред Ронион, че знае за Коста, щеше да го накара да говори по-свободно, но можеше да си навлече и обвинение в съучастничество, ако Ронион повтореше разговора пред Форсайт.

Но нямаше друг избор. Не и ако искаше да помогне на Коста.

— Да, зная. Каза ми преди два дни, когато обсъждахме какво да правим с Ангелиада.

Ронион потрепери и приведе раменете си, сякаш искаше да се смали.

„Онова място е лошо. — Очите му бяха като на подгонено животно. — Изплаши ме много.“

— Мен също ме плаши — увери го Чандрис. — Плаши и Джерико, и много други хора. — Тя леко се наведе към него. — Затова Джерико и аз трябва да идем там. Трябва да разберем някои неща за него, за да не плаши никого повече. Можеш ли да ни помогнеш?

Той се намръщи още повече.

„Не зная. — От вълнението жестовете му ставаха по-бързи. — Господин Форсайт ми каза да не казвам на никого, а сега ще се наложи. Ако ти помогна, страшно ще ми се ядоса.“

— Повече ще се ядоса на мен — опита се да го успокои Чандрис. — Ако загазиш, ще му кажа, че вината е моя и че ти нямаш нищо общо.

Той сведе поглед към ръцете си. Изглеждаше, сякаш всеки момент ще заплаче.

„Но това няма да е вярно. Ти не ме караш да правя нещо. Господин Форсайт казва, че който направи нещо лошо, сам трябва да си поеме последствията.“

— Прав е — призна Чандрис. Но прави изключение за самия себе си, добави мислено тя, като си помисли за фалшивия медальон. Но нямаше смисъл да го споменава. Ронион очевидно бе доброволен съучастник в измамата, което означаваше, че Форсайт му е казал някаква глупост, за да го убеди, че в нея няма нищо нередно. Ако се опиташе да оспори подобно виждане, само щеше да го смути.

„Искам да помогна — продължи Ронион толкова бързо, че тя едва успяваше да следи пръстите му. — Ти и Джерико много ми помогнахте, когато бяхме на кораба и се изплаших. Но господин Форсайт ми каза да не казвам на никого…“

— Да, зная. — Чандрис докосна ръката му, за да го успокои. — Аз съм виновна. Не трябваше да те моля. Извинявай.

Той примигна.

„Няма за какво да ми се извиняваш. Не съм ти ядосан. Харесваш ми.“

Тя се усмихна.

— И ти ми харесваш, Ронион. — Думите ѝ бяха съвсем искрени. В тази неподправена, почти детска невинност имаше нещо, което затрогваше някаква струна дълбоко в нея. Би предпочела да изтърпи всичко друго, но не и да го нарани. — Не се безпокой, ще се оправя. И двамата ще се оправим.

„И Джерико ли?“

— И Джерико.

Очите му изучаваха лицето ѝ. След това бръчките се изгладиха и Ронион се усмихна.

„Добре. Вярвам ти.“

— Добре. — Чандрис се чувстваше виновна. „Брои ли се за лъжа — измъчено се питаше тя, — ако си с най-добри намерения, но същевременно нямаш ни най-малка представа как да изпълниш обещанията си?“ — Знаеш ли кога утре ще дойде господин Форсайт?

„Каза, че в девет — отговори Ронион. — Искаш да говориш с него за Джерико ли?“

Тя се пресегна и хвана ръцете му.

— Благодаря ти — тихо каза и ги стисна. — Ще се видим утре.

Той ѝ се усмихна — също като дете, на което са му казали, че е послушно.

„Лека нощ, Чандрис. Щастливи сънища.“

Тя преглътна.

— И на теб, Ронион.

Продължи да се усмихва и след като си беше тръгнала.

Когато присъствието на Форсайт на Сераф стана известно след почти фаталното сблъскване на „Газела“ с Ангелиада, губернаторът предложи на видните гости първокласни лични стаи и временни офиси в Правителствения дом. Форсайт прие само кабинетите. Корабът му беше снабден с всички удобства, с които можеше да се похвали и Правителственият дом, освен това така беше по-лесно да стои настрана от любопитните очи на медиите.

Седеше сам в командната стая на кораба с питие в ръка и разсеяно гледаше пистата на космодрума и блестящите в небето звезди. Наближаваше три сутринта, а той беше уморен, както никога.

И също толкова уплашен, въпреки че за нищо на света не би го признал.

ЕмОт правеха всичко по силите си — трябваше да им го признае. За седемте часа от началото на нападението на Мира успяха да съберат огромен брой изтребители, въоръжени патрулни кораби и дори използваха няколко научни станции и водоснабдяващи сателити, на които биха могли да се инсталират оръжейни платформи. Много преди „Комитаджи“ да достигне Сераф всички защитни сили щяха да бъдат в пълна готовност.

И никоя от тях нямаше да е в състояние да го спре.

Форсайт въздъхна — мрачен и самотен звук в празната стая. „Комитаджи“ беше твърде огромен, твърде мощен, твърде неразрушим. ЕмОт можеха да хвърлят всичките си сили срещу него и пак нямаше да успеят да намалят чувствително нападателните му възможности. Когато димът се разсееше, „Комитаджи“ щеше да продължи да е на мястото си.

В орбита над един напълно безпомощен свят.

Форсайт отпи от питието си, без да усеща вкуса му, и си представи мрачния сценарий. По време на битката при мрежата командирът на „Комитаджи“ беше предпочел да унищожи собствената си ракета, вместо непредставляващия вече заплаха катапултиращ кораб. Дали щеше да прояви такава сдържаност и снизхождение към една завладяна планета, пълна с цивилно население?

Или сдържаността му щеше да зависи от това колко бързо ще се предадат победените? Дали желанието за мъст щеше да се увеличава пропорционално с всяка драскотина, която ЕмОт нанесеше върху корпуса на „Комитаджи“?

Форсайт бе наредил населението на Сераф да не бъде информирано за предстоящата атака, като изтъкна, че така поне ще прекарат една последна спокойна нощ. Дали хората щяха да приемат доводите му през приближаващия следобед, когато грозната истина изведнъж се изправеше пред тях?

Дали мъжете и жените от ЕмОт щяха да го разберат, ако изведнъж хвърлеше цялата им усилена работа на вятъра и предадеше Сераф на Мира без нито един изстрел?

Какво му повеляваше дългът на Върховен сенатор в такава ситуация? Да задоволи гордостта, като допусне и двете страни да понесат колкото се може повече загуби? Да дари обожествяващия парите Мир с една Пирова победа, като го накара да унищожи по-голямата част от онова, което ще завладее?

Или да приеме неизбежното — да предаде в ръцете на врага един непокътнат свят и да запази живота на хората, на които се е заклел да служи?

Докосна медальона на гърдите си и се замисли за онези събрания на Върховния сенат, на които беше участвал на Ухуру. За раздразнението, което изпитваше, когато виждаше колко спокойни и уверени са неговите носещи ангели колеги. Твърдо убедени, че методите им са правилни, че резултатите от действията им са най-добрите за хората на Емпирей.

Дали това спокойствие бе просто илюзия? Страничен ефект от овчедушната нагласа, която създаваха ангелите?

Или в него имаше нещо повече? Дали ангелите всъщност не правеха носителите си по-мъдри?

Форсайт не знаеше. И изглеждаше все по-сигурно, че никога няма да узнае. Дори да вземеше ангела от Ронион още сега, ефектът — какъвто и да бе той — нямаше да е достатъчно бърз, за да се прояви преди пристигането на „Комитаджи“.

Но поне щеше да може да се измъкне от всичко, което би казал Коста.

Изсумтя пренебрежително. Кого всъщност се опитваше да залъже? Нищо не бе в състояние да затвори устата на Коста. Хлапето имаше свои собствени задачи — мирски задачи — и в мига, в който се окажеше пред публика, всичко щеше да излезе наяве. Че Върховен сенатор Аркин Форсайт, висш емпирейски служител, напълно преднамерено е престъпил закона.

Нямаше начин да скрие подобно нещо. Нямаше начин да доведе нещата дотам неговите думи да се изправят срещу думите на Коста. Ронион знаеше всичко за схемата. И независимо от всички усилия, които Форсайт бе положил, за да му даде някакво разумно изглеждащо обяснение, след започването на разпитите всичко щеше да излезе наяве. Ронион беше прекалено честен и простодушен, за да се впусне в извинения, измислици и увъртания. Просто и ясно щеше да каже цялата истина.

Какво щеше да си помисли народът на Сераф, когато я разбереше? Какво щеше да си помисли Пирбазари? А всички онези офицери и войници от ЕмОт, които в момента даваха всичко от себе си?

За съжаление, той много добре знаеше какво. Преди месеци заради подобно разкритие биха поискали незабавно прекратяване на кариерата му. Но сега последиците щяха да са много по-лоши.

Каквито и заповеди да дадеше сега, утре те щяха да бъдат разглеждани като манипулации на един корумпиран политик с цел лична полза. Предаване без бой? Продал се е на Мира срещу осигуряването на непокътнат емпирейски свят. Борба до последния човек? Подкупен да погуби силите на ЕмОт, като ги хвърля срещу оченидно непобедимия мирски кораб. И в двата случая разгласяването щеше да доведе до несигурност и объркване сред хората и да породи подозрителност и враждебност спрямо техните лидери.

И независимо дали Сераф щеше да се предаде с или без бой, същото това подозрение най-вероятно щеше да доведе до създаването на стотици партизански групи. Мъже и жени щяха да насочат гнева, отчаянието и срама си от Форсайт към окупаторите, това щеше да доведе до проливането на повече и повече кръв, докато накрая Мирът не решеше, че Сераф не си струва разходите и е по-целесъобразно да бъде унищожен.

И всичко това само защото Коста по някакъв начин се беше добрал до тайната му.

Ако обаче Форсайт му позволеше да я разкрие.

„Най-голямото добро за най-голямото мнозинство“, сети се той за древната мярка. Ако Коста беше заплаха само за него, нещата щяха да стоят по друг начин. Форсайт беше взел своето решение и с готовност би поел последиците от действията си. Ако баща му го бе научил на нещо, то бе именно това.

Но не ставаше дума само за него. Коста се бе превърнал в заплаха за народа на Сераф и за цял Емпирей. За народа, който Форсайт се бе заклел да защитава.

А като доказан мирски шпионин във военно време, Коста вече бе заложил живота си.

Откъм кабинета му се разнесе тих мелодичен — звън древният часовник на баща му отмери три часа. „Ще стане лесно“ — помисли си Форсайт. Мислите изглеждаха толкова далечни, сякаш принадлежаха на някой друг. Утре щеше да отиде в Правителствения дом в девет, както бе казал на Пирбазари и Ронион. Щеше да влезе сам, скрил пистолета на Пирбазари под сакото си, за да разпита Коста. Внезапен вик, заповед да стои на място, един изстрел — и всичко щеше да свърши. Етажът щеше да гъмжи от чиновници и сътрудници и всички с готовност щяха да свидетелстват за онова, което са чули.

А може би щеше да извади късмет. Може би Коста наистина щеше да се нахвърли върху него. Така нещата щяха да станат още по-лесни.

Тежко се изправи и се повлече към кърмата, за да поспи няколко часа. В 9:05 всичко щеше да е приключило. Коста щеше да замълчи завинаги и той щеше да посрещне „Комитаджи“ с бистър ум. Най-голямото добро за най-голямото мнозинство.

По пътя към каютата допи остатъка от питието. Все още нямаше вкус.