Ангелиада

40.

— Успокой се, момиче. — Ханан леко се беше задъхал по стъпалата на Правителствения дом. Върхът на свития му чадър потропваше ритмично по мрамора и отмерваше крачките им. — Знаеш целия трик и имаш на разположение вроден талант. Всичко ще мине като по мед и масло.

— Надявам се — промърмори Чандрис и го погледна. Не се тревожеше за плана на Ханан, а за самия него. Въпреки гръмките му декларации, че е напълно готов за една малка разходка, беше готова да се закълне, че всяка крачка му причинява болка.

Но никога не би допуснала подобно нещо, ако трябваше да съди само по приказките му.

— Всичко ще мине като по мед и масло — успокояващо повтори той. — Щом си видяла имената им в указателя, няма начин да не успеем. Десет минути максимум и всичко ще е готово.

Чандрис леко се беше прегърбила от непривичната тежест на късото, но тежко палто, което беше навлякла.

— Щом казваш.

— Казвам. Просто се успокой.

Влязоха в сградата и приближиха рецепцията, където седеше жена на средна възраст.

— Моите почитания — тежко каза Ханан и ѝ подаде една от засуканите визитни картички, които Чандрис и Орнина бяха измислили и отпечатали на „Газела“ преди по-малко от два часа. — Аз съм доктор Грайдли Фаулер, психиатър. Това е помощничката ми Ясинта Тин. Трябва незабавно да се срещнем с главен секретар Симтраск в офиса на инспектор Дамад.

— А… разбира се. — Администраторката се взираше във визитката. — Ще се обадя на господин Симтраск и…

— Незабавно, уважаема госпожо, незабавно — настоя Ханан, заобиколи бюрото ѝ и се насочи към вратата, водеща в същинската част на сградата.

Направи три стъпки преди жената от рецепцията да проумее какво става.

— Чакайте! Трябва да съобщя за вас в…

— Офиса на инспектор Дамад — каза през рамо Ханан и насочи заповеднически чадъра си към нея. — Незабавно.

— Но…

Продължението на протеста ѝ заглъхна, щом Ханан отвори вратата и продължи. Чандрис го следваше по петите.

— Свърши работа — промърмори Ханан, докато вървяха по коридора. — Накъде?

— Асансьорът е ей там. Трябва ни пети етаж.

— А Дамад?

— На втори. Ще се разминем с главния секретар.

— Да направим нещата съвсем сигурни. — Ханан забави крачка. — Не искаме да се сблъскаме с него по стълбите.

Приближиха небрежно асансьора и натиснаха копчето. Вратата се отвори и двамата влязоха в празната кабина. Чандрис натисна копчето за пети етаж и потеглиха.

Разнесе се отдалечаващото се тропане по вратата, придружено от възмутени възгласи. „Това си е чист удар — твърдо си каза тя. — Никой няма просто да ни се смее, ако ни пипнат.“ Пое дълбоко дъх и се приготви да изиграе ролята си.

Нищо учудващо, че крилото на Форсайт беше много по-населено, отколкото през нощта. Ронион не се виждаше никъде, но двамата стражи все още стояха пред вратата. Всъщност бяха нови — явно през последните няколко часа бе имало смяна. Това беше добре — последното нещо, което ѝ се искаше, бе някой да я познае. Дръпна вратата и я задържа, докато Ханан пристъпи вътре с изражението на сериозния, арогантен и доста неприятен доктор Грайдли Фаулер.

Секретарката седеше точно до вратата и подреждаше новодошлата поща. Ханан тръгна направо към бюрото ѝ.

— Аз съм доктор Фаулер — обяви той и за повече тежест чукна с чадъра в пода. Докато жената вдигаше поглед, той погледна надолу към пода до нея и се наведе. Успя незабелязано да събори един дебел плик и незабавно го вдигна. — Ето… изпуснахте това — добави той и хвърли небрежно плика върху останалата купчина. — Имам спешна и неотложна среща с господин Симтраск. Бъдете така добра да ме заведете при него.

Секретарката примигна.

— Господин Симтраск не е тук — объркано каза тя. — Той е разбрал, че трябва да се срещне с вас в офиса на инспектор Дамад.

— На инспектор Дамад? — изръмжа Ханан. — Онази мърла на рецепцията е объркала всичко! Господин Симтраск и инспектор Дамад трябваше да се срещнат с мен тук! Идете да ги извикате!

Секретарката се намуси.

— Сър…

Чандрис не изчака да изслуша останалата част от разправията. Повече от сигурно беше, че Ханан ще излезе победител. Промъкна се зад двамата към едно временно освободено бюро, тайно извади от ръкава си един плик и го остави на бюрото. Хвърли поглед върху табелата — човекът се казваше Булунга — и продължи към един по-възрастен мъж, който намръщено се бореше с компютъра си няколко бюра по-нататък. Табелата го идентифицираше като господин Самак, министерство на земеделието.

— Извинете? — неуверено се обади тя.

Мъжът раздразнено вдигна очи.

— Да?

— Имате писмо, господин Самак. — Тя извади от джоба на палтото си плик и му го подаде.

Той навъсено погледна плика.

— Няма обратен адрес. Няма марки. Откъде е?

Чандрис разпери ръце.

— Откъде да знам? Съвсем отскоро работя тук. Дори не знаех къде да го отнеса, докато той не ми каза.

— Дал ви е моето име?

— Откъде иначе ще го знам? — попита Чандрис. — На плика няма дори адрес. Просто ми посочи вратата, каза ми името ви и ми нареди да ви го предам.

— Значи е от някой, който е в сградата? — Самак подозрително разглеждаше плика. Човек без никакво чувство за хумор, реши Чандрис, който през всички години винаги е бил в края на опашката за професионални шеги. Инстинктите не ѝ бяха изневерили — беше избрала идеалната жертва. — Как изглежда?

— О, момент — каза Чандрис и хвърли бърз поглед назад. Господин Булунга се беше върнал на бюрото си и се мръщеше, докато отваряше своя плик. — С къса тъмна коса, тъмни очи и кръгло лице — продължи тя, описвайки Булунга колкото се може по-точно, но не така, че да стане прекадено очевидно. — С късо тъмносиньо сако и сива вратовръзка. Май имаше някаква червена шарка по вратовръзката, не си спомням каква точно.

— Хммм — изръмжа Самак и започна да разрязва плика с ножчето за писма. — Добре. Свободна сте.

— Да, сър — покорно каза Чандрис и отстъпи назад. Взе някакви листа от съседното празно бюро и продължи нататък, като се преструваше, че задълбочено ги изучава, докато чакаше началото на фойерверките.

Чакането не продължи особено дълго. Самак се намусваше все повече и повече, докато четеше скалъпеното от Ханан писмо; лицето му застрашително почервеня. Четири бюра по-нататък Булунга претърпяваше подобна трансформация — в неговия случай от леко раздразнение в пълно изумление и гняв; пръстите му побеляха от стискане на хартията.

Самак изригна първи. Трескавият му поглед фиксира Булунга, той скочи от стола си и отиде до бюрото му.

— Ти ли ми прати това? — И пъхна листа пред носа му.

Булунга имаше вид на човек, който в нормални ситуации е доста кротък. Но точно в този момент изобщо не беше в миролюбиво настроение.

— Разкарай това нещо от лицето ми! — изръмжа той и го изгледа яростно. — Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Сива вратовръзка с червена шарка — обвиняващо заяви Самак, посегна към вратовръзката на Булунга и я измъкна над сакото му. — Значи си бил ти!

— Изобщо не знам какви ги дрънкаш! — рязко отвърна Булунга и издърпа вратовръзката си от ръцете на Самак. — А като става дума за писма, какво е това? — извика той и размаха своя лист пред Самак.

— Какво става тук, за Бога? — промърмори от съседното бюро някакъв мъж в сив костюм.

Чандрис хвърли поглед към табелата му — Войоховиц.

— Страхувах се, че ще стане така — с леко треперещ глас му каза тя. — Онзи човек там… господин Самак… е избягал луд.

— Самак? — невярващо възкликна Войоховиц. — Но той работи тук от… ами, вече почти пет години!

— Това е в стила му. — Чандрис леко повиши глас, за да може Войоховиц да я чува сред разгорещяващия се спор. Доколкото можеше да се съди по вида им, Самак и Булунга бяха на крачка да се сбият, а целият офис беше зарязал работата си и ги наблюдаваше потресено. — Крие се за известно време някъде и изглежда съвсем нормален. И изведнъж побеснява.

Войховиц хвърли поглед към двамата стражи.

— Някой трябва да направи нещо. Защо всички стоят?

— Чакаме съответните органи — каза му Чандрис. Забеляза как в другия край на стаята Ханан шепне потайно на друг шокиран служител. Същата история, само че в неговата версия избягалият луд беше Булунга, а не Самак. Погледите им се срещнаха… — Освен… ами да! Идете да поговорите с него.

— Аз? — Войоховиц изглеждаше така, сякаш му предлагаха да поплува в басейн, пълен с крокодили. — Шегувате се.

— Аз съм психиатър, господин Войоховид — строго му напомни Чандрис. — Никога не се шегувам. Вие сте негов колега и сте един от малцината, на които той има доверие. Вие сте човек, когото той ще изслуша.

— Не, не! — запротестира Войоховид. — Не аз. Та той почти не говори с мен.

— Недейте да спорите — непреклонно каза Чандрис. — Познавам този човек. И независимо дали го разбирате, или не, той ви уважава. Хайде, поговорете с него. Ще ви се развика — той винаги крещи, когато е в такова състояние. Но, повярвайте ми, ще ви послуша.

— Но…

— Или отивате още сега, или ще се наложи да чакаме органите. Няма да ги послуша така, както би го направил с вас, и може би ще прибягнат до физическа сили или дори ще използват газ, за да го укротят. Да не искате това да се случи само защото не искате да бъдете герой?

Не беше сигурна дали споменаването на газ свърши работа, или магическата думичка „герой“. Но резултатът бе налице. Войоховиц изправи рамене, бутна стола си назад и стана.

— Добре. Вие сте психиатърът — каза той и тръгна напред. В другия край на стаята шаранът на Ханан внезапно взе решение, кимна и също се насочи към свадата.

— Какво става тук? — прогърмя нечий глас достатъчно силно и властно, за да се чуе дори през виковете в средата на стаята. До самата врата стоеше белокос мъж. Очевидно главният секретар Симтраск се беше върнал от напразното препускане към офиса на инспектор Дамад.

Ханан беше готов и още щом мъжът направи една крачка, се озова до него, хвана го под ръка и започна настоятелно и тихо да му говори. Междувременно свадата в центъра продължаваше, без никой от вече четиримата участници да обръща и най-малко внимание на Симтраск.

Нещата вече достигаха точката на кипене. Като се държеше плътно до стената, Чандрис се промъкна близо до двамата стражи, които все още стояха до вратата на Форсайт. Както всички останали в стаята, те наблюдаваха надигащата се буря с нарастващо напрежение. Още само една капка…

Симтраск гневно дръпна ръката си от Ханан и тръгна към спорещите. Ханан окуражаващо го тупна по рамото и кимна на Чандрис.

Чандрис бързо се доближи до по-близкия страж и го сграбчи за ръката.

— Внимавайте — изсъска тя. — Онзи със сивия костюм — Войоховиц — каза, че имал нож!

В същия миг Симтраск стигна до групичката, сграбчи ръката на Самак и се обърна на една страна…

И пред стражите изникна един чудесен профил със стърчащата дръжка на нож, която Ханан бе залепил за сакото му.

Стражът до Чандрис изруга и се хвърли напред. Другият вече беше извадил телефона си и набираше номера за спешни случаи.

— Лекарска помощ в крило 501!

Първият страж стигна до Симтраск, обърна го…

И с приглушен трясък димната граната в плика, който Ханан бе сложил върху бюрото на секретарката, се взриви. Гъст бял облак запълзя към тавана.

Някой изпищя. Противопожарната система на помещението реагира по-трезво. В момента, в който димът стигна сензорите, пожарогасителите се включиха.

Стаята се превърна в хаос от викове, писъци и панически бяг към изхода. Вторият страж тръгна напред, като крещеше на всички да запазят спокойствие.

— Бързо! — надвика Ханан шума и пъхна чадъра си в ръцете на секретарката. — Вземете! Пазете бюрото си!

Тя автоматично го взе, автоматично го вдигна и натисна копчето, за да запази безценните си хартийки от ситния дъжд, който се сипеше върху тях.

И нададе писък, който заглуши всичко останало, защото четири ярко оцветени гущерчета изскочиха от върха на чадъра и затичаха из помещението.

Чандрис не изчака продължението, а отвори вратата на офиса на Форсайт и се вмъкна вътре.

Почти се сблъска с Коста, който стоеше точно до вратата и слушаше шума отвън с растящо безпокойство.

— Чандрис! — възкликна той. — Какво става?

— Измъкваме те — каза му тя и смъкна палтото си. — Имаш ли нещо за взимане?

— Не. — Очите му се разшириха при вида на лекарската престилка, която Чандрис носеше под палтото. Как по…

— Идват лекари и се носят слухове за бой с ножове каза тя. Обърна палтото наопаки — от едната му страна имаше яркочервено петно. — Ти си една от жертвите. Обличай се.

— Не мога да повярвам — клатеше глава той, докато навличаше палтото. — Как по дяволите успя да направиш всичко това?

— Постъпих на работа на един кораб в качеството на лудия шут на капитана. — Тя бързо огледа положението навън и отвори вратата. — Не забравяй, ти си намушкан.

Излязоха — Чандрис придържаше Коста през кръста, а той притискаше кървавото петно и залиташе. Пандемониумът отвън не бе стихнал ни най-малко; всъщност с пристигането на още двама от охраната и на трима лекари положението се влошаваше. Чандрис поведе Коста към вратата, като се стараеше да заобиколи бъркотията колкото се може по-отдалече.

Почти стигнаха, когато един от лекарите се огледа и я забеляза.

— Взех този — извика му Чандрис. — Останалите са в кабинета отзад. Побързайте!

Той кимна, сграбчи единия от колегите си и започна да си пробива път през тълпата. Чандрис и Коста стигнаха вратата и се измъкнаха навън.

Изхвърлиха окървавеното палто и престилката на стълбите. След минута бяха на улицата.

Ханан ги чакаше в таксито зад ъгъла.

— Ето това се казва шедьовър! — ухили се той, докато двамата се вмъкваха в колата. — Знаеш ли, Чандрис, имаш данни за истинска шоу-звезда.

— Предпочитам по-тихия живот, благодаря — каза тя. — Какво беше написал в онези писма?

— Професионална тайна. — Той се ухили, но Чандрис виждаше, че е изтощен. И че го боли много. — Е, Джерико? Къде да те хвърлим?

— На „Газела“ — каза Коста. — Вече трябва да е готова, нали?

— Да — каза Ханан и се намръщи. — Естествено, даваш си сметка, че тя е най-очевидното място и ще те потърсят най-напред именно там, след като се оправят с бъркотията горе.

— Да се надяваме, че за тях не е прекадено очевидно — твърдо каза Коста. — Но каквото и да става, отиваме на „Газела“. — Той погледна Чандрис. — Трябва да си направя експериментите.

Пожарогасителите вече бяха спрени и най-истеричните участници — избутани навън, но когато Форсайт пристигна, продължаваше да цари хаос.

— Какво е станало тук? — раздразнено попита той.

В първоначалната бъркотия получи пет различни отговора — всички противоречиви и до един абсолютно, безсмислени. Едно обаче стана ясно като зимна утрин.

Коста беше изчезнал.

Той бавно пресече стаята към отворената врата на офиса си. Стъпките му се съпровождаха от неприятното хрущене на офис-оборудване, шумолене на разпилени хартии и жвакане на подгизнал килим.

— Кога се случи? — обърна се той към мокрия главен секретар.

— Преди по-малко от петнадесет минути, господин Върховен сенатор — отговори секретарят. Изглеждаше виновен, объркан и вбесен едновременно. — Някакъв човек се представи за…

— Благодаря, чух. — С рязко движение на ръката Форсайт му направи знак да се разкара. Влезе в офиса си и се огледа. Тежестта на скрития под сакото му пистолет тежеше на душата му като буца втвърдена вина.

Пистолетът, с който възнамеряваше да застреля Коста. Пистолетът, с който хладнокръвно беше планирал да убие човек.

Как по дяволите бе могъл да си помисли за подобно нещо?

Поклати глава. Какво ставаше с него? Личното му решение да не приеме ангела се основаваше на чисти морални принципи. Или поне така смяташе. А сега, за да прикрие същото това решение, беше готов да извърши убийство.

Възможно ли бе всички други да са прави? Да не би ангелите наистина да бяха нещо, от което се нуждае всеки политик?

Възможно ли беше баща му да е грешил?

Зад него се разнесе енергично шумолене на мокра хартия.

— Господин Върховен сенатор. — Пирбазари беше запъхтян. — Току-що чух. Изчезнал ли е?

Форсайт кимна.

— Изчезнал е.

Пирбазари изруга.

— Незабавно ще вдигна тревога. Ще го пипнем. Него и останалите от мирската група. И понечи да тръгне.

— Не си прави труда. — Форсайт го хвана за ръката. — Няма никакви мирски командоси.

— Какво искате да кажете? — намръщи се Пирбазари.

— Огледай се. — Форсайт посочи служителите, които разчистваха неразборията. — Никой не е пострадал, няма истински поражения, никакви оръжия, ако изключим онзи бутафорен нож. Не можеш да очакваш подобен финес от хора, построили кораб като „Комитаджи“.

— Тогава кой?

— Кой друг би могъл? Нашата млада гратисчийка и професионална мошеничка. Чандрис Лалаша.

Пирбазари сбърчи чело, после бавно каза:

— Аха… Но е имало и някакъв мъж.

Форсайт се поколеба. От описанията беше очевидно, че мъжът е Ханан Дейвий, съвсем прясно изписан от болницата. Но явно Пирбазари все още не бе в течение на всичко.

— Може би е някой от приятелите ѝ. Тя е тук от месеци. Предостатъчно време, за да установи нови запознанства.

— Тогава откъде да започнем издирването? От обичайните свърталища?

— Както казах, не си прави труда — каза Форсайт. — Имаме по-важни грижи, за да се занимаваме с някакъв дребен шпионин и престъпните му другарчета. Знаем ли вече кога ще пристигне „Комитаджи“?

Пирбазари пое дълбоко дъх.

— Около два следобед. — Цялото му същество се бунтуваше. — Сър, настоятелно ви съветвам да промените решението си. Коста може да е наистина незначителен шпионин, но е в състояние да създаде сериозни проблеми. Особено ако се свърже с престъпния свят. Най-малко ми позволете да изпратя някого на „Газела“ — могат да решат да спрат там, за да вземат някои неща и да приберат наличните пари на Дейвий.

— Не — твърдо каза Форсайт. — Не смяташ ли, че не са премислили всичко? Накъдето и да са решили да бягат, вече са тръгнали натам.

— Да, сър. — Пирбазари очевидно още не беше убеден, но разбираше от заповеди. — Има и новини от Ангелиада.

Форсайт се намръщи.

— Още проблеми в най-неподходящия момент. Да вървим. Ще ми разкажеш по пътя към Генералния щаб.

„Добре, Коста — помисли си той, докато минаваха през хаоса, оставен от Чандрис и Ханан. — Щом наистина искаш да идеш до Ангелиада, действай. Дължа ти поне това.“

Ами ако всичко бе само уловка? Ако Коста само заиграваше със симпатиите и страховете му, за да се измъкне и да започне да върши саботажите, от които се опасяваше Пирбазари?

В такъв случай също бе свободен да действа. И в двата случая последиците щяха да паднат на главата на Форсайт. Изкупление за греха на неговата лъжа.

И за греха на гордостта.

Когато таксито стигна дока на „Газела“, полиция нямаше. Но имаше един посетител, който възбудено крачеше пред портала.

Ронион.

Озова се до таксито още преди колата да е спряла напълно.

„Чаках ви.“ — Ръцете му се движеха толкова бързо, че Чандрис едва успяваше да следи знаците.

— Всичко е наред, Ронион, ето ни. — Чандрис отвори вратата и се измъкна навън. — Добре ли си?

„Голяма беда. О… Джерико! — добави Ронион, като забеляза слизащия Коста. — Господин Форсайт пусна ли те?“

— Какво става? — промърмори Коста и се обърна, за да помогне на Ханан. — Можеш ли да го разбираш?

— Горе-долу — отговори Чандрис, като задържа лицето си така, че Ронион да вижда устните ѝ. Винаги бе мразила хората да говорят зад гърба ѝ. Ронион вероятни изпитваше същото. — Казва, че е станала беда.

— Да, обзалагам се — изсумтя Коста.

„Беда с Ангелиада — каза Ронион. — Движи се!“

— Казва, че Ангелиада се движи — преведе Чандрис.

— Какво? — изпухтя Ханан, докато се измъкваше от колата. — Как така се движи?

— Променя орбитата си — каза Коста. — Помощникът на Форсайт Пирбазари каза това през нощта. Опитах се да им разкажа за експериментите, показващи наченки на разум у ангелите, и какво би могло да означава това за Ангелиада, но не ми повярваха.

Очите на Ронион се разшириха.

„Разум? Искаш да кажеш, че Ангелиада е умна?“

— Не сме сигурни — призна Чандрис и се огледа. Все още никаква полиция, но нещата можеха да се променят всеки миг. — Да влезем вътре. Ще ни е много по-удобно.

— А и Орнина сигурно е приготвила чайника — добави Ханан. Той видимо куцаше. — Последният стигнал ще мие чиниите.

Орнина наистина беше приготвила чайника. След пет минути всички се бяха скупчили около масата в мъничката кухня с чаши димящ чай пред тях.

— Добре, да задълбаем малко по-подробно по въпроса — обади се Ханан. — Да предположим, че мога да приема тези небивалици, че Ангелиада е станала разумна…

— Което не се отнася за теб — промърмори Орнина.

— … но дори да го приема — продължи Ханан, без да обръща внимание на коментара — как е възможно да променя орбитата си? Върху нея не действат никакви сили, а тя не разполага с реактивни двигатели.

— Всъщност в известен смисъл разполага — каза Коста. — Фокусирани радиационни изригвания. Може да ги използва като реактивен двигател. Един вид йонен двигател. Опитах се да разпитам Пирбазари дали са част от това, но така и не получих отговор.

— Част от кое? — попита Ханан.

— Проблемът е, че това е много бавен начин на придвижване — обясни Коста. — Йонните двигатели просто не са достатъчно мощни за подобно ускорение. Щом Ангелиада се е придвижила толкова, че да се стигне до евакуиране на станцията, трябва да има още някакъв начин за движение.

— Чакай малко — намеси се Орнина. — Евакуация на Централата ли? Никога не евакуират Централата.

„Вече е празна“ — размърда пръсти Ронион.

— Може и да не са го правили, но сега става точно това — каза Коста. — Форсайт даде заповедта снощи. Не зная дали е била изпълнена.

— Ронион казва, че е изпълнена — Чандрис продължаваше да следи жестовете му. — Пратили са совалка… и в четири сутринта всички са се върнали на Сераф.

Орнина поклати глава.

— Не мога да повярвам. — Централата работи непрекъснато от пускането ѝ преди осемнадесет години. Да не настъпва краят на света?

— Може и да не си далеч от истината — мрачно каза Коста. — Ронион, знаеш ли дали са изключили всичко на тръгване?

„Не зная. Никой не спомена нищо за това.“

— Да се надяваме, че не са. — Коста гледаше в чашата си. Присви тревожно очи. — Катапултът ще ни трябва.

— Не можеш да избягаш оттам, Джерико — каза Орнина. — Катапултът е свързан единствено с ловната мрежа на Сераф.

— Нямам намерение да бягам — каза Коста. — А що се отнася до ловната мрежа… Ронион, какво още казаха за Ангелиада?

„Приближава се до станцията. Нали тя е онова, което прилича на голям паяк?“

— Колко се приближава? — попита Чандрис.

„Много — отговори Ронион. — Не зная колко. Но е наистина странно. Казват, че се движи нагоре и надолу и че стреля по станцията.“

— Стреля по станцията ли? — намръщи се Ханан след превода на Чандрис. — С какво разполага за стреляне?

— Сигурно говори за нови радиационни изригвания — каза Коста. — Насочени към Централата. Вече е изгонила всички оттам. Сега иска да се махне и самата станция.

„Иска.“ Думата отекна в съзнанието на Чандрис като звън на камбана. Иска. До този момент не беше вярвала на теорията на Коста за разумна и злонамерена черна дупка. Или поне не съвсем.

Сега, от тази една-единствена думичка, повярва. Ангелиада наистина беше жива и разумна.

И мразеше хората. Хората на станцията. А може би и хората на Сераф?

Господ да им е на помощ!

— Джерико, казваш, че трябва да има и нещо друго освен изригванията, за да може така да променя посоката си — обади се Ханан. — Какво например?

— Например съвсем нови физически закони — съвсем откровено каза Коста. — Мразя да се обвързвам с идеи за мистериозни сили, непознати на човечеството. Но в този случай май нямам друг избор. Нещо движи Ангелиада, и това не е никоя от силите, които сме регистрирали.

— Да, но как е възможно подобна сила да остава скрита от нас? — възрази Ханан.

— А с колко черни дупки се познаваме отблизо? — контрира Коста. — Всякакви странни неща стават на събитийния хоризонт — от огромни приливни сили до промяна на хода на времето. Аз лично гласувам, че това има нещо общо с гравитацията — или поляризация на гравитационните полета, или нещо свързано с хода на времето.

— Не знаех, че физиката се е превърнала в демокрация — промърмори Ханан.

— Не е — каза Коста. — Когато казах, че гласувам, имах предвид теорията, за която ще рискувам живота си. А може би и живота на всички нас.

— Чакай малко, успокой топката — каза Чандрис. — Тук кой рискува?

— Не можем да допуснем Ангелиада да се придвижи до Сераф, ако го пожелае — каза Коста. — В момента си играе с гравитацията и се учи как да я използва. Затова подскача нагоре-надолу по орбитата си. Но рано или късно ще стане доста добра.

— Ако вече не е станала. — Орнина потрепери. — Ако атакува Централата, значи е станала доста уверена.

— Уверена черна дупка — поклати глава Ханан. — Ама че израз.

— И какво ще правим? — попита Чандрис.

— Единственото нещо, което можем да направим. — Коста я погледна право в очите. — Ще се отървем от нея.

— Какво?! — Тя примигна.

— Ще използваме катапулта на Централата да я изхвърлим някъде — каза той. — Някъде дълбоко в междузвездното пространство, където ще може да си играе само с най-слабите гравитационни полета.

— И как ще стане това? — попита Ханан. — Орнина е права — катапултът е свързан единствено с мрежата тук.

— Тогава просто трябва да изключим мрежата тук — каза Коста. — Трябва да има начин да се изключва от Централата. Само трябва да уцелим кодовете.

— Ами ако не се получи? — възрази Ханан. — Ами ако просто катапултът престане да работи?

— Тогава здравата загазваме — призна Коста. — Но трябва да рискуваме. Поне що се отнася до мен.

— Да предположим, че всичко стане както казваш — обади се Чандрис. — И какво от това? Ангелиада е по-масивна от ловен кораб.

— Сигурен съм, че катапултът може да се рекалибрира — каза Коста. — Просто трябва да се въведат нови числа и да се подаде необходимото количество енергия.

— Ами ако не можеш да го направиш? — не отстъпи Чандрис.

На изкуственото осветление лицето на Коста сякаш леко пребледня.

— Тогава пак загазвам. Но все пак трябва да се опита.

Ханан и Орнина се спогледаха и Чандрис усети размененото мълчаливо послание помежду им.

— Добре — бодро каза Ханан и понечи да се изправи — Аз ще подготвя кораба… — Краят на изречението се превърна в болезнен стон и той замръзна с изкривено от болка лице.

— Ханан! — възкликна Орнина и го хвана за ръката.

— Не, ти ще се върнеш в болницата — твърдо каза Чандрис, стана и хвана другата му ръка. — И двамата, Коста и аз ще откараме кораба до Ангелиада.

— Стига глупости — каза Ханан през зъби. — Няма да се справите самички.

— Със сигурност няма да се справим, ако помъкнем и теб — възрази Коста и се приближи до Чандрис. — Чандрис, ще помогна на Орнина да го изведе. Ти излез и извикай такси.

Някой стеснително я докосна по рамото. Тя вдигна очи и забеляза, че Ронион също се е изправил.

„Аз ще извикам таксито — предложи той, загледан а Ханан, сякаш беше ранено кутре. — Ти започни да подготвяш кораба.“

— Сигурен ли си, че искаш да се въвлечеш във всичко това? — намръщи се Чандрис.

„Не съм много умен — направи знак Ронион. — Но зная, че Ангелиада наранява хора. Искам да помогна.“

Чандрис се поколеба. Наистина не ѝ се искаше Ронион да си навлича проблеми с Форсайт. Но така щеше да им спести няколко минути. А ако Коста беше прав, и всяка секунда можеше да се окаже решаваща.

А освен това, ако полицията сканираше поръчките на таксита и търсеше нейното име или името на Коста, това щеше да ги издаде.

— Добре, Ронион, благодаря ти. Действай.

— Къде отива? — попита Коста, след като Ронион забърза навън.

— Да извика такси — отвърна през рамо Чандрис и тръгна към вратата. — Започвам да подготвям кораба. Надявам се всичко да е по местата си.

— Чандрис? — обади се Ханан след нея.

Тя се обърна.

— Какво?

— Внимавай, момиче — меко каза той. — И да се върнеш. Чуваш ли?

Тя успя да пусне една уверена усмивка.

— Не се безпокой. След всичко преживяно няма да се отървеш така лесно от мен.

Обърна се и излезе, като внимаваше да не поглежда назад.