Ангелиада

43.

Моторизираните колела на транспортните колички бяха неизползваеми в ниската гравитация на централния коридор. За щастие, проектантите им си бяха давали сметка за това и бяха предвидили въжен път, към който да се закрепват.

За съжаление, кабелите бяха твърде бавни. Коста вървеше покрай количката, като подпираше контейнерите с гориво, вслушваше се в пращенето на гама-лъчите и тревожно се питаше дали ще им стигне времето.

И дали планът им изобщо ще проработи.

Стигна до проходния тунел точно когато Чандрис се появи от другата страна.

— От моята страна остана гориво за около количка и половина — доложи тя, докато спираше платформата до вече домъкнатите дотук. — Още колко ни трябват?

— Всички. Аз ще ги докарам. Ти се заеми с програмирането на спасителните капсули.

— Добре. — Тя погледна към контейнерите. — Не зная, Коста. Ако не стане, загазваме здравата.

— Да не би вече да не сме? — изсумтя Коста, докато смъкваше най-горния контейнер и внимателно го поставяше до другите.

— Прав си — призна Чандрис и клекна при най-близкия люк. — За колко време да ги наглася?

— Най-добре за след тридесет минути. Трябва да сме сигурни, че разполагаме с достатъчно време за другите неща.

— Да, но не искаме и да сгафим — възрази Чандрис, когато люкът се отвори. — Имаме четиридесет и пет минути преди Ангелиада да ни изпържи, и то само при положение че вече не се ускорява. Четиридесет и пет минути минус твоите тридесет ни дава само петнадесет минути право на грешки. Няма да е достатъчно.

— Ще се справим. — Коста издърпа следващия контейнер. — Не забравяй, че когато капсулите се освободят, ще сме в другия край на станцията. Допълнителната защита би трябвало да е достатъчна.

— Щом казваш. — Тя седна на ръба на отвора и напипа с крак първото стъпало. — Само не забравяй, че си обещал да намериш достатъчно време да се извиниш. Държа на това.

Никое от резюметата за мирските правителствени церемонии не споменаваше пълната почетна стража и фанфарите, които чакаха Форсайт, когато пристъпи през люка на совалката в студения сив хангар. Той бавно мина между двете редици мъже, като настрои автоматично крачката си към барабанния ритъм. Очите му се местеха от черно-червените им униформи към безизразните им лица и оттам — към смъртоносните лъчеви оръжия, заплашително поставени на гърдите им. Великолепно балансирана демонстрация на ритуална помпозност, официално уважение и скрита заплаха. Зачуди се дали това е обичайната военна практика, или нещо, приготвено специално за него.

Вървящият до него Ронион очевидно нямаше такива мисли и опасения. Очите му блестяха, докато се оглеждаше наоколо, а лицето му бе светнало от широка детска усмивка пред разиграващия се спектакъл. Въпреки всички церемонии, на които бе присъствал през толкова много години, подобни зрелища сякаш никога не можеха да му станат досадни.

В края на шпалира от почетни стражи ги очакваха неколцина мъже и жени, двама от които стояха на крачка пред останалите. Етюд на контрастите, помисли си Форсайт, докато ги доближаваше, и то не само заради възрастта и облеклото им. По-възрастният беше изправен и висок в парадната си униформа, с ясни будни очи, и изучаваше приближаващите емпирейци със спокойно безизразно лице. Вторият, по-нисък и облечен в неугледен сив костюм, също изучаваше Форсайт. Но очите и лицето му бяха враждебни и в тях се четеше смътно чувство за безсилие. Ако военният до него можеше да се оприличи на лъв, този по-скоро бе лешояд, нетърпеливо очакващ жертвата му да умре.

Музикантите бяха добри и драматичният финал на музиката настъпи точно в мига, когато Форсайт спря на три крачки от лъва и лешояда.

— Аз съм Върховен сенатор Аркин Форсайт от Лорелей — представи се той. Гласът му прозвуча странно слабо след изпълнението на оркестъра. „Просто добавка към останалата физическа манипулация на церемонията“ — разсеяно си помисли той. — В момента представлявам серафското правителство. С комодор Варс Леши ли имам честта да разговарям?

— Аз съм комодор Леши — потвърди по-възрастният. Гласът му бе спокоен и интелигентен като очите и лицето му. Беше по-стар, отколкото изглеждаше отдалеч, забеляза Форсайт, но изглеждаше учудващо запазен. — Добре дошли на борда на „Комитаджи“, господин Върховен сенатор. Да ви представя моите висши офицери — той посочи строените зад него мъже и жени, — както и Адютора на нашия кораб, господин Самюнел Телторст.

— Приятно ми е, господин Телторст — каза Форсайт, вглеждайки се с нов интерес в другия мъж. Значи това бе един от онова правителство в сянка, което уж свеждало цялата политика на Мира до счетоводството. — За мен е чест, господа офицери — добави той, като се обърна към групата зад Леши. — Това е моят помощник, Рони-он.

Ронион докосна ръкава му.

„Ще им кажете ли, че страшно ми харесаха мъжете с пушките и красивите униформи? — Очите му още горяха от възбуда и възхищение. — Наистина са страхотни!“

— Какво прави той? — гневно запита Телторст. Форсайт забеляза, че Адюторът рязко се дръпна назад, когато големите ръце на Ронион започнаха сложния си танц. — Кажете му да спре!

— Просто разговаря с мен — каза Форсайт. — Ронион е глухоням. Разговаряме чрез жестове.

— И какво каза? — попита Леши.

— Каза да ви благодаря за почетната стража. Страшно е впечатлен.

— Нали казахте, че е глух! — Гласът на Телторст бе мрачен и обвиняващ. — Как е чул фанфарите?

— Не ги е чул — каза Форсайт. — Но може да ги види. Просто му харесват красиви униформи и лъскави оръжия.

— Нима? — Телторст подозрително измери с поглед Ронион. — Значи казвате, че е и бавноразвиващ се?

В думите имаше нескрита обида и за секунда Форсайт се изкуши дали да не му отвърне подобаващо. Но залогът беше прекалено голям, за да си позволи да дава воля на личните си чувства.

— Да, умственото му развитие е ограничено — каза той, като се опитваше да бъде колкото се може по-спокоен. — Но той е добър и съвестен работник и е член на моя екип. — Форсайт направи кратка пауза. — И, ако мога да добавя, е по-приятна компания от мнозина, които срещам при ежедневните си задължения.

Телторст понечи да отговори…

— Заповядайте в заседателната зала — обади се Леши, преди Адюторът да успее да каже нещо. Телторст му хвърли раздразнен поглед, но комодорът не му обърна внимание. — Мисля, че можем да започнем преговорите.

„Заседателната зала“ беше обикновена стая за инструктаж, без никаква украса и сравнително малка. Масата обаче беше достатъчно голяма, за да побере всички присъстващи, а столовете — удобни. Леши избра мястото в края до вратата и покани Форсайт да седне в противоположния край. Ронион седна от лявата страна на Форсайт, без да откъсва пълните си с възхита очи от двамата стражи, които пристъпиха вътре и сега стояха от двете страни на изхода.

— Преди да започнем преговорите — каза Форсайт, след като всички се настаниха — искам да зная точно какво сте направили със системата на Лорелей.

— Това не са „преговори“, Върховен сенатор… — започна Телторст.

— Унищожихме четирите мрежи в астероидния пояс — каза Леши. — А заедно с тях, страхувам се, и онези, които ги защитаваха и контролираха свързаните с тях катапулти. Също така неутрализирахме малкия скоростен катапулт в орбита около Лорелей и поехме контрола над „Хармоничен“. О, освен това бяхме принудени да неутрализираме няколко въоръжени миньорски кораба, които предприеха самоубийствена атака, докато се придвижвахме към планетата. Извън това, доколкото знам, не сме наранили никого и не сме предизвикали никакви разрушения.

Сърцето на Форсайт се сви. Миньорските кораби, онези, които той лично бе наредил да бъдат въоръжени.

— Доколкото знаете?

— Командирите от моята част имат заповед да задържат, а не да унищожават — каза Леши. — До момента, в който „Комитаджи“ се прехвърли в системата на Сераф, те изпълняваха тези заповеди. За съжаление, няма начин да разбера какво се е случило оттогава.

— Разбирам — промърмори Форсайт. Отговорът не беше от най-задоволителните, но по всичко личеше, че засега не може да се надява на по-добър.

Ронион го докосна по ръкава.

„Нещо у дома ли е станало?“ — със загрижено лице попита той.

— Какво беше това? — рязко попита Телторст.

— Попита какво се е случило у дома — преведе Форсайт. Чувстваше се виновен. При цялата лудница през последните два дни съвсем беше забравил, че Ронион е в абсолютно неведение за мирското нападение над Лорелей. — Тези господа са изпратили бойни кораби на Лорелей, Ронион. Поставили са системата под свой контрол, но не мисля, че са сторили зло на много хора.

Ронион погледна Леши с вид на човек, когото изведнъж са предали.

„Защо го направихте? Не пречим на никого.“

— Кажете му да спре! — извика Телторст. — Това е събрание за обсъждане на капитулация, а не детска градина!

— Достатъчно, господин Телторст — каза Леши. — Господин Върховен сенатор, бихте ли превели?

— Иска да знае защо сте нападнали Лорелей — каза Форсайт. — Пита дали сме ви предизвикали с нещо. Вас, или някой друг.

— Разбирам. — Леши се обърна към Ронион. — Господин Ронион, съжалявам за онова, което правим със световете ви. Но ние сме войници и наш дълг е да се подчиняваме на дадените ни заповеди. Давам ви обещанието си, че няма да нараняваме никого, освен ако не е абсолютно наложително.

— Всичко зависи от това до каква степен господин Върховният сенатор желае да ни сътрудничи — добави Телторст. — Което ме навежда на един въпрос, Върховен сенатор. Какво точно прави онзи кораб при Ангелиада?

— Провеждат спешно и неотложно проучване на черната дупка — каза Форсайт.

— И какво е това спешно и неотложно проучване?

— През последните няколко седмици Ангелиада се държи странно. Започна с радиационни изригвания и стигна дотам, че в момента променя орбитата си.

— Как?

— Не зная — каза Форсайт. — Но съм уверен, че ако попитате достатъчно любезно, господин Коста с радост ще ви запознае с резултатите, когато се върне.

Реакцията на Леши при споменаването на името на Коста беше леко повдигане на вежда. Тази на Телторст — доста по-драматична.

— Коста? — повтори той. — Коста?

— Да — потвърди Форсайт. — Виждам, че познавате този младеж.

Телторст погледна смаяно Леши, после и Форсайт.

— Коста…

Ронион отново го дръпна стеснително за ръкава.

„Господин Форсайт? — Лицето му бе странно напрегнато. — Джерико и Чандрис не отидоха да изучават Ангелиада. Отидоха, за да я изхвърлят.“

Форсайт се намръщи.

— Какво?

— Какво? — запита Телторст.

— Само за момент, моля — Форсайт се наведе към Ронион. — Как така да я изхвърлят?

— Да я изхвърлят ли? — Не се усмиряваше Телторст. — За какво става въпрос?

— Само за момент, моля! — озъби се Форсайт. — Ронион, повтори, моля те. Какво правят Джерико и Чандрис?

Ронион погледна крадешком към другия край на масата.

„Джерико каза, че Ангелиада се опитва да нарани хората. Каза, че единственото нещо, което им остава, е да се опитат да използват катапулта на Централата и да я изхвърлят извън системата.“

— Това е лудост — каза Форсайт. — Не може да бъде.

— Лоши новини ли, господин Върховен сенатор? — спокойно запита Леши.

Форсайт го погледна. Чудеше се какво да каже. Истината? Или нещо, което звучи поне правдоподобно?

— Казва, че Коста е убеден, че Ангелиада е твърде опасна, за да остане тук. Казва, че ще се опитат да използват катапулта на станцията и да я изхвърлят някъде извън системата.

Телторст рязко пое дъх.

— Това възможно ли е? — попита Леши. — Беше ми дадено да разбера, че мрежите и катапултите при Сераф и Ангелиада са свързани единствено помежду си.

— Така е — промърмори Форсайт. Изведнъж изключването на мрежата на Сераф започна да придобива смисъл. — Но ако той изключи мрежата тук… не зная. Може и да успее.

— И той я е изключил, така ли? — попита Леши. — Всъщност изключил е и двете мрежи.

Форсайт кимна. Нямаше смисъл да лъже — добре оборудван боен кораб като „Комитаджи“ със сигурност бе засякъл всички сигнали.

— Ние предполагахме, че не е искал да има компания.

— Това е номер — намеси се Телторст. Пръстите му неуморно играеха по масата. — Измисля си.

Леши сви устни.

— Господин Камбъл?

— Шифровъчният отдел потвърждава, господин комодор — разнесе се бодър безплътен глас. — Използва диалект на стария език на знаците Юнислан и успяхме да съберем достатъчно данни за разчитането му. Дословното съобщение гласи: „Джерико казва, че Ангелиада ще нарани всички. Казва, че трябва да я изхвърлят от района с помощта на катапулта.“

— Благодаря ви.

— Глупости! — продължи да настоява Телторст, като сочеше с пръст Ронион. — Идиот като този? Никой няма да му повярва за подобна информация. Казвам ви, това е номер.

— Защо толкова се разстройвате, господин Телторст? — намръщи се Форсайт. — Мислех си, че единствената причина Мирът да дойде тук, е за да ни спаси от ангелите. Би трябвало да се радвате, че някой иска да се отърве от източника им.

Телторст дълго просто го гледаше; вълнението и неувереността му се сляха в нещо твърдо, сигурно и злобно.

— Значи така. Вие сте го обърнали срещу нас. Коста се е досетил, вие сте го изобличили, а той ви е разказал.

— Какво ни е разказал? — предпазливо попита Форсайт.

Телторст се обърна към Леши и заповяда:

— Наредете да се реактивира мрежата на Ангелиада. Още сега. Трябва да идем там и да го спрем.

Леши примигна.

— Какви ги говорите, за Бога?

— Глупак! — с цялото си презрение извика Телторст. — Не разбирате ли? Именно Ангелиада е причината да сме тук. Единствената причина.

Леши и Форсайт се спогледаха объркано.

— Но ако заплахата от ангелите се премахне…

— Майната им на ангелите! — изрева Телторст. — Какво значение имат ангелите? Какво друго има значение в тези затънтени третокласни планети?

Той огледа всички присъстващи.

— Ангелиада е онова, което искаме. За една секунда тя изхвърля повече енергия, отколкото този мизерен свят е в състояние да изразходва за цяла година. Теравати и теравати енергия, които само чакат да бъдат впрегнати!

— А това пък за какво ви е? — изумено попита Форсайт. — Заради самата енергия?

— Защо не? Енергията е пътят към богатството и силата. Винаги е била. И безплатна енергия като тази не е нищо друго освен дар от боговете. Ангелиада е в състояние да захранва цели космически градове, или да ни предостави евтин начин да тераморфираме светове…

— И да захранва корабостроителници? — попити Леши.

— Да! — Очите на Телторст заблестяха. — Видяхте какво постигна „Комитаджи“ само за няколко години. Представяте ли си колко повече бихте постигнали с дузина подобни кораби? Отговорете ми на това.

— Въпросът не е аз какво бих постигнал — тихо каза Леши с тона на човек, който току-що е намерил отговор на дълго измъчваща го загадка. — Въпросът е какво биха постигнали Адюторите.

Устните на Телторст се превърнаха в тънка линия.

— Наредете реактивирането на мрежата, комодор.

— А ако откажа?

Телторст се изправи.

— В такъв случай съм принуден да поема пряко командването на този кораб — с твърд и официален тон заяви той и извади от джоба на сакото си някакъв лист. — С одобрението на самия Главен адютор.

Леши погледна листа, но не го докосна.

— Господин Камбъл?

— Сър? — отново се разнесе гласът, този път доста по-неуверено.

— Знаем ли как да реактивираме мрежата при Ангелиада?

— Да, сър — отговори Камбъл. — Засякохме сигнала при първото ѝ изключване и сигнала, който изключи мрежата при Сераф. Комуникационният и Шифровъчният отдел твърдят, че могат да инвертират инструкциите и да я задействат отново.

— Тогава го направете — нареди Леши. — Активирайте и двете мрежи. Ако мрежата тук тръгне, приемаме, че сме задействали и другата при Ангелиада. — Той погледна през масата. И изведнъж Форсайт забеляза, че вече изглежда съвсем остарял. — Освен ако няма някакви специални кодове, господин Върховен сенатор?

— Няма кодове, господин комодор. — Форсайт поклати глава. — Никой не е очаквал, че тази мрежа ще има военно значение.

Леши кимна.

— Господин Камбъл?

— Сигналът изпратен — доложи Камбъл. — Мрежата на Сераф… активирана и работеща. Правим ѝ проверка, но по всичко изглежда, че функционира правилно. Време до активирането на мрежата при Ангелиада около двадесет и една минути.

— Трябва да сме готови за прехвърляне след изтичането на срока — предупреди Телторст. — Не искаме Коста да я изключи отново, преди да сме преминали.

— Господин комодор? — обади се Камбъл.

— Получихте нарежданията си, господин Камбъл — тихо потвърди Леши. — Пригответе „Комитаджи“ за катапултиране. Ще трябва да пренастроите катапулта за нашата маса.

— Вече го правим, сър.

— И всички оръжия да бъдат в пълна готовност — добави Телторст. — Енергийни и ракети. — Той погледна Форсайт. — Защото се съмнявам, че ще можем да разговаряме с един предател. Всъщност, не вярвам, че дори си струва.

Слепешката, без да откъсва очи от Телторст, Ронион задърпа Форсайт за ръкава.

„Какво казва? — разтревожено попита той. — Какво означава това?“

„Казва, че ще убие Джерико и Чандрис, Ронион — отговори му Форсайт. — Казва, че ще ги убие, без дори да им даде възможност да се предадат.“

Ронион отвори уста и от гърлото му се разнесе странен клокочещ звук.

— Предателството към Мира винаги се наказва със смърт, Върховен сенатор — хладно каза Телторст. — Нещо, което никога не трябва да забравяте.

Той огледа масата.

— И тъй като разполагаме с няколко минути, да обсъдим предаването на останалата част от системата на Сераф.