В черно като полунощ

Глава 9 Дукесата и готвачката

Тифани нямаше нищо против летенето. Това, срещу което имаше против, е да бъде във въздуха дори на ръка разстояние от земята. Правеше го обаче, защото е нелепо и излагащо за вещерството като цяло да я видят да лети толкова ниско, че обувките ѝ да остъргват върховете на мравуняците. Хората се смееха, а понякога и я сочеха с пръст. Но сега, лавирайки с метлата през порутените къщи и мрачните бълбукащи локви, тя я насочи към открито небе. Наистина изпита облекчение, когато се измъкна иззад купчина строшени огледала и видя ясно синьо небе въпреки факта, че пред очите ѝ се изпречи знак с надпис: „АКО СТЕ ТОЛКОВА БЛИЗО, ЧЕ ЧЕТЕТЕ ТОВА, НАИСТИНА, АМА НАИСТИНА СТЕ ПРЕКАЛЕНО БЛИЗО“.

Това беше последната капка. Тя вирна метлата, оставяйки следа, в калта зад себе си, и се изстреля като ракета, отчаяно стискайки проскърцващия ремък, за да не падне. Чу гласец да обяснява:

— Има некаква турбуленция, да знайте. Ако погледнете надесно и налево, че видите, дека нема аварийни изходи…

Гласецът беше прекъснат от друг, който възрази:

— Кат гледам, Сите, навсекъде има аварийни изходи.

— Тъй на — тросна се Сите О’Бери, — ама има и таквоз нещо кат стил, ясно? Ни мож сал да чекаме, докат едва се не побием у земята, та да си слаземе чинно кат уфсе. Гаче ли сме тъпунгери!

Тифани се беше вкопчила, мъчейки се да не слуша, а също и да не нарита фигълите, които нямаха никакво чувство за страх, понеже по принцип се считаха за по-страшни от всичко останало.

Накрая успя да изправи метлата в хоризонтално положение и рискува да хвърли поглед надолу. Изглежда се вихреше бой пред както и занапред щеше да се казва „Кралската глава“, но от госпожа Пруст нямаше и следа. Все пак тя беше градска вещица, и то доста оправна, нали? Без съмнение можеше да се погрижи за себе си.

Госпожа Пруст действително се погрижи за себе си, като си плю на петите със страшна скорост. Още в мига, в който усети Лукавеца, тя се втурна към най-близката уличка сред надигащия се смог. В града вечно се стелеха вълма от дим, пушек и смог, така че това беше фасулска работа за вещица, свикнала с тази среда. Това беше дъхът на града, макар и страдащ от развалени зъби, но за нея беше като свирукане. Тя се опря на една стена да си поеме малко дъх.

Чувстваше как в изненадващо спокойния град назрява гръмотевична буря. Всяка жена, която донякъде приличаше на вещица, се превръщаше в цел.

На госпожа Пруст ѝ оставаше само да се надява, че и останалите грозни старици ще бъдат в безопасност като нея.

Няма и миг по-късно от смога изскочиха двама мъже. Единият държеше дебела тояга, а на другия не му и трябваше, защото беше огромен и сам по себе си беше дебела тояга.

Когато онзи с тоягата се втурна към нея, госпожа Пруст тропна с крак по паважа. Камъкът под краката на мъжа се изметна и го препъна така, че той се приземи благополучно на брадичката си с отчетливо „щрак“, а тоягата се изтърколи.

Госпожа Пруст скръсти ръце и изгледа бабаита. Той не беше глупав колкото приятеля си, но пестниците му се отваряха и свиваха и тя знаеше, че всичко е въпрос на време. Отново тропна с крак, преди да е събрал кураж.

Бабаитът се помъчи да предвиди какво ще последва, но не беше подготвен за конната статуя23 на лорд Ръждьо (прословут с дръзкия и безстрашен провал на всяко военно начинание, в което бе участвал), която изскочи в галоп от мъглата и го срита с бронзовите си копита толкова яко в чатала, че той литна назад и си тресна главата в една улична лампа, преди да се свлече на земята.

Тогава госпожа Пруст се сети, че е един от клиентите ѝ — от време на време купуваше сърбяща пудра и експлодиращи пури от Дерек. А не върви да убиваш клиентите си. Пъшкайки, тя вдигна мъжа за косата и процеди до ухото му:

— Не си бил тук. Нито пък аз. Нищо не се е случило и ти не си го видял. — Тя помисли за момент и понеже бизнесът си е бизнес, додаде: — А следващия път като минеш край Куку магазин „Льольо“, направо ще се очароваш от разнообразните и изключително забавни груби закачки за цялото семейство и тазседмичната нова серия неприлични шегички за мераклии, които вземат смеха насериозно. С нетърпение очаквам да изпитам удоволствието да си ми клиент. Послеслов: новите ни „гръмотевични“ експлодиращи пури нямат равни и не бива да пропускаш да опиташ адски смешния ни гумен шоколад. Отдели момент и да поразгледаш новия ни отдел за мъжки потребности с всичко най-добро от боите за мустаци, предпазители за мустаци, убийствени бръсначи, разнообразие от първокласно енфие, абаносови пинсети за обезкосмяване на носа и нашите тъй популярни жлезисти панталони, опаковани в семпла амбалажна хартия и ограничени до един чифт на клиент.

Доволна от себе си, госпожа Пруст остави главата му да се килне обратно и беше принудена да приеме, че хората в безсъзнание не купуват нищо, така че насочи вниманието си към бившия собственик на тоягата, който стенеше. Е, добре де, вината е на Лукавеца, каза си тя, и може би това бе приемливо оправдание, но госпожа Пруст не се славеше с милостивата си душа.

— Злото отива там, където е добре дошло — промърмори тя на себе си и щракна с пръсти. После се качи на бронзовия кон, настанявайки се в студения, но удобен скут на покойния лорд Ръждьо. С подрънкване и проскърцване бронзовият кон навлезе сред вълмата смог, които не се отделиха от госпожа Пруст чак до дома ѝ.

А на уличката, откъдето тръгна, сякаш заваля сняг. Поне така изглеждаше, докато човек осъзнае, че онова, което пада от небето върху безжизнените тела, дотогава е било в стомасите на гълъбите, които сега се стичаха от всички части на града по команда на госпожа Пруст. Тя ги чу и се усмихна мрачно.

— В тоя квартал няма само зяпачи! — заяви тя доволно.

Тифани се почувства по-добре, когато градския смог и воня останаха зад гърба ѝ. „Как изобщо дишат при тази миризма? — зачуди се тя. — По-зле е и от фигълска пунгия24!“.

Отдолу обаче вече се ширеха поля и макар че пушекът от горящите стърнища достигаше до нея, беше направо аромат в сравнение с онова сред градските стени.

А Ескарина Смит живееше там… е, от време на време живееше там.

Ескарина Смит! Наистина беше истинска! Мислите на Тифани летяха почти със скоростта на метлата. Ескарина Смит! Всяка вещица бе чувала по нещичко за нея, но нямаше две вещици на едно и също мнение по въпроса.

Госпожица Загадини твърдеше, че Ескарина е получила магьосническия жезъл по грешка!

Първата вещица, обучавана от Баба Вихронрав!

Която я вкарала в Невидимия университет при всичките онези магьосници, като ѝ дала частица от своя, сиреч вихронравския мироглед. Доста голяма частица, ако се вярва на някои от приказките, в които се разправяха легенди за магически битки.

Госпожица Либела бе уверила Тифани, че всичко това са само приказки.

Госпожица Коварна беше сменила темата.

Леля Ог заговорнически бе потупала върха на носа ѝ, прошепвайки:

— Който много знае, бързо остарява.

А Анаграма високомерно беше осведомила всичките млади вещици, че Ескарина наистина е съществувала, но е умряла.

Носеше се обаче една история, която просто нямаше мира и се вкопчваше като орлови нокти в разните истини и лъжи. Според нея младата Ескарина срещнала в университета младеж на име Саймън, явно проклет от боговете да боледува от почти всички възможни болести, към които е предразположено човечеството. Но понеже боговете имат чувство за хумор, макар и твърде особено, те го дарили с умението да разбира… ами всичко. Той едва ходел без чужда помощ, но бил толкова гениален, че можел да поеме цялата вселена в главата си.

Магьосници с бради до пода се тълпели да го слушат как говори за пространството и времето, че и за магията така, сякаш са част от едно и също нещо. А младата Ескарина го хранела и му чистела, помагала му да се придвижва из университета и научила от него… ами всичко.

И така, продължаваха слуховете, тя научила тайни, в сравнение с които и най-могъщите магически книги изглеждали като торба с евтини фокуси. И ето че се оказа, че приказката била истинска! Тифани говори с тази приказка и яде курабийки с нея, и на света наистина имаше жена, която може да пътува във времето и да го накара да слуша нейните заповеди. Иха!

Да, а и в Ескарина имаше нещо много странно — сякаш беше отчасти тук, отчасти другаде, сякаш някак беше навсякъде едновременно. В този момент Тифани забеляза на хоризонта Кредище — сенчесто и тайнствено, като кит, заседнал на брега. Все още беше доста далеч, но сърцето ѝ трепна. Това беше нейната земя, всеки сантиметър от нея ѝ беше познат и част от Тифани винаги беше там. Там тя можеше да се изправи пред всичко. Как би могъл Лукавеца, някакъв стар призрак, да я победи на собствената ѝ земя? Та тя там имаше роднини — повече, отколкото можеше да изброи, и приятели — повече от… е, вече не чак толкова много, откакто стана вещица, но такъв е животът.

Усети, че някой се катери по роклята ѝ. Това не беше чак такъв проблем, какъвто би могъл да е. Щом си вещица, разбира се, няма и да ти хрумне да не носиш рокля, но ако ще яздиш метла, с положителност инвестираш в някакви наистина дебели панталони, по възможност с подплата. От това задникът ти става по-голям, но и по-топъл, а на трийсет метра над земята модата определено отстъпва пред удобството. Тя погледна надолу. Оказа се фигъл със стражарски шлем, изглежда от сплескана стара солница, също толкова очукана броня и — изумително! — панталони и обуща. Цяло чудо е да видиш фигъл с обуща.

— Ти си Лудичкия Артър, нали? Видях те при „Кралската глава“! Ти си полицай!

— Тъй на — Лудичкия Артър се ухили чисто по фигълски. — У Стражата е голем кеф, па и мангизите си ги бива. С едно пени цела седмица караш!

— Значи си дошъл да вкараш малко ред и дисциплина сред момчетата, а? Мислиш ли да поостанеш?

— А, не, не ми се верва. Я си го аресвам градо, че знайш. Пийвам си кафенце, дека не е от онез ми ти мъненки жълъдчета, и ода на театро и на опера, и на балет. — Метлата леко се разтресе. Тифани беше чувала за балет и дори беше виждала илюстрации в една книга, но думата някак си изобщо не се връзваше в никакво изречение, което включваше „фигъл“.

— Балет? — преглътна тя.

— Епа да, голем кеф е! Оня ден одих да зяпам „Лебед върху горещ тенекиен гьол“, преработка на оригиналната постановка от един от наште обещаващи млади изпълнители, а по оня ден, то се знай, имаше преработка на „Die Flabbergast“ у операта. А па у кралскио музей на изкуствата цела седмица излагаха порцелан, с безплатно напръстниче шери. Море, туй си е град на културата, нема лабаво.

— Сигурен ли си, че си фигъл? — смаяно промълви Тифани.

— Тъй викат, господжа. Нема писан закон, дека ни мож имам интерес у културата, зер! Рекох им на момците, га се върна, че ги зема с мене некой път сами да видат балето.

Метлата известно време си летеше по инерция, докато Тифани се взираше в нищото, или по-скоро в мислена картина на фигъли в театър. Тя самата никога не беше влизала в такъв, но беше виждала рисунки и идеята за фигъли сред балерините беше толкова немислима, че след като си събереше ума в главата, беше най-добре веднага да я изхвърли оттам. Тя си спомни навреме, че има метла за приземяване, и успя да я снижи току до могилата.

За нейна изненада пред входа стояха стражи. От човешката раса.

Тя зяпна невярващо. Стражите на барона никога не се качваха на баирчината. Никога! Това беше нечувано! И… тя усети как гневът се надига в нея — един от тях държеше лопата.

Тифани скочи в движение от метлата, а тя поднесе по торфа, ръсейки фигъли, докато най-накрая срещна преграда и отръска последните няколко фигъла, успели да се задържат върху нея.

— Стискай здраво тая лопата, Браян Робъртс! — кресна тя на сержанта на стражата. — Ако направи дори една копка в торфа, ще има видовден! Как смеете! Защо сте тук? И никой да не кълца никого на парчета, ясно ли е?

Последната заповед беше към фигълите, които бяха обградили мъжете в плътен обръч от малки, но безспорно остри мечове. Двуръкият фигълски меч е толкова остър, че човек може и да не разбере, че са му отсечени краката, докато не се опита да направи крачка. Самите стражи внезапно добиха вид на мъже, които си дават сметка, че се предполага да са големи и силни, но и че са изправени пред същества, за които нито „големи“, нито „силни“ е някаква пречка. Бяха чували разни приказки, разбира се — о, да, всеки в Кредище беше чувал приказки за Тифани Сболки и нейните мънички… помощници. Но това бяха само приказки, нали? До момента. Същите тези приказки сега май се канеха да се качат по панталоните им.

В рязко настъпилата тишина Тифани се озърна, останала без дъх. Всички бяха приковали очи в нея, което беше по-добре от това всички да се бият, нали?

— Много добре — произнесе тя като учителка, удовлетворена за момента от непослушния клас. В допълнение изсумтя, което обикновено се превежда като: „размина ви се за момента, имайте предвид“. Отново изсумтя. — Много добре тогава. Някой ще ми каже ли какво става тук?

Сержантът действително вдигна ръка.

— Може ли да поговорим насаме, госпожице? — Тифани доста се впечатли, че той изобщо успя да проговори, при положение че умът му се мъчеше да проумее онова, което виждаха очите му.

— Много добре, последвай ме. — Тя се врътна рязко, при което както стражите, така и фигълите отскочиха. — И никой, повтарям, никой няма да разкопава нечий дом или да отсича нечии крака, докато ни няма, ясно ли е? Казах, ясно ли е? — Последва хорово мънкане на да-та и тъй на-та, но без участието на едно лице, в което тя прикова очи. Сите О’Бери трепереше от ярост със стиснати юмруци, готов за скок. — Чу ли ме, Сите О’Бери?

Той ѝ отвърна с кръвнишки поглед.

— Нема да ти дам дума за туй, господжа, ако и да си вещуря! Де е мойта Джийни? Де са сите останали? Тия смарангесници имат мечове! Що щеха да праят с тех? Сакам отговор!

— Чуй ме, Сите — започна Тифани, но спря. По лицето на Сите О’Бери се стичаха сълзи и той отчаяно скубеше брада, борейки се с ужаса на собственото си въображение. Тифани разбра, че са на косъм от война.

— Сите О’Бери! Аз съм вещурята на тия баирчини и те заричам да не убиваш тези мъже, докато аз не ти кажа! Ясно ли е?

Един от стражите се строполи в безсъзнание. Това девойче говореше с кошмарните твари! За изтребване! Стражите не бяха свикнали с подобни неща. Най-страшното нещо, с което се случваше да се сблъскат, беше нахлуването на свинете в зеленчуковата градина.

Големецът на фигълите се поколеба, когато ураганът в главата му запремята заповедта на Тифани. Вярно, че не гласеше да убие някой моментално, но поне откриваше възможност много скоро да го стори и така да изтръгне ужасните картини от главата му. Беше все едно да държиш озверяло от глад куче, вързано за паяжина, но поне ѝ печелеше време.

— Както виждаш, могилата не е докосната — обади се Тифани, — така че каквото и да е било замислено, още не е сторено. — Тя се обърна отново към сержанта, който беше цял пребледнял, и каза: — Браян, ако искаш хората ти да оцелеят с всичките си ръце и крака, тутакси ще им наредиш, и то много внимателно, да оставят оръжията си. Животът ви зависи от честната дума на един фигъл, а той е обезумял от ужас. Направи го веднага!

За облекчение на Тифани той даде заповедта и стражите, признателни на сержанта си, че им нарежда да изпълнят точно това, което всеки атом у тях говореше, че трябва да сторят, пуснаха оръжията от треперещите си пръсти. Един даже вдигна ръце в универсалната стойка за предаване. Тифани дръпна сержанта малко встрани от наежените фигъли и процеди:

— Какво си мислиш, че вършиш, малоумен идиот такъв?

— Изпълнявам заповеди от барона, Тиф.

— Баронът? Но баронът е…

— Тук, госпожице. Върна се преди три часа. Разправят, че пътувал през нощта. А хората роптаят. — Той заби поглед в краката си. — Ние бяхме… ние бяхме, тъй де, изпратиха ни тук да намерим момичето, което си харизала на самодивите.

— Харизала? Харизала?

— Това не са мои думи, Тиф — заоправдава се сержантът, като взе да отстъпва назад, — ама, тъй де, носят се приказки. Искам да кажа, няма дим без огън, нали?

„Приказки — помисли си Тифани. — О, да, имало едно време една зла стара вещица…“

— И според теб се отнасят за мен, а? Горя ли или само димя?

Сержантът запристъпя неспокойно и накрая седна на земята.

— Виж, аз съм само сержант, ясно? Младият барон ми даде заповед, разбираш ли? А думата му е закон, нали така?

— Там долу може и да е закон. Тук горе законът съм аз. Погледни там. Да, там! Какво виждаш?

Мъжът се взря, накъдето му сочеше и лицето му пребледня. Старите чугунени колела и печката с късия ѝ комин се открояваха ясно, макар че около тях, както обикновено, щастливо пасеше стадо овце. Той скочи на крака, сякаш бе седнал върху мравуняк.

— Да — каза Тифани с известно доволство. — Гробът на баба Сболки. Помниш я, нали? Хората разправяха, че била мъдра жена, но поне имаха благоприличието да си съчиняват по-читави приказки за нея! Засилил си се да копаеш тук? Чудно как баба още не се е надигнала от земята да ви нашари задниците! Сега отведи хората си в подножието на хълма и остави всичко на мен, ясно? Не искаме никой да си изпуска нервите.

Сержантът кимна. Не че имаше някаква друга алтернатива.

Когато стражите се отдалечиха, влачейки безчувствения си колега и опитвайки се да изглеждат като стражи, които си тръгват, а не побягват възможно най-бързо, Тифани коленичи край Сите О’Бери и снижи глас:

— Слушай, Сите, знам за тайните проходи.

— Кой смарангесник ти е издрънкал за них?

— Аз съм вещурята на баирчините, Сите — спокойно отвърна Тифани. — Не бива ли да знам за проходите? Вие сте фигъли, а няма фигъл, дето ще спи в дом само с един изход, нали?

Фигълът изглежда малко се поуспокои.

— Тъй на, право думаш.

— В такъв случай мога ли да помоля да отидете да доведете Ембър? Никой няма да докосне могилата.

След известно колебание Сите О’Бери скокна през отвора на могилата и изчезна от поглед. Отне му малко време да се върне — време, което Тифани ползотворно използва, като върна сержанта да ѝ помогне да съберат хвърлените от стражите оръжия. А когато Сите изникна отново от дупката, беше придружен от цяла гвардия фигъли, барабар с келдата. Както и от доста неохотната Ембър, която примига неспокойно на дневната светлина и измърмори:

— Уф, кривунци!

Тифани знаеше, че усмивката ѝ е фалшива, когато се обърна към нея:

— Дойдох да те заведа у дома, Ембър.

Е, поне не съм толкова тъпа да изръся нещо от сорта на „Не е ли чудесно?“, додаде тя на себе си. Ембър я изгледа страховито.

— Нема да ме замъкнеш там — заяви тя — и мож си го завреш там, дека маймунеко си навира клинеца!

Не мога да те виня, помисли си Тифани, но сега минавам за възрастна и се налага да говоря разни възрастни глупости…

— Но ти имаш майка и баща, Ембър. Сигурна съм, че им липсваш.

Направо примига под изпепеляващия поглед на момичето.

— Тъй на, дъртио смарангесник кой че млати, га ме нема!

— Може да отидем заедно и да му помогнем да се промени — предложи Тифани, като направо се презираше, но не можеше да изхвърли от главата си спомена за онези дебели пръсти, подути от кошмарния копривен букет.

Този път Ембър наистина се разсмя.

— Че прощаваш, госпойце, ама Джийни ми рече, дека си умна била.

Какво беше казала Баба Вихронрав веднъж? „Злото начева тогава, когато почнеш да бъркаш хората с неща.“ И сега щеше да стане точно така, ако приемеш, че има нещо, наречено баща, и нещо, наречено майка, както и нещо, наречено дъщеря, и нещо, наречено къща, и си кажеш, че ако ги сложиш всички на едно място, ще получиш нещо, наречено щастливо семейство.

На глас изрече:

— Ембър, искам да дойдеш с мен при барона, за да знае, че си добре. След това можеш да правиш каквото решиш. Давам ти дума.

Тифани усети почукване по обувката си и сведе очи към тревожното личице на келдата.

— Мож ли си похортуваме мъненко? — рече Джийни. Ембър приклекна до келдата, за да ѝ хване ръката.

Тогава Джийни заговори пак, ако изобщо можеше да се нарече реч, а не песен. Но как е възможно да се пее така, че един тон да остава във въздуха, а следващият да се усуква около него? Как се пее така, сякаш звуците оживяват и припяват в отговор?

Песента внезапно свърши, оставяйки след себе си празнота и загуба.

— Туй е келдска песен — обясни Джийни. — Ембър ме чу да я припевам на мъненките. То туй си върви с успокойките, а она го разбра, Тифани! Дума не съм ѝ подсказала, ама она го разбра! Знам я, дека Жабока ти го е издумал туй. Ама ти знайш ли я що ти думам? Она го усеща смисъло и го учи. Из сите ора нема по-пригодна за келда от нея. Такваз скъпоценност не бива да иде на ветъро!

Думите изригнаха с напор, несвойствен за келдата, която обикновено говореше тихо и меко. Тифани реши да ги приеме като полезна информация, която, макар и чудесна, беше вид заплаха.

Дори за слизането от баирчината до селото се наложи да се правят уговорки. Тифани, хванала Ембър за ръка, мина покрай чакащите в подножието стражи и продължи, което хвърли в голям смут сержанта. В края на краищата, ако си изпратен да доведеш някого, ще изглеждаш доста глупаво, щом този някой вземе, че се доведе, тъй да се каже, сам. От друга страна обаче, ако Тифани и Ембър вървяха след стражите, щеше да изглежда така, сякаш ги подкарват. Това все пак беше овцевъден район и всички знаеха, че овцете вървят отпред, а овчарят отзад.

В крайна сметка се спряха на доста неудобен компромисен вариант — всички се движеха напред с постоянни рокади и преразпределения, което отстрани изглеждаше като кадрил. Тифани трябваше да изхаби доста време, опитвайки се да накара Ембър да спре да се киска.

Това беше забавната част. Щеше да е хубаво, ако забавната част не свършваше дотук.

— Виж, просто ми наредиха да докарам момичето — мънкаше отчаяно сержантът, докато влизаха през портите на замъка. — Няма нужда да идваш и ти. — Той го каза по начин, който безгласно умоляваше: „Моля те, моля те, не се намесвай сега да ме излагаш пред новия шеф“. — Но без успех.

Замъкът представляваше направо шашарма, тоест страхотна суматоха, в която различни хора търчаха по различни задачи във всички посоки, с изключение право нагоре. Щеше да има погребение, след което щеше да има сватба, а две големи събития в толкова непосредствена близост можеха да поставят на изпитание издръжливостта на мъничък замък до краен предел. Особено като се има предвид, че хората, които ще бият толкова път за едното, най-вероятно ще останат и за другото. Това пести време, но причинява допълнително натоварване за всички. Тифани обаче се радваше, че госпожица Смрика отсъства, защото тя като цяло беше твърде прекалено неприятна и по принцип не пипваше никаква истинска работа.

Пък и неизменно стоеше проблемът с местата. Повечето гости щяха да са аристократи и беше жизненоважно никой да не бъде настанен до човек, който е роднина на някого, убил негов праотец по някое време в миналото. Предвид че миналото е много голямо място и отчитайки факта, че прадедите на всички по принцип се бяха опитвали да убият прадедите на всички останали за земя, пари или за да се намират на работа, беше необходима много прецизна тригонометрия, за да се избегне поредното клане, преди хората да са си довършили супата.

Очевидно никой от слугите не обръщаше особено внимание на Тифани, Ембър или стражите. В един момент обаче на Тифани ѝ се стори, че мерна някой да прави един от онези малки знаци, които хората правят, когато си мислят, че им е нужна защита от дявола — тук, на нейна територия! Имаше натрапчивото усещане, че околните някак си много старателно не ѝ обръщаха внимание, сякаш да я погледнат можеше да е опасно за здравето. Когато Тифани и Ембър бяха въведени в кабинета на барона, той явно също нямаше намерение да ги забележи. Стоеше наведен над разни книжа, затрупали цялото бюро, и държеше в ръка куп цветни моливи.

Сержантът се прокашля, но дори да се беше задавил до смърт, явно нямаше да наруши концентрацията на барона. Накрая Тифани доста високо извика:

— Роланд!

Той се обърна, лицето му цялото почервеня от смущение с притурка от гняв.

— Бих предпочел „милорд“, госпожице Сболки — рязко заяви той.

— А аз бих предпочела „Тифани“, Роланд — отвърна Тифани със спокойствие, което знаеше, че го дразни.

Той тръшна моливите си с трясък.

— Миналото си е минало, госпожице Сболки, и ние вече не сме същите. Не е зле да не забравяме това, не мислиш ли?

— Миналото беше едва вчера и не е зле да не забравяш, че имаше време, когато те наричах Роланд, а ти ме наричаше Тифани, не мислиш ли? — Тя посегна към врата си и свали верижката със сребърното конче, която ѝ беше подарил. Вече ѝ се струваше преди сто години, но тази огърлица беше важна. Заради нея дори се беше опълчила на Баба Вихронрав! А сега я държеше като обвинение. — Миналото трябва да се помни. Ако не знаеш къде си бил, не знаеш и къде си стигнал, а ако не знаеш къде си сега, не знаеш накъде отиваш.

Сержантът местеше очи от единия на другия и с инстинкта за оцеляване, който всеки войник развива за времето, докато стане сержант, реши да напусне стаята, преди из нея да почнат да хвърчат предмети.

— Само ще ида да понагледам ъ-ъ… онези… неща, които трябва да се понагледат, ако не възразявате. — Той отвори и затвори вратата толкова бързо, че тя се хлопна със замах точно на последната сричка. Роланд се втренчи в нея за момент, след което се обърна.

— Знам къде съм, госпожице Сболки. На мястото на баща си, когото вече го няма. От години вече върша всичко тук от негово име. Защо почина той, госпожице Сболки? Не беше толкова стар. Мислех си, че можеш да правиш магия!

Тифани погледна Ембър, която слушаше с интерес.

— Не е ли по-добре да оставим тази тема за по-късно? — предложи тя. — Искал си хората ти да доведат девойката. Ето я, здрава и читава. И не съм я харизвала, както разправяш, на феите. Тя беше гост на Нак Мак Фигъл, чиято помощ си получавал неведнъж. Тя се върна при тях по собствена воля. — Тифани внимателно се вгледа в лицето на Роланд и додаде: — Не ги помниш, нали?

Виждаше, че не ги помни, но и че съзнанието му се бори с факта, че действително има нещо, което би трябвало да е запомнил. Той беше пленник на кралицата на феите, напомни си Тифани. Забравата може и да е благословия, но се чудя какви ли ужасии си е представил, когато Низки са му казали, че съм отмъкнала дъщеря им при фигълите. При феите. Как бих могла да разбера какво е почувствал? Тя смекчи глас:

— Имаш някакви смътни спомени за феи, нали? Нищо лошо, надявам се, но нищо достатъчно ясно, сякаш си го прочел в книга или е приказка, която някой ти е разказал, когато си бил малък. Права ли съм?

Той се намръщи към нея, но недомлъвката, която преглътна със стиснати устни, потвърди, че е права.

— Те го наричат последния дар — продължи тя. — Това е част от успокойките. Дава се, когато е най-добре за всички да забравиш онова, което е било твърде ужасно, но наред с другото и онова, което е било твърде прекрасно. Казвам ти това, милорд, защото Роланд още е някъде там. До утре ще забравиш дори че съм ти го казала. Не знам как действа, но явно действа на почти всички.

— Ти си отнела детето от родителите му! Те дойдоха да ми се жалват още щом пристигнах тази сутрин! Всички дойдоха да ми се жалват тази сутрин! Наистина ли уби баща ми? Наистина ли открадна пари от него? Наистина ли се опита да удушиш стария Низки? Наистина ли го нажули с коприва? Наистина ли напълни къщата му с демони? Не мога да повярвам, че зададох този въпрос, но госпожа Низки явно мисли така! Лично аз не зная какво да мисля, особено щом някакви феи може да си играят със спомените ми! Разбираш ли?

Докато Тифани се опитваше да сглоби някакъв членоразделен отговор, той се тръшна на древното кресло зад бюрото и въздъхна.

— Казаха ми, че си висяла над баща ми с ръжен в ръка и си го изнудвала за пари — тъжно промълви той.

— Това не е вярно!

— А щеше ли да ми кажеш, ако беше?

— Не! Защото няма как да „беше“! Никога не бих направила такова нещо! Е, държах ръжен…

— Аха!

— Не смей да ми ахакаш, Роланд! Изобщо не смей! Виж, разбирам, че са ти наговорили разни неща, но те не са верни.

— Но ти току-що призна, че си държала ръжен, не е ли така?

— Просто искаше да му покажа как си чистя ръцете! — Тя съжали за това още в момента, в който го каза. Беше вярно, но какво значение имаше? Не изглеждаше вярно. — Виж, разбирам, че…

— И не си откраднала кесия злато?

— Не съм!

— И не знаеш нищо за кесия злато?

— Не, баща ти ме помоли да взема една от металния сандък. Искаше да…

Роланд я прекъсна.

— Къде е това злато сега? — Гласът му беше равен и безизразен.

— Нямам представа — промълви Тифани. Но когато той понечи да отвори уста, извика: — Не! Ще ме изслушаш, ясно? Седни там и слушай! Грижих се за баща ти почти цели две години. Харесвах го и не бих сторила нищо лошо нито на него, нито на теб. Той умря, когато му дойде времето. Когато дойде този момент, никой не може да направи нищо.

— За какво тогава е магията?

Тифани поклати глава.

— Магията, както му викаш ти, отнема болката и не смей да си мислиш, че не си иска своята дан! Виждала съм хора да умират и те уверявам, че баща ти си отиде спокойно, с мисли за щастливи дни.

По лицето на Роланд се стичаха сълзи и тя усети неговия гняв, че го виждат така, глупав гняв, сякаш сълзите го правеха да е повече хлапак и по-малко барон.

Чу го как промълви:

— Можеш ли да отнемаш мъка?

— Съжалявам — тихо отвърна тя. — Всички искат това. Но не бих го направила, дори да знаех как. Тази болка е част от теб. Само времето и сълзите могат да я отнемат. Затова са и предназначени.

Тя се изправи и хвана Ембър за ръката. Момичето напрегнато наблюдаваше барона.

— Ще заведа Ембър у дома — заяви Тифани, — а ти май най-добре е да поспиш.

Не последва отговор. Роланд просто седеше, втренчен в книжата, сякаш хипнотизиран от тях. Онази проклета сестра, помисли си Тифани. Можех да се сетя, че ще създаде неприятности. Злото отива там, където е добре дошло. А в случая с госпожица Смрика нищо чудно да има и гръмки приветствия и може би малък духов оркестър. Да, сестрата би поканила Лукавеца на гости. Беше точно от онзи вид хора, които биха го приели и биха му дали власт, злобна власт, ревнива власт, високомерна власт. Но аз знам, че не съм сторила нищо лошо, каза си Тифани. Или пък съм? Мога да преценя единствено сама за себе си, а предполагам, че сам за себе си никой не прави нищо лошо. О, по дяволите! Всеки си прехвърля неволите на вещицата! Но аз не мога да обвинявам Лукавеца за нещата, които излизат от чужди уста. Така ми се ще да имаше някой освен Джийни, с когото да поговоря и който няма да обръща внимание на островърхата шапка. Какво да правя сега? Да, какво да правя сега, госпожице Сболки? Какво ще ме посъветваш, госпожице Сболки, дето тъй те бива да раздаваш съвети на другите хора? Е, бих те посъветвала да поспиш. Снощи почти не спа, — като се има предвид, че госпожа Пруст е шампион по хъркане, а оттогава се случиха страшно много неща. Също така не се сещам и откога не си се хранила като хората, а бих ли могла освен това да посоча, че си говориш сама?

Тя сведе очи към Роланд, който седеше прегърбен в креслото с отсъстващ поглед.

— Казах, че ще заведа Ембър у дома засега.

Роланд сви рамене.

— Е, едва ли мога да ти попреча, нали? — В гласа му се долавяше язвителност. — Ти си вещицата.

Майката на Тифани безропотно приготви легло за Ембър, а Тифани се стовари на своето в другия край на голямата спалня да поспи.

Събуди се в огън. Оранжево-червени пламъци изпълваха цялата стая, но трепкаха кротко като в кухненска печка. Нямаше дим и макар че в стаята беше горещо, всъщност нищо не гореше. Сякаш огънят просто се беше отбил на приятелска визита, а не по работа. Пламъците припукваха.

Омаяна, Тифани поднесе пръст към огъня и едно пламъче кацна на него досущ като пърхаща птичка. Щеше да угасне, но тя все пак подухна, за да му вдъхне живот, и то отново затрепка.

Тифани бавно слезе от обвитото в пламъци легло. Ако това беше сън, той беше много качествен — справяше се отлично с проскърцването и подрънкването, издавани по традиция от древното легло. Ембър лежеше кротко на другия креват под завивка от пламъци. Докато Тифани я гледаше, тя се завъртя, а пламъците последваха движението ѝ.

Да си вещица означава да не скокваш веднага да търчиш с писъци, просто защото леглото ти гори. Все пак това не беше обикновен огън, а огън без жар. Значи е в главата ми, помисли си тя. Огън без жар. Заекът скача в огъня… Някой се опитва да ми каже нещо.

Пламъците тихо изгаснаха. На прозореца се мерна едва доловимо движение. Тя въздъхна. Фигълите никога не се отказваха. Още откакто беше на девет, всяка нощ идваха да бдят над нея. И все още го правеха, затова тя се къпеше в леген зад чаршаф. По всяка вероятност Нак Мак Фигъл не намираха нищо интересно за зяпане у нея, но така се чувстваше по-спокойна.

Заекът скача в огъня… Определено звучеше като послание, което трябва да разгадае, но от кого? Може би от тайнствената вещица, която зърна да я наблюдава? Поличбите бяха много хубаво нещо, но нямаше да е зле хората чат-пат просто да драснат два реда! Не беше добра идея обаче да се пренебрегват подобни подсказки и съвпадения — всичките онези внезапни спомени и дребни приумици. Доста често те се оказват част от собственото ти съзнание, което се мъчи с все сили да ти предаде послание посредством самия теб — такова, каквото си бил твърде зает да забележиш. Навън обаче беше ярко пладне и гатанките можеха да почакат. А други неща — не. Щеше да започне от замъка.

— Баща ми ме преби, нали? — запита Ембър равнодушно, докато вървяха към сивите кули. — Бебето ми умря ли?

— Да.

— О — каза Ембър със същия безизразен тон.

— Да — кимна Тифани. — Съжалявам.

— Имам нещо като спомен, но не съвсем — сподели Ембър. — Всичко е някак… забулено.

— Успокойките ти действат. Джийни ти помагаше.

— Разбирам.

— Разбираш ли? — учуди се Тифани.

— Да — кимна Ембър. — Но баща ми… той ще загази ли?

Да, ако разкажа как те заварих, помисли си Тифани. Жените ще се погрижат. Хората на село имат корави възгледи за възпитание на момчетата, които едва ли не по дефиниция са пакостливи лудетини и трябва да бъдат обуздавани, но да се удря момиче толкова силно? Не бива.

— Кажи ми за твоя младеж — наместо това предложи тя. — Той е шивач, нали?

Ембър светна, а усмивката ѝ можеше да озари целия свят.

— О, да! Дядо му го е научил на много неща, преди да се спомине. Той, моят Уилям, може да направи какво ли не от парче плат. Всички разправят, че трябва да иде да чиракува при някой майстор и сам ще бъде такъв след година-две. — После тя сви рамене. — Но майсторите искат да им се плаща за обучението, а майка му никога няма да успее да събере пари за това. О, но моят Уилям има чудно фини пръсти и помага на майка си в шиенето на корсети и на прекрасни сватбени рокли. Това значи, че работи със сатен и други такива — гордо обясни момичето. — А пък майка му колко я хвалят за изящните шевове! — Ембър засия от косвена гордост. Тифани погледна светналото ѝ лице, по което въпреки целебните умения на келдата все още ясно личаха синини.

Приятелят значи е шивач, каза си тя. За едър здравеняк като господин Низки шивачът едва ли може да се нарече мъж, с нежните му ръце и надомна работа. Пък ако и кърпеше дамски дрехи, е, това си беше даже по-голям позор от онзи, който дъщеря му щеше да навлече на нещастното му малко семейство.

— Какво би искала сега, Ембър? — попита тя.

— Да видя мама — незабавно отвърна момичето.

— Ами ако баща ти е там?

Ембър се обърна към нея.

— Тогава ще видя… моля те, нали няма да му направиш нищо ужасно, да го превърнеш в прасе или нещо такова?

Един ден като прасе може и да му е от полза, помисли си Тифани. Но имаше нещо от келдата в начина, по който Ембър каза „Ще видя“. Искрица светлина в мрачен свят.

Тифани никога не беше виждала портите на замъка затворени, освен нощем. През деня замъкът представляваше някаква смесица от селски съвет, място за извършване на дърводелски и ковашки услуги, кът за детски игри, когато времето беше дъждовно, и място за временно съхранение на събраното сено и пшеница в периодите, когато плевниците не можеха да поемат всичко. Дори в най-големите къщи беше възтясно. Ако искаш малко спокойствие и тишина или кътче за размисъл, или някого, с когото да поговориш, просто отиваш до замъка. Винаги вършеше работа.

Поне напрежението от връщането на новия барон вече се беше поуталожило малко, но когато Тифани влезе, всичко все още кипеше от дейност, макар че хората изглеждаха доста потиснати и не говореха много. Причината за това може би беше дукесата, бъдещата тъща на Роланд, която обикаляше из голямата зала и от време на време сръчкваше хората с бастунче. Тифани отначало не повярва на очите си, но ето че пак го видя — лъскаво черно бастунче със сребърен накрайник, с който тя смушка една прислужница, понесла кош с пране. Чак тогава Тифани забеляза и бъдещата булка — влачеше се на разстояние след майка си, сякаш беше твърде притеснена да се приближи повече до някого, който ръчка хората с бастунче.

Тифани сподави възмущението си, защото ѝ стана любопитно. Отдръпна се няколко крачки назад и се остави да изчезне. Това беше трик, и то трик, в който я биваше. Не че ставаш невидим — просто хората не те забелязват. Вече незабележима, тя се примъкна достатъчно, за да чуе какво си говорят майка и щерка или поне какво майката казва, а щерката слуша.

Дукесата се оплакваше.

— Да го оставят така да се занемари и порути! Ама наистина, трябва му основен ремонт. Не може да се допуска нехайство в такова място! Твърда ръка си трябва, това е! Бог знае какво са си въобразявали, че правят в това семейство!

Тя акцентира речта си с поредното туп по гърба на друга прислужница, която ситнеше, но очевидно недостатъчно бързо, под тежестта на кош, пълен с пране.

— Трябва да си неуморна в задължението си да се погрижиш те също неуморно да изпълняват своите — продължи дукесата, оглеждайки залата за друга цел. — Тази разпуснатост трябва да спре. Виждаш ли? Виждаш ли? Учат се. Винаги трябва да си нащрек за всякаква немарливост както в делата, така и в отношението. Не допускай никаква ненужна фамилиарност! Това, разбира се, включва и усмивките. О, може би си мислиш, какво толкова лошо има в една щастлива усмивчица? Невинната усмивчица обаче може много лесно да се превърне в самодоволна усмивка и евентуално предполага подигравка. Слушаш ли ме какво ти говоря?

Тифани беше потресена. Дукесата сам-сама, без никаква чужда помощ я принуди да направи нещо, което изобщо не мислеше, че някога ще стори, а именно да изпита жал за бъдещата булка, която в този момент стоеше пред майка си като непослушно дете.

Нейното хоби и твърде вероятно единственото занимание в живота беше да рисува акварели и макар че Тифани се опитваше напук на всичките си инстинкти да бъде великодушна към момичето, не можеше да отрече, че то приличаше на акварел. И то не просто на акварел, а на акварел, нарисуван от някого, който не е разполагал с много цветове, ала с предостатъчно вода, а това създаваше впечатлението, че девойчето е не само безцветно, но и доста разводнено. Би могло да се добави и че беше толкова слаботелесно, че в буря като нищо щеше да се прекърши. Макар и незабележима, Тифани почувства мъничко бодване вина и спря да си подбира други гаднярски размишления. Освен това започваше да изпитва съчувствие, дявол го взел!

— А сега, Летиша, издекламирай отново онова стихче, на което те учих — нареди дукесата.

Бъдещата булка, не просто изчервена, а потънала в срам и смущение, се озърна като мишка, попаднала насред огромна зала, несигурна накъде да побегне.

— Ако ти — подкани я сприхаво майка ѝ, като я смушка с бастунчето.

— Ако ти… — заекна момичето — Ако ти… ако ти хванеш копривата леко, до болка ще те опари тя, но ако стиснеш копривата крепко, мека като коприна става тя. Така е и с хората: благ ли си с тях, те се забравят, но сграбчиш ли здравата, всяка твоя дума изпълняват.

Когато размитият гласец замлъкна, Тифани осъзна, че в залата цари гробна тишина и всички стоят облещени. Изпита надежда някой да се е забравил дотам, че да започне да ръкопляска, макар че това сигурно щеше да означава края на света. Вместо това обаче булката хвърли един поглед на зяпналите усти и побягна, хлипайки, колкото по-бързо можеше с прескъпите си, но сериозно непрактични обувки. Тифани ги чу да чаткат лудо чак до края на стълбището, много скоро след което се затръшна врата.

Тифани бавно се отдръпна, незабележима като сянка. Поклати глава. Защо беше решил да направи това? Защо, за бога, Роланд се беше решил на това? Та той можеше да се ожени за всяка! Не за Тифани, разбира се, но защо беше избрал това… добре де, да не гаднеем — кльощаво момиче? Баща ѝ беше дук, сиреч голяма клечка, майка ѝ — дукеса, значи също голяма клечка, което ще рече, че то беше дукесче, тоест голяма клечица. Е, човек може и да се опитва да бъде снизходителен, но момичето наистина беше хърбаво. Ами вярно си беше. Ако се загледаш внимателно, ще видиш, че даже пристъпва дръгливо.

И ако на човек му пука от тези неща, ужасната майка и посталата щерка превъзхождаха по положение Роланд! Можеха официално да го командорят!

Виж, старият барон вече беше друга работа. О, да, допадаше му дечицата да му правят малък поклон или реверанс, като мине край тях по алеята, но знаеше всички по име, а също и рождените им дни и винаги беше вежлив. Тифани нямаше да забрави как един ден я спря и каза:

— Ще бъдеш ли тъй любезна да помолиш баща ти да дойде при мен, ако обичаш?

Такова мило отношение за човек с толкова голяма власт.

Майка ѝ и баща ѝ често спореха по негов адрес, когато си мислеха, че спи горе, кротко сгушена в кревата си. Между симфонията на скърцащите му пружини тя нерядко ги чуваше как едва ли не се карат. Баща ѝ казваше нещо от сорта на:

— Много хубаво, дето го мислиш за щедър и тъй нататък, ама не ми разправяй, че дедите му са забогатели, без да мачкат бедняците!

А майка ѝ възразяваше:

— Хич нищо не съм го виждала да мачка! Пък и онова е било едно време. Трябва да има кой да ни защитава. Не може иначе!

Тогава баща ѝ отвръщаше нещо в смисъл:

— Да ни защитава от кого? От някой друг мечоносец? Че ние и сами можем да си се справим!

Горе-долу с това разговорът се изчерпваше, понеже родителите ѝ все още се обичаха по един такъв улегнал начин и всъщност никой от тях не искаше изобщо нищо да се промени.

Загледана в голямата зала, Тифани си помисли, че няма нужда да се мачкат бедняците, ако те си се мачкат сами. Шокът от тази мисъл направо я порази и все пак тя остана да се върти в ума ѝ. Стражите до един бяха местни момчета или пък бяха женени за местни момичета. Какво щеше да стане, ако всички тукашни се съберяха и заявяха на новия барон:

— Виж сега, може да останеш тук, даже може да си спиш в голямата спалня, а ние, естествено, ще те храним както трябва и ще позабърсваме от прах от време на време, но като изключим това, земята вече си е наша, ясно ли ти е?

Щеше ли да проработи? Вероятно не. Но тя си спомни, че помоли баща си да оправят голямата каменна плевня. Това щеше да е начало. Тя имаше планове за старата плевня.

— Ей, ти! Да, ти! Какво се скатаваш в сенките? Да не хайлазуваш там?

Тифани се концентрира. Всичките тези мисли бяха отвлекли концентрацията ѝ от малкия трик с „няма ме“. Тя излезе от сенките, което означаваше, че островърхата шапка също престана да бъде в сянка. Дукесата се втренчи в нея.

Беше време Тифани да разчупи леда, макар че той беше толкова дебел, че щеше да ѝ трябва брадва. Тя каза вежливо:

— Не зная как да хайлазувам, мадам, но ще се постарая.

— Какво? Какво! Как ме нарече?

Хората в залата наистина учеха бързо и взеха да се измъкват по възможно най-бързия начин, защото тонът на дукесата вещаеше гръмотевична буря, а никой не иска да го тресне гръм.

Тифани бе обхваната от внезапна ярост. Та тя не беше направила нищо, за да ѝ крещят така. Овладя се:

— Извинявам се, мадам, но доколкото знам, не съм ви нарекла никак.

Това изобщо не помогна. Дукесата присви очи.

— О, знам те аз! Ти си онази вещица, която ни преследва до града кой знае с какви тъмни помисли! Е, знаем ги ние вещиците там, откъдето съм аз! Навсякъде се врат, сеят съмнения, подкокоросват към недоволство, нямат капчица морал и въртят шарлатански сделки!

Дукесата се изпъчи и изгледа изотгоре Тифани така, сякаш току-що беше извоювала решителна победа. Тропна бастунчето по пода.

Тифани преглътна отговора си, но едва не се задави с него. Усещаше как слугите я гледат иззад завеси и колони или надничат иззад разни врати. По лицето на жената играеше самодоволна усмивка, която наистина трябваше да бъде изтрита, понеже Тифани беше длъжна пред всички вещици да покаже на света, че така не може да се отнасят с вещица. От друга страна, ако не се сдържеше сега, слугите със сигурност щяха да си го отнесат заради нея. Ето защо беше нужно внимателно да подбере думите си. Това обаче не стана, защото старата кукумявка се изхили гадно и я сръчка:

— Е, малката? Няма ли да се опиташ да ме превърнеш в някаква гнусна твар?

Тифани се опита да се сдържи. Наистина се опита. Но има моменти, в които просто му идва в повече на човек. Тя пое дълбоко дъх.

— Не смятам за нужно, мадам, като виждам, че сама се справяте толкова добре!

Внезапната тишина въпреки всичко се наруши от спорадични звуци, като тихо подрънкване иззад една колона — вероятно от страж, вдигнал ръка към устата си да спре напушилия го смях, и сподавен звук — иззад завесата — вероятно от слугиня, почти постигнала същото. Но в паметта на Тифани се запечата съвсем тихото щракване на врата някъде високо горе. Дали не беше Летиша? Беше ли я дочула? Е, всъщност нямаше значение, защото дукесата вече злорадстваше, знаейки, че държи Тифани в ръцете си.

Не биваше да отговаря на глупавите ѝ обиди, без значение кой ги слуша. Ето че сега жената предусещаше ужасната наслада да навреди на Тифани, на всичките ѝ близки и най-вероятно на всички, които някога е познавала.

Тифани почувства как по гърба ѝ плъзват струйки ледена пот. Никога не се бе чувствала така — нито пред зимоковеца, нито даже пред Анаграма в куц ден, нито дори пред кралицата на феите, която я биваше да злобее. Дукесата ги биеше всичките. Тя беше истински злодей, от онези, които карат жертвите си да им отвръщат със същото, а то от своя страна става оправдание за следващо и по-гадно злодейство. При това страдат и невинни очевидци, специално поканени от злодея, за да прехвърли вината за тяхното поражение върху жертвата.

Дукесата огледа сенчестата зала.

— Има ли страж тук? — Тя зачака с радостна злост. — Знам, че тук някъде има страж!

Разнесе се шум от колебливи стъпки и Престън, новопостъпилият страж, се измъкна от сенките и пристъпи притеснено към Тифани и дукесата. Разбира се, че ще е Престън, помисли си Тифани. Другите стражи бяха твърде опитни, за да рискуват да си навлекат щедра порция от гнева на дукесата. При това се усмихваше смутено, което хич не е хубаво, като си имаш работа с такива като нея. Добре поне, че се сети да изкозирува, когато спря пред нея, и освен това по стандартите на онези, които никога не са обучавани как да козируват правилно, а и във всеки случай им се налагаше да го практикуват много рядко, се справи добре.

Дукесата примига.

— Защо се усмихваш, младежо?

Престън обмисли въпроса доста сериозно и накрая отвърна:

— Слънцето свети, мадам, и аз съм щастлив да бъда страж.

— Хич няма да ми се хилиш, младежо! Усмихването води до фамилиарност, каквато аз няма да толерирам в никакъв случай. Къде е баронът?

Престън пристъпи от крак на крак.

— В криптата е, мадам, отдава почит към баща си.

— Няма да ме наричаш „мадам“! Мадам се вика на жените на бакалите! Нито пък „милейди“, което е обръщение за жени на рицари и тем подобна сган! Аз съм дукеса и следователно трябва да се обръщат към мен с „Ваша светлост“. Ясно ли е?

— Да, м… Ваша светлост! — Престън изкозирува още веднъж в самозащита.

За миг поне дукесата изглеждаше доволна, но мигът определено беше от по-кратките.

— Много добре. А сега вземи това тук — тя махна с ръка към Тифани — и го заключи в тъмницата. Ясно ли е?

Шокиран, Престън отправи питащ поглед към Тифани. Тя му намигна окуражително. Той отново се обърна към дукесата.

— Нея ли да заключа в тъмницата?

Дукесата го изгледа кръвнишки.

— Именно това казах!

Престън сбърчи вежди.

— Сигурна ли сте? — запита той. — Това значи да изкараме козите оттам.

— Младежо, изобщо не ме засяга какво правите с козите! Заповядвам ти незабавно да хвърлиш тази вещица в тъмницата! Хайде, действай, или ще се погрижа да ти изстине местенцето.

Тифани вече беше впечатлена от Престън, но той направо заслужи медал.

— Не мога да го направя — заяви той, — поради онова с карпуза. Сержантът ми обясни всичко. За карпуза. Хаби се карпуз. Това означава, че не може да се опандизи някой, ако не е нарушил закона. Хаби се карпуз. Всичко е написано. Хаби се карпуз25 — услужливо повтори той.

Това неподчинение изглежда хвърли дукесата отвъд пределите на яростта в някакъв вид смаян ужас. Този пъпчив младеж в зле пасваща униформа ѝ се противопоставяше с някакви глупави понятия! Подобно нещо ѝ се случваше за пръв път в живота. Беше все едно да откриеш, че жабите говорят. Това може и да е много смайващо откритие и така нататък, но рано или късно говорещата жаба трябва да бъде смачкана.

— Ще си предадеш униформата и ще напуснеш този замък моментално, ясно ли е? Уволнен си. Загуби си службата, а аз ще се погрижа никога да не си намериш работа като страж, младежо.

Престън поклати глава.

— Не може да стане така, ваше милейдство. Поради онова с карпуза. Сержантът ми каза: „Престън, осланяй се на карпуза. Той е твой приятел. Можеш да разчиташ на карпуза.“

Дукесата хвърли свиреп поглед към Тифани и понеже мълчанието ѝ явно я вбесяваше повече от всичко, което би могла да каже, Тифани се усмихна и не каза нищо с надеждата, че дукесата евентуално ще експлодира. Вместо това и както се очакваше, тя се нахвърли на Престън.

— Как смееш да ми отговаряш така, непрокопсанико! — Тя вдигна лъскавото бастунче с накрайника. То обаче внезапно се закова на място.

— Няма да го ударите, мадам — спокойно каза Тифани. — Ще се погрижа ръката ви да се счупи, преди да го ударите. В този замък не удряме хора.

Дукесата изръмжа и отново понечи да замахне с бастунчето, но нито то, нито ръката ѝ сякаш искаха да помръднат.

— След малко ще може — кимна Тифани. — Но ако се опитате да ударите някой отново с него, ще го строша на две. Моля да разберете, че това не е предупреждение. Предизвестие е.

Дукесата впи очи в нея, но явно видя нещо в нейните, което смути глупавия ѝ инат. Тя пусна бастунчето и то падна на пода.

— Няма да ти се размине, малка вещице!

— Само вещице, мадам. Само вещице — поправи я Тифани, а жената се изнесе устремно от залата.

— Ще закъсаме ли? — тихо попита Престън. Тифани леко сви рамене.

— Ти не — обеща му тя и додаде на ум: „Както и сержантът. Ще се погрижа за това.“ Тя огледа залата и забеляза как зяпащите я слуги припряно извърнаха очи, сякаш се страхуваха от нея. „Това не беше никаква магия — оправда се тя. — Просто си пазех територията. Човек трябва да си пази територията, понеже е негово право“.

— Чудех се — призна Престън — дали няма да я превърнеш в хлебарка и да я настъпиш. Чувал съм, че вещиците го могат това — с надежда добави той.

— Е, не бих казала, че е невъзможно — отвърна Тифани, — но едва ли ще видиш вещица да го прави. Освен това има проблеми от практическо естество.

Престън кимна разбиращо.

— Е, да — въздъхна той. — Различната маса на тялото, което значи, че ще се получи или една огромна хлебарка с човешки размер, която според мен вероятно ще се срути под собствената си тежест, или десетки или даже стотици хлебарки с човешка форма. Но спънката, струва ми се, е, че мозъкът им може би ще функционира много зле. Макар че, разбира се, ако знаеш правилните заклинания, предполагам, ще можеш да направиш така, че всички човешки излишъци, които не се побират в хлебарките, да се запазят в нещо като голяма кофа, така че да могат да ги използват, за да станат отново големи, когато им писне да са малки. Проблемът обаче е какво ще стане, ако някое гладно куче намине край кофата, когато капакът е отворен. Ще бъде доста неприятно. Извинявай, да не казах нещо лошо?

— Ъ-ъ, не — отвърна Тифани. — Ъ-ъ, не смяташ ли, че стражарската работа е малко глупава за теб, Престън?

Престън сви рамене.

— Ами всички момчета бездруго ме смятат за безполезен — сподели с усмивка. — Според тях има нещо сбъркано у някого, който може да произнесе думата „изумителен“.

— Но Престън… аз виждам, че си много умен и достатъчно ерудиран, за да знаеш какво значи „ерудиран“. Защо понякога се правиш на глупак? Сещаш ли се, като онова с доктрината и хаби се карпуз?

Престън се ухили.

— За съжаление съм умен по рождение, госпожице, и научих, че понякога изобщо не е добра идея да умничиш много. Спестява неприятности.

Точно в момента на Тифани ѝ се струваше, че най-умното нещо е да не стоят повече в залата. Ужасната жена сигурно не би могла да навреди твърде много. Нали? Роланд обаче се държеше толкова странно, сякаш никога не са били приятели, сякаш вярваше на всички обвинения срещу нея… Никога не го беше виждала такъв. Е, да… жалеше за баща си, но просто не приличаше на… себе си. А онази ужасна стара чанта беше тръгнала безцеремонно да го препира, докато той се прощава с баща си в студената крипта, опитвайки се да намери начин да каже онова, за което все не оставаше време, опитвайки се да навакса за твърде дългото мълчание, мъчейки се да върне миналото и да го прикове здраво към настоящето.

Всеки го правеше. Тифани беше стояла край не един смъртен одър. Понякога не беше чак толкова тежко, когато някоя свястна стара душа се разделяше кротко с теглото на годините си. А понякога, когато Смърт трябваше да се наведе, за да си прибере своята дан, беше ужасно печално. А друг път… ами нормално — тъжно, но очаквано, когато светликът на един живец угасва сред звездната шир. Тя правеше чай, успокояваше хората, слушаше печалните им разкази за добрите стари времена и потока от думи, които бяха таяли в себе си, и се питаше защо все има думи, останали неизказани. И беше решила, че тези думи не са били предназначени да бъдат изречени в миналото, а тук и сега.

— Какво мислиш за думата „мистерия“? Тифани се втренчи в Престън, все така потънала в мисли за неизречени от хората думи.

— Моля?

— Думата „мистерия“ — услужливо повтори Престън. — Не ти ли напомня на заспала на кълбо медночервена змия?

Е, каза си Тифани, в подобен ден всеки, освен вещица, би сметнал това за някаква глупост. Което значи, че аз не бива да го правя.

Престън беше най-зле облеченият страж в замъка. Традиционно за новаците. Бяха му дали ризница от метални брънки, цялата на дупки26, което — противно на всичко известно за молците — предполага, че те могат да гризат стомана. Бяха му дали и шлем, който без значение колко ти е голяма главата, все се захлупва до ушите, от което те щръкват встрани. Не бива да се пропуска и че нагръдникът му беше толкова надупчен, че би вършил по-добра работа за гевгир.

Очите му обаче винаги светеха с буден поглед до такава степен, че смущаваха хората. Престън се вглеждаше в света около себе си. Наистина се вглеждаше — толкова съсредоточено, че светът усещаше, че го гледат. Тифани нямаше представа какво се върти в главата му, но със сигурност беше доста претъпкано там.

— Е, трябва да призная, че никога не съм се замисляла за думата „мистерия“ — бавно каза тя, — но наистина звучи някак метално и усукано.

— Допадат ми думите — сподели Престън. — Ето „прошка“ например. Не ти ли напомня звук от копринена кърпичка, която леко пада на земята? Ами „шумтеж“? Не ти ли звучи като заговорнически шепот в тъмни доби?… Извинявай, да не би нещо да не е наред?

— Да, струва ми се, че нещо като че не е наред. — Тифани се взря в разтревоженото лице на Престън. „Шумтеж“ беше любимата ѝ дума. Не познаваше човек, който даже да я е чувал. — Защо стана страж, Престън?

— Ами не си падам много по овце, не съм особено силен, за да стана орач, твърде непохватен съм за шивач, прекалено ме е страх от удавяне, за да избягам в морето. Майка ми ме научи да чета и пиша, макар и против волята на баща ми. И понеже това значеше, че не ме бива за истинска работа, ме изпратиха да бъда послушник в храма на Ом. Доста ми допадна. Научих много интересни думи, но ме изхвърлиха, понеже задавах твърде много въпроси, като например: „Това вярно ли е наистина?“ — Той сви рамене. — Всъщност доста ми допада да съм страж. — Той бръкна и измъкна книга изпод нагръдника си, който впрочем можеше да побере малка библиотека, и продължи: — Имаш много време за четене, ако не се пречкаш пред очите на хората, а и метафизиката е доста интересна.

Тифани примига.

— Извинявай, Престън, но това не го разбрах.

— Наистина ли? — учуди се момчето. — Е, добре, например, когато съм нощна смяна и някой дойде до портата, аз трябва да викна: „Кой е там, приятел или враг?“ При което, разбира се, правилният отговор е „Да“.

На Тифани ѝ отне известно време да смели това и започна да прозира защо Престън би могъл да има проблеми да се задържи на работа. Той продължи:

— Мистерията започва, ако човекът на входа отвърне „Приятел“, понеже като нищо може и да лъже. Ама момчетата, на които им се налага да обикалят нощем, страшно находчиво си измислиха собствен шиболет27 в отговор на моя въпрос, а именно: „Вдигни си носа от тая книга, Престън, и веднага ни пусни!“

— А шиболет значи…?

Момчето беше удивително. Рядко се среща човек, който да може да изкара някаква безсмислица да звучи невероятно смислено.

— Вид парола — обясни Престън. — Строго погледнато, това е дума, която врагът ти не може да произнесе. В случая с дукесата например би било добра идея да се избере дума като „моля“.

Тифани се опита да не се разсмее.

— Този твой ум, Престън, ще ти докара главоболия някой ден.

— Е, поне ще свърши някаква работа.

От далечната кухня се разнесе писък. Едно от нещата, които отличават хората от животните, е, че бягат към писъците вместо далеч от тях. Тифани влетя само секунди след Престън, но дори те не бяха първите. Няколко момичета успокояваха госпожа Баржа, готвачката. Тя седеше на един стол и хълцаше, докато едно от момичетата превързваше ръката ѝ с кухненска кърпа. От пода се вдигаше пара, а настрана лежеше прекатурен черен казан.

— Казвам ви, там бяха! — хлипаше готвачката. — Целите се гърчеха. Никога няма да ги забравя! И ритаха, и викаха „Майчице!“. Дорде съм жива, ще помня мъничките им личица! — Тя отново зарида с големи хлипове, които имаше опасност да я задавят. Тифани се обърна към най-близката прислужница, а тя се сви, сякаш я беше ударила, и се опита да отстъпи назад.

— Вижте — започна Тифани, — може ли някой да ми обясни, моля ви, какво… Какво правиш с тази кофа? — Това беше към друга прислужница, помъкнала от мазето кофа, която изпусна при врязалия се в суматохата вик. По пода се пръснаха парчета лед. Тифани пое дълбоко дъх. — Дами, на попарено не се слага лед, независимо колко разумно изглежда. Охладете малко чай — но само до марно — и наквасете ръката ѝ с него за около четвърт час. Ясно ли е на всички? Добре. А сега — какво стана?

— Беше пълно с жаби! — завайка се готвачката. — Сложих кнедлички да се сварят, а като отворих капака, гледам — жабчета и всички пискат за майка си! Думах им аз на всички, думах им! Сватба и погребение в един дом е на лош късмет, така си е. Вещерска работа е това, ето какво е! — Жената охна и захлупи уста със свободната си ръка.

Тифани си наложи безизразен вид. Надзърна в казана и огледа пода. Никъде нямаше следа от никакви жаби, макар че на дъното имаше две огромни кнедли, загърнати в тензух. Когато ги извади, все още парещи, и ги сложи на масата, не можеше да не забележи как прислужничките се отдръпнаха от тях.

— Чудесна плънка — жизнерадостно заяви тя. — Няма какво да ѝ се притеснявате!

— Забелязал съм — обади се Престън, — че в определени обстоятелства врящата вода кипи по доста странен начин, като мехурчетата сякаш скачат нагоре-надолу по повърхността. Може би това е една от причините на госпожа Баржа да ѝ се привидят жабчета? — Той се приведе по-близо до Тифани и додаде шепнешком: — А другата причина най-вероятно е онази бутилка отлежало шери, която стои ей там на лавицата, като гледам, почти празна, в комбинация с една чаша, която се подава от умивалника ей там.

Тифани остана впечатлена — не беше забелязала чашата. Всички я наблюдаваха. Някой трябваше да каже нещо и тъй като никой не се заемаше, беше най-добре да го стори тя.

— Без съмнение смъртта на барона разстрои всички ни — започна тя и спря дотам, защото готвачката се изпружи като пружина на стола си и насочи треперещ пръст към нея.

— Всички без теб, изчадие! — изсъска тя. — Видях те аз, о, да, видях те! Всички хълцат и реват, и жалят, ама не и ти! О, не! Ти само сновеш насам-натам и се разпореждаш с по-възрастните и по-читавите от теб! Точно като баба си! Всички знаят! Хвърлила си му око на младия барон, а когато той ти е бил шута, нарочно си убила стария барон, за да му отмъстиш! Видели са те! О, да! А сега клетото момче не е на себе си от мъка, пък булката му реве и не ще да излезе от стаята си! О, сигурно мед ти капе на сърцето! Хората разправят, че сватбата трябвало да се отложи! Бас държа, че се радваш, нали? Туй ще е перо в черната ти шапка, дума да няма! Помня те, като беше малка, а после взе, че отиде горе в планините, дето хората са такива особняци и диваци, както всички знаят! И ето на — какво се върна оттам? Да, какво? Какво излезе такава многознайка, дето ни гледа с вирнат нос, сякаш сме смет, дето разбива живота на един младеж? И не е туй най-лошото! Само да чуеш госпожа Низки! Не ми разправяй за жаби! Познавам аз жаба, като я видя, и тъкмо туй видях! Жаби! Трябва да са…

Тифани излезе от тялото си. Вече я биваше много в това, о, да. Понякога го практикуваше с животни, които по принцип доста трудно се заблуждаваха. Дори да пристъпиш към тях само духом, те пак се подплашваха и побягваха. Но хората? Хората се лъжеха лесно. Стига тялото ти да стои, където си го оставил, да мига с очи, да диша, да пази равновесие и да прави всичко останало, присъщо за телата, хората си мислеха, че си там, докато ти не си.

Ето че се приближи до пияната готвачка, която ту мърмореше, ту крещеше и непрекъснато се повтаряше, плюейки зловредните си идиотщини, жлъч и омраза заедно с пръски плюнка, които оставаха по брадичката ѝ.

Тифани усети вонята. Беше слаба, но се усещаше. Тя се зачуди дали ако се обърне, ще види две дупки в безоко лице? Не, нещата сигурно не бяха чак толкова зле. Може би той само си мисли за нея. Трябваше ли да бяга? Не. Можеше да се окаже, че бяга към, вместо от. Той би могъл да е навсякъде! Но тя поне можеше да се опита да спре тази злина.

Тифани по принцип се стараеше да не минава през хора. Това беше възможно, но макар че на теория беше безтелесна, като мисъл, на практика усещането беше като ходене през блато — лепкаво, неприятно и тъмно.

Тя заобиколи момичетата, които стояха като хипнотизирани. Когато си извън тялото си, времето изглежда тече по-бавно. Да, бутилката шери беше почти празна, а друга, съвсем празна, едва се виждаше зад чувал с картофи. Самата госпожа Баржа вонеше на нея. Тя открай време имаше слабост към чашчица шери, а вероятно и две. Това може би беше професионално заболяване сред готвачите, наред с тройните брадички. Но всичките онези скверни думи? Откъде идваха те? Дали не беше нещо, което винаги е искала да каже, или той ги беше сложил в устата ѝ?

Нищо лошо не съм направила, помисли си тя отново. Може би е добре да си го повтарям по-често. Но пък сглупих, а това също трябва да си го напомням.

Жената, все така хипнотизираща момичетата с брътвежа си, изглеждаше много грозна в бавния поток на почти спрялото време: лицето ѝ беше яростно червено и всеки път, когато отвореше уста, се разнасяше зловоние, а между мръсните ѝ зъби имаше заседнала храна. Тифани леко се отмести встрани. Възможно ли е да пъхне невидима ръка в глупавото ѝ тяло и да пробва дали не може да спре сърцето ѝ? Такова нещо не ѝ беше хрумвало досега. Факт е, естествено, че когато си извън тялото си, не можеш да си служиш с ръцете си, но може би е възможно да прекъснеш някаква малка нишка, някаква миниатюрна искрица? Дори такава грамаданска проклета дебелана като готвачката би могла да се срине с помощта на мъничък тласък, при който това глупаво червено лице ще потръпне, този вонящ дъх ще секне и тази скверна уста ще млъкне…

Първомислие, второмислие, третомислие и дори самото четвъртомислие, което се обаждаше много рядко, се наредиха в главата ѝ като планети, за да закрещят в хор: Това не сме ние! Внимавай какво си мислиш!

Тифани се върна толкова рязко в тялото си, че едва не падна назад, но Престън, който стоеше зад нея, я хвана.

Бързо! Спомни си, че госпожа Баржа изгуби съпруга си само преди седем месеца, каза си тя. Спомни си, че тя ти даваше бисквитки, като беше малка, и че се скара със снаха си и вече не вижда внучетата си. Спомни си го и ще видиш една клета стара жена, която е прекалила с шерито и се е наслушала на твърде много клюки — от онази отвратителна госпожица Смрика като за начало. Спомни си го, защото ако ѝ отвърнеш със зло, ще станеш точно каквато те иска той! Не го допускай отново в главата си!

Зад нея Престън изсумтя и се обади:

— Знам, че не е хубаво да се казва на дама, госпожице, ама се потиш като свиня!

Тифани, опитвайки се да събере разпръснатите си мисли, промърмори:

— Майка ми казва, че конете се потят, мъжете ги избива пот, а дамите само се оросяват…

— Вярно ли? — развесели се Престън. — Е, госпожице, оросяваш се като свиня!

Това предизвика изблик на кикот сред момичетата, съвсем разтърсени от брътвежите на готвачката. Е, всеки смях е по-добре от това, помисли Тифани и ѝ хрумна, че Престън вероятно се е сетил за същото.

Госпожа Баржа обаче беше успяла да стане на крака и размахваше заплашителен пръст към Тифани, само дето се клатеше толкова силно, че в зависимост от това накъде се килва, под заплаха попадаше ту Престън, ту едно от момичетата, ту табла със сирена.

— Няма да ме заблудиш ти, зловидна хубостнице — нареждаше тя. — Всички знаят, че си убила стария барон! Сестрата те е видяла! Как смееш да си показваш очите тук? Всички ни ще умориш рано или късно, ама аз няма да го търпя туй! Дано земята се продъни и те погълне! — Готвачката изсумтя и се килна назад. Последва тежко тупване, изскърцване и кратък писък, който секна, докато готвачката падаше в зимника.