В черно като полунощ

Глава 7 Песни в нощта

Когато Тифани и госпожа Пруст се добраха до източника на шума, улицата вече беше покрита с доста впечатляващ слой натрошено стъкло и немалко смутено изглеждащи мъже с ризници и онзи вид шлемове, от които можеш да ядеш супа в аварийни ситуации. Един от тях издигаше барикада. Неколцина други бяха видимо притеснени, че са от другата ѝ страна, особено като се има предвид, че дори в този момент някакъв изключително едър страж излетя от една от кръчмите, разположени почти по цялата улица. Табелката на нея съобщаваше, че това е „Кралската глава“, но както личеше, дори и тя си имаше главоболия.

Стражът излетя с все стъклото от остатъка от прозореца, а като се приземи на паважа, щитът му, от който предоволно можеше да се нахрани цяло семейство с всичките им приятели, се затъркаля по улицата със звучно дрънчене.

Тифани чу друг страж да вика:

— Хванаха сержанта!

Докато от двете посоки на улицата на бегом прииждаха още стражи, госпожа Пруст потупа Тифани по рамото и мило се обади:

— Я ми кажи пак за добрите им страни, а?

„Тук съм, за да открия едно момче и да му предам, че баща му е починал — напомни си Тифани, — не да измъквам фигъли от поредната каша!“

— Сърцата им са на място — отвърна тя.

— Не се и съмнявам — възкликна госпожа Пруст, която изглежда се забавляваше до немай-къде, — ама задниците им са върху купчина строшени стъкла. Охо, ето че идват подкрепления.

— Не ми се вярва да имат голям успех — каза Тифани и за своя изненада се оказа, че греши.

Стражите се строиха в шпалир от двете страни на входа на кръчмата. Тифани с доста взиране забеляза как по така оформения коридор целеустремено крачи дребна фигурка. Приличаше на Фигъл, но носеше… тя се облещи… да, носеше стражарски шлем, малко по-голям от солница, което беше направо невъобразимо. Законосъобразен Фигъл? Как е възможно това?

Възможно или не, той стигна до входа на кръчмата и извика:

— Ей вие, смарангесници, сите сте арестувани! Тъй, ето са как че стане: може по труднио начин ил по… — той млъкна за малко. — Не, другио не върви, туйто — завърши той. — Па я не знам да има трети! — И влетя през вратата.

Фигълите се бият непрекъснато. За тях това е едновременно хоби, упражнение и забавление.

Тифани беше чела в прочутата книга на професор Чинка за митологията как редица древни народи вярват, че загиналите герои отиват в нещо като гуляйджийница, където вовеки веков се бият, ядат и пият.

Лично според Тифани това към третия ден щеше да бъде голяма скука, но за фигълите си беше пълно щастие, макар че легендарните герои сигурно щяха да ги изхвърлят оттам още преди да е минала половината вечност, като преди това ги изтръскат хубаво, за да си върнат всичката посуда. Нак Мак Фигъл наистина бяха свирепи и страховити бойци, ако не се брои един дребен недостатък от тяхна гледна точка — а именно, че секунди след началото на битката ги обземаше непреодолима радост, при което имаха склонност да се нахвърлят едни върху други, върху близкостоящи дървета и при липса на друг противник — върху самите себе си.

Стражите, след като успяха да свестят сержанта си и да му намерят шлема, седнаха да чакат да утихне шумотевицата, но няма и минута-две, миниатюрният им колега излезе от порутената сграда, влачейки за крака Големио Ян, който си беше гигант сред фигълите, а понастоящем, както изглежда — дълбоко заспал. След като го хвърли на земята, полицаят отново влезе в кръчмата и се върна, понесъл на едното си рамо Сите О’Бери, а на другото — Ульо Гламав, очевидно изпаднали в безсъзнание.

Тифани се блещеше с отворена уста. Това не беше възможно! Фигълите винаги побеждаваха! Нищо не може да се опре на Фигъл! Те бяха неудържими! Но ето ги на: озаптени, и то от такъв дребосък, който приличаше на разполовена солница.

Когато привърши с фигълите, дребосъкът отново се втурна в кръчмата и излезе почти светкавично, понесъл жена с пуйкоподобна шия, която се опитваше да го удари с чадъра си — ялово начинание, понеже той я крепеше над главата си. След нея дойде ред на треперещ млад прислужник, стиснал с две ръце обемиста пътна чанта. Дребосъкът спретнато подреди жената до купчината фигъли и докато тя крещеше на стражите да го арестуват, се върна отново в кръчмата и излезе, балансирайки с три тежки куфара и две кутии за шапки. Тифани позна жената, но без никакво удоволствие. Беше дукесата — майка на Летиша и доста чудовищна особа. Роланд даваше ли си изобщо сметка в какво се забърква? Самата Летиша беше поносима, ако човек си пада по подобни лигли, но майка ѝ очевидно имаше толкова много синя кръв във вените, че нямаше как да не експлодира, и точно в момента изглеждаше така, сякаш това ще се случи сега. Колко подходящо фигълите да нахлуят точно в странноприемницата, където е отседнала старата чанта! Колко ли късмет може да има една вещица? И какво би казала дукесата за Роланд и неговата рисуваща акварели бъдеща жена, останали вътре без надзор?

Последният въпрос намери отговор в лицето на дребосъка, който измъкна и двамата отвътре, влачейки ги за прескъпите им одежди. Роланд носеше смокинг, малко възголемичък за него, а премяната на Летиша представляваше просто купчина префинени волани и воланчета върху други волани и воланчета — изобщо нещо, което според Тифани не ставаше за никого, от когото въобще има някаква полза. Ха.

Пристигаха все повече стражи, може би защото и преди си бяха имали вземане-даване с фигъли и имаха благоразумието да вървят, а не да тичат до местопрестъплението. Сред тях обаче се открояваше един към два метра на ръст, с рижава коса и толкова излъскана броня, че направо заслепяваше очите. Той се зае да вземе от собственика свидетелски показания, които в общи линии представляваха нескончаеми писъци, в смисъл че стражите не бивало да допускат да се случи този ужасен кошмар.

Тифани им обърна гръб и се озова лице в лице с Роланд.

— Ти? Тук? — успя да проговори той. Недалеч от него Летиша се заливаше в сълзи. Ха, типично за нея!

— Слушай, трябва да ти кажа нещо много…

— Подът пропадна — каза Роланд като насън, преди да е успяла да довърши. — Целият под направо пропадна!

— Слушай, налага се да ти… — започна тя отново, но този път майката на Летиша изведнъж се изтъпани пред нея.

— Знам те аз! Ти си му вещерското увлечение, нали? Не отричай! Как смееш да ни ходиш по петите!

— Как успяха да срутят пода? — запита Роланд, цял пребледнял. — Как успя да срутиш пода? Кажи ми!

И тогава дойде миризмата. Все едно я удари изневиделица с чук. В объркването и ужаса си тя усети още нещо: някакво зловоние, някаква смрад, някаква отврат в главата си, омразна и непрощаваща, купчина тор от чудовищни идеи и гнили мисли, от които изпита неистово желание да си извади мозъка и да го измие.

Това е той — човекът в черно без очи! И тази смрад! Даже клозет за болни невестулки не може да вони по-зле! Преди ми се стори ужасна, но беше цвете в сравнение с тази! Тя се озърна отчаяно, надявайки се на чудо да не види това, което търсеше.

Цивренето на Летиша се усилваше и се смесваше в ужасна дисхармония със стоновете и ругатните на фигълите, които започваха да идват на себе си.

Бъдещата тъща сграбчи Роланд за смокинга.

— Махни се от нея веднага! Тя е нищо, освен…

— Роланд, баща ти умря!

Всички притихнаха и Тифани изведнъж се озова прикована под десетки погледи.

О, боже, помисли си тя. Не биваше да става така!

— Съжалявам — смотолеви тя в обвинителната тишина. — Нищо не можах да сторя.

По лицето на Роланд плъзна червенина.

— Но нали се грижеше за него — промълви той, сякаш се мъчеше да реши главоблъсканица. — Защо не го запази жив?

— Единственото, което можех да направя, бе да отнема болката му. Толкова съжалявам, но това беше всичко по силите ми. Съжалявам.

— Но ти си вещица! Мислех, че те бива в тия работи, нали си вещица! Защо го остави да умре?

— Какво му е сторила мръсницата? Не ѝ вярвай! Тя е вещица! Не бива да живее!

Тифани не чу думите — те сякаш плъзнаха по ума ѝ като някакви голи охлюви, оставяйки слуз подире си. След време щеше да се чуди по колко ли други умове са пълзели, но сега усети как госпожа Пруст я сграбчва за ръката. Видя лицето на Роланд да се изкривява от гняв и си спомни крещящата фигура на пътя, безсенчеста в яркото пладне, ръсеща злословия като повръщня и насаждаща ѝ гадното чувство, че никога повече няма да може да бъде чиста.

Хората около нея се озъртаха с тревожен, преследван вид, като зайци, надушили лисица.

И тя го зърна. Едва видим, в края на тълпата.

Зърна и очите му, или по-скоро липсата на очи. Двете дупки се втренчиха в нея само за миг, преди мъжът да изчезне. А това, че не знаеше къде изчезна, беше още по-ужасяващо.

Тифани се обърна към госпожа Пруст.

— Какво е това!

Вещицата отвори уста да отвърне, но се разнесе гласът на високия страж:

— Извинете ме, благородни дами и господа, или всъщност благородници и дами и господа. Аз съм капитан Керът и тъй като съм дежурният отговорник тази вечер, съмнителното удоволствие да се оправим с този инцидент се пада на мен, така че… — той отвори тефтера си, измъкна молив и отправи насърчаваща усмивка. — Кой пръв ще ми помогне да разнищим тази малка загадка? Като начало много бих искал да знам какво прави банда Нак Мак Фигъл в моя град, освен че се съживява?

Блясъкът на бронята му бодеше очите. Освен това от него се излъчваше силна миризма на сапун, което беше достатъчно за Тифани.

Тя понечи да вдигне ръка, но госпожа Пруст я хвана и я задържа твърдо, като в менгеме. Което накара Тифани даже още по-твърдо да се отърси от госпожа Пруст и да каже с глас, по-твърд от менгемето:

— Аз, капитане.

— А вие сте…?

На път да се махна възможно най-скоро, отвърна наум Тифани, но на глас каза:

— Тифани Сболки, сър.

— За моминско парти ли сте се приготвили?

— Не — отвърна Тифани.

— Да! — бързо реагира госпожа Пруст. Капитанът наклони глава на една страна.

— Значи ще ходи само едната? Май няма да е много весело — отбеляза той с молива, застинал над страницата.

Това очевидно дойде твърде много на дукесата, която насочи към Тифани обвинителен пръст. Трепереше от ярост.

— Очевидно е като носа на лицето ви, стражнико! Тази… тази… тази вещица знаеше, че ще идваме в града да накупим бижута и подаръци, и очевидно, повтарям, очевидно е направила заговор с нейните дяволчета да ни ограбят!

— Нищо подобно! — извика Тифани. Капитанът вдигна ръка, сякаш дукесата е колона от превозни средства.

— Госпожице Сболки, действително ли подбудихте идването на фигълите в града?

— Е, да, но всъщност не беше нарочно. Беше импулсивно. Аз не възнамерявах да…

Капитанът отново вдигна ръка.

— Стига приказки, моля. — Той потри носа си. После въздъхна. — Госпожице Сболки, арестувам ви по подозрение за… ами, просто изпитвам подозрение. Освен това ми е добре известно, че е невъзможно да се задържат зад решетка фигъли, които не желаят да бъдат задържани. Ако са ваши приятели, както вярвам — той многозначително ги огледа, — значи няма да сторят нищо, което да ви донесе още неприятности и с малко късмет всички ние ще можем прилично да си поспим тази нощ. Колегата ми, капитан Ангуа, ще ви ескортира до участъка. Госпожо Пруст, бихте ли била така добра да ги придружите и да обясните на младата си приятелка кое как стои? — Капитан Ангуа пристъпи напред. Беше жена, красива, руса и… странна.

Капитан Керът се обърна към дукесата:

— Мадам, колегите ми с удоволствие ще ви ескортират до друг хотел или странноприемница по ваш избор. Виждам, че прислужникът ви държи доста тежко изглеждаща чанта. Дали в нея не са бижутата, за които споменахте? Ако е така, може ли да се уверим, че не са откраднати?

Нейно благородие явно не се зарадва много на това, но капитанът старателно пропусна да го забележи с присъщия за полицаите професионализъм да не виждат онова, което не желаят да видят. Освен това си даде вид, че бездруго не го интересува особено.

В крайна сметка Роланд отвори чантата и извади покупките за оглед. Опаковъчната хартия беше грижливо отстранена и под уличното осветление нещо заблестя толкова брилянтно, че сякаш не само отразяваше светлината, а я генерираше някъде в сърцевината на искрящите си скъпоценни камъни. Беше тиара. Няколко от стражите ахнаха. Роланд доби самодоволен вид. Летиша изглеждаше противно очарователна. Госпожа Пруст въздъхна. А Тифани… се върна в миналото само за миг. Но в този миг тя отново беше малко момиченце, прелистващо омачканата книжка с приказки, която сестрите ѝ до една бяха прелиствали безброй пъти преди нея.

Но тя беше видяла онова, което те не успяха. Беше прозряла истината. Книжката лъжеше. Е, добре де, не точно лъжеше, но казваше истини, които не щеш да знаеш, като например че само синеоките златокоски печелят сърцето на принца и искрящата корона. Това беше предопределено в света. Още по-зле — беше предопределено в цвета на косата ти. Червенокосите и брюнетките чат-пат получаваха по някоя второстепенна роля в приказния свят, но ако имаш блудкаво кафява коса, автоматично минаваш на заден фон като слугинче.

Или пък избираш да станеш вещица. Да! Няма какво да се даваш на приказката. Можеш да я промениш, и то не само за себе си, а и за други хора. Можеш да промениш приказката само с едно махване на ръката си.

Въпреки всичко тя въздъхна, защото обсипаният със скъпоценни камъни накит беше наистина прекрасен. Практичната вещерска част от нея все пак се обади: „Колко често ще я носиш, госпожичке? Веднъж на сто години? Толкова скъпо нещо през цялото време стои в трезор!“

— Значи няма кражба — щастливо заключи капитан Керът. — Е, това е добре, нали? Госпожице Сболки, предлагам да кажете на вашите малки приятелчета да ви последват кротко, става ли?

Тифани сведе очи към Нак Мак Фигъл, които стояха притихнали, като че в шок. Е, когато около трийсетина смъртоносни бойци се окажат напердашени от един миниатюрен дребосък, то, разбира се, си иска време да измъдриш оправдание, което да ти спаси репутацията.

Сите О’Бери я погледна с много нетипично за него изражение на срам.

— Прощавай, господжа. Прощавай, господжа — смънка той. — Просто се бехме бая олели с пиячката. Па да знайш, колко повеч се наливаш, толко повеч ти се сака да се наливаш, дорде не ти се подкосят краците, га се сещаш, дека си фиркан. Между другото, кво, да му се не види, е creme-de-menthe! С един такъв убавичък, зеленичък цвет, да ти кажем, сигур съм гаврътнал цела кофа от тая чудесия! Кат гледам, нема смисъл да ти думам, дека стррррашно съжалеваме? Ама да знайш, найдохме ти го безполезнио боклук.

Тифани изви очи към остатъците от „Кралската глава“. Под отблясъците от фенерите изглеждаше като някакъв скелет на сграда. Докато я гледаше, една голяма греда заскърца и падна извинително върху купчина потрошени мебели.

— Казах ви да го откриете. Но не и да го правите с взлом. — Тя скръсти ръце, а дребосъците се присвиха един в друг. Следващата фаза на женския гняв бе потрепването с краченце, от което обикновено избухваха в плач и си биеха главите в дърветата. Сега обаче се строиха чинно зад нея, госпожа Пруст и капитан Ангуа.

Капитанът кимна на госпожа Пруст:

— Убеден съм, можем да споделим мнението, че няма да са необходими белезници. Така ли е, дами?

— О, познавате ме, капитане — отвърна госпожа Пруст.

Капитан Ангуа присви очи.

— Да, но не знам нищо за малката ви приятелка. Бих искала вие да носите метлата, госпожо Пруст.

Тифани разбираше, че няма смисъл да спори, и покорно подаде метлата. Тръгнаха в тишина, ако не се брои приглушеното мърморене на Нак Мак Фигъл.

След известно време капитан Ангуа се обади:

— Времето не е подходящо за черни островърхи шапки, госпожо Пруст. Имаше още един случай, долу в равнините. В някаква забравена от бога дупка, в която хич да не стъпва човек. Пребили някаква старица за това, че имала книга със заклинания.

— Не!

Те се извърнаха към Тифани, а фигълите се сблъскаха в глезените ѝ.

Капитан Ангуа поклати глава.

— Съжалявам, госпожице, но е факт. Макар че се оказа, че била книга с клачианска поезия. Ама че заврънкулки! Предполагам, че на онези, на които им се ще да е така, наистина са им се видели като заклинания. Тя умря.

— Според мен е виновен Вестникът — изсумтя госпожа Пруст. — Ами така е, като пишат такива неща в него! Само пълнят с глупости главите на хората.

Ангуа сви рамене.

— Доколкото разбрах, хората, които са го сторили, не са си падали много по четенето.

— Вие трябва да спрете това! — възкликна Тифани.

— И как, госпожице? Ние сме Градската стража. Извън градските стени нямаме никакви реални правомощия. Там нейде си из горите има разни поселища, за които сигурно не сме и чували. Не знам откъде идва всичко това. Сякаш някаква лудост се сипе направо от въздуха. — Ангуа потри ръце. — В града, разбира се, няма вещици — продължи тя, — макар че има доста момински партита, нали, госпожо Пруст? — Тя намигна. Наистина намигна, Тифани беше сигурна в това, както и че на капитан Керът дукесата всъщност не му се понрави особено.

— Е, тогава истинските вещици скоро ще го спрат — обади се Тифани. — В планините със сигурност биха го сторили, госпожо Пруст.

— О, ама тук в града няма истински вещици. Нали чу капитана? — Госпожа Пруст впи очи в Тифани и прошепна през зъби: — Не бива да спорим пред хората. Изнервят се.

Спряха пред една голяма сграда със сини светлини от двете страни на вратата.

— Добре дошли в участъка, дами — обяви капитан Ангуа. — Е, госпожице Сболки, сега трябва да ви заключа в килия, но е чистичка — изобщо няма почти никакви мишки, и ако госпожа Пруст ви прави компания, да речем, че бих могла да се окажа малко разсеяна и да забравя ключа в ключалката, разбирате ли? Моля ви, не напускайте сградата, защото ще ви преследват. — Тя погледна Тифани право в очите и додаде: — А никой не бива да бъде преследван. Ужасно е човек да бъде преследван.

Тя ги поведе през сградата надолу до редица килии с изумително уютен вид и ги подкани с жест да влязат в една. Вратата се затвори с трясък зад нея и стъпките ѝ отекнаха обратно по каменния коридор.

Госпожа Пруст отиде до вратата и се пресегна през решетките. Дочу се подрънкване на метал и тя мушна обратно ръка, хванала ключа. Пъхна го от вътрешната страна на ключалката и го завъртя.

— Готово — заяви, — вече сме двойно защитени.

— Брех, кривунци! — изпъшка Сите О’Бери. — Глей ни само! Натръшкани у дранголнико!

— И то наново! — завайка се Ульо Гламав. — Ни знам как нявга че се погледнем у зъркелите.

Госпожа Пруст седна и се втренчи в Тифани.

— Добре, момичето ми, какво беше онова, дето го видяхме? Няма очи, както забелязах. Няма прозорци към душата. Няма душа, може би?

Тифани се почувства окаяно.

— Не знам! Той изникна на пътя. Фигълите минаха право през него! Сякаш е призрак. И вони. Усети ли го? И всички се настроиха срещу нас! Какво лошо сме им сторили?

— Не съм сигурна, че това чудо е „той“ — поклати глава госпожа Пруст. — Като нищо може да е „то“. Някакъв вид демон, предполагам… но не разбирам много от тях. Силата ми е дребната търговия. Не че тя не е малко демонична понякога.

— Но дори Роланд се нахвърли върху мен — възкликна Тифани. — А винаги сме били… приятели.

— Охоо — провлачи госпожа Пруст.

— Не ми охокай — сопна се Тифани. — Как смееш да ми охокаш! Аз поне не се опитвам да направя вещиците за посмешище!

Госпожа Пруст я зашлеви. Сякаш я удари с гумен молив.

— Ах, ти, груба, нахална сополанка! Аз се опитвам да запазя вещиците в безопасност!

Горе в сенките на тавана Ульо Гламав смушка Сите О’Бери:

— Нъл ни мож остаим некой да ни пердаши грамаданската вещеричка, а, Сите?

Сите О’Бери сложи пръст на устните си.

— Море, то с женските препирни си е сложноватичко, да знайш. Трай си и стой настрана, ако щеш да ми чуеш съвето на женен мъж. Намешиш ли се у препирня между две женски, на мига че ти скочат и двете. И ич ти не думам за скръстването на ръчици, чупенето на устенца и потропването на краченца. Че си го отнесеш направо с тежка тояга.

Вещиците впиха очи една в друга. Тифани почувства внезапно объркване, сякаш беше скочила от А до Я, без да минава през останалите букви от азбуката.

— Това току-що наистина ли се случи, момичето ми? — обади се госпожа Пруст.

— Да — остро отвърна Тифани. — И още боли.

— Защо го направихме? — поклати глава госпожа Пруст.

— Честно казано, хвана ме яд на теб — призна Тифани. — Само за миг. Но се уплаших. Просто исках да се отърва от теб. Ти беше толкова…

— Непоносима? — подсказа госпожа Пруст.

— Точно така!

— А — въздъхна госпожа Пруст, — недоволство. Обръща се към вещиците. Все са виновни вещиците. Как започва ли? Може би току-що открихме. — Грозното ѝ лице се обърна към Тифани. — Кога стана вещица, момичето ми?

— Струва ми се, че като бях на осем — смънка Тифани. И разказа на госпожа Пруст историята за госпожа Зъбата, вещицата в лешниковата гора.

Жената я изслуша внимателно и се отпусна на сламата.

— Знаем, че понякога се случва — промълви тя. — На всеки стотина години или там някъде изведнъж всички решават, че вещиците са зло. Никой не знае защо става така. Изглежда просто се случва. Напоследък правила ли си нещо, което би могло да привлече внимание? Някаква особено важна магия или нещо подобно?

Тифани се замисли и отвърна:

— Ами имаше едно роище. Но то не беше чак толкова лошо. А преди това се сблъсках с кралицата на феите, ама то стана преди векове. Вярно, беше си доста ужасно, обаче като цяло си мисля, че да я ударя с тиган по главата е най-доброто, което съм можела да сторя навремето. И, ами… май трябва да кажа и че преди няколко години целунах зимоковеца…

Госпожа Пруст я слушаше с отворена уста, а сега направо ахна:

— Ти ли си била?

— Да — отвърна Тифани.

— Сигурна ли си? — настоя госпожа Пруст.

— Да, аз бях.

— Как беше?

— Студено, а после мокро. Не исках да го правя. Съжалявам, ясно?

— Преди около две години ли? — запита госпожа Пруст. — Интересно. Проблемът май се зароди горе-долу тогава, да знаеш. Нищо особено сериозно — просто сякаш хората спряха да ни уважават. Ей така, като че от въздуха, тъй да се каже. Ето например онова хлапе с камъка тая сутрин. Ами че то никога не би посмяло да пробва това преди година! Навремето, като се разминавахме, хората винаги ми кимаха. А сега се мръщят. Или кръстосват пръсти против уроки, за всеки случай. И при другите е така. Как е там, където си ти?

— Ами не мога да кажа точно — замисли се Тифани. — Хората малко се стягат от мен, но по принцип си ме знаят отдавна. Вярно, че всичко е някак странно. Но аз си мислех, че това е нормално. Целунах зимоковеца и всички го знаят. Честно казано, още продължават да дъвчат случката. Ама то беше само една целувка!

— Е, хората тук са малко по-нагъстичко. А вещиците имат дълга памет. Имам предвид не отделните вещици, а че вещиците като цяло помнят много лоши времена. Такива, в които по островърхата шапка хората мятали камъни, ако не и по-зле. А като погледнеш назад във времето… То е нещо като болест — промълви госпожа Пруст. — Някак си витае из въздуха. Сякаш се разнася по вятъра от човек на човек. Злото отива там, където е добре дошло. И винаги се намира оправдание, нали, да се хвърли камък по грозна старица. Винаги е по-лесно да се обвини някой. А веднъж нарочена за вещица, направо не е за вярване в колко много неща може да се обвини някоя женица.

— Те убиха котката ѝ с камъни — промълви Тифани почти на себе си.

— И ето че сега се появява някакъв без душа, който те преследва. И вонята му кара дори вещиците да мразят вещици. Дали случайно не ти се ще да ме подпалиш, госпожице Тифани Сболки?

— Не, разбира се, че не!

— Или да ме размажеш на земята с купчина камъни?

— Какво говориш?

— Не става дума само за камъни — продължи госпожа Пруст. — Носят се приказки за вещици, изгаряни на клада, но мен ако питаш, едва ли някоя истинска вещица ще се остави да я горят на клада, освен ако не я изиграят по някакъв начин. Според мен са били просто клети стари жени. Пък и вещиците по принцип са твърде прогизнали и всичките тия клади сигурно са били жалка загуба на добра дървесина. Много е лесно обаче да бутнеш някоя старица на земята и да я захлупиш като сандвич с вратата на плевнята, а отгоре да я засипеш с камъни, докато спре да диша. От това цялата лошотия изчезва. Само дето не става така. Понеже идват нови беди, а има и други старици. А когато те свършат, винаги се намират и старци. И странници. И аутсайдери. А после в един момент идва и твоят ред. Тогава спира лудостта. Когато не остане кой да полудее. Знаеш ли, Тифани Сболки, аз усетих, когато ти целуна зимоковеца. Всеки с капчица магическа дарба го усети. — Тя поспря и очите ѝ се присвиха. Впи ги в Тифани. — Какво разбуди, Тифани Сболки? Що за ужасия отвори очи, дето ги няма? Какво ни докара, госпожице Сболки? Какво стори?

— Мислиш, че… — Тифани се поколеба, а после завърши: — че преследва мен?

Тя затвори очи, за да не вижда обвинителното лице, и си спомни деня, в който целуна зимоковеца. Беше обзета от ужас и сковаващ страх, но имаше и странно усещане за топлина в целия онзи свят от сняг и лед. А колкото до целувката, е, ами то беше съвсем лек допир, като копринена кърпичка, паднала върху килим. Докато не изля цялата жар на слънцето в устните на зимоковеца. Разтопи го, превърна го във вода. Мраз на огън. Огън на мраз. Открай време я биваше с огъня. Огънят беше неин приятел. И всъщност не унищожи зимата. Оттогава имаше и други зими, но не толкова лоши, никога толкова лоши. И не ставаше дума за милувки. Просто стори правилното нещо в правилния момент. Така трябва. Защо тя трябваше да го стори ли? Защото вината беше нейна. Защото не послуша госпожица Коварна и се впусна в танц, който не беше просто танц, а преплитането на сезоните, смяната на годишните времена.

И тя се запита с ужас: „Има ли край? Правиш някаква глупава грешка, а след това нещо друго, за да я поправиш, а когато я оправиш, нещо друго се обърква. Има ли изобщо край?“

Госпожа Пруст я гледаше като хипнотизирана.

— Само потанцувах — прошепна Тифани.

Госпожа Пруст сложи ръка на рамото ѝ.

— Драга моя, струва ми се, че ще трябва да потанцуваш отново. Може ли да ти предложа да направиш нещо много разумно в този момент, Тифани Сболки?

— Да — кимна Тифани.

— Чуй моя съвет. По принцип не давам безплатни съвети, но съм доста доволна, че хванах онзи хлапак, който ми чупеше прозорците. Така че съм предразположена към добро настроение. Има една дама, която съм убедена, че много ще иска да си поговори с теб. Тя живее в града, но е абсолютно неоткриваема, колкото и да се мъчиш да я откриеш. Тя обаче може да те открие за части от секундата и съветът ми е, когато го стори, да запомниш всяка нейна дума.

— А как да я открия? — попита Тифани.

— Изпаднала си в самосъжаление и не ме слушаш внимателно — скара ѝ се госпожа Пруст. — Тя ще те открие. Ще разбереш, когато го стори. О, да, не ще и дума. — Тя бръкна в джоба си и измъкна малка кръгла тенекиена кутийка. Като отвори капачето ѝ с черния си нокът, плъзна остра миризма. — Ще си смръкнеш ли? — Поднесе кутийката на Тифани. — Гаден навик, разбира се, но прочиства синусите и ми помага да мисля. — Тя взе щипка от кафеникавата пудра, сложи я на опакото на ръката си и я смръкна със звук като от дудук, надут от обратната страна. Закашля се, примига няколко пъти и сподели: — Кафявите цивки, естествено, не се нравят всекиму, но по мое мнение допринасят за отвратния вещерски вид. Както и да е, надявам се скоро да ни донесат вечеря.

— Храна ли ще ни дадат? — учуди се Тифани.

— Ами да, те са свестни типове, макар че виното, мене ако питаш, беше малко вкиснато последния път — обясни госпожица Пруст.

— Но ние сме в затвор!

— Не, драга моя, ние сме в полицейски участък. И макар че никой не го обявява на глас, ние сме заключени тук за наша собствена защита. Видиш ли, всички останали са заключени отвън. При все че понякога се държат тъпо, полицаите не са тъпи. Те знаят, че хората имат нужда от вещици, от някой неуниформен, който разбира разликата между доброто и лошото и кога доброто е лошо, а лошото — добро. Светът има нужда от хора, които вървят по ръба. Има нужда от хора, които могат да се справят с малките гафове и неудобства. С всички онези дребни проблемчета. Все пак почти всички сме хора. Почти през цялото време. И почти всяко пълнолуние капитан Ангуа идва при мен за цяр за отекли лапи.

Тя отново извади кутийката.

След малко Тифани се обади:

— От отекли лапи страдат кучетата.

— И върколаците — додаде госпожа Пруст.

— О, усетих аз, че има нещо странно в нея.

— Тя обаче се владее, шапка ѝ свалям. Живее с капитан Керът и не хапе никого… макар че, сега като се замисля, вероятно хапе капитан Керът, ама по-добре да забравим тая работа, сигурна съм, че си съгласна с мен. Понякога законното и редното не е едно и също нещо. И понякога си трябва вещица, за да открие разликата. А понякога и ченге, ако е ченге на място. Умните хора го знаят това. Глупавите — не. Проблемът е там, че глупавите хора могат да бъдат мнооого умни. И между другото, госпожичке, необузданите ти приятелчета избягаха.

— Да — каза Тифани, — знам.

— Що за срамота, при положение че обещаха на стражата предано да не се отделят от теб. — На госпожа Пруст очевидно ѝ се нравеше да поддържа репутация на гаднярка.

Тифани прочисти гърло.

— Е — поде тя, — предполагам, че Сите О’Бери би ти обяснил, че има моменти, в които обещанията трябва да се спазват, и такива, когато трябва да се нарушават, и си трябва Фигъл да открие разликата.

Госпожа Пруст се ухили до ушите.

— Направо можеш да минеш за градска, госпожице Тифани Сболки.

Ако ви трябва охрана за нещо, което няма нужда от охрана, вероятно защото никой с всичкия си не би желал да го открадне, ефрейтор Нобс от Градската стража е вашият човек — поради липса на по-добро описание и липса на твърди биологични доказателства за обратното. Ето че сега той стоеше сред мрачните и проскърцващи руини на „Кралската глава“, пъхнал в уста ужасна цигара, свита от всички вонящи цигарени фасове в нова хартийка, и смучеше с все сила чудовищния резултат, докато се появи нещо като дим.

Той така и не забеляза ръката, която повдигна шлема му, почти не усети изкусния удар по главата и със сигурност не почувства загрубелите пръсти, които поставиха шлема отново на главата му и наместиха отпуснатото му тяло на земята.

— Бива — рече Сите О’Бери с дрезгав шепот, оглеждайки почернелите греди. — Тъй, немаме бол време, ясно, тъй че…

— Бре, бре, знаех си я, дека че ви сгащя па туканка, мъненки смарангесници, стига да чекам доволно дълго — обади се глас в тъмното. — Баш как псе се връща към повръщнята си и тъпак към тъпнята си, тъй и злодеят се връща на местото на злодейството си.

Стражът, известен като Лудичкия Артър, запали клечка кибрит, което за фигъл си беше направо отлична факла. Нещо с размер на щит като за фигъл и значка като за полицай от човешката раса издрънча на пода пред него.

— Ей туй, тъпунгери ситни, иде да рече, дека не съм на дежурство, ясно? Полицай ли си, требва да носиш значка, нъл тъй? Саках сал да видим оти вие, вагабонтини, плямпате как си требе, кат мен, оти я не съм фигъл, да ви е ясно.

Фигълите извиха очи към Сите О’Бери, който сви рамене и попита:

— Епа за къв се имаш тогаз, бре, гяволе?

Лудичкия Артър прокара пръсти през косата си, от която не изпадна нищо.

— Я си знам от мама и тате, дека съм гном, кат них…

Той млъкна, понеже фигълите взеха да дюдюкат и да се превиват от смях, а това обикновено се провлачва.

Лудичкия Артър ги погледа известно време, преди да кресне:

— Ич не е смешно!

— Оти се не чуеш, бре? — изхриптя Сите О’Бери, бършейки очи. — Епа баш на фигълски си плямпаш, не ще и дума! Не ти ли е рекла мама ти? Ний, фигълите, още с пръкването си знайм да плямпаме! Кривунци! Оно си е баш как псето си знае да джавка! Ич не ми думай, дека си гном! Море, па ти и елф че се изкараш подире!

Лудичкия Артър заби поглед в обущата си.

— Тате ми напраи тия обуща — промълви той. — Сърце не ми даде да му река, дека не понасям обуща на краците си. Целата рода открай време праи и кърпи обуща, да знайш, а па мене ич не ме биваше с калъпа. Един ден старците у племето ме привикаха и ми рекоха, дека съм подфърлено лапе. Местели се у нов бивак, га ме нашли — мъненко сукалче, дека се деряло с цело гърло на пътьо току до некакъв ястреб. Бил съм го удушил, га ме грабнал от люлката. Сигур е щел да си ме носи у дома да си храни дечурлигата. И тъй, дъртите гномове сбраха шапки и измъдриха, що макар и да им било драго да съм с тех, най-малко оти кат нищо прегризвам лисичи гръклян и сичко там, май дошло време да ида у големио свет и да си найда моя народ.

— Е, момко, вече го найде — обяви Сите О’Бери, като го шляпна по гърба. — Харно си сторил, дека си се повел по акъло на ония дърти обущари. Онуй си е било мъдрост, дека са ти го рекли, дума да нема.

Той се поколеба за миг, но продължи:

— Ама е мъненко кофти, дека си — немой се докача — полицай. — Той поотскочи назад, просто за всеки случай.

— Тъй на — потвърди Лудичкия Артър със задоволство. — Апа вий сте пасмина крадливи долни пияндури и обесници, дека ич не тачат законо!

Фигълите закимаха щастливо, макар че Сите О’Бери каза:

— Че имаш ли нещо напреки да доснадиш и люти побойници, а? Нечем да ни подценяват.

— Ами краденето на охлюви, Сите? — додаде щастливо Ульо Гламав.

— Епаа — провлачи Сите О’Бери — то си е йощ у ранен етап на развитие, тъй да се каже.

— Немате ли добри страни? — отчаяно запита Лудичкия Артър.

Сите О’Бери го изгледа озадачено.

— Епа ний си ги имаме тия за добри страни, ама кат толкоз придиряш, нивга не грабим сиромасите, сърцата ни са от злато… комай най-вече чуждо злато, и верно сме измъдрили препържената бялка. Туй требва да се брои за нещо.

— Що за добра страна е па туй? — възкликна Артър.

— Епа как, спестили сме на некой друг завалия мъките да се сети. Туй си е, дека се вика, вкусова експлозия. Тъпчеш си плювалнико, пробваш едно гълточе и ей ти на — експлозия.

Противно на себе си, Лудичкия Артър се захили.

— Абе вие срам немате ли, бре?

Сите О’Бери му се ухили в отговор.

— Епа ни съм сигурен — отвърна, — ама и да имаме, сигур сме го краднали отнекъде.

— Ами онуй клето грамаданско девойченце, дека е оключено у мазата на участъко? — запита Лудичкия Артър.

— А-а, она че се опраи до заранта — отвърна Сите О’Бери толкова отвисоко, колкото е възможно за педя човек. — Она е вещуря с грамадански заложби.

— Тъй ли? Епа вие, смарангесници дребни, разтурихте целата кръчма до основи! Как некой изобщо мож се опраи с тая каша?

Този път Сите О’Бери го изгледа по-дълго и по-умислено, преди да отвърне:

— Глей са, госин Полицай, ти явно си фигъл и ченге. Е, кво да се праи, такъв е живото. Ама големио въпрос за двамца ви е: дъл не си шмугльо и порта?

В участъка дойдоха новите дежурни. Един приближи и свенливо подаде на госпожа Пруст доста голяма порция студено месо с туршия и бутилка вино с две чаши. След притеснен поглед към Тифани стражът прошепна нещо на госпожа Пруст, а тя обиграно извади някакво пакетче от джоба си и го мушна в шепата му. После се върна и отново си седна на сламата.

— О, както виждам, е бил тъй любезен да отвори бутилката и да остави виното да подиша малко — каза тя и като видя изражението на Тифани додаде: — Младши страж Хопкинс има малък проблем, за който предпочита майка му да не научи, а аз правя доста ефикасно мазило. Не му вземам пари, разбира се. Едната ръка мие другата. Макар че в случая с младия Хопкинс се надявам първо да я изтърка.

Тифани не беше опитвала вино досега. У дома се пиеше по малка бира или чашка шира, в която имаше алкохол, колкото да убие гадните невидими миниатюрни хапещи гадинки и най-много да те накара да се чувстваш малко глупаво.

— Е — призна тя, — никога не съм си мислила, че в затвора ще е така!

— Затвор ли? Нали ти казах вече, миличка, това не е затвор! Ако искаш да знаеш какво е затвор, иди в Мъчилището! Онова там вече си е пандиз! Тук поне стражата не ти плюе в копанката — поне докато гледаш, де — и определено никога в моята, в това можеш да си сигурна. Мъчилището е гадно място. На онези там им се нрави мисълта, че всеки, попаднал при тях веднъж, ще се замисли дважди и трижди, преди да направи нещо, което да го вкара отново там. Е, напоследък са въвели някакъв ред и не всеки влязъл излиза в дървен сандък, но стените все още пищят безмълвно на онези, които имат уши. Аз ги чувам. — Тя рязко отвори капачето на кутийката си с енфие. — А още по-лошо от писъците е чуруликането на канарчетата от крило Д, където заключват онези, които не смеят да обесят. Пъхат всеки в отделна тясна килийка и му дават по едно канарче за компания. — В този момент госпожа Пруст смръкна от енфието си такова количество и с такава скорост, че Тифани се зачуди как не излезе през ушите ѝ.

Капачето на кутийката се затвори отривисто.

— Онези мъже, държа да отбележа, не са обикновени убийци — о, не, те убиват хора за хоби или заради бог, или просто да се намират на работа, или защото денят не им е потръгнал добре. Правили са и още по-ужасни неща от убийство, но винаги свършват с убийство. Гледам, че не докосваш месото си? Е, добре, щом като си съвсем сигурна… — Госпожа Пруст поспря, набола голямо парче силно осолена мръвка на ножа си, и продължи: — Странно обаче, тези изверги се грижат за канарчетата си и плачат, като някое умре. Пазачите разправят, че всичко било преструвка, но не им вярвам — направо тръпки ги побиват. Навремето вършех разни услуги на пазачите и често гледах онези грамадни тежки врати и слушах чуруликането на птичките, като се чудех какво определя разликата между добрия човек и онзи, който е толкова лош, че нито един палач в града — нито дори баща ми, който можеше да измъкне някой от килията и да го умъртви за седем и четвъртинка секунди — не би посмял да нахлузи въже през врата му, за да не би да избяга от огньовете на ада и да се върне за отмъщение. — Госпожа Пруст млъкна и потръпна, сякаш отърсваше спомените от себе си. — Това е животът в големия град, момичето ми. Не е обсипан с уханни цветчета, както в провинцията.

На Тифани не ѝ стана особено приятно, че отново я наричат момиче, но това не беше най-лошото.

— Уханни цветчета ли? — обиди се тя. — Хич не бяха уханни цветчета онзи ден, когато трябваше да сваля от бесилото един обесник. — И се наложи да разкаже на госпожа Пруст цялата история за господин Низки и Ембър. И за букетчето коприва.

— И баща ти ти каза за побоите, а? — изкоментира госпожа Пруст. — Рано или късно всичко се свежда до душата.

Яденето беше вкусно, а виното — смайващо силно. Пък и сламата беше доста по-чиста, отколкото би очаквал човек. Денят беше дълъг, и то след редица дълги дни.

— Моля те, може ли да поспим? — смънка Тифани. — Баща ми все казваше, че всичко ще изглежда по-добре на сутринта.

Последва мълчание.

— Като се замисля — обади се госпожа Пруст, — май ще се окаже, че баща ти бърка.

Тифани се остави да я погълнат мъглите на умората. Сънува канарчета, пеещи в мрака. И може би ѝ се присъни, но сякаш се събуди за миг и видя сянката на старица, вторачена в нея. Със сигурност не беше госпожа Пруст, която хъркаше ужасно. Силуетът беше там само за миг, а после изчезна. Тифани си спомни: светът е пълен с поличби. Просто избираш онези, които си искаш.