В черно като полунощ

Глава 15 Сянка и шепот

Венчавката като цяло, поне по мнението на Тифани, мина доста добре. Пастор Крах, давайки си сметка за необичайно големия брой вещици сред присъстващите, сведе религиозната част до минимум. Поруменялата булка мина през залата и както забеляза Тифани, се изчерви още по-силно, когато зърна Леля Ог, която насърчително ѝ вдигна палци. После хвърляха ориз, а след това, разбира се, щателно го събраха, защото е престъпление да отива на вятъра добра храна.

Последваха масови приветствия и размяна на поздравления, при които за изненада на немалко присъстващи дукесата направо сияеше и щастливо бъбреше даже с прислугата, като изглежда намираше по някоя мила и окуражаваща дума за всеки. Само Тифани знаеше защо от време на време дукесата хвърля смутен поглед към госпожа Пруст.

Тифани тайно се измъкна и тръгна към кралския кър да помогне на Престън, който копаеше дълбок ров, за да не може никое рало да открие овъглените останки в него. Накрая изтъркаха ръцете си яростно с луга, защото предпазните мерки никога не са излишни. Право казано, не беше много романтично.

— Според теб ще се върне ли някога? — попита Престън, когато се облегнаха на лопатите.

Тифани кимна.

— Поне Лукавеца. Злото винаги е добре дошло някъде.

— Какво ще правиш сега, когато го няма?

— О, ами знаеш, все вълнуващи неща. Винаги има по някой крак за превързване или нос за издухване. Работата никога не свършва.

— Не звучи много вълнуващо.

— Е, сигурно е така — сви рамене Тифани, — но в сравнение с вчерашните преживявания тези изведнъж ми се струват много приятни. — Те се отправиха към замъка, където сватбената закуска сега се сервираше за обяд. — Ти си много находчиво момче — призна Тифани — и аз съм ти много благодарна за помощта.

Престън кимна с усмивка.

— Признателно благодаря за което, госпожице, наистина, но имам само една малка… как да го кажа… поправка. Ти в крайна сметка си горе-долу на шестнадесет, а аз съм на седемнадесет, тъй че да ме наричаш „момче“… отдавам го на свежия и младежки характер, но съм по-голям от теб, моето момиче.

След известно мълчание Тифани подозрително се обади:

— А ти откъде знаеш на колко години съм?

— Поразпитах — отвърна Престън с присъщата си широка усмивка.

— Защо?

Тифани не получи отговор, понеже в този момент сержантът се изстреля от портала, ръсейки конфета от шлема си.

— А, ето къде си била, госпожице! Баронът те търси, че и баронесата. — Той поспря, ухили се и додаде: — Хубаво е отново да си имаме такива. — Погледът му попадна на Престън и сержантът се намръщи. — Пак ли се мотаеш, младши редник Престън?

Престън спретнато отдаде чест.

— Тъй вярно, сержант, допускането ви съвършено точно изразява абсолютната истина.

В отговор Престън, както винаги, получи озадачено опулване от сержанта, последвано от неодобрително изсумтяване, което означаваше: „Някой ден ще схвана какво ми казваш, момко, и тогава ще закъсаш“.

Сватбите доста приличат на погребенията по това, че — освен главните действащи лица — когато приключат, хората никога не са особено уверени какво следва да правят, поради което проверяват дали не е останало някакво вино. Летиша обаче цялата сияеше, което е задължително за булките, а леко разрошената ѝ прическа умело се прикриваше от ослепително искрящата тиара. Роланд пък беше успял да се изтърка доста добре и миризмата на прасета се усещаше само от съвсем близко разстояние.

— За снощи… — смутено започна той, — ъ-ъ, онова там се случи, нали? Искам да кажа, спомням си свинарника и че тичахме, но… — Гласът му заглъхна.

Тифани отправи поглед към Летиша, която беззвучно произнесе: „Спомням си всичко!“

Да, тя несъмнено е вещица, помисли си Тифани. Е, ще стане интересно.

Роланд се прокашля. Тифани му се усмихна.

— Уважаема госпожице Сболки — произнесе той и Тифани за пръв път му прости сухарския тон, — признавам, че съм допуснал осъдителна грешка по отношение на твоята препочтена личност. — Той спря, за да прочисти отново гърло, а Тифани си каза: „Искрено се надявам Летиша да успее да отмие тоя спек от него“. — Поради това говорих с младия Престън, който по своя непринуден маниер проведе разговор с момичетата от кухнята и откри къде е отишла медицинската сестра. Похарчила е част от парите, но повечето от тях са тук и радвам се да го кажа, са твои.

В този момент някой сръга Тифани. Беше Престън, който прошепна:

— Открихме и това.

Тя сведе очи към износената кожена папка, която пъхна в ръцете ѝ. Кимна му с благодарност и се обърна към Роланд.

— Баща ти искаше да ти даде това. За теб може би е по-ценно от всички тези пари. Съветвам те да го отвориш насаме.

Роланд повъртя папката в ръце.

— Какво има вътре?

— Просто един спомен — отвърна Тифани. — Просто спомен.

Сержантът пристъпи напред и сложи на масата тежка кожена кесия, която издрънча сред чашите и цветята. Гостите ахнаха.

Посестримите ми вещици ме наблюдават като ястреби, помисли си Тифани, както и на практика всички, които познавам и които ме познават. Трябва да го направя както трябва. И трябва да го направя така, че всички да го запомнят.

— Мисля, че е редно да я задържите, сър — каза тя. Роланд изглежда си отдъхна, но Тифани продължи: — Имам обаче няколко дребни молби от името на някои хора.

Летиша сръга съпруга си в ребрата и той разпери ръце:

— Днес се женя! Как бих могъл да откажа?

— Младата Ембър Низки има нужда от зестра, която между другото би позволила на нейния възлюбен да си плати обучението при майстор. Може и да не ви е известно, но именно той е ушил роклята, която в момента краси твоята прелестна невеста. Някой виждал ли е по-фино нещо?

Това предизвика взрив от аплодисменти наред с подсвирквания от приятелчетата на Роланд, които взеха да подвикват неща от сорта на: „Кое точно? Невестата или роклята?“ Когато шумът поутихнаха. Тифани продължи:

— Освен това, сър, с твое позволение, бих искала всяко момче или момиче от Кредище да може да се обръща към теб с подобна молба, на която да се отзовеш. Вярвам, ще се съгласиш, че моля за доста по-малко, отколкото връщам.

— Тифани, смятам, че си права — каза Роланд. — Но предполагам, че това не е всичко?

— Колко добре ме познаваш — кимна Тифани. Роланд се изчерви, макар и само за миг. — Искам училище, сър. Искам училище тук, в Кредище. Мисля си за това от доста време. Всъщност много по-отпреди да се сетя какво точно искам. В Домашния чифлик има стара плевня, която в момента не се използва. Мисля, че би могла да се поспретне за седмица-две.

— Е, но все пак странстващите учители наминават през няколко месеца — отбеляза баронът.

— Да, сър, знам, и от тях няма полза, сър. Те преподават факти, а не разбиране. Все едно да разправяш на хората за гората, като им показваш трион. Искам истинско училище, в което да се преподава четмо и писмо, и най-вече мислене, сър, така че хората да могат да открият онова, в което ги бива. Защото хората, когато вършат това, което им иде отвътре, винаги са ценни за страната си, а често изобщо не откриват призванието си, преди да е станало твърде късно. — Тя нарочно отклони очи от сержанта, но думите ѝ предизвикаха из залата шумтеж, за наслада на ушите ѝ. Тя го потуши с: — Напоследък имаше моменти, в които искрено ми се щеше да мога да променя миналото. Е, не мога. Но мога да променя настоящето, така че когато стане минало, да бъде достойно. Бих искала момчетата да узнаят повече за момичетата, а момичетата — за момчетата. Учението е това, което ще им помогне да разберат кои са, какви са, къде са и какво искат, в какво ги бива и какво още могат да постигнат, и… ами всичко. То ще им помогне да намерят своето място. Аз открих своето място и бих искала всички да намерят техните. И ще позволите ли да предложа Престън за учител? Той знае горе-долу всичко, което има за знаене, тъй да се каже.

Престън се поклони ниско, описвайки дъга с шлема си, което предизвика смях. Тифани продължи:

— А годишното му възнаграждение за учителската работа ще бъде… да, достатъчно, за да си купи буквичките след името, така че да е истински доктор. Вещиците не могат да свършат всичко и няма да ни дойде зле един доктор в околията.

Всичко това бе посрещнато с бурни овации, както обикновено се случва, когато хората загреят, че има вероятност да получат нещо, за което няма да плащат. Когато утихнаха, Роланд погледна сержанта в очите и запита:

— Смяташ ли, че можете да се справите без военната самоотверженост на Престън, сержант?

Отново избухна смях. Това е добре, помисли си Тифани. Смехът помага да улегнат мислите.

Сержант Браян се помъчи да изглежда сериозен, но усмивката прозираше на лицето му.

— Определено ще бъде загуба, сър, но мисля, че бихме могли да я преживеем. Да, смятам, че няма да сбъркам, сър, като кажа, че напускането на младши редник Престън ще повиши общата боеспособност на отряда, сър.

Думите му предизвикаха още овации от хората, които не бяха схванали същността им, и смях от онези, които бяха.

Баронът плесна с ръце.

— Е, значи, госпожице Сболки, изглежда получи всичко, което поиска.

— Всъщност, сър, не съм свършила още с искането. Има още едно нещо, но то няма да струва нищо, така че не се тревожи. — Тифани пое дълбоко дъх и се опита да изглежда по-висока. — Искам да обещаеш на народа, известен като Нак Мак Фигъл, че цялата баирчина над Домашния чифлик ще бъде завинаги тяхна по закон и по право. За целта може да се изготви надлежен акт. Не се притеснявай за заплащането — познавам един жабок, който ще го изготви за шепа бръмбари. В този акт ще пише, че фигълите от своя страна ще осигуряват безпрепятствен достъп до баирите на всички овчари и овце, но без — и това е важно — остри метални сечива, с изключение на ножове. Всичко това няма да ти струва нищо, милорд бароне, но на вас и на вашите наследници — а аз се надявам, че възнамерявате да имате наследници… — тук се наложи Тифани да поспре заради взрива от смях, в който Леля Ог имаше дейно участие. — … мисля, това ще осигури дружба вовеки веков. Печелиш всичко, губиш нищо.

За негова чест Роланд почти без никакво колебание отвърна:

— За мен ще бъде чест да дам на Нак Мак Фигъл акт за тяхната земя и съжалявам, не, моля да бъда извинен за всякакви недоразумения между нас. Както казваш, те заслужават земята си по право и по закон.

Тифани остана впечатлена от кратката реч. Изказът беше леко спечен, но в него беше вложена душа, пък и леко спечен изказ устройваше идеално фигълите. За нейна радост сред гредите на високия таван на залата в замъка се разнесе шумтеж. А баронът, който сега бе придобил доста по-баронски вид, продължи:

— Единственото, което бих искал сега, е да мога да им го кажа лично.

А от тъмнината отгоре изригна мощен вик:

Вятърът беше сребрист и студен. Тифани отвори очи, а викът на фигълите, който още звънтеше в ушите ѝ, се замени с шумоленето на сухите треви под вятъра. Тя опита да се изправи, но не успя. Глас зад нея каза:

— Моля те, не мърдай, това е много трудно.

Тифани пробва да завърти глава.

— Ескарина?

— Да. Тук има един човек, който иска да говори с теб. Вече може да станеш, балансирах обтегачите. Не задавай въпроси, понеже няма да разбереш отговорите. Отново си в странстващото настояще. Скачаш от време на време, тъй да се каже. Ще ви оставя да си побъбрите… боя се обаче, че нямате много време в дадения момент. Аз трябва да защитя сина си…

— Нима имаш… — Тифани млъкна, защото пред нея се появи смътна фигура, която се превърна във вещица — класическа вещица, с черната рокля, черните обувки (доста прилични, отбеляза Тифани) и, разбира се, островърхата шапка. Имаше и колие. Със златен заек.

Самата жена беше стара, но възрастта ѝ бе трудно определима. Стоеше гордо изправена като Баба Вихронрав, но подобно на Леля Ог някак излъчваше усещането, че не взема насериозно старостта или тем подобни работи.

Тифани обаче се съсредоточи върху колието. Хората носеха накити, за да демонстрират нещо. Винаги имаше някакво послание, ако се замисли човек.

— Добре, де, добре — въздъхна тя. — Имам само един въпрос: не съм тук, за да те погребвам, нали?

— Бога ми, бърза си — каза жената. — Моментално изобрети забележително интересна история и на мига допусна коя съм. — Тя се засмя. Гласът бе по-млад от лицето ѝ. — Не, Тифани. Колкото и интригуващо зловещо да е предположението ти, отговорът е не. Помня как Баба Вихронрав казваше, че светът в крайна сметка е изтъкан от приказки, а Тифани Сболки много я бива в завършеците.

— Мен ли?

— О, да. Класическият завършек на една романтична история е сватба или наследство, а ти успя дори да ги съчетаеш. Браво на теб.

— Ти си аз, нали? — присви очи Тифани. — За това значи се отнасяше „трябва да си помогнеш сама“, нали?

По-старата Тифани се усмихна и по-младата не можа да не забележи, че усмивката ѝ беше много приятна.

— Всъщност се намесих съвсем малко. Като например да се погрижа вятърът наистина да духа силно снощи… макар че, доколкото си спомням, група дребосъци внесоха собствения си вълнуващ принос в начинанието. Не съм сигурна в спомените си. Това е то да пътуваш във времето.

— Можеш да пътуваш във времето?

— С малко помощ от приятелката ни Ескарина. И то само като сянка и шепот. Донякъде е като онзи номер с „няма ме тук“, което бях… което бяхме… Трябва да убедиш времето да не те забелязва.

— А за какво искаше да говориш с мен? — запита Тифани.

— Ами… вбесяващият отговор е, че помня, че исках — призна старата Тифани. — Съжалявам, отново това пътуване във времето. Но си мисля, че исках да ти кажа, че всичко се нарежда, повече или по-малко. Всичко си идва на мястото. Ти направи първата крачка.

— И втора крачка ли има? — притесни се Тифани.

— Не, има друга първа крачка. Всяка крачка е първа, ако е в правилната посока.

— Ама чакай малко — обърка се Тифани. — Аз няма ли да бъда теб някога? И да говоря със себе си, както сега?

— Да, но тогава няма да си съвсем ти. Много съжалявам, но се налага да обяснявам пътуването във времето с думи, които не могат да го опишат. Накратко, Тифани, според теорията на разтегливостта в протежението от време някъде в пространството всеки път една възрастна Тифани ще говори с младата Тифани, като най-удивителното е, че всеки път, когато става това, те ще са малко по-различни. Когато се срещнеш с по-младото си аз, ти ще му кажеш онова, което в онзи момент смяташ, че трябва да знае.

— Но аз в този момент имам въпрос — настоя Тифани. — И искам да знам отговора.

— Добре, питай бързо тогава — кимна възрастната Тифани. — Тези обтегачи или каквото там Ескарина използва да закрепи цялата чудесия, не ни осигуряват много време.

— Ъ-ъ — позапъна се Тифани, — може ли само да ми кажеш дали някога се…?

Старата Тифани изчезна в нищото с усмивка, но Тифани долови една дума. Звучеше като „Вслушай.“

И ето че отново се оказа в залата, сякаш изобщо не беше мръдвала оттам. Хората надаваха радостни възгласи, а фигълите май бяха навсякъде. И Престън стоеше до нея. Обля я топла вълна, сякаш изведнъж се беше разтопил айсберг. Когато успя да се съвземе и спря да се пита какво беше станало току-що, тоест какво всъщност беше станало, Тифани се огледа за останалите вещици и ги видя да говорят помежду си като арбитри, сумиращи резултата.

Обсъждането явно приключи и те се отправиха целенасочено към нея начело с Баба Вихронрав. Когато наближиха, сведоха глави и вдигнаха шапки, което е знак на уважение във вещерските кръгове.

Баба Вихронрав я изгледа строго.

— Като гледам, си се изгорила по ръката.

Тифани сведе очи.

— Не съм забелязала — прошепна. — Бабо, може ли да те попитам нещо? Щяхте ли да ме убиете?

Видя как израженията на останалите вещици се сменят. Баба Вихронрав се огледа и малко помълча.

— Нека да кажем, млада госпожице, че щяхме да се постараем да не стигнем дотам. Но като цяло, Тифани, според нас се справи като истинска жена. Мястото на вещиците е в центъра на нещата. Е, като гледаме околовръст, ти си толкова в центъра, че тая околия се върти около теб. Сама си си господарка и ще е жалко, ако не вземеш някой да чиракува при теб. Оставяме тази околия в най-добрите ръце.

Вещиците заръкопляскаха, а към тях се присъединиха и някои от останалите гости, макар че не разбраха какво означават тези няколко изречения. Разбираха обаче, че това са възрастни, опитни, важни и страховити вещици. Които отдаваха уважение на Тифани Сболки, една от тях си, тяхната вещица.

И тя беше много важна вещица, така че и Кредище значи беше много важно място. Те, разбира се, това си го знаеха, но беше приятно да получат признание. Поизпъчиха се, изпълнени с гордост.

Госпожа Пруст отново свали шапка и каза:

— Заповядай отново в града, госпожице Сболки. Струва ми се, че мога да ти гарантирам трийсет процента отстъпка от всички льольовски артикули, освен нетрайните стоки и консумативите, което си е чудесна оферта.

Групата вещици надигнаха шапки в синхрон и се оттеглиха сред тълпата.

— Всичко това преди малко си беше разпореждане с живота на хората — обади се Престън зад гърба ѝ, а когато тя се извъртя, той се отдръпна със смях и додаде: — Което обаче го урежда. Ти си вещицата, Тифани. Ти си вещицата!

И хората вдигнаха тост, след което имаше още ядене и пиене, и танци, и смях, и сприятеляване, и умора, а към полунощ Тифани Сболки литна на метлата си високо над варовитите хълмове, вперила очи ту нагоре към вселената, ту надолу към парченцето от нея, което ѝ принадлежеше. Тя беше вещицата и се носеше високо над всичко, но — трябва да се отбележи — надлежно привързана с кожения ремък.

Метлата плавно се издигаше и спускаше с порива на топлия вятър и когато умората и тъмнината я погълнаха, тя разпери ръце в мрака и само за миг, в който светът се завъртя, Тифани Сболки се обви в полунощната тъма.

Остана да се рее във висините чак докато слънцето не обагри хоризонта с лъчите си. Събуди се под звука на птичи песни. Навсякъде из Кредище, както всяка сутрин, чучулигите литваха към небето в симфония от мелодични трели. Наистина пееха звънко. Стрелкаха се покрай метлата, без да ѝ обръщат никакво внимание, а Тифани ги слушаше омаяна, докато и последната птичка не се изгуби в лъчистото небе.

Тя се приземи, приготви закуска за една прикована на легло старица, нахрани котката ѝ и тръгна да нагледа счупения крак на Тривиален Боксьор34. Пътьом я спряха съседите на старата госпожица Въртушка, която съвсем внезапно от снощи не можела да направи нито крачка, но Тифани с облекчение диагностицира, че просто е напъхала и двата си крака в единия крачол на кюлотите.

После отиде в замъка да види какво още има за вършене.

Все пак тя беше вещицата.