В черно като полунощ

Глава 3 Онез, що се въртят насън

Луната се издигаше високо в небосвода и превръщаше света в контрастен пъзел от черно и сребристо, докато Тифани и фигълите поеха към баирчините. Когато искаха, Нак Мак Фигъл можеха да се движат абсолютно безшумно. Носеха Тифани на ръце със съвсем леко полюшване, което всъщност беше доста приятно, особено ако са се къпали през последните месец-два.

На всеки местен овчар сигурно се бе случвало да види могилата на фигълите. Никой обаче не обелваше и дума за нея. За някои неща просто не се говори, като например за факта, че загубите на овце в района, където живееха фигълите, бяха доста по-малки от тези в по-отдалечените места в Кредище. И все пак не минаваше без загуби. Обикновено изчезваха нефелни агънца или много стари овце (фигълите обичаха старото жилаво овнешко, дето можеш да си го дъвчеш с часове). С една дума, стадата бяха пазени и пазачите си вземаха своята дан. Освен всичко могилата беше доста близо до останките от колибата на Баба Сболки, а това си беше почти свята земя.

Като наближиха, Тифани усети миризмата на пушек, който се процеждаше през сплетения трънак. Е, слава богу, че поне нямаше да се налага да се навира в дупката. В навирането из дупки няма нищо лошо, когато си на девет, но когато си почти на шестнадесет, е направо непристойно, пък и съсипва дрехите и (макар че нямаше да го признае) е твърде тясно, за да е удобно.

Келдата Джийни обаче правеше нововъведения. Близо до могилата имаше стара варница, до която бяха прокопали подземен тунел. Келдата беше накарала момчетата да я пооправят с парчета ламарина и брезент — „намериха“ ги по онзи техен си начин, по който „намираха“ разни неща. Все още приличаше на изоставена планинска варница, защото отгоре така бе обрасла с трънки, лиани и къпинак, че и мишка трудно би могла да си пробие път през тях. Вода обаче проникваше и стичайки се по улей от ламарина, пълнеше поставените отдолу каци. Вече имаше доста по-широко място за готвене и дори достатъчно за Тифани, ако реши да слезе, стига да се сетеше първо да извика името си. Тогава скрити ръце издърпваха разни въженца и сякаш с магия разкриваха вход през непроходимия къпинак. Тук долу келдата си беше устроила собствена вана. Мъжките фигъли по принцип си вземаха вана само когато ги подсетеше нещо, като например лунно затъмнение.

Спуснаха Ембър в дупката, а Тифани зачака нетърпеливо пред къпиновата преграда, докато трънливият вход магически се отмести.

Джийни, келдата, закръглена почти като футболна топка, я посрещна с по едно бебе във всяка ръка.

— Много ми е драго да те видя, Тифани! — Непривичното приветствие прозвуча някак странно и не на място. — Рекох на момчетата да идат да изпуснат парата отвън — продължи келдата. — Туй си е женска работа и както сигур си наясно, не от най-приятните. Сложиха я до огнището и сторих, що требва, да ѝ поолекне. Вервам, че ще се съвземе. А ти си се справила харно нощеска. Даже вашта прословута господжа Вихронрав немаше да се справи по-добре.

— Тя ме научи да отнемам болка — обясни Тифани.

— Не думай? — Келдата изгледа Тифани по особен начин. — Дано немаш случай да окайваш деня, га ти е сторила… тая добрина.

В този момент няколко фигъла дотърчаха от тунела, който водеше до главната могила. Взеха смутено да местят очи ту към келдата, ту към своята вещуря, докато накрая техен много неохотен представител съобщи:

— Нечем да ви се пречкаме, дами, ама спретнахме мъненко късна закусчица, та Сите рече да питаме дали грамаданската мъненка вещуря нема да сака да хапне неколко залъчета?

Тифани подуши въздуха. Носеше се специфична миризма. Именно такава се получава от овнешко в близко съприкосновение с тиган. „Добре де — каза си тя, — знам, че го правят, но можеха поне да имат приличието да си го признаят пред мен!“

Говорителят явно се досети какво ѝ се върти в главата, защото докато обезумяло сучеше крайчеца на препаската си с две ръце, както фигълите често правеха, когато изричаха огромна лъжа, добави:

— Епа я като че подочух, дека некакво овчо парче некак се изтърсило у тигано, га таман се бил сгорещил. Сите се мъчихме да го изкараме оттам, ама… нъл знайш, овча му работа… ошашка се и зе да се пъне. — Очевидното облекчение на фигълския говорител от успеха му да сглоби някакво оправдание го подтикна към опит да достигне още по-големи висини на фантазията и той продължи: — Мене ми се чини, дека е стигнало до самоубийство, оти по цел ден е немало що да върши… санким пасе ли се все трева!

Той погледна с надежда Тифани да види дали се е вързала, но в този момент келдата се намеси рязко:

— Мънечък Медоуст Кашик, я марш обратно и речи, дека грамаданската мъненка вещуря сака овнешки сандвич, ясно? — Тя се обърна към Тифани и додаде: — И нема да ми спориш, девойче. Видиш ми се премаляла за прилично топло ядене. Знам я, дека вещиците за сички се грижат, ама не и за себе си. Айде бегом, бре, момчета!

Тифани все още усещаше напрежение във въздуха. Сериозният поглед на келдата дълго остана прикован в нея. Най-накрая Джийни се обади:

— Сещаш ли се що стана вчера?

Въпросът бе едва ли не глупав, но Джийни изобщо не беше глупава. Струваше си да се замисли, макар че сега наистина копнееше за малко самоубийствено овнешко и приличен сън.

— Вчера… ами струва ми се, че вече е завчера… извикаха ме от Разпасано — умислено отвърна тя. — Ковачът там се заплеснал край пещта и по целия му крак се посипала жар. Погрижих се за него и отнех болката му. Прехвърлих я в наковалнята. За това ми се отплатиха с десет кила картофи, три ощавени кожи, половин кофичка пирони, един стар чаршаф, достатъчно здрав за бинтове, и едно бурканче ежова мас, за която жена му се кълнеше, че била прекрасен цяр за възпалени проводи. Хапнах и яхния със семейството. После, понеже бях в района, отидох до Препасано, където се погрижих за деликатния проблем на господин Вървел. Споменах му за ежовата мас и той каза, че била чуден лек за неназоваемото, и ми даде цял свински бут за бурканчето. Госпожа Вървел ми направи чай и ми позволи да си набера цяла кошница обичничета, които растат толкова нагъсто в градината ѝ, че не съм виждала такова чудо другаде. — Тифани поспря за малко. — О, да, после се отбих в Безумово да сменя една превръзка, сетне минах да видя барона, а след това, разбира се, целият ден си ми беше свободен, ха! Но като цяло не мина зле, както обикновено, понеже хората бяха твърде заети да мислят за събора.

— И както обикновено, оня ден отлетя — завърши келдата, — па макар и пълен с добри дела. Ама мене цел ден ме мъчеха злокоби за теб, Тифани Сболки. — Джийни вдигна орехово кафява ръчица срещу възраженията на Тифани и продължи: — Тифани, сигур си наясно, дека бдя над теб. Щеш не щеш, ти си вещурята на баирчините, а мене ми е дадено да те виждам у главата си, да те държа под очо, понеже некой требва да го прави. Я си знам, дека ти си го знайш туй, понеже си умна, и още знам, дека се правиш, що го не знайш, ама я си знам, дека ти и туй го знайш, нъл тъй?

— Бих могла да разшифровам това с молив и хартия — усмихна се Тифани, опитвайки се да го обърне на шега.

— Нема нищо смешно! Видим те затулена у главата ми. Угроза висне над теб. Ама най-лошавото е, дека я не видим отде иде. А туй ич не бива!

Тифани тъкмо отвори уста да отвърне, когато през тунела от могилата влетяха половин дузина фигъли, понесли поднос помежду си. Тифани не можеше да не забележи, понеже вещиците винаги забелязваха всякакви подробности, че синята украса по ръба на подноса много прилича на тази от любимия сервиз на майка ѝ. Останалата част от подноса беше закрита от голямо парче овнешко с гарнитура от печени картофи. Ухаеше чудесно и стомахът пое управлението над мозъка. Вещицата се храни, когато ѝ се удаде такава възможност, затова не отхвърля храната с лека ръка.

Месото бе разделено наполовина, макар че половинката за келдата беше малко по-малка от тази за Тифани. Формално погледнато, не може да има половинка, която е по-малка от другата половинка, защото не би била половинка, но човешката раса не се притеснява от това. Келдите по принцип имат огромен за размера си апетит, защото трябва да раждат бебета.

Не беше сега моментът за приказки. Един Фигъл предложи на Тифани нож, който всъщност си беше двурък фигълски меч, а сетне поднесе доста мърлява тенекиена съдинка с пъхната в нея лъжичка.

— Мезенце? — предложи срамежливо.

Това вече беше малко прекалено за фигъли, макар че Джийни явно ги цивилизоваше, доколкото изобщо е възможно да се цивилизова Фигъл. Е, очевидно схващаха централната идея. Тифани обаче ги познаваше дотолкова, че да бъде предпазлива.

— От какво е? — попита тя, съзнавайки, че задава опасен въпрос.

— О, чудни вкуснотийки — въодушеви се фигълът и взе да бърка с лъжичката. — Има си киселица, има и синапени семенца, и хрян, и охлюви, и диво биле, и чесън, и щипчица повлеканче… — но сред пороя от думи една хич не се понрави на Тифани.

— Охлюви ли? — прекъсна го тя.

— Епа да, да, страшно питателни, фрашкани са с витамини и минерали, шъ знайш, че и с онез ми ти мъненки проти-инчета, па най-убавото им е, дека с по-множко чесън си мязат баш на чесън.

— А на какво мязат без чесъна? — натърти Тифани.

— На охлюви — обади се келдата, съжалила сервитьора. — И си ги бива, требва да знайш. Момците ги пускат нощем да пасат диво зеле и кучешка салата. Бая са вкусни и ми се чини, що требва да си доволна, дека нема никакво крадене у целата работа.

Е, Тифани нямаше как да не признае, че това е наистина хубаво. Фигълите крадяха редовно, с радост и хъс, по-скоро заради спорта, отколкото от нужда. От друга страна, при дадени обстоятелства за дадени хора на дадено място и в даден момент те можеха да бъдат много щедри и това за жалост се случваше именно сега.

— И така да е, ама фигъли да се занимават със скотовъдство? — изръси на глас.

— О, нема таквоз нещо — възкликна фигълът-говорител, а дружките зад гърба му илюстрираха обидено отвращение, като викаха „пфу“ и пъхаха пръсти в гърлата си. — Оно не е скотовъдство, а скотоводство, дека си е баш за водачи с волна душа, що им е драго да усетат ветъро под препаските си. Ама правичката да ти кажем, родеото е мъненко смущаващо.

— Хайде, пробвай — подкани я келдата. — Туй че ги насърчи.

Всъщност новата фигълска кухня се оказа доста вкусна. Може би са прави хората, като казват, че всичко си върви с чесън, помисли си Тифани. Освен яйчен крем, де.

— Не им се гневи на мойте момчета — обади се Джийни, когато и двете привършиха порциите си. — Времената се менят и ми се чини, що они се боят от туй. За тебе също. А ти как си?

— О, ами както обикновено — поусмихна се Тифани. — Уморена, объркана и разстроена. Такива неща.

— Премного се бъхтиш, момичето ми. Яденето май ти не достига, па сънят — със сигурност. Га за последно спа у истинска постеля, а? Знаеш, що требва да спиш. Ни мож си събра акъла, га не си отпочинала. А я се боя, що скоро че требва да сбереш сите си силици. Сакаш ли да ти дам от успокойките?

Тифани отново се прозя.

— Благодаря ти, Джийни, но не мисля, че ще ми трябват, ако нямаш нищо против. — В ъгъла имаше купчина мърляви кожи, които може би неотдавна бяха принадлежали на някоя овца, решила да каже сбогом на жестокия свят и да извърши самоубийство. Изглеждаха много примамливи. — Трябва да ида да видя момичето. — Краката на Тифани изглежда не искаха тя да помръдне. — Е, предполагам, че във фигълска могила е на сигурно, като у дома си.

— О, не — благо възрази Джийни, докато очите на Тифани се затваряха. — Много, много по-сигурно от дома си.

Когато Тифани направо захърка, Джийни бавно се върна в могилата. Момичето спеше сгушено край огнището, а Сите О’Бери беше поставил около нея кордон от някои от по-старите и улегнали фигъли. Налагаше се, защото вечерният бой беше в разгара си. За Нак Мак Фигъл боят беше като дишането и, общо взето, със същата честота. То си беше, тъй да се каже, начин на живот. Освен това, когато си само педя на ръст, целият свят ти е крив, та затова е добре отрано да се научиш да се биеш.

Джийни приседна до съпруга си и известно време наблюдава въргала. Подрастващите фигъли рикошираха в стените, в чичовците си и един в друг. Накрая се обади:

— Сите, дъл отглеждаме дечурлигата си както требва?

Сите О’Бери, който усещаше настроенията на Джийни, погледна към спящото момиче.

— Епа как, иска ли питане… ей, виде ли го туй? Мъненко-по-мънечкия-от-мъненкио-кашик срита Ульо Гламав у чатало! Чудно мръсен бой, а нема и четвърт педя още!

— Тъй е, Сите, некой ден че стане велик воин — кимна Джийни, — ама…

— Все им думам — запалено продължи Сите, а един млад Фигъл прелетя над главите им — пътьот към успехо е да им скачате само на онез, дека са по-едри от вас! Важно правило!

Джийни въздъхна, когато поредното фигълче се трясна в стената, разтръска глава и се втурна обратно в битката. Беше почти невъзможно да се нарани Фигъл. Всеки човек, опитал да смаже такъв, щеше да открие, че мъникът, който си е мислел, че е под подметката му, всъщност вече се катери нагоре по панталона му, а след това нещата не потръгват добре. Освен това, ако се случи да зърнеш Фигъл, наоколо най-вероятно има още много, които не си забелязал, а те със сигурност са забелязали теб.

„Мож пък дългучите да имат по-големи проблеми, оти са по-големи от назе“ — каза си келдата и въздъхна вътрешно. Никога нямаше да довери на мъжа си, но понякога се чудеше дали някой млад Фигъл не би могъл да се научи на някакъв доходен занаят, като например… ами счетоводство. Нещо, което не предполагаше да рикошира от стени и да се бие през цялото време. Но пък тогава щеше ли да е Фигъл?

— Боя се за грамаданската мъненка вещуря, Сите — сподели тя. — Нещо не е как требе.

— Она сама сакаше да е вещуря, душко — опита се да я успокои Сите. — Сега требва да си опущи тегобата, също кат назе. Корав боец е она, знайш. Умори с цалувка властелино на зимата и повали с тиган кралцата на феите. Па се сещам и за тогаз, га онзи невидимио звер ѝ се навре у чутурата, ама она го пребори и го отпрати. Боец е она.

— Епа знам я, га че не знам — кимна келдата. — Цалуна зимата, та докара пак пролетта. Велико нещо стори, дума да нема, ама лятото тогаз ѝ даде сила. С оная сила се справи тогаз, не само с нейната си. И харно се справи, нема да си крива душата, не зная некой да мож се справи по-добре, ама требва да е нащрек.

— Що за враг ще да има, дека не мож го посрещнем с нея? — запита Сите.

— Ни знам — оклюма келдата. — Ама туй ми се върти у главата. Га целуна зимата, право ме разтърси из корен, секаш разтърси света. Та все се питам дъл не са се сепнали онез, що се въртят насън. Ти сал гледай да не я изпускате от очо, Сите О’Бери. Неколко очи, не едно.