В черно като полунощ

Глава 11 Вещерският огън

— Казах ти, че винаги съм искала да бъда вещица — повтори Летиша. — Нямаш си представа колко трудно може да е това, когато семейството ти живее в огромно имение и е толкова старо, че даже на герба му са изникнали няколко крака. Всичко това много обърква нещата и ще ме извиниш, но наистина ми се ще да бях родена с твоите несгоди. Открих каталога на „Льольо“ едва като чух две от слугините да се кискат над него един ден, като слязох до кухнята. Те избягаха, все така кискайки се, но го оставиха там. Не мога да поръчвам толкова неща, колкото ми се иска, защото прислужничката ми ме шпионира и докладва на майка. Но готвачката е свястна, така че ѝ давам пари и номерата от каталога и доставката отива на адреса на сестра ѝ в Шунково. Не мога обаче да поръчам нищо твърде обемисто, защото слугите все бършат от прах и чистят навсякъде. Наистина ми се ще да имам един от онези казани, които бълват зеления, но като те слушам, излиза, че е само за шоу.

Летиша беше взела още няколко пръчки от плета и ги забучи в земята пред себе си. Връхчето на всяка от тях светеше в синьо.

— Ами при всички останали е само за шоу — кимна Тифани, — но при теб предполагам ще почне да бълва пържени пилета.

— Наистина ли мислиш така? — въодушеви се Летиша.

— Не съм сигурна, че изобщо мога да мисля, ако съм с краката нагоре в кофа с пясък — намръщи се Тифани. — Знаеш ли, това прилича донякъде на магьосническа магия. Този трик… казваш, че бил в книгата на госпожа Гнезди. Виж, съжалявам, но написаното там наистина е льольовщина. Не е истинско. То е само за хора, които си мислят, че вещерлъкът се свежда до венчета, любовни отвари и голи танци — нещо, което не мога да си представя никоя истинска вещица да прави… — Тифани се поколеба, защото беше честна по природа, и додаде: — Е, може би, с изключение на Леля Ог в подходящо настроение. Описаното там е вещерлък без грубата работа, а истинският вещерлък е само груба работа. Ти обаче хващаш едно от глупавите ѝ заклинания за кискащи се слугини и го прилагаш върху мен и то действа! Има ли истинска вещица в рода ти?

Летиша поклати глава, а дългата ѝ златиста коса заблестя дори на лунната светлина.

— Никога не съм чувала да има. Дядо ми беше алхимик-любител, разбира се. Заради него замъкът вече няма източно крило. А майка ми… не мога да си я представя да прави магии, а ти?

— Тя ли? Категорично!

— Е, никога не съм я виждала, пък и тя наистина няма лоши подбуди. Казва, че само иска най-доброто за мен. Знаеш ли, загубила е цялото си семейство при пожар. Загубила е всичко — въздъхна Летиша.

Тифани не можеше да изпитва ненавист към момичето. Беше все едно да изпитва ненавист към объркано кутре, но не можа да се сдържи да не каже:

— И ти нямаше лоши подбуди, нали? Сещаш се, като си навряла някакво мое подобие нагоре с краката в кофа с пясък?

Летиша сигурно имаше неизчерпаем запас от сълзи. Вечно беше на косъм от разплакването.

— Виж — разкая се Тифани, — не ти се сърдя, честно! Макар че ми се ще да вярвах, че това е само едно заклинание. Просто го развали и можем да забравим цялата история. Моля те, не реввай пак. Всичко става толкова воднисто.

Летиша подсмръкна.

— Ами… аз такова… аз не го направих тук. Оставих го у дома. В библиотеката.

Последната дума от това признание отекна със звън на камбанки в главата на Тифани.

— Библиотека? С книги?

Вещиците не обръщат особено внимание на книгите, но Тифани беше изчела всички, които ѝ бяха попаднали. Човек никога не знае какво може да очаква от една книга.

— Нощта е доста топла за това време на годината — отбеляза тя, — а домът ти не е много далеч, нали? След няколко часа ще можеш да си обратно в кулата и в леглото.

За пръв път, откакто се срещнаха, Летиша се усмихна. Всъщност направо засия:

— Може ли този път да съм отпред?

Тифани подкара метлата ниско над хълмовете.

Луната беше почти пред пълнолуние, при това истинско пълнолуние преди есенното равноденствие, с медночервен цвят. Под нея се стелеше димът от горящите стърнища. На Тифани не ѝ беше понятно как луната добива кървав оттенък от синия дим от изгоряла пшеничена плява, но нямаше намерение да лети чак дотам, за да разбере.

А Летиша явно беше в някакъв вид персонален рай. Не спираше да бъбри, което несъмнено беше по-добре, отколкото да циври. Беше само осем дни по-малка от нея самата. Тифани знаеше, защото доста се беше постарала да разбере. Това обаче бяха просто цифри. Не се усещаше така. Всъщност се чувстваше достатъчно възрастна да ѝ бъде майка. Колкото и да е странно, но Петулия и Анаграма, че и всички останали горе в планината ѝ бяха казали едно и също: вещиците остаряват вътрешно. Вършиш нещата, които трябва, но от тях стомахът ти се завърта като вретено. Понякога виждаш неща, които никой не бива да вижда. И, обикновено сама и често на тъмно вършиш онова, което трябва да се свърши. Там някъде в далечни селца, когато някоя бъдеща майка ражда за пръв път и всичко отива на зле, все разчиташ да има някаква стара местна акушерка, която поне би могла да ти даде малко духовна подкрепа. И все пак, като се опре до живот или смърт, решението го взимаш ти, защото ти си вещицата. И това решение понякога не е избор между добро и зло, а избор между две злини. Няма правилен избор, има само… избор.

Тя забеляза, че нещо се стрелка над огрения от луната торф, догонвайки с лекота метлата. Няколко минути летя успоредно с нея, а после с въртелив отскок се скри в сенките.

Заекът скача в огъня, помисли си Тифани, а аз имам чувството, че правя същото.

Имението на Сувенирни се намираше в далечния край на Кредище, което наистина си беше краят на Кредище, защото там кредата преминаваше в глина и чакъл. Имаше парк с високи дървета, направо цяла гора, и фонтани пред самата сграда, която разтягаше думата „сграда“ до краен предел, защото изглеждаше като половин дузина палати, слепени един за друг. Имаше пристройки, крила, голямо декоративно езеро и ветропоказател с формата на чапла, в който Тифани едва не се блъсна.

— Колко души живеят тук? — изпъшка тя, като овладя метлата и я приземи на нещо, което ѝ се стори ливада, но се оказа над метър висока суха трева. На всички страни се разбягаха зайци, стреснати от въздушната атака.

— Вече сме само двете с мама — отвърна Летиша, а сухата трева изпращя под краката ѝ, като скочи от метлата — и слугите, разбира се. Те са доста. Не се тревожи, по това време всички са си в леглата.

— Колко слуги са нужни за двама души? — запита Тифани.

— Около двеста и петдесет.

— Не ти вярвам.

Поела към далечна врата, Летиша отвърна през рамо:

— Е, като броим семействата, има около четиридесет в чифлика и двайсетина в мандрата, като още двайсет и пет работят в парка, а седемдесет и пет в градините, което включва и банановата плантация, ананасовия разсадник, оранжерията за пъпеши, водоема за водни лилии и развъдника за пъстърви. Останалите работят в сградата и павилионите.

— Къде?

Летиша спря с ръка на валчестата дръжка на вратата, чийто месинг бе потъмнял.

— Мислиш, че майка ми е много груба и деспотична, нали?

Тифани не успя да намери никаква алтернатива на искрения отговор, дори пред опасността от среднощни сълзи.

— Да, така мисля.

— И си права — кимна Летиша, завъртайки дръжката. — Но тя е лоялна към хората, които са лоялни към нас. Винаги е била. Никога не е уволнила никого за това, че е твърде стар или твърде болен, или твърде объркан. Ако не могат да се справят в домовете си, живеят в едно от крилата. Всъщност повечето слуги се грижат най-вече за старите слуги! Може да сме старомодни и донякъде снобарски и изостанали от времето, но на никого, работещ за Сувенирни, никога не му се налага да проси храна в края на дните си.

Опаката дръжка най-накрая се завъртя, разкривайки дълъг коридор, който миришеше на… миришеше на… миришеше на старо. Това беше единственият начин да се опише, но ако човек има достатъчно време да помисли, сигурно би казал, че е някаква смесица от сухи гъби, влажно дърво, прах, мишки, мъртво време и стари книги, които сами по себе си имаха интригуваща миризма. Това е то, реши Тифани. Дни и часове тихо са умирали тук и никой не е забелязвал.

Летиша зарови из една лавица до вратата и запали фенер.

— Напоследък никой не влиза тук, освен мен — обясни тя, — защото това място се обитава от духове.

— Да — кимна Тифани, опитвайки се да запази делови тон, — сред които безглава жена с тиква под мишница. Върви към нас в момента.

Какво очакваше? Паника? Сълзи? Във всеки случай не очакваше Летиша да каже:

— О, това е Дроздина. Трябва да ѝ сменя тиквата веднага щом новите узреят. Все се разкапват след някое време. — Тя повиши глас: — Няма страшно, Дроздина, аз съм!

Със звук като въздишка безглавата жена се обърна и тръгна обратно по коридора.

— Тиквата беше моя идея — бъбриво продължи Летиша. — Преди направо беше нетърпима. Търсеше главата си, разбираш ли? Тиквата ѝ дава известна утеха, а и честно казано, не мисля, че прави разлика, клетата душа. Между другото не е била екзекутирана. Струва ми се, че държи всички да го знаят. Било е просто някакъв шантав инцидент, включващ стълбище, котка и остра коса.

И това е момичето, което непрекъснато се облива в сълзи, помисли си Тифани. Е, все пак това е нейната територия. На глас каза:

— Да имаш още някакви призраци за показ? Питам само за всеки случай, ако пак ми се прииска да се подмокря.

— Е, не точно в момента — отвърна Летиша, поемайки по коридора. — Пищящият скелет спря да пищи, откакто му дадох едно старо плюшено мече, макар че не съм сигурна защо се получи. И, о, да, призракът на първия дук сега витае само в тоалетната до трапезарията, ама не я използваме много често. Той има навика да дърпа веригата на казанчето в неподходящи моменти, но е по-добре от кървавите пръски, с които ни заливаше.

— Ти си вещица. — Думите излязоха от устата на Тифани сам-самички, неспособни да останат в интимния кръг на мислите ѝ.

Момичето я погледна учудено.

— Не ставай глупава — каза накрая. — И двете знаем как стоят нещата, нали? Дълга руса коса, млечнобяла кожа, благородно… така де, сравнително благородно потекло и богатство, поне формално погледнато. По всички норми съм дама.

— Знаеш ли — замисли се Тифани, — може би не е редно бъдещето да се предопределя от някаква си книжка с приказки. По принцип момичетата от типа принцеси не помагат на депресирани безглави призраци, като ги снабдяват с тикви. А колкото до укротяването на пищящ скелет с плюшено мече, трябва да призная, че съм впечатлена. На това Баба Вихронрав му вика главология. То повечето от вещерлъка е главология, като се замисли човек. Главология и льольовщина.

Летиша изглежда се смути и поласка едновременно, от което лицето ѝ стана на бели и розови петна. Тифани нямаше как да не признае, че именно такова лице е създадено да наднича от прозорците на кули в очакване на рицар, който си няма друга работа, освен да спасява притежателката му от дракони, чудовища и ако всичко останало се провали, от скука.

— Няма нужда да правиш нищо за целта — добави Тифани. — Островърхата шапка не е задължителна. Но ако госпожица Загадини беше тук, несъмнено щеше да ти предложи да учиш за такава кариера. Не е хубаво да си вещица на самотек.

— И сама го открих — въздъхна Летиша. — А госпожица Загадини е…?

— Тя обикаля из страната и открива момичета с талант за занаята — обясни Тифани. — Разправят, че не човек открива вещерлъка, а вещерлъкът открива човека. По принцип обаче госпожица Загадини е тази, която те потупва по рамото. Тя е търсач на вещици, но не вярвам да влиза в много големи къщи. Вещиците се изнервят от такива места. Мили боже! — Възклицанието се откъсна от нея, защото Летиша запали газена лампа. Помещението се оказа пълно с лавици и проблясващи върху тях книги. Не бяха от евтините съвременни книги. Това бяха книги, подвързани с кожа, и то не просто кожа, а кожа от умни крави, които са дали живота си за литературата след щастливо битие в най-хубавите пасища. Книгите проблясваха, докато Летиша обикаляше голямото помещение, палейки още лампи. Като ги вдигна към тавана на дългите им вериги, те леко се разлюляха и проблясъците от книгите се смесиха с отблясъците от месинга, изпълвайки всичко с богато, наситено златно сияние.

На Летиша очевидно ѝ стана приятно, че Тифани стои със зяпнала уста.

— Прапрадядо ми беше голям колекционер — обади се тя. — Виждаш ли всичкия този полиран месинг? Не е просто за показ, а заради книжен червей „нула цяло триста и три“, който се движи толкова бързо, че може да пробие дупка през цялата лавица с книги за части от секундата. Ха, освен в случаите, когато се забие в дебел месинг със скоростта на звука! Библиотеката беше по-голяма, но чичо ми Чарли избяга с всичките книги за… май се казваше еротика? Не съм сигурна, но не мога да открия отдела на никакъв план на библиотеката. Както и да е, май само аз идвам тук вече. Майка ми смята, че четенето гложди отвътре хората. Извинявай, но защо душиш? Надявам се да не е умряла още някоя мишка тук.

В това място има нещо много гнило, помисли си Тифани. Нещо… напрегнато… готово за скок. Може би са всичките тези знания в книгите, които едва се сдържат в кожата си. Тифани беше чувала да говорят за библиотеката в Невидимия университет — за живите книги, притиснати накуп в пространството и времето, които нощем си говорели едни с други и нещо като светкавица прескачало от книга на книга. С твърде много книги на едно място кой знае какво може да стане? Един ден госпожица Загадини ѝ беше казала: „Знанието е сила, силата е енергия, енергията е материя, материята е маса, а масата променя времето и пространството.“ Летиша обаче изглеждаше толкова щастлива между лавиците, че на Тифани сърце не ѝ даде да възрази. Момичето я повика с ръка.

— А ето тук правя малките си магийки — обяви така, сякаш показваше на Тифани къде си играе с кукличките.

Тифани вече се потеше. Цялата ѝ кожа беше настръхнала — сигнал, че трябва да се обърне и да бяга, но Летиша продължаваше да бъбри, без изобщо да забелязва факта, че Тифани се мъчи да не повърне.

Вонята му беше ужасна. Надигна се в блесналата библиотека като отдавна умрял кит, отново изплувал на повърхността, раздут от газове и гнилоч.

Тифани отчаяно се озърна за нещо, което да откъсне мислите ѝ от тази картина. Госпожа Пруст и Дерек без съмнение бяха спечелили доста от Летиша Сувенирна. Имаше цяла колекция, с брадавици и всичко друго.

— В момента обаче използвам само брадавиците. Мисля, че придават правилното усещане, без да изглежда прекалено, а ти? — говореше тя.

— Никога не ми е било до тях — безсилно отвърна Тифани.

Летиша подуши въздуха.

— О, боже, толкова съжалявам за миризмата! Май е от мишките. Ядат лепилото на книгите, макар че в случая сигурно са попаднали на особено противен том.

Библиотеката наистина започваше да гложди отвътре Тифани. Беше като… ами като да се събудиш и да откриеш, че семейство тигри са се вмъкнали при теб през нощта и са задрямали до ръба на леглото — в момента всичко е спокойно, но всеки миг някой може да изгуби ръка. Взираше се в льольовските артикули, които бяха нещо като вещерлък за шоу. Впечатляваха хората и може би помагаха на новаците да влязат в ролята, но госпожа Пруст със сигурност не продаваше неща, които са действително магически, нали?

Зад гърба ѝ издрънча дръжката на кофа и Летиша се появи иззад една лавица, хванала кофата с две ръце. Като я пусна на пода, от ръба ѝ се посипа пясък. Тя порови малко.

— А, ето те — обяви, измъквайки нещо, което приличаше на морков, наръфан от не особено гладна мишка.

— Аз ли се предполага да съм това? — изпъшка Тифани.

— Опасявам се, че не ме бива много в дърворезбата — призна Летиша, — но в книгата пише, че важното е какво си мислиш? — Беше нервно изявление с тъничка въпросителна, виснала на края му в готовност за избухване в сълзи.

— Съжалявам — възрази Тифани, — но книгата греши. Важното е какво вършиш. Ако искаш да урочасаш някого, ти трябва нещо негово — косъм например или може би зъб? И не бива да си играеш с това, защото не е хубаво и много лесно може да тръгне на зле. — Тя се вгледа в ужасно издяланата вещица. — Виждам, че си написала с молив „вещица“. Ъ-ъ… нали ти казах, че лесно може да тръгне на зле? Е, има случаи, в които „да тръгне на зле“ просто не е достатъчно да опише как се съсипва нечий живот.

Летиша кимна, а долната ѝ устна потрепваше.

Напрежението в главата на Тифани се засилваше и ужасната смрад вече беше толкова силна, че я усещаше като нещо веществено. Тя се опита да съсредоточи вниманието си върху малката купчина книги на библиотечната маса. Бяха жалки томчета от типа, дето Леля Ог — а тя можеше да бъде нетипично язвителна в дадени моменти — наричаше игра на „Не се гъзи човече“ за момиченца, които си играят на вещици за забавление.

Летиша обаче поне беше прилежна — върху наклонената поставка за книги, заемаща по-голямата част от масата, имаше няколко тетрадки. Тифани се обърна да каже нещо на момичето, но главата ѝ някак си не искаше да се обърне. Второзрението ѝ я дърпаше обратно. А ръката ѝ се вдигна бавно, почти автоматично, и побутна настрана купчината глупави книжки. Това, което беше помислила за поставка, всъщност беше доста по-голяма книга, толкова дебела и тъмна, че почти се сливаше със самото дърво. В главата ѝ плъзна ужас бавно, като гъст черен сироп и инстинктът ѝ каза да бяга и… Не, само това. Само да бяга и да продължи да бяга, без да спре. Нито за миг.

Тя се опита да овладее гласа си.

— Знаеш ли нещо за тази книга?

Летиша погледна през рамо.

— Много е древна. Дори не разпознавам езика. Но има чудесна подвързия, а най-странното е, че винаги е леко топла.

Тук и сега, помисли си Тифани, намира ме тук и сега. Ескарина каза, че имало негова книга. Възможно ли е изобщо това да е копие? Но книгите не могат да наранят човек, нали? Само дето в тях има идеи, а идеите могат да бъдат опасни.

В този момент книгата се отвори сама с проскърцване на кожа и леко туп от разгръщането на корицата. Страниците зашумоляха като ято излитащи гълъби и спряха на една, която изпълни среднощния сумрак с ярка, бодяща очите светлина. И в тази светлина през нажежената пустиня към нея се хвърли фигура, цялата в черно…

Тифани инстинктивно тръшна корицата и я стисна с две ръце като ученичка. Той ме видя, каза си тя. Знам, че ме видя. Книгата подскочи в ръцете ѝ от тежък удар. Разнесоха се… думи, които за щастие не можеше да разбере. Още един удар разтърси книгата и корицата се изви, като едва не я събори. При следващия удар Тифани се хвърли напред, стоварвайки се с цялата си тежест върху книгата под нея.

Огън, помисли си тя. Той мрази огън! Но не мисля, че ще мога да отнеса това нещо много далеч, а и в библиотека не се пали огън, просто не бива. Освен това всичко тук е сухо като слама.

— Нещо се опитва да излезе от книгата ли? — обади се Летиша.

Тифани вдигна очи към розово-бялото ѝ лице.

— Да — изпъшка тя и затисна книгата върху масата, когато отново се изскубна от ръцете ѝ.

— Нали няма да е като онзи мой гоблин в книжката с приказки, а? Все ме беше страх да не се изкопчи от страниците.

Книгата скочи във въздуха и се тръшна отново на масата, изкарвайки дъха на Тифани. Тя успя да изръмжи:

— Струва ми се, че е доста по-зле от гоблина! Който си е нашият гоблин, с недоволство си — припомни тя. Все пак имаха една и съща книжка. Не беше особено добра в много отношения и като пораснеш, виждаш, че е само една глупава картинка, но част от теб никога не я забравя.

Изглежда това се случваше на всички. Когато спомена на Петулия, че се е плашела от рисунка, тя на свой ред ѝ призна, че като малка е изпадала в ужас от един щастливо ухилен скелет в книжка с картинки. И се оказа, че всички останали момичета имаха някакви подобни спомени. Това сякаш беше житейски факт. Книгата първо ти взема страха.

— Мисля, че знам какво да направим — обади се Летиша. — Можеш ли да я задържиш за малко? Ей сега ще се върна. — С това тя изчезна от поглед, а след няколко секунди Тифани, все така мъчейки се да удържи кориците затворени, дочу скърцащ звук. Не му обърна много внимание, защото ръцете ѝ, стиснали с все сили подскачащата книга, направо горяха. В един момент Летиша тихо прошепна зад гърба ѝ:

— Слушай, ще те заведа до пресата за книги. Когато ти кажа, пъхни я вътре и си махни ръцете много, ама много бързо. Страшно е важно да си бърза!

Тифани усети как момичето ѝ помага да се обърне и заедно се насочиха към нещо метално, което ги очакваше в сумрака, а през цялото това време книгата се тресеше от гняв и я удряше в гърдите. Сякаш държеше слонско сърце, което не спира да бие.

Сред ударите едва чу гласа на Летиша, която изкрещя:

— Сложи я на металния плот, бутни я малко напред и си пази пръстите — сега!

Нещо се завъртя. В един ужасяващ миг Тифани зърна как една ръка се протегна през корицата на книгата точно преди металната плоча да се тресне върху нея, отсичайки връхчетата на ноктите ѝ.

— Помогни ми с тази ръчка! Дай да я затегнем колкото можем! — Това дойде от Летиша, опряла гръб в… какво? — Това е старата преса за книги — обясни тя. — Дядо ми прибягваше до нея винаги когато се заемаше да оправя старите повредени книги. Добра работа върши, когато трябва да се подлепи измъкната страница например. Ние почти не я използваме, освен на Прасоколеда. Разбираш ли, много я бива за трошене на орехи. Просто въртиш ръчката, докато ги чуеш да пукат. Приличат на миниатюрни човешки мозъци.

Тифани рискува да погледне пресата, чиито плочи в момента бяха плътно притиснати една до друга, за да види дали отстрани не се стичат човешки мозъци. Нямаше, но това не помогна много в дадения момент, тъй като малък човешки скелет излезе от стената през лавиците на библиотеката, сякаш бяха мъгла, и изчезна. Държеше плюшено мече. Това е едно от онези неща, които мозъкът класифицира като „нещо, което по-добре да не бях видял“.

— Това някакъв призрак ли беше? — запита Летиша. — Не скелетът, казах ти за него, нали? Горкият клетник. Имам предвид другия. Онзи в книгата…

— Той… ами предполагам, че би могло да се каже, че е нещо като болест, а също и нещо като кошмар, който се оказва в спалнята ти, като се събудиш. Струва ми се, че май си го извикала. Призовала, ако повече ти харесва.

— Нито едното не ми харесва! Само направих простичка малка магия от книга за един долар! Добре де, знам, че сигурно съм глупаво момиче, но не исках нищо… подобно! — Тя посочи пресата, която още скърцаше.

— Глупава жена — каза Тифани.

Летиша примига.

— Какво каза?

— Глупава жена! Или тъпа жена, ако предпочиташ. Ще се омъжваш след няколко дни, забрави ли? И си се опитала да направиш магия от ревност. Не видя ли заглавието на тази книга? Аз го видях. Щеше да ми избоде очите! Беше „Вещерски огън“! Диктувал я е омниански жрец, който е бил толкова побъркан, че и с телескоп не можел да съзре разсъдък. И знаеш ли какво? Книгите са живи. Страниците помнят! Чувала ли си за библиотеката на Невидимия университет? Там има книги, които трябва да се оковават с вериги или да се държат на тъмно или даже под вода! А ти, госпожичке, си играеш на вещица на няколко крачки от книга, която ври и кипи от зла, отмъстителна магия. Нищо чудно, че имаш успех! Аз го събудих и оттогава ме търси, оттогава ме преследва. А ти с твоята малка магийка си му показала къде съм! Помогнала си му! Той се е върнал и сега ме откри! Палачът на вещици. А както ти казах, той е заразен, нещо като болест е. — Тя спря, замряла за глътка въздух и в очакване на пороя от сълзи, който обаче не последва. Летиша просто стоеше, като че потънала в дълбоки размишления. Накрая каза:

— Предполагам, че „извинявай“ няма да е достатъчно, нали?

— Всъщност би било добро начало — отвърна Тифани, но си помисли: „Тази млада жена, която все още не е разбрала, че е време да спре да носи момичешки рокли, е дала на безглав призрак тиква, за да си я носи под мишница, и е подарила плюшено мече на пищящ малък скелет. Аз щях ли да се сетя да направя това? Определено е нещо, което би направила вещица.“

— Виж — продължи тя, — несъмнено имаш някакъв магьоснически талант, наистина е така. Но ще си докараш ужасно много неприятности, ако почнеш да си играеш с него, без да знаеш какво правиш. Макар че да дадеш мече на клетия малък скелет е било гениално хрумване. Поради това и с известно обучение би могла да имаш доста магическо бъдеще. Ще трябва да вземеш да прекараш известно време с някоя стара вещица, точно както направих и аз.

— Е, това е чудесно, Тифани — отвърна Летиша, — но аз трябва да взема да отделя известно време да се омъжа! А сега ще се връщаме ли вече? И какво предлагаш да правим с книгата? Не ми допада идеята да е тук. Я си представи, че той излезе от нея!

— Той вече е навън. Но книгата е… ами нещо като прозорец, който му помага да проникне. Да се добере до мен. Понякога има такива неща. Един вид път до друг свят или може би до някъде другаде в този.

Тифани се понаду малко, докато обясняваше това. Ето защо сякаш се отрезви, когато Летиша отвърна:

— О, да, къщурката с дивия зюмбюл, от чийто комин понякога излиза дим, а понякога — не. И момиченцето, което храни патиците на езерото, докато гълъбите върху къщурката зад нея понякога излитат, а понякога кацат. Всичко е описано в книгата на Х. Дж. Жабовръз „Плаващи светове“. Ще ти допадне ли? Знам къде е. — И преди Тифани да успее да каже и дума, момичето се скри между лавиците. Върна се след по-малко от минутка за голямо облекчение на Тифани, понесла голяма лъскава кожена книга, която внезапно бутна в ръцете ѝ.

— Подарявам ти я. Беше по-мила с мен, отколкото аз с теб.

— Не може да ми я подаряваш! Тя е част от библиотеката! Ще остави празнина!

— Не, настоявам — запъна се Летиша. — Пък и вече само аз идвам тук. Майка ми държи всички книги за семейната история, родословие и хералдика в стаята си. И без това само тя се интересува от тях. Единственият друг човек, който изобщо стъпва тук напоследък, освен мен, е господин Керемидар. Даже ми се струва, че в момента го чувам да прави последната си нощна обиколка. Е — додаде тя, — той е много стар и толкова бавен, че му отнема цяла седмица да си свърши нощната стража, като се вземе предвид, че проспива деня. Давай да вървим. Ще получи сърдечен удар, ако наистина завари някого тук.

Действително се чу далечно проскърцване на врата. Летиша снижи глас:

— Имаш ли нещо против да се измъкнем от другата страна? Може да има доста гаден пристъп, ако наистина открие човек тук.

По дългия коридор приближаваше светлинка, макар че човек трябваше да я погледа известно време, за да осъзнае, че се движи. Летиша отвори вратата към света навън и двете изтичаха на това, което щеше да бъде ливада, ако някой я бе окосил през последните десетина години. Тифани остана с впечатлението, че косенето тук се вършеше със същата немощна скорост като на господин Керемидар. По тревата имаше роса, която създаваше известно усещане, че зазоряването е далечна възможност някъде в евентуалното бъдеще. Когато стигнаха до метлата, Летиша отново смънка някакво извинение и се шмугна в спящата сграда през друга врата, а след пет минути се върна, понесла голяма чанта.

— Траурните ми дрехи — обясни тя, когато метлата се издигна в мекия въздух. — Утре ще е погребението на стария барон. Клетият човечец. Майка ми винаги си взима траурни дрехи, като тръгне на път. Казва, че човек никога не знае кога някой ще ритне камбаната.

— Това е много интересна гледна точка, Летиша, но те моля, когато се върнеш в замъка, да кажеш на Роланд какво си сторила. Не ми пука за другото, но, моля те, кажи му за магията, която си направила. — Тифани зачака. Летиша седеше зад нея вече притихнала. Съвсем притихнала. Толкова притихнала, че чак се чуваше как мисли. Тифани прекара времето, зяпайки менящия се под тях пейзаж.

Тук-там от кухненските огнища се надигаше дим, макар че слънцето още беше под хоризонта. Общо взето, жените на село се надпреварваха чий комин пръв ще задими — това доказваше колко са работни. Тифани въздъхна. Проблемът с метлата е, че като си летиш на нея, гледаш изотгоре на хората. Не можеш да го избегнеш, колкото и да се мъчиш. И хората ти се струват просто едно множество пъплещи точици. А когато почнеш да мислиш така, значи ти е време да потърсиш компанията на други вещици, за да ти вкарат акъл в главата. Вещицата трябва да е сред хора, така се говореше. Не беше толкова съвет, колкото изискване.

Зад гърба ѝ Летиша се обади с глас, който звучеше така, сякаш беше претеглила всяка дума много внимателно, преди да реши да говори:

— Защо не си ми по-ядосана?

— Какво имаш предвид?

— Знаеш! След онова, което направих! Просто си ужасно… мила!

Тифани се зарадва, че момичето не вижда лицето ѝ, а че и тя самата не вижда неговото.

— Вещиците рядко се ядосват. Цялата тая работа с крещенето всъщност хич доникъде не води.

След поредното притихване Летиша се обади:

— Ако това е вярно, май не ставам за вещица. Аз понякога се ядосвам.

— О, аз почти непрекъснато се чувствам направо бясна от яд — призна Тифани, — но просто го скътвам някъде, докато мога да направя нещо полезно с него. Това е особеното при вещерлъка… и магьосничеството, в края на краищата. По принцип не правим магия, а когато я правим, обикновено я правим на себе си. Слушай сега, замъкът е точно пред нас. Ще те оставя на покрива и, честно казано, нямам търпение да видя колко е удобна сламата.

— Виж, аз наистина много, много…

— Знам. Каза го вече. Каквото било — било, но ще трябва да оправиш бъркотията, която сама си забъркала. Това е другата особеност на вещерлъка. Така си е.

„Мен питай!“ — додаде на себе си тя.