В черно като полунощ

Глава 10 Топящото се момиче

— Госпожице Сболки, трябва да те помоля да напуснеш Кредище — каза баронът с вдървено лице.

— Няма!

Изражението на барона не се промени. Тя си спомни, че Роланд и преди имаше такива периоди, но сега, разбира се, беше още по-зле. Дукесата беше настояла да присъства на този разговор в кабинета му и освен това беше изискала наличието на двама от собствените ѝ стражи, както и на двама от стражите в замъка. Така в кабинета бездруго не оставаше кой знае колко въздух за дишане, а двойките стражи се гледаха взаимно с принципна професионална враждебност.

— Земята е моя, госпожице Сболки.

— Знам, че имам права! — настоя Тифани.

Роланд кимна като съдия.

— Това е много важен довод, госпожице Сболки, но за съжаление нямаш никакви права. Нито си наемател, нито си арендатор, нито си собственик на земя. Накратко, нямаш нищо, върху което да се базират правата ти. — Той изрече всичко това, без да вдигне поглед от листа пред него.

С котешка бързина Тифани се пресегна, измъкна го от ръцете му и се облегна на мястото си, преди стражите изобщо да могат да реагират.

— Как смееш да ми говориш, без дори да ме погледнеш в очите! — кипна тя. Но знаеше какво значат думите му. Баща ѝ беше наемател на чифлика. Той имаше права. Тя — не. — Виж, не можеш просто ей така да ме прогониш. Не съм сторила нищо лошо.

Роланд въздъхна.

— Наистина се надявах сама да стигнеш до извода, госпожице Сболки, но тъй като твърдиш, че си абсолютно невинна, трябва да посоча следните факти. Първо, признаваш, че си отвела малолетната Ембър Низки от родителите ѝ и си я настанила при самобитен народ, който живее в дупки в земята. Мислиш ли, че това е подходящо място за младо момиче? По данни на моите хора в околността очевидно е имало много охлюви.

— Я чакай малко, Роланд…

— Ще се обръщаш към бъдещия ми зет с „милорд“! — изджавка дукесата.

— В противен случай ще ме удариш с бастунчето си ли, твоя милост? Ще стиснеш ли копривата здраво?

— Как смееш! — кресна дукесата с пламнали очи. — Така ли позволяваш да се отнасят с гостите ти, Роланд?

Изумлението му поне изглеждаше искрено.

— Представа си нямам за какво си говорите — каза той.

Тифани насочи пръст към дукесата, при което стражите ѝ посегнаха към оръжията си, а това накара другите стражи също да извадят своите, за да не останат по-назад. Докато успеят да разплетат мечовете и да ги приберат на безопасно място в ножниците, дукесата вече подемаше контраатака:

— Не бива да се примиряваш с това неподчинение, младежо! Ти си барон и си дал на тази… тази твар уведомление да напусне земите ти. Тя вреди на обществения ред и ако все така упорито се инати да напусне, нужно ли е да ти напомням, че родителите ѝ са ти наематели?

Тифани вече кипеше от гняв заради „тази твар“, но за нейна изненада младият барон поклати глава:

— Не, не мога да наказвам добри наематели за това, че имат вятърничава дъщеря.

Вятърничава? Това беше по-зле и от твар! Как смее той…! Мислите ѝ запрепускаха. Той не би посмял. Никога не беше посмявал, нито веднъж, откакто се познаваха, през цялото онова време, докато тя беше просто Тифани, а той — просто Роланд. Между тях имаше странна връзка, най-вече защото изобщо не беше връзка. Не бяха привлечени един от друг. Бяха подтикнати един към друг от обстоятелствата. Тя беше вещица, което значеше, че автоматично се отличава от селските деца, а той беше баронски син, което също автоматично значеше, че се отличава от селските деца.

И грешката им беше там да вярват, някъде дълбоко в себе си, че понеже две неща се отличават от останалите, трябва са сходни помежду си. Бавно откриха, че не е вярно, и не им беше леко, и имаше разни неща, които и на двамата им се щеше да не бяха изричали. И в края на краищата нищо не приключи, защото никога не беше започвало, разбира се. Така беше най-добре и за двама им. Разбира се. Несъмнено. Да.

И през всичкото това време той никога не се беше държал така, толкова студено, толкова глупаво по такъв педантичен начин. Колкото и да ѝ се щеше на Тифани, не можеше да вини за всичко проклетата дукеса. Не, случваше се още нещо. Тя трябваше да бъде нащрек. И сега, като ги виждаше как я гледат, тя осъзна как човек може да бъде едновременно глупав и умен.

Тя хвана стола, премести го чинно пред бюрото, седна на него, стисна ръце и каза:

— Много съжалявам, милорд.

После се обърна към дукесата, сведе глава и додаде:

— Извинявам се, ваша светлост. За малко забравих къде ми е мястото. Няма да се случи отново. Благодаря.

Дукесата изсумтя. Тифани не можеше и да си представи нещо по-мило от нея, но така де, само да изсумти? След подобно отстъпление? Смиряването на опърничава млада вещица заслужаваше доста повече от това — някаква забележка например, толкова остра, че да реже до кокал. Честно казано, би могла да направи усилие.

Роланд се блещеше в Тифани толкова объркан, че изобщо не знаеше на кой свят е. Тя го обърка още малко, като му подаде вече смачкания лист хартия с въпроса:

— Би ли искал да уредиш и другите въпроси, милорд?

Той се отърси от вцепенението, успя да приглади хартията на бюрото си, доколкото бе възможно, и каза:

— Остава въпросът със смъртта на баща ми и кражбата на пари от неговата каса.

Тифани прикова в него услужлива усмивка, което го изнерви.

— Нещо друго, милорд? Нямам търпение всичко да приключи.

— Роланд, тя крои нещо — обади се дукесата, — бъди нащрек! — Тя махна с ръка към стражите. — И вие трябва да сте нащрек, ясно ли ви е?

Стражите, изпитващи известни затруднения с идеята да бъдат още по-нащрек, когато вече бяха — поради нервност — доста по-нащрек от всеки друг път в живота си, се изпънаха да изглеждат малко по-високи.

Роланд прочисти гърло.

— Ъхм, стои и въпросът с покойната готвачка, която е паднала и по стечение на обстоятелствата е умряла, доколкото знам, хулейки теб. Разбираш ли тези обвинения?

— Не — отвърна Тифани.

Настъпи момент тишина, преди Роланд да уточни:

— Ъ-ъ, защо не?

— Защото не са обвинения, милорд. Ти не заявяваш направо, че според теб съм откраднала парите и съм убила баща ти и готвачката. Само някак размахваш идеята пред мен с надеждата, че ще избухна в сълзи, предполагам. Вещиците не плачат, а аз искам нещо, което може би никоя друга вещица не е искала преди. Искам изслушване. Истинско изслушване. Което значи доказателства. А това значи свидетели, пък това значи, че хората, които разправят, трябва да го разправят пред всички. А това означава жури от мои равни, което значи хора като мен, а това означава habeas corpus, много благодаря. — Тя стана и се обърна към вратата, запречена от сблъскалите се пред нея стражи. Тогава погледна Роланд и направи лек реверанс. — Освен ако не си напълно убеден, за да ме арестуваш, милорд, ще си тръгвам.

Те проследиха с отворени усти как се запътва към стражите.

— Добър вечер, сержант, добър вечер, Престън, добър вечер, господа. И минутка няма да отнеме. Бихте ли ме извинили, тръгвам си.

Забеляза Престън да ѝ намига, като мина покрай меча му, след което чу стражите внезапно да се срутват на купчина.

Тръгна по коридора към залата. В камината — голяма колкото цяла стая, гореше голям огън. Подклаждаше се с торфени брикети. Не можеше да затопли цялата зала, която дори в разгара на лятото си беше хладна, но създаваше уют, като седнеш край него. Пък ако ще стоиш на запушено и ще вдишваш димни газове, нямаше по-добри за целта от торфените, които се издигаха към комина и се обвиваха като топла мъгла около парчетата бекон, овесени там да се опушват.

Всичко пак щеше да стане сложно, но за момента Тифани поседна до камината просто да си почине и докато има време, да си покрещи наум, че е толкова глупава. Колко жлъч може да посее той в душите им? Колко още му трябва!

Това беше проблемът с вещерлъка: изглежда всички имаха нужда от вещиците, но мразеха факта, че е така, и тази омраза към факта някак си преминаваше и върху човека. Тогава хората започваха да си мислят: „Коя си ти, та да имаш тия умения? Коя си ти, та да знаеш такива неща? Коя си ти, та да се имаш за нещо повече от нас?“ Но Тифани не се имаше за нещо повече. Вярно, имаше предимство във вещерлъка, но не можеше да оплете чорап, не знаеше как да подкове кон и макар че доста я биваше да прави сирене, едва при третия опит успяваше да опече хляб, който изобщо да може да се дъвче. Всеки го биваше в нещо. Лошо е само, ако не откриеш навреме в какво.

По дъното на камината имаше фин прашец — в това отношение нищо не можеше да се сравни с торфа. Докато Тифани го гледаше, по него изникнаха малки отпечатъци от стъпки.

— Добре — въздъхна тя, — какво направихте на стражите?

Порой от фигъли се изръси изневиделица на мястото до нея.

— Епааа — проточи Сите О’Бери — мене ако питаш, требваше отмак да ги очистим тия ми ти могилокопачи, ама се присетих, дека мож па да позакъсаш мъненко от туй, та сал им овързахме връзките на обущата. Сигур, че си нарочат мъненките мишочета за тая беля.

— Слушай, няма да наранявате никого, ясно? Стражите трябва да правят, каквото им наредят.

— А-а, не, не требва — вирна нос Сите. — Не си е туй работа за воин да праи що му рекат! А що щеха да ти сторят, кат праят що им рекат, а? Онова дъртофелно тъщище през целото време ти фъргаше двуръки мечове из зъркелите си, пусто да опустее дано! Ха! Чекай само да видим как че ѝ се стори ваната нощеска!

Злъчният му тон вдигна Тифани по тревога.

— Няма да наранявате никого, ясно? Изобщо никого, Сите!

Големецът изръмжа.

— Харно, господжа, чух що ми рече!

— И ми даваш честна фигълска да не се отвърнеш от думата си още щом ми видиш гърба, напи?

Сите О’Бери заръмжа отново, мърморейки резки фигълски думи, каквито изобщо не бе чувала досега. Звучаха като ругатни и веднъж или дваж редом с тях от плюещата му уста блъвнаха дим и искри. При това той тъпчеше с крака — неизменен признак за фигъл на ръба на нервите си.

— Они ми се довлекоха с остри железа да ми изкопат дома, да ми изкопат клано и семейството — каза в един момент той с толкова равен и тих тон, че думите му прозвучаха още по-страховито. После изплю някакво кратко изречение към огъня, който за миг лумна в зелено, когато думите се врязаха в пламъците.

— Нема да скърша хатъро на вещурята на баирчините, да знайш, ама чуй що че ти думам и думата ми на две нема да стане: зърна ли пак лопата ближе до мойта си могила, оня, дека я е донел, че си я найде заврена у препаската с тъпио край напреде, та ръчиците си да издере, дорде се мъчи да я измуши. И с туй ядовете му сал че наченат! Апа има ли чистка тука, у пунгията си се вричам, дека ние че я прайм тая чистка! — Той потъпка малко с крака и добави: — А па що е туй, дека дочуваме, що дириш законо? Не го долюбваме ний законо, да знайш!

— А Лудичкия Артър? — вметна Тифани. Почти невъзможно е да накараш фигъл да добие овчи вид, но Сите О’Бери изглеждаше така, сякаш всеки момент ще каже „бее“.

— Море, големо зло са му сторили онез ми ти гноми — печално въздъхна той. — Знайш ли, дека си мие мутрата секи ден? Да де, то туй бива, га чернилката стане бая дебела, ама секи ден? Питам те, как се издържа туй нещо?

В един момент имаше фигъли, а в следващия — слабо пффт, последвано от абсолютна липса на фигъли и миг след това — повече от достатъчно количество стражи. За щастие се оказаха сержантът и Престън, които се заковаха в поза мирно.

Сержантът прочисти гърло.

— С госпожица Тифани Сболки ли говоря?

— Струва ми се, че да, Браян — отвърна Тифани, — но сам прецени.

Сержантът се озърна припряно и се сниши към нея.

— Моля те, Тиф — прошепна той, — доста го закъсахме. — Той се изправи бързо и продължи, доста по-високо от необходимото: — Госпожице Тифани Сболки! Наредено ми е от милорд барона да ви информирам, че е заповядал да останеш в пърделите на замъка…

— В какво? — изуми се Тифани. Безмълвно, забил очи в тавана, сержантът ѝ подаде къс пергамент.

— О, имаш предвид в пределите — прочете тя.

— Това означава замъкът и прилежащите му околности — услужливо му подсказа Тифани. — Но аз мислех, че баронът иска да се махна оттук?

— Виж, просто чета, каквото пише, Тиф, и ми наредиха да заключа метлата ти в тъмницата.

— Много героично дело са ти възложили, сержант. Опряна е ей там на стената — заповядай!

На сержантът като че ли малко му поолекна.

— Няма ли да сториш нещо… напреки?

Тифани поклати глава.

— Съвсем не, сержант. Не мога да се сърдя на човек, който просто си изпълнява задълженията.

Сержантът пристъпи предпазливо към метлата.

Всички я знаеха, естествено. Всички я бяха виждали да лети над главите им и най-вече току над главите им, на практика всеки ден. Той обаче се поколеба и спря с ръка на няколко сантиметра от дръжката.

— Ъ-ъ, какво ще стане, като я пипна?

— О, ще се подготви за полет — небрежно отвърна Тифани.

Ръката на сержанта много бавно се отдръпна назад, за да е извън обхвата или вероятно пределите на метлата.

— Ама с мен няма да литне, нали? — Гласът му беше пропит с молба и страх от високото.

— О, сигурно не много далеч или твърде високо — отговори Тифани, без да отмести поглед. Всички знаеха, че сержантът получава световъртеж даже като се качи на стол. Тя отиде до него и взе метлата.

— Браян, какви са ти нарежданията, в случай че откажа да изпълня нарежданията ти, ако разбираш какво искам да кажа?

— Трябва да те арестувам!

— Какво? И да ме затвориш в тъмницата ли?

Сержантът трепна.

— Знаеш, че не бих искал да го сторя — оправда се той. — Някои от нас не са неблагодарници. А и всички знаехме, че горката госпожа Баржа беше пияна като делва, клетата старица.

— Е, тогава няма защо да ти правя напреки — успокои го Тифани. — Впрочем защо ли не оставя тази метла, която явно толкова те тревожи, долу в тъмницата и лично да я заключа. Така няма да мога да избягам никъде, нали?

По лицето на сержанта се разля облекчение, а докато слизаха по каменните стълби към тъмницата, той снижи глас и призна:

— Не зависи от мен, разбираш ли, от ония горе зависи. Май че нейна светлост сега командва парада.

Тифани не беше запозната с тъмниците, но се говореше, че тази в замъка е доста добра по тъмничарските стандарти и сигурно би могла да спечели поне пет пранги с топуз, ако някой някога реши да напише „Ръководство за изрядни тъмници“. Беше просторна и добре отводнена, с практичен улей точно по средата, свършващ до неизбежната кръгла дупка, която не миришеше много лошо, тъй да се каже, като цяло.

Нито пък с козите, които станаха от уютното си ложе сред купчините слама и я загледаха с половин око, в случай че вземе да направи нещо интересно, като например да ги нахрани. Не спряха да преживят, защото бяха кози. Вече за втори път ядяха вечерята си.

Тъмницата имаше два входа. Единият водеше право навън — сигурно с цел да се извлачват затворниците навремето, като по този начин се е спестявала цялата хамалогия с влаченето през огромната зала и мърлянето на пода с кръв и кал.

Понастоящем тъмницата се използваше предимно като заслон за кози и склад за ябълки — високо горе извън досега на всички, освен на най-решителните кози.

Тифани качи метлата на най-долната лавица за ябълки, докато сержантът галеше една коза, стараейки се да не поглежда нагоре, за да не му се завие свят. Това означава, че беше абсолютно неподготвен, когато Тифани го изблъска навън, грабна ключовете от ключалката, метна се обратно в тъмницата и заключи вратата отвътре.

— Съжалявам, Браян, но, разбираш ли, от теб зависи. Не само от теб, разбира се, и даже не предимно от теб и беше доста нечестно от моя страна да се възползвам от теб, но ако ще се отнасят с мен като с престъпник, поне бих могла да се държа като такъв.

Браян поклати глава.

— Имаме и втори ключ, да знаеш.

— Трудно ще го използвате, ако съм запречила ключалката — посочи Тифани. — Но погледни от добрата страна. Аз съм затворена и под ключ, а това, мисля, доста ще допадне на някои хора, така че не се тревожи за дребните подробности. Виж, струва ми се, че гледаш на всичко това от погрешната страна. Аз съм на сигурно в затвора. Не съм заключена далеч от вас, а вие сте заключени далеч от мен. — Браян като че ли всеки миг щеше да се разплаче и тя си помисли: „Не, не мога да го направя. Той винаги се е отнасял порядъчно с мен. И сега се опитва да бъде порядъчен. Само защото съм по-умна от него, не значи, че трябва да си изгуби работата. Освен това вече знам как да се измъкна оттук. Това е проблемът на хората, които имат тъмници: не прекарват достатъчно време в тях.“ Тя подаде ключовете на сержанта.

Лицето му светна от облекчение.

— Ами ние ще ти носим храна и вода, естествено — каза той. — Не можеш да караш само на ябълки!

Тифани седна на сламата.

— Знаеш ли, доста е уютно тук. Странно как оригването на козите прави атмосферата някак топла и задушевна. Не, няма да ям ябълките, но ще загният, ако не се обръщат, така че докато съм тук, ще се погрижа и за това. Разбира се, като стоя затворена тук, не мога да обикалям навън. Не мога да правя лекарства. Не мога да режа нокти. Не мога да помагам. Как е кракът на майка ти напоследък? Все така добре, надявам се? Имаш ли нещо против да си тръгнеш сега, моля, защото бих искала да използвам дупката.

Чу как стъпките му се отдалечават по стълбите. Държа се малко жестоко, но какво можеше да направи? Тя се огледа и повдигна купчина много стара и много мръсна слама, която не бе докосвана от дълго време. Всякакви твари се разпълзяха, заподскачаха или се плъзнаха встрани. Сега, когато теренът беше чист, около нея се надигнаха фигълски глави, от които се ръсеше слама.

— Доведете адвоката ми, моля — оживено заръча Тифани. — Мисля, че ще му хареса да работи тук…

Жабокът се отзова доста ентусиазирано за адвокат, който е наясно, че ще му се плаща в бръмбари.

— Смятам да започнем с неправомерно лишаване от свобода. Съдиите не обичат подобни случаи. Ако някой ще бъде вкарван в затвора, държат те да са онези, които го правят.

— Ъ-ъ, всъщност аз сама се затворих — уточни Тифани. — Това взема ли се предвид?

— Не бих се тревожил за това в момента. Ти си действала по принуда, свободата на движението ти е била ограничена и си била наплашена.

— Категорично не! Бях изключително ядосана!

Жабокът шляпна крак върху една търчаща стоножка.

— Била си подложена на разпит от двама членове на аристокрацията в присъствието на четирима въоръжени мъже, нали? И никой не те е предупредил. Никой не ти е прочел правата. Нали казваш, че баронът очевидно не се осланя на никакви доказателства, че си убила баща му и готвачката и си откраднала пари?

— Струва ми се, че Роланд се мъчи с все сили да не го прави — отвърна Тифани. — Наговорили са му куп лъжи.

— Тогава трябва да оспорваме, действително трябва! Той не може ей така да си повдига обвинения за убийство, когато не могат да бъдат доказани. Може сериозно да закъса за това!

— О — възкликна Тифани, — не искам да има неприятности!

Трудно е да се познае кога се усмихва жабок, така че Тифани трябваше да налучква.

— Нещо смешно ли казах?

— Ни най-малко, напротив, но посвоему е доста трагикомично — обясни жабокът. — Това в случая ще рече нещо като сладко-горчиво. Този младеж повдига обвинения срещу теб, които, ако са верни, биха могли да те докарат до екзекуция на много места по тоя свят, а ти същевременно не искаш той да има никакви главоболия, така ли?

— Знам, че е сантиментално, но дукесата го притиска непрекъснато, а момичето, за което ще се жени, е като мокра… — Тя млъкна. По каменните стъпала, които водеха от залата към тъмницата, се разнасяше шум от стъпки, но те не бяха придружени от тежкото подрънкване от подкованите обуща на стражите.

Оказа се Летиша, бъдещата булка, цялата в бяло и цяла в сълзи. Тя посегна към решетките на килията на Тифани, увисна на тях и продължи да плаче, не с шумни ридания, а просто с едно безкрайно сополивене, подсмръкване, бърникане в маншета за дантелената кърпичка, която вече е съвсем подгизнала, и изобщо воднисто хлипане от тоя род.

Топящото се момиче.

Момичето даже не гледаше Тифани, а само цивреше в нейна посока.

— Толкова съжалявам! Наистина много съжалявам! Какво ли си мислиш за мен?

И ето че тук, именно тук лъсна недостатъкът да си вещица. Пред нея стоеше човек, чието съществуване само по себе си бе накарало Тифани една вечер да обмисля цялата онази работа със забождането на карфици във восъчна фигура. Не я осъществи на практика, защото беше нещо, което не бива да се прави, нещо, срещу което вещиците силно се мръщеха, защото беше жестоко и опасно и най-вече защото не успя да открие никакви карфици.

А сега проклетото същество се гърчеше в някакъв вид агония, толкова обезумяло, че всякакво благоприличие и достойнство се отмиваха от неспирен порой лепкави сълзи. Как да не се отмие и омразата? Пък и честно казано, омразата всъщност не беше чак толкова голяма. Беше по-скоро някакво кисело усещане. Тифани открай време си знаеше, че никога няма да бъде дама, не и без дългата златиста коса. Беше в абсолютен разрез с цялата книжка с приказки. Просто не ѝ се нравеше да ѝ дават зор да го приеме.

— Наистина никога не съм искала да се случва така! — хълцаше Летиша. — Наистина много, много съжалявам, не знам какво си въобразявах! — По глупавата дантелена рокля закапа нов порой сълзи и — о, не! — едно идеално сополено балонче висна на идеалния нос. Тифани наблюдаваше в смаян ужас как хлипащото момиче се издуха шумно и — о, не, нямаше да го направи, нали? Да, щеше. Да. Тя изцеди прогизналата кърпичка на пода, който вече беше мокър от непрестанното циврене.

— Виж, сигурна съм, че нещата не може да са чак толкова зле — каза Тифани, опитвайки се да не слуша отвратителния капчук по каменния под. — Ако само за момент спреш да ревеш, сигурна съм, че всичко друго може да се оправи, каквото и да е то.

Това предизвика още сълзи и няколко истински, същински старовремски ридания, от тези, които човек никога не чува в реалния живот… е, поне досега. Тифани знаеше, че когато хората плачат, те издават звуци като бу-хуу, или поне така ги описваха в книгите. Никой не го правеше в реалния живот. Летиша обаче го стори, със снаряд от сълзи чак до стълбите. Имаше и още нещо… Недомлъвките, толкова отчетливо преглътнати между хълцанията и хлипанията, се пльоснаха в главата на Тифани някак прогизнало. Тя ги прочете и си помисли: „Боже, наистина ли?“, но преди да успее да каже нещо, по стълбите отново се разнесе тропот. Роланд, дукесата и един от стражите ѝ бързаха надолу, следвани от Браян, който очевидно вече доста се дразнеше, че разни чужди стражи трополят по родния му калдъръм, така че се чувстваше длъжен, където и да се трополи, той да взема дейно участие.

Роланд се подхлъзна на мокрите камъни и в защитна реакция обви ръце около Летиша, която леко изджвака и почна да се отцежда. Дукесата се извиси над двама им, оставяйки съвсем малко свободно пространство за стражите, които трябваше да се задоволят с размяна на свирепи погледи.

— Какво си ѝ сторила? — извика Роланд. — Как я примами тук долу?

Жабокът прочисти гърло и Тифани го сръчка твърде непристойно с крак.

— Ни гък, земноводно — процеди тя. Може и да ѝ беше адвокат, но ако дукесата зърнеше жаба да действа като неин правен съветник, нещата само щяха да се влошат.

По ирония на съдбата обаче това, че не видя жабока, всъщност влоши нещата, защото дукесата кресна:

— Чухте ли това? Няма ли край тази нейна наглост? Та тя ме нарече земноводно!

Тифани понечи да каже: „Нямах предвид вас, а другото земноводно“, но се спря навреме. Седна, хвърляйки шепа слама върху жабока, и се обърна към Роланд.

— На кой въпрос искаш да не отговоря първо?

— Хората ми знаят как да те накарат да говориш! — изсъска дукесата през рамото на Роланд.

— Вече знам как да говоря, благодаря — отвърна Тифани. — Мислех, че е дошла да злорадства, но май се оказа, че нещата вървят… по вода.

— Не може да избяга, нали? — обърна се Роланд към сержанта.

Сержантът стегнато израпортува:

— Не, сър. Ключовете от двете врати са на сигурно в джоба ми, сър. — При тези думи той изгледа самодоволно стража на дукесата, сякаш да подчертае: към някои хора тук се обръщат с важни въпроси и получават от тях точни и бързи отговори, много благодаря! Ефектът обаче доста се провали от дукесата, която се тросна:

— Той те нарече два пъти „сър“ вместо „милорд“, Роланд. Не бива да позволяваш нископоставените да се държат толкова фамилиарно с теб. Казвала съм ти го и преди!

Тифани с радост би сритала Роланд, че не отвърна остро на тази нападка. Знаеше, че Браян го беше научил да язди кон, да държи меч и да ловува. Май е трябвало да го научи и как да се държи.

— Извинете — рязко се намеси тя. — Вечно ли смятате да ме държите затворена? Няма да са ми излишни няколко чифта чорапи и две-три блузи, а и, разбира се, малко бельо, ако случаят ще е такъв.

Може би именно споменаването на думата „бельо“ смути младия барон. Във всеки случай той се окопити доста бързо и каза:

— Ние, ъ-ъ… тоест аз, ъ-ъ… смятам, че може би трябва да те държим изкъсо, но хуманно някъде, където не можеш да навредиш, докато не мине сватбата. Наистина изглежда, че си в центъра на много злощастни събития напоследък. Съжалявам за това.

Тифани не посмя да отвори уста, защото не е любезно да се избухва в смях след такова сериозно и глупаво изречение.

Той продължи, опитвайки се да се усмихне:

— Ще ти бъдат предоставени удобства и, разбира се, ще изведем козите, ако искаш.

— Бих искала да останат тук, ако нямаш против — каза Тифани. — Започвам да се наслаждавам на удоволствието от тяхната компания. Но може ли да задам един въпрос?

— Да, разбира се.

— Не става дума за вретена, нали? — попита Тифани. Е, в края на краищата глупавите им разсъждения можеха да водят само към едно нещо.

— Моля? — слиса се Роланд. Дукесата се изсмя тържествуващо.

— О, да, колко типично за нахалната и твърде самоуверена млада девойка да ни плаши с нейните намерения! Колко вретена имаме в този замък, Роланд?

Младежът придоби стреснат вид. Винаги изглеждаше така, когато бъдещата му тъща се обърнеше към него.

— Ъ-ъ, всъщност не знам. Мисля, че икономката има едно, а вретеното на майка ми е още във високата кула… тук винаги се намират по няколко. Баща ми обича — обичаше — да вижда, че хората правят нещо с ръцете си. И… наистина, не знам.

— Ще кажа на хората да претърсят замъка и да ги унищожат до едно! — запени се дукесата. — Тя само блъфира! Без съмнение всеки знае за злите вещици и вретената, нали? Едно леко бодване по пръста и всички ще проспим следващите сто години!

Летиша, която едва дишаше през запушения си от рева нос, успя да изгъгне:

— Мамо, ама ти и без това не ми даваш да пипна вретено!

— Няма и да пипнеш, Летиша, никога, никога в живота си! Подобни неща са за работническата класа. Ти си дама. Вретената са за прислугата.

Роланд почервеня.

— Майка ми обичаше да преде на вретено — бавно изрече той. — Седях при нея във високата кула понякога, докато предеше на него. Беше инкрустирано със седеф. Никой няма да го докосва. — На Тифани, наблюдаваща през решетките, ѝ се стори, че само някой с половин сърце, много малко акъл и без грам човещина би могъл да отвърне нещо в този момент. У дукесата обаче нямаше човещина, може би защото беше, ами… твърде човешко качество.

— Настоявам… — започна тя.

— Не — отсече Роланд. Каза го полугласно, но думата някак отекна по-силно от вик, а полутоновете и обертоновете в глухотата на гласа му биха могли да спрат и стадо слонове насред бяг. Или в конкретния случай една дукеса. Тя обаче му хвърли поглед, който обещаваше да му стъжни живота, когато намереше случай.

От съчувствие Тифани каза:

— Вижте, споменах вретената само за да бъда саркастична. Подобни неща не се случват вече. Даже не съм сигурна, че изобщо са се случвали. Така де, хората да спят сто години, докато всякаква зеленина расте и покрива двореца? Как изобщо става това? Защо и растенията не спят? Та нали иначе къпинаците ще вземат да се мушат в носовете на хората, а бас държа, че от това всеки ще се събуди. И какво става, като вали сняг? — Летиша, която почти изкрещя една много интересна недомлъвка, прикова вниманието ѝ. Тифани си я отбеляза за по-късен размисъл.

— Е, виждам, че където и да стъпи, вещицата все всява смут — обади се дукесата. — Ето защо ти ще останеш тук, където се отнасят с тебе по-прилично, отколкото заслужаваш, докато решим.

— А какво ще кажеш на баща ми, Роланд? — мило попита Тифани.

Той я погледна като ударен, както сигурно щеше наистина да бъде, ако всичко това стигнеше до ушите на господин Сболки. Щяха да му трябват страшно много пазачи, когато господин Сболки разбереше, че най-малката му дъщеря седи в затвора заедно с козите.

— Виж какво — подхвана Тифани, — защо не кажем, че съм останала в замъка да решавам важни въпроси? Сигурна съм, че можем да разчитаме на сержанта да предаде съобщение на баща ми, без да го разстройва? — Каза го така, че да звучи като въпрос, и видя как Роланд кимва, но дукесата не можа да се сдържи.

— Баща ти е наемател на барона и ще прави каквото му се нареди!

Роланд положи усилия да не се разтрепери.

Когато господин Сболки започна да работи за стария барон, те като всички разумни хора по света бяха постигнали разумно споразумение, а именно, че господин Сболки ще върши каквото иска баронът. При положение че баронът иска господин Сболки да върши, каквото му се върши и каквото трябва да бъде свършено.

Именно това означава лоялност, беше ѝ обяснил баща ѝ един ден. Това означава, че добрите хора, без значение какви са, живеят добре, когато осъзнават правата, задълженията и достойнството на обикновените люде. Защото обикновените люде ценяха най-вече достойнството, понеже беше кажи-речи всичко, което имаха, плюс-минус малко спално бельо, няколко тенджери и тигани и малко прибори и сечива. Нямаше нужда да говорят за споразумението, защото всеки разумен човек знаеше как действа: докато си добър господар, ще бъда добър работник. Ще бъда лоялен с теб, докато си лоялен с мен и докато този кръг не бъде нарушен, нещата ще стоят така.

Роланд обаче разкъсваше кръга или поне позволяваше на дукесата да го прави вместо него. Семейството му владееше Кредище от няколкостотин години и притежаваше разни листове хартия, с които да го докаже. От времето, когато първият Сболки бе стъпил в Кредище, нямаше никакви доказателства. Тогава още никой не бе изобретил хартията.

Точно в момента хората, смутени и объркани, не поддържаха особено вещиците, но последното, което му трябваше на Роланд, беше да се изправи пред въпросите на господин Сболки. Макар и с вече посивяла коса, господин Сболки можеше да задава доста тежки въпроси. „А аз сега трябва да остана тук — помисли си Тифани. — Открих нишка, а това, което се прави с нишките, е да се хванат.“ На глас каза:

— Нямам нищо против да остана тук. Вярвам, че не искаме да си създаваме дребни проблеми.

На Роланд явно му олекна, но дукесата се обърна към сержанта:

— Сигурен ли си, че е заключена?

Браян се изпъна като пружина. Той бездруго стоеше изпружен, тъй че сега сигурно застана на пръсти.

— Да, м… ваше светлочество, както казах, има само едни ключове и за двете врати и те са ей тук, в джоба ми. — Той потупа десния си джоб и нещо подрънка в него. Очевидно подрънкването задоволи дукесата и тя заяви:

— В такъв случай сигурно бихме могли да полегнем малко по-спокойни в леглата си довечера, сержант. Хайде, Роланд, и ако обичаш, погрижи се за Летиша. Опасявам се, че отново ще ѝ трябва лекарство — бог знае какво ѝ е наговорило проклетото момиче.

Тифани проследи с очи как си тръгват, с изключение на Браян, който прояви приличието да изостане със смутен вид.

— Сержант, би ли дошъл насам?

Браян въздъхна и се приближи до решетките.

— Няма да ми докараш неприятности, нали, Тиф?

— Разбира се, че не, Браян, и се надявам и вярвам, че ти също няма да се опиташ.

Сержантът затвори очи и изпъшка.

— Наумила си нещо, нали? Знаех си!

— Нека го кажа така — започна Тифани, като се наведе напред. — Колко вероятно е според теб да остана в килията нощеска?

Браян попипа джоба си.

— Е, недей да забравяш, че у мен са… — Беше ужасно да се наблюдава как лицето му се изкриви като на рязко наругано кутре. — Опразнила си ми джоба! — Той я погледна умоляващо, вече като кутре, което очаква още по-ужасно да го навикат.

За негов потрес и страхопочитание Тифани отново му върна ключовете.

— Наистина ли мислиш, че на вещица ѝ трябват ключове? — усмихна се тя. — Обещавам да се върна до седем сутринта. Мисля, ще се съгласиш при дадените обстоятелства, че това е много добра сделка, особено защото ще отделя малко време да сменя превръзката на крака на майка ти.

Изразът на лицето му беше достатъчен. Той благодарно сграбчи ключовете.

— Сигурно няма смисъл да те питам как мислиш да излезеш? — с надежда попита той.

— Не мисля, че трябва да задаваш този въпрос при дадените обстоятелства, сержант, а ти?

Той се поколеба, след което се усмихна.

— Благодаря ти, че мислиш за крака на майка ми. Малко лилавее в момента.

Тифани пое дълбоко дъх.

— Проблемът, Браян, е, че двамата с теб сме единствените, които мислим за болния крак на майка ти. Там навън има стари хора, които имат нужда някой да им помогне да се изкъпят. Има хапове и мазила, които трябва да се направят и да се занесат на болни хора в разни труднодостъпни места. Ами господин Бабаитски — той съвсем не може да ходи, ако не му направя разтривка с един мехлем. — Тя измъкна дневника си, привързан с парченца връв и ластик, и го размаха към него. — Това тук е пълно с неща, които трябва да направя, защото съм вещицата. Ако не аз, кой ще ги направи? Младата госпожа Повлеканова скоро ще ражда близнаци. Сигурна съм, чух как тупкат отделни сърчица. Първо раждане при това! Тя вече е в пълен ужас, а най-близката друга акушерка е на двайсет километра оттук и, честно казано, е малко късогледа и доста разсеяна. Ти си страж, Браян. Стражите по принцип са съобразителни хора, така че ако клетата млада майчица дойде да търси помощ, сигурна съм, че ще се сетиш какво да правиш.

Тя се наслади на удоволствието да види как лицето му побелява като тебешир. Преди да успее да смънка някакъв отговор, Тифани продължи:

— Аз обаче не мога да помогна, разбираш ли, понеже проклетата вещица трябва да бъде заключена, за да не се добере до опасно вретено! Заключена заради една приказка! Проблемът обаче не е в това. Проблемът е, че си мисля, че някой може да умре. Ако оставя човек да умре, значи съм зла вещица. Но работата е там, че тъй или иначе съм зла вещица. Трябва да е така, понеже съм в затвора.

Наистина ѝ стана жал за него. Не беше се цанил за страж, за да се сблъсква с такива неща. Тактическият му опит се свеждаше главно до улавяне на избягали свине. Тя се зачуди дали трябва да го вини за това, което му е наредено да направи. В крайна сметка човек не може да обвинява чука за онова, което дърводелецът прави с него. Браян обаче имаше мозък, а чукът — не. Може би трябваше да се помъчи да го използва чат-пат.

Тифани изчака, докато шумът от обущата му подсказа, че сержантът е преценил доста правилно, че тази вечер може би не е зле да има приемливо разстояние между килията и него самия, а също и евентуално да поразмисли малко за бъдещето си.

Освен това фигълите започнаха да изникват от всеки процеп, а те имаха невероятен инстинкт за укриване от чужди очи.

— Не биваше да крадете ключовете му — скара се тя на Сите О’Бери, докато той изплю стиска слама.

— Тъй ли било? Он сака да си гниеш тука оключена!

— Е, да, ама е свестен човек. — Тя беше наясно, че това звучи глупаво, а и на Сите О’Бери сигурно му беше ясно.

— Тъй на, свестен чиляк, дето че те оключи по заръка на оная ми ти дъртофелна отврат, а? — изръмжа той. — А що че ми речеш за грамаданската цивричка у белио сукман? Таман си думах, дека че требва да изкопаме канавка отпреде ѝ.

— Да не е от онез ми ти водни нимфи? — изказа предположението си Ульо Гламав, но с мнозинство беше решено, че момичето по някакъв начин е направено от лед и сега се топи. В подножието на стълбището една мишка се спасяваше с плуване.

Почти без да се усети, Тифани плъзна ръка в джоба си, извади късче връв и временно го постави върху главата на Сите. Ръката ѝ се мушна обратно в джоба и измъкна интересно ключе, което бе намерила край пътя преди три седмици, празна кесийка от цветни семена и камъче с дупка. Тифани винаги си събираше камъчета с дупки, защото бяха късметлийски. Държеше ги в джоба си, докато той не се пробиеше от поредното камъче, което изпадаше, а тя си оставаше единствено с дупката. Всичко това беше достатъчно за аварийна плетеница, само дето по принцип трябваше и нещо живо, разбира се. Бръмбарската вечеря на Жабока беше изчезнала предимно в Жабока, така че тя го взе и внимателно го закрепи в плетеницата, без да обръща внимание на заплахите му за правни действия.

— Не знам защо не използваш някой от фигълите — мърмореше той. — Те си падат по такива неща!

— Да, но тогава плетеницата ми сочи най-близката кръчма. А сега просто се отпусни, става ли?

Козите продължиха да си преживят, докато тя местеше плетеницата насам-натам, мъчейки се да открие някакъв знак. Летиша съжаляваше, дълбоко, наквасено съжаляваше. А онази последна недомлъвка представляваше няколко думи, които нито беше достатъчно смела да изрече, нито достатъчно бърза да спре: „Не беше нарочно!“

Никой не знаеше как работят плетениците. Всички обаче знаеха, че работят. Може би единственото, което правеха, бе да те накарат да мислиш. Може би това, което правеха, е да предоставят на очите ти обект за гледане, докато мислиш. И Тифани си помисли: „Някой друг в тази сграда владее магия.“ Плетеницата се усука, Жабокът се заоплаква, а сребърната нишка на едно умозаключение премина пред второзрението на Тифани. Тя вдигна очи към тавана. Сребърната нишка проблясваше и тя си помисли: „Някой в тази сграда използва магия. Някой, който много съжалява какво е сторил.“ Възможно ли беше вечно бледата, вечно омокрена и безвъзвратно акварелна Летиша да е вещица? Изглеждаше немислимо. Е, няма смисъл да се чудиш какво става, когато можеш просто да отидеш и сама да разбереш.

Мило му става на човек, като си помисли, че бароните в Кредище са се сработвали толкова добре с толкова много хора, така че в течение на годините са забравили за какво е тъмницата. Тя се беше превърнала в заслон за кози, а разликата между тъмница и заслон за кози е, че във второто не ти е нужен огън, защото козите доста ги бива да се топлят сами. В тъмницата обаче ти трябва, ако искаш затворниците ти да са на сухо и топло, а ако наистина не ти допадат — на гадно и топло. Ужасно топло. Баба Сболки веднъж каза на Тифани, че когато била малка, в тъмницата на замъка имало какви ли не метални ужасии, главно за разчастване на хора къс по къс, но изглежда никога не е имало затворник, който да е толкова лош, че да ги използват на него. Пък и като ставало въпрос за това, никой в замъка не искал и да пипне онези ужасии, понеже често се случвало, ако не внимава човек, да му прещипят пръстите. Накрая ги пратили на ковача да ги превърне в нещо по-смислено, като например лопати и ножове. Пратили всичко, с изключение на Желязната девица, която се използвала като ровница за ряпа, докато не ѝ паднал капакът.

И така, понеже никой в замъка не се отнасяше с голям ентусиазъм към тъмницата, всички бяха забравили, че има комин. Именно затова Тифани вдигна очи и съгледа високо горе над себе си онова малко петънце синева, което затворниците наричат „небе“ и което тя, още щом се стъмни достатъчно, възнамеряваше да нарече „изход“.

Ползването му се оказа малко по-проблематично, отколкото си мислеше. Беше прекалено тясно, за да се издигне на метлата в седнало положение, така че трябваше да виси за дръжката и да се оттласква от стените с крака, докато метлата я влачи нагоре.

Поне знаеше разположението на покрива. Всички хлапета го знаеха. Сигурно нямаше момче, отрасло в Кредище, което да не е изчегъртало името си в оловото по покрива, най-вероятно до имената на баща си, дядо си, прадядо си и дори прапрадядо си, наред с останалите имена, чезнещи сред драскотините.

Целият замисъл на замъците е никой да не може да припари в тях, ако не желаеш, естествено. Ето защо липсваха прозорци едва ли не до самия връх, където бяха най-хубавите стаи. Роланд отдавна се беше пренесъл в стаята на баща си. Тифани знаеше това, защото му беше помогнала да си пренесе партакешите, когато старият барон най-сетне призна, че е твърде болен, за да се справя със стълбите. Дукесата сигурно беше в голямата гостна стая, разположена между спалнята на барона и кулата на девицата — наистина се казваше така, — където сигурно спеше Летиша. Никой не повдигаше темата, но това разпределение означаваше, че майката на булката е настанена между стаите на бъдещите младоженци и по всяка вероятност изобщо не мигва, наострила до краен предел уши за какъвто и да е звук от цуни или даже гуни.

Тифани се промъкваше тихо в сумрака и тъкмо влезе в една ниша, когато чу стъпки нагоре по стъпалата. Оказа се прислужничката, понесла поднос с храна, която едва не разля, когато вратата към стаята на дукесата се отвори със замах и самата дукеса застана на прага със свиреп поглед, просто за да провери какво става. Когато прислужничката продължи, Тифани я последва тихичко и посвоему невидимо. Подносът пристигна, стражът до вратата с надежда вдигна очи, но рязко му беше казано да иде долу сам да си вземе вечерята. После прислужничката влезе в стаята, остави подноса до голямото легло и излезе, учудвайки се за момент дали очите не ѝ играят номера.

Летиша изглеждаше така, сякаш спи под прясно навалял сняг. Ефектът доста се разваляше, когато човек осъзнаеше, че това, което прилича на преспи, са най-вече смачкани хартиени кърпички. Неколкократно употребявани при това. Вярно, твърде рядко се намираха в Кредище, защото бяха доста скъпи, и ако човек имаше от тях, не се смяташе за лошо възпитание да ги изсуши пред огъня за по-нататъшна употреба. Бащата на Тифани разправяше, че когато бил малък, трябвало да си духа носа в мишки, но сигурно само за да я накара да запищи.

Точно сега Летиша си издуха носа със съвсем неподобаващ за дама тръбен звук и за изненада на Тифани подозрително огледа стаята. Даже подвикна:

— Ей! Има ли някой тук? — Въпрос, който, разумно погледнато, никога няма да ви докара донякъде. Тифани се примъкна още по-навътре в сянката. Тя понякога и Баба Вихронрав успяваше да заблуди с малко късмет, така че и дума не можеше да става някаква ревлива принцеса да усети присъствието ѝ.

— Мога да пищя, ей! — заплаши Летиша, озъртайки се. — Точно пред вратата ми има страж!

— Всъщност той слезе да вечеря — посочи Тифани, — което, честно казано, намирам за много непрофесионално. Трябваше да изчака да бъде сменен от друг страж. Мен ако питаш, майка ти май подбира стражите си по-скоро по вид, отколкото по акъл. Дори младият Престън охранява по-добре от тях. Понякога хората изобщо не се усещат, че съществува, докато не ги потупа по рамото. Знаеш ли, че човек много рядко се разпищява, докато някой му говори? Не знам защо. Предполагам, че понеже сме възпитани да бъдем вежливи. И ако смяташ да се разпищиш сега, бих искала да изтъкна, че ако смятах да ти направя нещо гадно, вече щях да съм го сторила, не мислиш ли?

Паузата беше доста по-дълга, отколкото се нравеше на Тифани. Накрая Летиша каза:

— Имаш пълно право да бъдеш ядосана. Ядосана си, нали?

— Не в момента. Впрочем няма ли да си изпиеш млякото, преди да изстине?

— Ами аз всъщност винаги го изхвърлям в тоалетната. Знам, че е ужасно пилеене на добра храна и че има много бедни деца, които жадуват за чаша топло мляко преди сън, но не заслужават моето, понеже майка ми кара прислужничките да слагат в него лекарство да ми помогне да заспя.

— Защо? — невярващо попита Тифани.

— Смята, че ми е необходимо. А всъщност не е. Представа си нямаш какво е. Сякаш си в затвор.

— Е, струва ми се че вече имам представа — отбеляза Тифани. Момичето в леглото отново се разрева и Тифани му зашътка да спре.

— Не исках да става така — изхълца Летиша, духайки носа си като ловен рог. — Просто исках Роланд да не те харесва толкова. Не можеш да си представиш какво е да си на мое място! Единственото, което ми е разрешено, е да рисувам, при това само с акварели. И с въглен дори не може да щрихирам!

— Мислих си за това — разсеяно кимна Тифани. — По едно време Роланд си пишеше с дъщерята на лорд Гмурец, Йодна, и тя непрекъснато рисуваше акварели. Чудех се дали не е някакъв вид наказание.

Летиша обаче не я слушаше.

— На теб не ти се налага да седиш по цял ден и да рисуваш картини. Можеш да си летиш по всяко време — нареждаше тя, — да командваш хората, да правиш интересни неща. Ха, като малка и аз исках да стана вещица. Но пуст късмет, имах дълга руса коса, бледа кожа и много богат баща. Каква полза от това? Подобни момичета не могат да станат вещици!

Тифани се усмихна. Вече стигаха до истината и беше важно да покаже разбиране и приятелско отношение, преди язовирът да се строши отново и да ги залее.

— Като малка имаше ли си книжка с приказки?

Летиша отново издуха нос.

— О, да.

— Дали случайно не е онази с много страшната рисунка на гоблина на седма страница? Все стисках очи, като стигнех до тази страница.

— Аз го надрасках целия отгоре с черен пастел — тихо призна Летиша, сякаш наистина ѝ олекна да сподели с някого.

— Не си ме харесала. Затова си решила да ми направиш някаква магия… — Тифани изрече това много тихо, защото в поведението на Летиша имаше нещо трошливо. Всъщност момичето наистина посегна за кърпичка, но изглежда сълзите ѝ се бяха изчерпали за момент — както се оказа, само за момент.

— Толкова съжалявам! Само ако знаех, никога нямаше да…

— Може би трябва да ти кажа — прекъсна я Тифани, — че двамата с Роланд бяхме… ами приятели. Кажи-речи, бяхме единствените приятели един на друг. Но приятелството ни някак не беше правилно. Не ние самите, а обстоятелствата ни подтикнаха към него. Но не осъзнавахме това. Той беше баронски син, а когато знаеш, че си баронски син и че на всички деца им е казано как да се държат с баронския син, тогава не остават много хора, с които да си общуваш. И ето ме мен. Бях достатъчно умна за вещица, а и това не е работа, която подпомага кой знае колко социалния ти живот. И така, щеш не щеш, двама самотници си въобразиха, че са сродни души. Сега вече знам това. За съжаление Роланд пръв го осъзна. Такава е действителността. Аз съм вещицата, а той — баронът. Ти пък ще бъдеш баронесата и не бива да се тревожиш дали вещицата и баронът — за благото на всички — са в добри отношения. Това е всичко. Всъщност даже няма „това“, а само призрак на някакво въображаемо такова.

Видя как облекчението се разлива по лицето на Летиша като лъчите на изгряващо слънце.

— Това беше истината от мен, госпожице, така че бих искала и истината от теб. Слушай, може ли да се махнем оттук? Опасявам се, че разни стражи могат да нахълтат всеки миг и да се опитат да ме заключат някъде, откъдето не мога да изляза.

Тифани успя да качи Летиша на метлата зад себе си. Момичето беше неспокойно, но просто ахна, когато леко се спуснаха от назъбените стени на замъка и полетяха над селцето до едно поле.

— Видя ли прилепите? — възкликна Летиша.

— О, те често кръжат край метлата, ако не лети много бързо. Логично е да я избягват всъщност. А сега, госпожице, като и двете сме далеч от всякаква помощ, кажи ми какво направи, за да накараш хората да ме мразят.

Лицето на Летиша се изопна от паника.

— Спокойно, няма да те нараня — увери я Тифани. — Ако имах такова намерение, отдавна да съм го сторила. Но искам да си вкарам в ред живота. Кажи ми какво направи!

— Използвах щраусовия трик — бързо отвърна Летиша. — Нали знаеш, казват му антипатична магия: правиш фигурка на човек и я пъхаш нагоре с краката в кофа с пясък. Наистина много, много съжалявам…

— Да, вече го каза — прекъсна я Тифани, — но никога не съм чувала за този трик. Не виждам как би могъл да действа. Няма логика!

Но ми подейства, додаде на себе си тя. Това момиче не е вещица и каквото и да е пробвало, не е било истинско заклинание, обаче ми е подействало.

— Не е нужно да има логика, ако е магия — с надежда изтъкна Летиша.

— Трябва да има някаква логика — настоя Тифани, взирайки се нагоре в изгряващите звезди.

— Е — сви рамене Летиша, — прочетох го в „Любовни заклинания“ от Анатема Гнезди, ако това ти е от помощ.

— Да не е онази книга със снимка на авторката, седнала върху метла? — възкликна Тифани. — Дето седи в обратната посока, бих могла да додам. При това без обезопасителен колан. И нито една вещица, която изобщо съм срещала, не носи защитни очила. А това да качиш и котката е направо немислимо! Името също е измислено. Видях книгата в каталога на „Льольо“. Пълен боклук е. Само за разни ревли, дето си мислят, че единственото, което ти трябва, за да направиш магия, е да си купиш много скъпа метла с полускъпоценен камък, лепнат върху дръжката. Без да се обиждаш. Със същия успех можеш да вземеш пръчица от някой плет и да я наречеш вълшебна.

Без да каже дума, Летиша пристъпи към живия плет, който разделяше полето от пътя. Под всеки плет все ще откриеш по някоя полезна пръчица, ако се разровиш достатъчно. Тя я размаха неопределено във въздуха и след пръчицата остана светлосиня диря.

— Като тази ли? — запита тя.

За известно време настъпи абсолютна тишина, ако се изключи случайното обаждане на бухал и за онези с много добър слух — шумоленето на прилепите.

— Струва ми се, че е време да си побъбрим хубаво, а на теб? — каза Тифани.