В черно като полунощ

Глава 5 Първословото

Трябваше да има миг покой. Наместо това на мига се раздрънча метал. Довтасаха част от стражите в замъка, чиито брони вдигаха даже повече шум от нормалното, понеже нито една не им беше по мярка. Тук от стотици години не бяха водени битки, но те все още носеха брони, понеже рядко се налагаше да ги кърпят и не се износваха.

Пръв през вратата нахълта Браян, сержантът. Лицето му беше изкривено от сложно изражение. Това беше изражение на човек, на когото току-що му е казано, че една зла вещица, която той познаваше от дете, е убила шефа му, а синът на шефа не е тук, пък вещицата е още в стаята. На всичкото отгоре една сестра, която той не харесваше особено, не спираше да го ръга отзад и да крещи „Какво чакаш, човече? Изпълни си задълженията!“ Всичко това му действаше на нервите. Той заби в Тифани овчи поглед.

— Добрутро, госпожице, наред ли е всичко? — После зяпна отпуснатия в стола си барон и добави: — Умрял е значи, а?

— Да, Браян — отвърна Тифани. — Почина едва преди минутки и имам причина да вярвам, че беше щастлив.

— Е, ми то май е хубаво тогава — предположи сержантът, но внезапно лицето му се изкриви в плач и следващите му думи се изтръгнаха задавени и мокри: — Само да знаеш колко добре се отнесе с нас, когато баба ми беше зле! Пращаше ѝ топло ядене всеки ден, чак до самия ѝ край.

Тя пое омекналата му ръка и погледна през рамото му. Останалите стражи също плачеха, и то все по-безутешно, защото знаеха, че са големи силни мъже или поне така се надяваха и не бива изобщо да плачат. Но баронът винаги беше край тях, беше част от живота им като слънцето. Хубаво, случваше се да те нахока, ако си заспал на пост или ти е тъп мечът (въпреки факта, че откак се помнеха на нито един страж не се бе наложило да използва меча си за друго, освен за отваряне на консерви). Но в края на краищата, когато всичко е, тъй да се каже, пито-платено, той беше баронът, а те — неговите момчета, а сега си беше отишъл.

— Питай я за ръжена! — кресна сестрата иззад Браян. — Хайде, питай я за парите!

Сестрата не можеше да види лицето на Браян. Тифани обаче можеше. Сигурно пак беше ръгнат отзад, защото то внезапно почервеня.

— Извинявай, Тиф… имам предвид, госпожице, но тази дама тук твърди, че според нея си извършила убийство и грабеж — изрече той, а лицето му додаде, че собственикът му в момента изобщо не мисли същото и не иска да си има проблеми с никого, особено с Тифани.

Тя го възнагради със сдържана усмивка. Не забравяй, че си вещица, каза си наум. Не започвай да крещиш, че си невинна. Ти знаеш, че си невинна. Няма нужда да крещиш нищо.

— Баронът бе достатъчно любезен да ми даде пари за… за това, че съм се грижила за него — обясни тя. — Предполагам, че госпожица Смрика случайно е дочула нещо през вратата и си е направила грешно заключение.

— Това са много пари! — настоя госпожица Смрика, цялата почервеняла. — Големият сандък под леглото на барона беше отворен!

— Така е — кимна Тифани — и както изглежда, госпожица Смрика случайно е дочула нещо доста продължително.

Някои от стражите се разхилиха, от което госпожица Смрика се вбеси още повече, ако това изобщо беше възможно. Тя си проби път напред.

— Отричаш ли, че стоеше там с ръжен и горяща ръка? — запита тя с лице, червено като на пуйка.

— Бих искала да обясня нещо, моля — каза Тифани. — Доста важно е. — Вече съвсем осезателно чувстваше нетърпеливата болка, която напираше да се освободи. Ръцете ѝ се изпотиха.

— Правеше черна магия, признай си!

Тифани дълбоко пое дъх.

— Не зная какво е това — изпъшка тя, — но знам, че едва удържам точно над рамото си последната болка, която баронът изпита на този свят, и трябва да се отърва спешно от нея, а не мога да го направя тук, с всичките тези хора наоколо. Моля ви! Имам нужда от открито пространство веднага! — Тя избута госпожица Смрика настрани, а стражите незабавно ѝ сториха път за безкрайна ярост на сестрата.

— Не я пускайте! Ще се омете! Те все така правят!

Тифани познаваше замъка доста добре. Всъщност всички го познаваха. Надолу по стъпалата имаше вътрешен двор и тя светкавично се отправи натам, усещайки как болката се размърдва и се приготвя за нападение. За да я овладее, човек трябваше да си я представя като някакво животно, което може да държи в клетка, но това вършеше работа до известно време. Горе-долу колкото… ами всъщност до момента.

Сержантът изникна до нея и тя го сграбчи за ръката.

— Не ме питай защо — успя да процеди през стиснати зъби, — само хвърли шлема си във въздуха!

Той беше достатъчно съобразителен да изпълнява заповеди и запрати шлема си във въздуха като супена паница. Тифани запокити болката след него, усещайки, ужасното, почти змийско движение, с което се изтръгна от нея. Шлемът спря насред въздуха, сякаш ударил невидима стена, и падна на калдъръма в облак от пара, сгънат почти на две.

Сержантът го вдигна и моментално го пусна отново.

— Дяволски пари! — Той се оцъкли в Тифани, която се опираше на стената и се мъчеше да си върне дъха. — И ти си поемала такава болка всеки ден!

Тифани отвори очи.

— Да, обаче обикновено имам достатъчно време да намеря къде да я източа. Водата и скалите не вършат много добра работа, но металът е доста надежден. Не ме питай защо. Ако се опитам да разбера как става, то просто не става.

— Чух, че можеш да правиш и какви ли не номера с огъня — сподели сержант Браян с възхищение.

— Огънят се контролира лесно, стига да си събереш мислите, но болката… болката се съпротивява. Болката е жива. Болката е врагът.

Сержантът направи предпазлив опит да си вземе шлема с надеждата, че вече е достатъчно изстинал.

— Ще трябва да го поизчукам, че види ли го шефът толкоз крив… — започна той. — Нали знаеш колко държи да сме изрядни… О. — Той заби поглед в земята.

— Да — каза Тифани възможно най-мило, — ще е необходимо малко време да свикнем, нали? — Тя безмълвно му подаде носната си кърпичка и той си издуха носа.

— Но ти можеш да отнемаш болка — изхлипа той, — значи сигурно можеш да…

Тифани вдигна ръка.

— Спри веднага — сряза го тя. — Знам какво ще кажеш и отговорът е не. Ако си отрежеш ръката, сигурно бих могла да те накарам да я забравиш, докато се опиташ да си изядеш вечерята, но неща като загуба, скръб и мъка? Не мога да правя това. Не бих посмяла да се намесвам в това. Има едно нещо, наречено „успокойки“, и аз знам само един човек на света, който може да го прави, но дори няма да го помоля да ме научи. Това са твърде дълбоки води.

— Тиф… — Браян се поколеба и се озърна, сякаш очакваше сестрата да изникне отнякъде и отново да го сръга отзад.

Тифани зачака. Моля те, не питай, каза си тя. Открай време ме познаваш. Не може да си помислиш, че…

Браян я погледна умоляващо.

— Ти наистина ли…? — Гласът му замлъкна.

— Не, разбира се — отвърна Тифани. — Що за муха ти е влязла в главата? Как можа да си помислиш такова нещо?

— Ми не знам — смотолеви Браян, цял почервенял от неудобство.

— Е, добре тогава.

— Май е най-добре да ида да кажа на младия господар — смънка Браян, след като отново си издуха силно носа. — Ама само знам, че е отишъл до големия град с неговата… — той отново млъкна смутен.

— С неговата годеница — решително завърши Тифани. — Можеш да го кажеш на глас, да знаеш.

Браян се покашля.

— Ами ние, тъй де, ние си мислехме, че… ами то ние всички си мислехме, че вие двамата с него, тъй де, нали знаеш…

— Ние сме стари приятели — натърти Тифани — и това е всичко.

Стана ѝ жал за Браян, макар че той твърде често отваряше уста, преди да направи връзка с мозъка. Тя го потупа по рамото.

— Виж, мога аз да отскоча с метлата до големия град.

Той едва не се разтопи от облекчение.

— Би ли го направила?

— Разбира се. Като гледам, доста грижи ти се трупат на главата, а така част от тях ще отпаднат.

И ще се струпат на моята, естествено, помисли си тя, като пое с бърза стъпка през замъка. Новината беше плъзнала. Хората се мотаеха разплакани или просто съвсем сащисани. Готвачката я настигна тъкмо когато си тръгваше.

— Какво да правя? Вече сложих вечерята на горкичкия клетник във фурната!

— Тогава я извади и я дай на някого, който се нуждае от добра вечеря — отсече Тифани. Беше важно да звучи хладнокръвно и делово. Хората бяха изпаднали в шок. Когато имаше време, и тя щеше да го направи, но точно в този момент беше важно да ги върне обратно в реалния свят, тук и сега.

— Слушайте ме всички — гласът ѝ отекна в голямата зала. — Да, баронът ви си отиде, но все още си имате барон! Той скоро ще дойде тук със своята… дама и трябва да завари всичко безупречно! Всеки от вас си знае задълженията! Захващайте се с тях! Помнете го с добро и лъснете всичко тук в негова чест.

Това проработи. Винаги вършеше работа. Тон, който звучеше така, сякаш собственичката му знае какво прави, по принцип вършеше работа, особено ако собственичката му носи островърха черна шапка. Внезапно се отприщи порив за трескава дейност.

— Сигурно си мислиш, че ти се е разминало, а? — обади се глас зад гърба ѝ.

Тифани изчака малко, преди да се обърне, а когато се обърна, се усмихваше.

— О, госпожице Смрика — възкликна тя, — още ли сте тук? Е, може би има някои подове за доизтъркване?

Сестрата представляваше самото въплъщение на яростта.

— Аз не търкам подове, ти, арогантно, малко…

— Да, наистина, вие не търкате нищо, нали, госпожице Смрика? Забелязах! Виж, госпожица Росна, която беше тук преди вас, е, тя наистина можеше да търка под. Тя можеше така да изтърка пода, че да се огледате в него, макар че във вашия случай, госпожице Смрика, разбирам защо идеята не е чак толкова добра. Госпожица Пъргава, която беше тук преди нея, дори жулеше пода с пясък, с бял пясък! Тя преследваше мръсотията така, както териер преследва лисица!

Сестрата отвори уста да отвърне, но Тифани не остави никакво място за думите ѝ.

— Готвачката ми каза, че сте много набожна жена, все на колене стоите и аз нямам нищо против, абсолютно нищо против, но не ви ли е хрумвало да вземете един парцал и кофа, докато си клечите? На хората не им трябват молитви, госпожице Смрика, а нещо, което върши работа. И на мен ми дойде до гуша от вас, госпожице Смрика, и особено от вашата чудесна бяла наметка. Мисля, че Роланд е бил много впечатлен от вашата чудно бяла наметка, но аз не съм, госпожице Смрика, защото вие не правите нищо, от което може да се изцапа.

Сестрата вдигна ръка.

— Ще те ударя!

— Не — твърдо отсече Тифани, — няма.

Ръката ѝ не помръдна.

— Никога не са ме оскърбявали така в живота ми! — изпищя вбесената сестра.

— Наистина ли? — изви вежди Тифани — Искрено съм учудена. — Тя се обърна на пети, оставяйки сестрата вкаменена зад гърба си, и закрачи към един млад страж, току-що влязъл в залата. — Мяркала съм те наоколо. Май не те познавам. Как се казваш, моля?

Новакът направи опит да отдаде чест.

— Престън, госпожице.

— Престън, отнесоха ли барона в криптата?

— Да, госпожице, и аз свалих долу няколко фенера и малко парцали, и кофа топла вода, госпожице. — Той се ухили, като видя изражението ѝ. — Баба ми помагаше за погребенията, като бях малък, госпожице. Мога да помогна, ако искате.

— Баба ти даваше ли ти да помагаш?

— Не, госпожице — призна младежът. — Тя викаше, че мъжете не бивало да вършат такива работи, освен ако нямали докимент за доктрина.

Тифани за миг се озадачи.

— Доктрина?

— Ми нали знаете, госпожице. Доктрина — хапове, отвари, рязане на крака и други подобни.

Просветна ѝ.

— О, имаш предвид докторлък. Не мисля, че се налага. В случая няма как да помогнем на клетия човек. Ще се справя сама, но благодаря, че предложи все пак. Това е женска работа.

А защо точно е женска работа, изобщо не знам, каза тя на себе си, като стигна до криптата и запретна ръкави. Младият страж дори се беше сетил да свали долу съдинка с пръст и съдинка със сол11. Браво на баба ти, помисли си тя. Най-сетне някой беше научил едно момче на нещо полезно!

Докато подготвяше старият мъж „за пред хората“, както казваше Баба Вихронрав, Тифани плака. Всеки път плачеше. Плачът е нужен. Но не бива да плачеш там, където някой може да те види, особено ако си вещица. Хората не очакват това от теб. Става им неловко. Тя се отдръпна. Е, трябваше да признае, че старото момче изглежда доста по-добре от вчера. Като финален щрих тя извади от джоба си две монети и внимателно ги сложи върху клепачите му.

Такива бяха старите обичаи, но сега имаше и един нов, известен само на нея. Тя опря ръка в мраморната плоча, хванала в другата ведро вода. Остана така неподвижна, докато водата започна да ври и по плочата плъзна скреж. Изнесе ведрото навън и изхвърли съдържанието му в канала.

Когато приключи, замъкът кипеше от дейност и тя остави хората да си вършат работата. Като излезе от замъка, малко се поколеба и спря да помисли. Нерядко хората не спираха да помислят. Мислеха в крачка. А понякога беше добра идея просто да спреш да се движиш, в случай че си поел по грешния път.

Роланд беше единственият син на барона и доколкото бе известно на Тифани, единственият му роднина или поне единственият роднина, който имаше право да припарва до замъка. След няколко ужасни и скъпи съдебни битки Роланд бе успял да пропъди чудовищните си лели, които, честно казано, дори старият барон смяташе за най-гадната двойка стари невестулки, дето човек би могъл да открие в панталоните на живота си. Но имаше още някой, който трябваше да бъде уведомен и който по никакъв въобразим начин не би могъл да е рода с барона, ала въпреки това беше някой, който трябва да знае нещо толкова важно възможно най-скоро. Тифани се отправи към могилата на фигълите да се види с келдата.

Когато пристигна, Ембър седеше на слънце пред могилата и шиеше нещо.

— Здравейте, госпожице — усмихнато я посрещна тя. — Ей сега ще ида да кажа на госпожа Келда, че сте тук. — И тя се шмугна в дупката с лекотата на змийче, точно както Тифани навремето.

Тифани се зачуди защо ли Ембър е тук. Беше я оставила в чифлика на Сболки, за да е на сигурно. Защо момичето беше дошло през цяло Кредище чак до могилата? Как изобщо беше запомнило къде се намира?

— Много е интересно това дете — обади се глас и Жабокът12 подаде глава изпод едно листо. — Трябва да отбележа, че имаш съвсем ошашавен вид.

— Старият барон е мъртъв — промълви Тифани.

— Е, очакваше се. Да живее баронът — отвърна жабокът.

— Няма как да стане — възрази Тифани. — Умрял е.

— Не, бе — изкряка жабокът. — Така е прието да се казва. Когато например умре крал, трябва незабавно да се оповести, че има друг крал. Това е важно. Чудя се какъв ли ще бъде новият. Сите О’Бери разправя, че бил пиклив лигльо, дето не бил достоен даже обущата да ти оближе. И че ти се бил подиграл много зле.

Каквото и да беше станало, Тифани нямаше да остави такива приказки да се разминат без жлъч:

— Нямам нужда някой да ми облизва каквото и да било, много благодаря. Пък и — додаде тя — той нали не е техен барон? Фигълите се гордеят, че нямат господар.

— Права си в своята теза — помпозно отбеляза жабокът, — но не бива да забравяш, че те се гордеят и с най-малкия повод да получат възможно най-много пиячка, което ги прави субекти с неустойчив характер. От своя страна баронът съвсем категорично беше убеден, че той е de facto собственик на всички земи в околността. Твърдение, което може да се представи в съда. Макар и с прискърбие, трябва да кажа, че аз вече не мога да сторя същото. А що се отнася до момичето, то наистина е някак странно. Не си ли забелязала?

„Не съм ли забелязала? — подразни се Тифани. — Какво трябваше да забележа? Ембър е просто хлапе13, виждала съм я и друг път — не твърде мълчалива, за да е тревожно, не твърде шумна, за да е досадно. И това е.“

Но тогава се размисли: „Пиленцата. Това беше странно.“

— Та тя говори фигълски! — додаде жабокът. — И нямам предвид само онези кривунщини, те са си просто диалект. Имам предвид същинския старовремски говор на келдата, езика, който са говорили там, откъдето са дошли, където и да е това, преди да дойдат тук. Съжалявам, с малко подготовка съм сигурен, че ще формулирам по-гладко изречение. — Той направи пауза. — Аз самият не разбирам и бъкел фигълски, но момичето явно го усвои ей така. И още нещо, заклевам се, че се опитваше да ми говори на жабешки. Аз по принцип нямам понятие от него, но изглежда съм придобил някакви знания… при трансформацията, тъй да се каже.

— Да не искаш да кажеш, че разбира необичайни думи? — предположи Тифани.

— Не съвсем — поклати глава жабокът. — Мисля, че разбира значението.

— Сигурен ли си? — учуди се Тифани. — Винаги съм си мислила, че е малко простичка.

— Простичка ли? — възкликна жабокът, който изглежда се забавляваше. — Е, като адвокат мога да те уверя, че нещо, което изглежда много простичко, всъщност може да се окаже невероятно сложно, особено ако ми плащат на час. Слънцето е простичко нещо. Мечът е простичко нещо. Бурята е простичко нещо. Зад всяко простичко нещо има огромна опашка от сложнотии.

Ембър подаде глава от дупката.

— Госпожа Келда каза, че ще ви види във варницата — възбудено съобщи тя.

Докато се спускаше внимателно през камуфлажа на варницата, отдолу се разнесоха приглушени приветствия.

Тифани харесваше дупката. Там изглеждаше невъзможно човек да е наистина нещастен, с влажните бели стени, гальовни като люлка, и светлината на ясния ден, проникваща през плетеницата от зеленина отгоре. Когато беше доста по-малка, тя понякога виждаше как древните риби се гмуркат във варницата и изскачат на повърхността ѝ — древните риби от времето, когато Кредище е било земя под вълните. Водата отдавна я нямаше, но душите на призрачните риби не бяха забелязали. Те бяха бронирани като рицари и древни като кредата. От години обаче вече не ги виждаше. Може би зрението се променя с възрастта, помисли си тя.

Разнасяше се остра миризма на чесън. Голяма част от дъното на дупката беше покрита с охлюви. Фигълите вървяха предпазливо между тях и драскаха чертички по черупките им. Ембър седеше до келдата, обгърнала с ръце коленете си. Погледнато отгоре, всичко това много приличаше на състезанията с овчарски кучета, но с по-малко джавкане и доста повече слуз.

Келдата забеляза Тифани, вдигна миниатюрен пръст до устните си и кратко кимна към Ембър, която беше изцяло погълната от процедурата. Джийни потупа мястото от другата си страна и обясни:

— Гледаме момците как дамгосват добитъко, да знайш. — В гласа ѝ се прокрадна малко странна нотка. Това беше тонът, с който възрастните обикновено казват на някое хлапе: „Ама много се забавляваме, нали?“ в случай че хлапето още не е стигнало до това заключение. Ембър обаче наистина имаше щастлив вид. Тифани осъзна, че присъствието на фигълите явно носи радост на момичето.

Тифани реши, че келдата нарочно иска да поддържа лек разговор, затова простичко попита:

— Защо ги маркирате? Кой може да се опита да ги открадне?

— Епа други фигъли, то се знай. На моя Сите му се чини, дека че се надпреварват да ни крадат охлювите, дорде са без надзор.

Тифани се изуми.

— Защо да бъдат без надзор?

— Епа оти моите момци през туй време че крадат технио добитък. Оно си е стар фигълски адет, сиреч с много тепане, крадене и, то се знай, най-любимото нещо — пиене. — Келдата смигна на Тифани. — Епа тъй ем на момците им е харно, ем се не дърлят толкоз между тех си, ем не ни се мотат из краците.

Тя пак намигна на Тифани и потупа Ембър по крака, обръщайки се към нея на език, който звучеше като някакво много древно фигълско наречие. Ембър отговори на същия език. Келдата погледна многозначително Тифани и кимна към другия край на варницата.

— Какво ѝ каза току-що? — Тифани погледна през рамо момичето, което продължи да зяпа фигълите с все същия усмихнат захлас.

— Рекох ѝ, дека ние с тебе че си похортуваме кат възрастни — обясни келдата, — а она рече, дека момците били бая забавни. Ни знам как, ама она го разумева първословото. Я си го хортувам сал с щерка ми и с гонагъло14, ама снощи га си хортувахме с него у могилата, она се намеси! Заучила го е сал от слушане! Ама то тъй не става! Рядък дар има она, нема лабаво. Сигур го разумева смисъло направо у чутурата си, а туй е магия, чуеш ли, туй си е истинско чудо, дума да нема.

— Как става така?

— Кой знай? — сви рамене келдата. — Туй си е дар. Па ти, щеш ли ми чуеш съвето, че я пратиш да са учи.

— Не е ли твърде пораснала, че да почва тепърва? — усъмни се Тифани.

— Вкарай я у занаято ил па у некакъв път за дарбата. Вервай ми, дете, ич не сакам да се подвеждаш, що било харно да се пребие девойче комай до смърт, ама знае ли некой как ни се открива пътьо? Ей го на, тъй она се озова тука, при мен. Има дара да разумева. Щеше ли да го открие инак? Ти убаво знайш, що смисъло на живота е да си найдеш дарбата. Да си найдеш дарбата си е щастие. Нивга да не я откриеш си е мъка. Ти рече, дека малката била донекъде простичка. Епа земи да ѝ найдеш даскал, дека че го изкара сложното у нея. Девойчето зе да чатка мъчен език сал със слушане. Тоя клет свет има нужда от некой, дека го може туй.

В това имаше смисъл. Във всичко казано от келдата имаше смисъл.

Джийни помълча, след което добави:

— Много жалко, що баронът е умрел.

— Извинявай — сепна се Тифани, — щях да ти предам.

Келдата ѝ се усмихна.

— Верно ли ти щукна, дека на келда че требва некой да ѝ предава таквизи вести, момичето ми? Он беше читав мъж и ти стори, що беше нужно.

— Трябва да отида да намеря новия барон — призна Тифани — и ще имам нужда от помощта на момчетата, за да го издиря. В града има хиляди хора, а момчетата много ги бива в издирването15. — Тя погледна към небето. Досега не беше летяла чак до големия град и не ѝ се нравеше особено да го стори на тъмно. — Ще тръгна на развиделяване. Но преди всичко, Джийни, мисля, че е най-добре да заведа Ембър обратно у дома. Ще се радваш, нали, Ембър? — безнадеждно запита тя.

След три четвърти час Тифани летеше обратно към селцето, а писъците още кънтяха в главата ѝ. Ембър не пожела да си тръгне. И го демонстрира съвсем ясно, като запъна ръце и крака в дупката, пищейки с цяло гърло при всеки ласкав опит на Тифани да я измъкне оттам. Когато Тифани се отказа, момичето се върна и седна до келдата. И толкоз.

Мъчиш се да правиш планове за хората, а те си правят други планове.

И все пак Ембър си имаше родители. Доста ужасни родители, право казано. Че и меко казано. Но поне трябваше да знаят, че тя е добре. В края на краищата, какво лошо можеше да ѝ се случи под грижите на келдата?

Когато госпожа Низки видя, че на прага е Тифани, тя трясна вратата под носа ѝ, а почти моментално след това я отвори в порой от сълзи. Отвътре се носеше воня не само на вкисната бира и прегоряло ядене, а на безнадеждност и безпътица. Една котка, по-крастава, от каквато Тифани не беше виждала в живота си, почти със сигурност допринасяше частично за проблема.

Госпожа Низки, съвсем обезумяла от страх, се беше свлякла на колене на пода и се молеше нечленоразделно. Тифани ѝ направи чаша чай, а това не беше дело за гнусливи, защото цялата налична посуда беше накамарена в каменния умивалник. Той от своя страна беше пълен със слузеста вода, която от време на време бълваше мехури. Тифани вложи няколко минути в яростно търкане, за да се сдобие с чаша, от която да посмее да пие, но тогава се оказа, че нещо дрънка в чайника.

Госпожа Низки седна на единствения стол, останал с четири крака, и заплещи как нейният съпруг бил наистина добър мъж, стига вечерята да му е готова навреме и Ембър да не е била непослушна. Тифани беше свикнала да слуша подобен вид отчаяни изявления, докато обикаляше „из къщята“ горе в планините. Те възникваха от страх — страх от онова, което щеше да се случи на говорещия, когато посетителите си тръгнат. Баба Вихронрав си имаше начин да се справя с това, като внушаване страх от Баба Вихронрав у абсолютно всеки, но вещицата имаше дългогодишна практика, така де, да е наистина Баба Вихронрав.

Внимателният неагресивен разпит изкопчи сведението, че господин Низки спи на горния етаж, при което Тифани просто каза на госпожа Низки, че за лечението на Ембър се грижи една много мила дама. Госпожата отново се разрева. Цялата окаяност в тази къща започваше да действа и на нервите на Тифани и тя се опита да не съди с жестокост. Но толкова ли е трудно да лиснеш кофа студена вода върху каменен под и да я избуташ през прага с метла? Толкова ли е трудно да направиш малко сапун? С пепел и животинска мас си става съвсем поносим. И както майка ѝ подхвърляше понякога, „никой не е твърде беден да измие джама“, макар че баща ѝ, само за да я подразни, от време на време го сменяше с „никой не е твърде беден да измие дама“. Но откъде да почне човек в това семейство? А и каквото и да имаше вътре в чайника, все още трополеше, най-вероятно в опит да се измъкне от него.

Повечето жени на село отрастват корави. Трябва да си корав, за да отглеждаш семейство с надницата на селски работник. Имаше една местна поговорка, нещо като рецепта за справяне с проблемен съпруг: „Език за вечеря, плевня за охлаждане и прът за загрявка“. Това означаваше, че мъжът може да остане с прехапан език, вместо да получи вечеря, може да бъде изхвърлен да спи отвън в плевнята, а ако вдигне ръка на жена си, може да си отнесе хубав тупаник с дългите бакърени пръти, с които на село разбъркваха прането в коритото. Повечето обикновено осъзнаваха грешките си, преди да започне злокобното думкане.

— Не би ли искала да си отдъхнеш някъде без господин Низки? — предложи Тифани.

Жената, бледа като плужек и кльощава като метла, се оцъкли ужасена.

— О, не! — разтрепери се тя. — Той няма да знае какво да прави без мен!

И тогава… всичко тръгна накриво, или по-скоро доста по-накриво, отколкото вече беше тръгнало. А идеята беше съвсем невинна, понеже жената изглеждаше наистина съсипана.

— Е, поне мога да почистя кухнята вместо теб — ободрително предложи Тифани. Щеше да е чудесно, ако просто беше грабнала една метла и се беше захванала за работа, но не, тя взе, че огледа сивия, покрит в паяжини таван и с целия си акъл заяви:

— Добре, знам, че сте тук, винаги ми ходите по петите, така че направете нещо полезно и изчистете тази кухня от край до край! — За няколко секунди нищо не се случи, а после, понеже го очакваше, чу приглушен разговор откъм тавана.

— Не чухте ли, бре? Она ни знае, дека сме туканка! Отде се сеща секи път?

Малко по-различен фигълски глас отвърна:

— Епа оти секи път одим подире ѝ, бре, глупендеро!

— О, епа знам, зер, ама не ѝ ли се зарекохме вовеки да не одим подире ѝ, а?

— Тъй на, тежка клетва ѝ дадохме.

— Епа баш затуй сакам да речем, що ми е мъненко обидно, дека грамаданската вещеричка ич не зачита такваз тежка клетва. То си е донейде оскърбително.

— Ама ний си я престъпихме тежката клетва, баш по фигълски.

Трети глас ги прекъсна:

— Бърже, бре, смарангесници, не го ли видите потрепването на краченца!

Мърлявата кухничка бе пометена от вихрушка16. Пенлива вода заля нозете на Тифани, които наистина потропваха. Трябва да се отбележи, че никой не можеше да създаде бъркотия по-бързо от банда фигъли, но колкото и да е странно, те можеха и да оправят такава, дори без помощта на сини птички и разни други горски създания.

Мивката се изпразни мигновено от гнусната слуз и се изпълни със сапунена пяна. Дървени паници и тенекиени канчета засвистяха из въздуха, а в огнището затрепкаха пламъчета. Щайгата за дърва се напълни с отривисто туп-туп-туп. После нещата се ускориха, някаква вилица се заби в стената до ухото на Тифани, надигна се пелена от пара като гъста мъгла, от която долитаха странни звуци, слънцето нахлу през внезапно блесналия прозорец, изпълвайки помещението с разноцветни дъги, една метла профуча, изтласквайки последните остатъци вода пред себе си, чайникът завря, на масата изникна ваза с цветя (някои, честно казано, пъхнати наопаки) и стаята изведнъж грейна свежа и чиста, без следа от смрадта на гнили картофи.

Тифани вдигна очи към тавана. Котката се крепеше за него с всичките си четири лапи. Отправи към нея унищожителен поглед. Дори вещица може да мигне пред котка, която е стигнала чак дотам и все още е чак там.

В крайна сметка Тифани откри госпожа Низки под масата, захлупила главата си с ръце. Когато най-сетне успя да я убеди да излезе оттам и да седне на хубав чист стол пред чаша ароматен чай от чудно чиста кана, клетата жена ревностно се съгласи, че има страхотно подобрение. Макар че по-късно Тифани не можа да не признае пред себе си, че госпожа Низки сигурно щеше да се съгласи с абсолютно всичко, стига Тифани да се махне оттам.

Претърпя неуспех, значи, но поне вътре стана доста по-чисто и госпожа Низки непременно щеше да ѝ бъде признателна, когато се освестеше. Краткото изхъскване преди отчетливото тупване, което Тифани чу, докато напускаше занемарената градина, сигурно идваше от котката, разделила се с тавана.

Вече преполовила пътя до чифлика и с метлата на рамо, Тифани си помисли на глас:

— Това май беше малко тъпо.

— Ни съ смърцафросвай — обади се глас. — Щехме да омесим и лебец, ма пусто не остана време.

Тифани погледна надолу и ето ти на: Сите О’Бери заедно с десетина други, известни като Нак Мак Фигъл, Волнио народец, а в някои случаи и като Подсъдимите, Обвиняемите, Издирваните за разпит от полицията и понякога като „Ей този, вторият отляво, кълна се, че беше той“.

— Ама вие не спирате да ми ходите по петите! — оплака се тя. — Все обещавате да не го правите и все го правите!

— Тъй на, ама га че не броиш звраката, дека ни е наложена, а? Епа нъл си ни вещурята на баирчините! Ние требва нивга да те не остаяме без помощ и закрила, щеш не щеш — храбро се изпъчи Сите О’Бери. Другите фигъли енергично закимаха с глави, което причини дъжд от парченца молив, плъхски зъби, снощната вечеря, интересни камъчета с дупки, бръмбари, обещаващи топченца сопол, скътани за по-късно лениво изследване, и охлюви.

— Вижте какво — ядоса се Тифани, — не може ей така да си натрисате помощта на хората, щат или не щат!

Сите О’Бери се почеса по главата, пъхна обратно изпадналия охлюв и разпери ръце:

— Епа що не? И ти тъй праиш.

— Не е вярно! — извика тя, но нещо я бодна в сърцето. „Не постъпи добре с госпожа Низки, нали? — обади се вътрешният ѝ глас. — Да, вярно, жената явно има ум, че и сърцатост колкото на мишка, но макар че беше пълна гнус, това си беше нейната къща, а ти нахлу в нея с куп — с извинение — Нак Мак Фигъл и просто обърка всичко, дори бъркотията да е по-малка отпреди. Държа се безцеремонно, господарски и самомнително. Майка ти щеше да се справи по-добре. Като става дума, сигурно всяка друга жена от селото щеше да се справи по-добре, но ти си вещицата и ѝ се натресе, и се изпорти, и ѝ изкара акъла. Ти, недорасло девойче с островърха шапка.“

Другото нещо, което си каза на себе си, беше, че ако не полегне много скоро, просто ще се срути. Келдата беше права. Наистина не можеше да си спомни откога не е спала в истинско легло, макар че нейното в чифлика я очакваше приготвено. Но внезапно и виновно си помисли, че все още ѝ предстоеше да каже на собствените си родители, че Ембър Низки е отново при фигълите…

„Все изниква нещо — помисли си тя, — а след него и второ, и трето, и нямат край тия неща. Нищо чудно, че на вещиците им дават метли. Краката не могат да ги носят самички.“

Майка ѝ се суетеше около брат ѝ Станатя, който беше с насинено око.

— Сбил се с големите момчета — оплака се майка ѝ. — Е, сега сме насинени, нали, Станатя?

— Да, ама сритах Били Бърборков в чатала.

Тифани се опита да преглътне една прозявка.

— Защо си се сбил, Стани? Мислех те за по-разумен.

— Викаха, че си вещица, Тиф — отвърна Станатя, а майка ѝ се обърна със странно изражение на лицето.

— Е, ами аз съм — сви рамене Тифани. — Това ми е работата.

— Да, ама не вярвам да правиш такива неща, каквито разправяха за теб — настоя брат ѝ.

Тифани срещна очите на майка си.

— Лоши ли бяха? — попита го тя.

— Ха! И още как! — възкликна Станатя. Ризата му беше оцапана с кръв и сополи от разбития му нос.

— Станатя, качвай се в стаята си — нареди госпожа Сболки и Тифани си помисли, че дори Баба Вихронрав може би нямаше да успее да изрече такова нареждане, което да е тъй наситено с неизказана заплаха от страшния съд, ако не бъде мигновено изпълнено.

Когато подметките на неохотно тръгналото момче изчезнаха зад завоя на стълбището, майката се обърна към най-малката си дъщеря, скръсти ръце и каза:

— Не за пръв път се сбива за това.

— Всичко е заради книжките с картинки — заоправдава се Тифани. — Опитвам се да науча хората, че вещиците не са побъркани дъртофелници, които само хвърчат напред-назад и омагьосват хората.

— Когато дойде баща ти, ще го накарам да иде да си поговори с бащата на Били — кимна майка ѝ. — Били е цяла педя по-едър от Станатя, но баща ти… той е с две педи по-едър от бащата на Били. Няма да има никакъв бой. Знаеш баща си. Кротък човек е. Никога не съм го виждала да удря някого повече от два-три пъти. Не се и налага. Той ще усмири хората. Ще се усмирят, че как инак. Ама нещо не е баш наред, Тифани. Ние всички много се гордеем с теб, знаеш, с работата ти и всичко там, ама хората някак се стягат. Почват да говорят разни нелепици. Ей на, вече едвам продаваме сирената. А всички знаят, че няма по-голям майстор на сирената от тебе. А пък сега и Ембър Низки. Мислиш ли, че е редно тя да е там горе с… онези?

— Надявам се, мамо — отвърна Тифани. — Но тя си има доста категорично собствено мнение и, честно казано, това е единственото, което мога да направя.

По-късно тази нощ Тифани, полузаспала в древното си легло, дочу как родителите ѝ тихо разговарят в стаята отдолу. И въпреки че вещиците, естествено, не плачат, тя изпита неудържим порив за това.