Глава 8 Кралският врат

Тифани се събуди от проскърцването на вратата на килията. Седна и се огледа. Госпожа Пруст още спеше и хъркаше толкова силно, че носът ѝ вибрираше. Поправка: госпожа Пруст си даваше вид, че спи. Тифани я харесваше, с известни задръжки, но можеше ли да ѝ вярва? Понякога ѝ се струваше, че тя едва ли не… чете мислите ѝ.

— Не чета мисли — обади се госпожа Пруст, като се поразмърда.

— Госпожо Пруст!

Госпожа Пруст седна и започна да отупва дрехите си от сламата.

Не чета мисли — повтори тя, ръсейки слама по пода. — Имам остра, но не свръхестествена интуиция, която съм изострила до съвършенство. Не го забравяй, ако обичаш. Силно се надявам да ни дадат топла закуска.

— Немаш грижи! Кво ти душа иска да чопнем?

Те вдигнаха очи и видяха фигълите, седнали на гредата под покрива, да поклащат щастливо крака. Тифани въздъхна.

— Ако ви попитам какво правихте снощи, ще ме излъжете ли?

— В никой случай, честна фигълска! — отвърна Сите О’Бери с ръка на мястото, където смяташе, че е сърцето му.

— Е, това изглежда убедително — каза госпожа Пруст и стана.

Тифани поклати глава и отново въздъхна.

— Де да беше толкова просто. — Тя изви очи към гредата и строго запита: — Сите О’Бери, истината ли каза току-що? Питам те като вещурята на баирчините.

— Епа да, как не!

— А сега?

— Епа да, как не!

— А сега?

— Епа да, как не!

— А сега?

— Епа… харно де, сал мъненко послъгах, тъй де, оно не е лъжа, зер, сал нещичко, дека нема да е харно да го знайш.

Тифани се обърна към госпожа Пруст, която се беше ухилила, и оправдателно каза:

— За Нак Мак Фигъл истината е толкова съкровена, че не се споделя току-така.

— Е, тия момчета са ми по душа — възкликна госпожа Пруст, а след миг, като се опомни, додаде: — Ако имах такава, де.

Разнесе се тропот от тежки обувки, който бързо се усили с приближаването, както се оказа, на висок и кльощав страж. Той вежливо отдаде чест на госпожа Пруст и кимна на Тифани.

— Добро утро, дами! Аз съм редови страж Треска и ме пратиха да ви предам, че ви освобождават с предупреждение — обяви той. — Ама да ви кажа, май никой не е съвсем наясно за какво трябва да ви предупредя, тъй че на ваше място щях да приема предупреждението, тъй да се каже, в общ и като цяло неконкретен смисъл и надявам се, с леко смирение от случилото се, без да се обиждате. — Той се прокашля и продължи, след като погледна притеснено госпожица Пруст. — Командир Ваймс ме помоли да ви обясня, че лицата, познати под общото название Нак Мак Фигъл трябва да са напуснали града до залез-слънце.

Откъм гредата с фигълите се надигна хорово негодувание. Фигълите нямаха равни в пиянството и кражбите, както и, по мнението на Тифани, в изпълнението на изумено възмущение:

— Море, немаше да ни нарочиш, ако не бехме мъненки!

— Не бехме ние, бре! Един голем лапешник го стори и офейка!

— Ич не бех там! Питай ги тех да ти кажат! И те не беха там!

И тем подобни в същио дух, че знайш. Тифани заудря тенекиената си чиния по решетките, докато фигълите не замлъкнаха.

— Моля да ме извините, редови страж Треска, сигурна съм, че всички те много съжаляват за кръчмата… — започна тя, но той махна с ръка.

— Ако приемете съвета ми, госпожице, просто си тръгнете кротичко, без да отваряте и дума за кръчми.

— Но вижте… всички знаем, че строшиха „Кралската глава“, а…

Стражът отново я прекъсна.

— Тая заран минах край „Кралската глава“ — сподели той — и съвсем определено не беше строшена. Около нея всъщност се тълпеше маса народ. Всички в града искат да я видят. „Кралската глава“ си е точно както винаги си е била, доколкото видях, само с едно мъничко изключение, а именно, че сега е отзад напред.

— Какво значи „отзад напред“? — запита госпожа Пруст.

— Значи, че е обърната на другата страна — търпеливо обясни полицаят. — И да ви кажа, още докато бях там, вече не я наричаха „Кралската глава“.

Тифани сбърчи чело.

— Значи… я наричат „Кралският врат“!

Редови страж Треска се усмихна.

— Е, дума да няма, добре възпитана млада дама сте, госпожице, понеже повечето от онези там я наричаха „Кралск…“

— Не търпя мръсни приказки! — ожесточено го прекъсна госпожа Пруст.

„Нима? — помисли си Тифани. — С половин витрина, пълна с розови надуваеми както там се викат и други мистериозни предмети, които не успях да видя по-обстойно? Е, светът сигурно ще е доста странен, ако всички сме еднакви. И особено ако всички сме като госпожа Пруст.“

А над главата си долавяше шептенето на Нак Мак Фигъл, като този път Ульо Гламав вдигаше повече шум от обикновено.

— Думах ви, бре, нъл ви думах, рекох ви туй туканка е наопаци, рекох, ама не, ич не рачихте да ме чуете! Мож и да съм ульо, ама не съм диване.


* * *

„Кралската глава“ или поне онази част от кралската анатомия, която сега представляваше, не беше много далеч, но вещиците трябваше да си пробият път през тълпите още от километър нататък, а доста от хората в гъмжилото държаха халби в ръце. Госпожа Пруст и Тифани обаче бяха с подковани обуща — предимство за всеки, който трябва да мине бързо през тълпа. И ето че там, пред тях, се разкри — поради липса на по-точна дума, макар че фигълите вероятно щяха да използват друга, а всъщност и не биха се поколебали да използват друга дума — в действителност „Кралският гръб“, което беше облекчение. Пред задната врата, която сега вършеше работата на бившата предна, беше застанал господин Уилкин, съдържателят, и подаваше халби бира с едната ръка, докато поемаше пари с другата. Имаше вид на котка в ден, в който валят мишки.

В това героично начинание той успяваше да каже по някоя и друга дума на кльощава, но целеустремено изглеждаща дама, която си записваше в тефтерче.

Госпожа Пруст смушка Тифани.

— Виждаш ли я? Това е госпожица Крипслок от Вестника, а ей там — тя посочи един дангалак в стражарска униформа — виждаш ли мъжа, към когото се е обърнала? Това е командир Ваймс от Градската стража. Свестен човек е, все изглежда кисел, ама не търпи никакви глупости. Това ще е интересно, понеже той не понася никакви крале. Един от дедите му отсякъл главата на последния тукашен крал.

— Това е ужасно! Заслужавал ли го е?

Госпожа Пруст се поколеба, преди да отвърне:

— Е, ако са верни приказките за онова, което било открито в личните му подземия, отговорът е „да“ с големи букви. Все пак изправили извършителя пред съд, понеже отсичането на кралски глави неизбежно води до разни одумки. Когато мъжът застанал на подсъдимата скамейка, единственото, което казал, било: „Ако звярът имаше сто глави, нямаше да намеря мира, докато не отсека и последната.“ Което било изтълкувано като признание за умишлено убийство. Обесили го, а доста след това му издигнали паметник, което говори за хората повече, отколкото може би ти се ще да знаеш. Прякорът му бил Каменното лице и както виждаш, май е наследствена черта.

Тифани виждаше, и то защото командирът се приближаваше право към нея с изражението на човек, който има куп други работи за вършене, до една по-важни от тази, с която щеше да се занимае сега. Той кимна леко на госпожа Пруст и неуспешно се опита да не изгледа кръвнишки Тифани.

— Ти ли направи това?

— Не, сър!

— Знаеш ли кой го направи?

— Не, сър!

Командирът се намръщи.

— Млада госпожице, ако крадец проникне в някой дом и го обере, а после се върне и остави всичко на мястото му, това не значи, че не е извършено престъпление, ясно ли е? А ако сграда, която е била направо порутена заедно с всичко в нея, на следващата сутрин блесне нова-новеничка, макар и с лице в грешната посока, това също не променя факта, че е извършено престъпление, поради което замесените в него са престъпници. Само дето представа си нямам как именно да нарека това и честно казано, предпочитам цялата тая проклета история да ми се махне от главата.

Тифани примига. Не беше чула последното изречение. Не беше го чула, но го запомни. Сигурно е било недомлъвка! Тя погледна госпожа Пруст, която ѝ кимна доволно, и в главата на Тифани се появи една малка недомлъвчица, която каза: „да“. На глас госпожа Пруст отвърна:

— Командире, струва ми се, че нищо лошо не е станало, доколкото мога да преценя. Като гледам, господин Уилкин върти страхотна търговия в „Кралският гръб“ и сигурно няма да се радва чак толкова на връщането на „Кралската глава“.

— Точно така! — закима съдържателят, докато пъхаше с шепи парите в торба.

Командир Ваймс се намръщи и Тифани долови думите на върха на езика му, които той премълча: „Докато съм тук, кралска глава няма да има!“

Госпожа Пруст отново се намеси.

— А как ви се струва името „Кралският врат“? — предложи тя. — Особено като се видя, че има пърхут, мазна коса и голям набрал цирей?

Лицето на командира остана каменно, както винаги, но Тифани с удоволствие улови ехото от преглътнатото, но ликуващо „Да!“. В този момент госпожа Пруст, която не се свенеше да използва всякакви налични средства в името на победата, се намеси отново с:

— Та това е Анкх-Морпорк, господин Ваймс. През лятото реката се подпалва и чат-пат валят риби и гарнитура, така че на общия фон, като се замисли човек, какво толкова странно има кръчма да се завърти около оста си? Много от клиентите правят същото! Как е малкото ви момченце между другото?

Това невинно запитване изглежда смути командира.

— О! Той… о, аз… той е добре. О, да, добре е. Бяхте права. Трябваше му само малко газирано и наистина юнашко оригване. Може ли да поговорим насаме, госпожо Пруст? — Погледът, който хвърли на Тифани, говореше съвсем ясно, че „насаме“ не включва и нея, така че тя внимателно си проправи път през навалицата от весели, а понякога и твърде весели хора, чакащи за снимка пред „Кралският врат“. Застанала встрани, тя се остави да се слее с фона и заслуша как Сите О’Бери строява отряда си, който поради липса на нещо по-интересно за вършене го слушаше.

— И тъй — пенеше се той, — на кой от вазе, смарангесници, му е щукнало да рисува истински врат на оная табела? Знам я, дека не турят таквиз неща по портретите.

— Ульо беше — избоботи Големио Ян. — Разпраяше, що ората щели да си мислат, дека открай време си е било така. Ама он си е улав, знайш.

— Понякога не е зле да си улав — намеси се Тифани, озърна се… и ето го там, човека без очи, върви през тълпата, върви през тълпата, сякаш хората бяха призраци, но явно усещаха преминаването му по някакъв начин — един посегна към лицето си сякаш да прогони муха, друг се плесна по ухото… и всички изведнъж се промениха. Обърнаха към Тифани присвити очи и докато призрачният мъж напредваше към нея, цялата тълпа се превърна в един свиреп взор. Денят посивя от вонята, която се стелеше след него. Беше като дъното на блато, където разни твари са умирали и гнили с векове.

Тифани отчаяно се огледа. Преобразяването на „Кралската глава“ беше изпълнило улицата с любопитство и жажда. Хората се опитваха да се разотидат да си вършат работата, но биваха притиснати от тълпата пред тях и тълпата зад тях и, разбира се, от онези с подноси и малки двуколки, които плъпваха из града и се опитваха да продадат нещо на всеки, поспрял се за над две секунди. Тя усещаше заплахата във въздуха. Всъщност беше повече от заплаха — беше омраза, растяща като гъба след дъжд. Мъжът в черно се приближаваше все повече. Тя се уплаши. Разбира се, фигълите бяха с нея, но те някак успяваха да измъкнат човек от беда, като все го вкарваха в друга.

Земята под краката ѝ внезапно се разтресе и пропадна със стържещ метален звук. На около 2 метра дълбочина. Докато стоеше замаяна в тъмнината, някой мина край нея с енергично „Извинете“. Разнесоха се още от необяснимите метални звуци и кръглият отвор над нея изчезна в мрак.

— Голям късмет извади — обади се вежлив глас. — Но толкова ще е за днес, опасявам се. Моля те, опитай се да не изпадаш в паника, докато не запаля миньорския фенер. После, ако решиш, може да се паникьосваш на воля. Но сега стой близо до мен, а като кажа: „Тичай, без да поемаш дъх“, го направи, за да запазиш разсъдъка, гърлото и вероятно живота си. Не ме интересува дали разбираш или не — просто го направи, защото може да нямаме много време.

Лумна клечка кибрит. Последва тихо пращене и пред лицето на Тифани грейна синьозелена светлина.

— Малко блатен газ — съобщи невидимият осведомител. — Нищо сериозно, няма страшно засега, но стой до мен, важно е!

Синьозелената светлина се стрелна напред и Тифани затича след нея, което си беше голямо постижение, защото се оказа, че стъпва върху нещо като чакъл. На места той се сменяше с кал, а на други — с някакъв вид течност, но сигурно не онзи вид, за който ви се ще да знаете. Тук-там в далечината просветваха миниатюрни отблясъци от други мистериозни светлини, като блуждаещи пламъчета, каквито понякога се появяват над блатата.

— Не изоставай! — подвикваше гласът пред нея. Скоро Тифани изгуби всякакво чувство за ориентация, а всъщност и за време.

В един момент се разнесе изщракване и на фона на нещо, което изглеждаше като най-обикновена врата, се очерта силует. Само дето вратата се оказа арка и се стесняваше към върха.

— Моля, бъди така добра да избършеш грижливо краката си на изтривалката. Тук долу е важно да се вземат предпазни мерки.

Зад гърба на сенчестата фигура светнаха свещи. Тифани различи тежка, груба наметка, големи обувки и стоманен шлем на главата на… жена. Докато Тифани стоеше и я зяпаше, жената внимателно го свали и разтръска коса, хваната на конска опашка. Това навеждаше на мисълта, че е млада, но косата ѝ беше бяла, което пък навеждаше на мисълта, че е стара. Тифани си помисли, че сигурно е от онези хора, които се спират на някакъв външен вид веднъж за цял живот и си остават така, докато не умрат. При все това имаше бръчки и преумореното излъчване на човек, който се опитва да мисли за много неща едновременно. Съдейки по израза на лицето ѝ, явно се опитваше да мисли за всичко. В помещението имаше масичка, чайник, чаши и куп курабийки.

— Моля, заповядай — каза жената. — Добре дошла. Но къде са ми обноските? Аз съм госпожица… Смит, засега. Предполагам, че госпожа Пруст ти е споменала за мен? А това тук са владенията на движимата недвижимост, вероятно най-нестабилното място на света. Би ли искала чаша чай?


* * *

Нещата по принцип изглеждат по-добре, когато светът поспре шеметния си вихър и пред теб стои чаша топъл чай, макар и върху стар кашон.

— Съжалявам, не е палат — извини се госпожица Смит. — Никога не оставам тук за повече от ден-два, но трябва да съм близо до университета и да разполагам с абсолютно уединение. Видиш ли, това тук беше малко крайуниверситетско селище, но магьосниците имаха навика да си хвърлят боклуците през оградата. След време разните дреболии от всякакви магически отпадъци започнаха да си взаимодействат по начин, който бих нарекла единствено непредвидим. Та така, като се появиха говорещи плъхове и веждите на хората взеха да растат до два метра, а обувките да се разхождат самички, всички от околността избягаха. Обувките им също. И понеже вече няма кой да се оплаква, университетът просто продължава да си хвърля боклука зад оградата. В това отношение магьосниците са като котките с тяхната тоалетна — обърнеш ли ѝ гръб, значи вече не съществува. Разбира се, след време сметището стана ничие и кой ли не идваше да хвърля в него какво ли не и офейкваше много бързо, често преследван от обувки, но невинаги с успех. Искаш ли курабийка? Не се тревожи, купих от утрешните от доста надежден пекар, така че знам, че са пресни, пък и още преди година успях да пообуздая околната магия. Не беше особено трудно. Магията е до голяма степен въпрос на равновесие, но ти, разбира се, знаеш това. Както и да е, резултатът е, че над това място има такава магическа мъгла, че се съмнявам и бог да успее да надзърне през нея. — Госпожица Смит изискано отхапа половин курабийка и сложи остатъка на чинийката си. Наведе се към Тифани: — Как е усещането, госпожице Тифани Сболки, да целунеш зимата?

Тифани се втрещи за момент.

— Виж, беше съвсем бегла целувчица, ясно? Без никакви езици и прочее! — Тя се овладя и додаде: — Ти си онази, която госпожица Пруст ми каза, че ще ме намери, нали?

— Да — потвърди госпожица Смит. — Очевидно е, надявам се. Бих могла да ти изнеса дълга сложна лекция — невъзмутимо продължи тя, — но ми се струва, че е по-добре да ти разкажа една приказка. Знам, че те е учила Баба Вихронрав, а ако питаш нея, светът е създаден от приказки. Ще си призная, че тази е една от гадните.

— Аз съм вещица, както знаеш. Виждала съм всякакви гадории.

— Така ти се струва — възрази госпожица Смит. — Сега обаче искам да си представиш един ден, преди повече от хиляда години, и един мъж, все още доста млад, който е ловец на вещици, изпепелител на книги и палач, защото по-възрастни и доста по-злобни от него люде са му казали, че великият бог Ом иска той да бъде такъв. И в онзи ден открива една жена, която е вещица. Тя е красива, изумително красива, което е доста необичайно за вещиците, поне по онова време…

— Той се влюбва в нея, нали? — прекъсна я Тифани.

— Разбира се — кимна госпожица Смит. — Младеж среща девойка, един от най-великите двигатели на повествователната причинно-следствена връзка в мултивселената, или както някои обичат да казват: „Така им било писано“. Бих искала да продължа разказа без прекъсвания, ако не възразяваш.

— Но той ще трябва да я убие, нали?

Госпожица Смит въздъхна.

— Щом като питаш, не непременно. Той си мисли, че ако я спаси и успеят да стигнат до реката, може да имат шанс. Объркан е и е смутен. Никога не е изпитвал подобни чувства преди. За пръв път в живота си наистина се замисля за себе си. Недалеч има коне. Има неколцина стражи, както и още няколко затворници, а въздухът е наситен с дим, понеже гори купчина книги. Очите на околните сълзят от дима.

Тифани се наведе напред, напрегнато следейки детайлите в опит да предугади края.

— Има и неколцина чираци, които той е обучавал, както и няколко много старши членове на омнианската църква, дошли да гледат и да благословят процедурите. И накрая има и група хора от близкото село, които дюдюкат и се веселят с цяло гърло, защото тях няма да ги убиват сега, а и по принцип нямат кой знае какви забавления. Всъщност всичко си е съвсем като в обикновен работен ден, само дето момичето, което чираците завързват на кладата, е хванало окото му и сега го гледа неотклонно, без да продума и дума, без вопъл дори.

— Той няма ли меч? — попита Тифани.

— Напротив, има. Може ли да продължа? Добре. И така, той тръгва към нея. Тя го гледа, без да вика, само го гледа, а той си мисли… какво си мисли? Мисли си: „Мога ли да сваля и двамата стражи? Чираците ще ми се подчинят ли?“ И вече наближил, се чуди дали ще успеят да стигнат до конете сред всичкия този дим. Това е миг вечност, замръзнала във времето. Съдбата очаква решението му. Една малка крачка вляво или вдясно и историята ще бъде различна. Ти си мислиш, че всичко зависи от това какво ще направи той. Но разбираш ли, няма значение какво мисли той, защото тя знае кой е той и какво е направил. Знае всичките ужасни неща, които е извършил и с които е известен. И така, когато той застава нерешително пред нея, тя знае само, че не е добър човек, и измушва ръце през въжетата, с които са я овързали права за кола. Сграбчва го за врата и стиска с все сили, а факлата пада върху насмолените дърва и пламъците лумват. Нито за миг не сваля очи от него, нито за миг не отпуска пръсти… Искаш ли друга чаша чай?

Тифани примига, отърсвайки се от дима, пламъците и шока.

— А ти откъде знаеш толкова много за това, а?

— Бях там.

— Преди хиляда години?

— Да.

— Как се озова там?

— Отидох пеша — каза госпожица Смит. — Но това не е важно. Важното е, че тогава настъпи смъртта — и раждането — на онова, което наричаме Лукавеца. Той беше човек, поне в началото. Беше ужасно пострадал, разбира се. И доста дълго не се оправи. А ловът на вещици продължи. О, да, продължи, и то как! Не беше ясно от кого повече се страхуват ловците на вещици — от самите вещици или от гнева на Лукавеца, ако не му доставят исканите вещици. А повярвай ми, когато Лукавеца ти диша във врата, ловиш толкова вещици, колкото му се искат, о, да.

А самият Лукавец винаги откриваше вещици. Беше направо поразително. Представи си някое кротко малко селце, където всички поминуват сравнително добре и никой не е забелязвал никаква вещица. Появеше ли се Лукавеца обаче, изведнъж отвсякъде никнеха вещици, но за съжаление не за дълго. Той беше убеден, че те са причина за едва ли не всичко лошо на този свят, че крадат бебета и карат жените да бягат от мъжете си, а млякото да прокисва. Любимото ми май беше онова, че вещиците влизали в морето в яйчени черупки, за да давят честните моряци. — Тук госпожица Смит вдигна ръка. — Не, не ми казвай, че е невъзможно дори малка вещица да влезе в яйчена черупка, без да я строши, защото на това ние в занаята му викаме „логически аргумент“ и по тази причина никой, на когото му се ще да вярва, че вещиците потапят кораби, хич не ще и да го чуе.

Това, разбира се, не биваше да продължава. Хората понякога са много глупави и лесно се плашат, но се намират и такива, които не са чак толкова глупави и страхливи. Ето как Лукавеца беше изхвърлен от света. Изхвърлен като боклук, какъвто си е по природа.

Но това не беше краят му. Неговата омраза към всичко, което смяташе за вещерлък, беше толкова голяма, толкова страшна, че той някак успя да оцелее, макар и без тяло. Въпреки че няма кожа, няма кости, яростта му е толкова силна, че го крепи. Предполагам, че е нещо като призрак. От време на време намира по някой да го пусне на този свят. Тук има много хора, чиито отровни съзнания са отворени за него. А и такива, които по-скоро биха застанали зад злото, отколкото пред него. Един от тях е написал в негова чест книгата, известна като „Вещерски огън“.

Когато обаче се всели в някого — а повярвай ми, навремето имаше немалко злодеи, които си въобразяваха, че ужасните им амбиции ще се сбъднат, ако го приемат в себе си, — притежателят на тялото скоро открива, че няма никакъв контрол над него, че е станал част от него. И твърде късно осъзнава, че няма изход, няма бягство. Освен смъртта…

— Злото отива там, където е добре дошло — промълви Тифани. — Но явно може да влезе и неканено.

— Отлично — кимна госпожица Смит, — колкото и да съжалявам да го кажа. Наистина си те бива. В Лукавеца вече няма нищо веществено. Нищо, което да пипнеш. Нищо, което да видиш. И макар че често убива онези, които са били толкова щедри в своето гостоприемство, той все пак оцелява. Носи се по вятъра в безтелесно състояние, в нещо като сън. И аз знам какво сънува. Красива млада вещица, най-могъщата от всички вещици. Изпитва към нея такава омраза, че според теорията на разтегливостта омразата му минава всякакви предели и се връща от обратната страна, така че излиза своего рода любов. Той жадува да види своята вещица отново. Но в този случай тя почти сигурно ще умре.

Някои вещици — от истинска плът и кръв — се опитваха да се борят с него и побеждаваха. А други се опитваха и умираха. Докато един ден някакво момиченце на име Тифани Сболки с цялата си вироглавост целуна зимата. Което, трябва да кажа, никой не е правил досега. И Лукавеца се събуди. — Госпожица Смит остави чашата си. — Като вещица си наясно, че не бива да таиш в сърцето си страх, нали?

Тифани кимна.

— Е, Тифани, ще се наложи да направиш място за страха. Страх, който да контролираш. Вярваме, че главата е важна, че умът седи като монарх на трона на тялото. Но тялото също е важно, а мозъкът не може да оцелее без него. Ако Лукавеца се всели в тялото ти, не мисля, че ще можеш да се пребориш с него. Той не е нищо подобно на всичко, с което си се сблъсквала досега. Хване ли те, в крайна сметка загиваш. И по-лошо — ставаш част от него. А в този случай смъртта е дългоочаквано избавление. Ето това е, госпожице Тифани Сболки. Той се събужда, носи се с вятъра, търси вещицата. Търси теб.


* * *

— Е, поне знаем де е — каза Сите О’Бери. — Некъде у туй гнило бунище.

Фигълите стояха с отворени усти пред бълбукащата, гниеща смес на Движимата недвижимост. Разни мистериозни неща клокочеха, набъбваха и избухваха под мътилката.

— Че погинете там долу — поклати глава Лудичкия Артър. — Че погинете! Нема измъкване.

— Епа то мигар инак има измъкване — весело отвърна Сите О’Бери, но след миг сбърчи нос: — Ква, по гяволите, е тая воня?

— Прощавай, Сите, аз бех — обади се Ульо Гламав.

— Море, я ти я знам твойта воня — възрази Сите. — Ама и тая си знам, що съм я сдушвал преди. От онуй одещо чучело, дека го сдушихме на пътьо. Сещаш ли се? Целото у черно. Ич го немаше у зъркелите. Кат помийна яма зееше, санким тъй си и смърдеше. Иде ми наум, дека бълваше кви ли не лошотии за грамаданската ни вещеричка. Тя мойта Джийни бездруго рече да си вардим грамаданската вещеричка, та ми се чини, дека тоя смарангесник требе да земе да се окъпе.

Лудичкия Артър необмислено се обади:

— Сите, влазянето там е незаконно, бре! — Той посочи някаква древна полуразтопена табела, на която едва личеше надпис „ВЛИЗАНЕТО СТРОГО ЗАБРАНЕНО. ПО ЗАПОВЕД“.

Сите О’Бери се втренчи в нея.

— Море, ич не ми остая избор — въздъхна той, — па се и сетих, дека ние сме си умрели вече.20 Напред!


* * *

У Тифани напираха сума ти въпроси, но най-крещящият беше:

— Какво ще стане, ако Лукавеца ме хване?

Госпожица Смит позяпа тавана.

— Е, предполагам, че от негова гледна точка ще е по-скоро сватба. От твоя гледна точка ще бъде все едно да умреш. Не, по-лошо, защото ще останеш заключена да гледаш какво може да направи с цялата ти сила и всичките ти умения на твоите познати. И последната курабийка ли изядохме?

Няма да покажа страх, помисли си Тифани.

— Радвам се да го чуя — каза на глас госпожица Смит.

Тифани скочи яростно от стола си.

— Изобщо не смей да си го позволяваш, госпожице Смит!

— Сигурна съм, че имаше още една курабийка — измърмори госпожица Смит, след което добави: — Само така, госпожице Тифани Сболки!

— Аз победих роище, ако искаш да знаеш! Мога да се опазя.

— А семейството ти? И всичките ти познати? От нещо, което дори няма да знаят, че им се случва? Ти не разбираш. Лукавеца не е човек, макар и да е бил такъв, не е даже и призрак. Той е възглед. За съжаление такъв, чието време е дошло.

— Е, поне знам кога е наблизо — умислено каза Тифани. — Вони ужасно. По-зле и от фигълите.

Госпожица Смит кимна.

— Да, това идва от съзнанието. Това е миризмата на покварата — поквара на мислите и на действията. Умът ти го долавя и не знае как да го определи, затова го причислява към „воня“. Всички с магически заложби го усещат. Когато се натъкнат на него обаче, хората се променят, донякъде заприличват на него. Затова където и да отиде, стават беди.

Тифани знаеше точно какви беди има предвид, макар че спомените ѝ се върнаха във времето отпреди Лукавеца да се беше събудил.

Пред мисления ѝ взор се разпиляха обгорелите листчета, подхвърляни напред-назад от късноесенния вятър, който виеше отчаяно в мисления ѝ слух. А най-лошото от всичко, о, боже, най-лошото от всичко бе, че мисленото ѝ обоняние долавяше острата парлива миризма на стара, прогоряла хартия. В спомените ѝ късчета пепел пърхаха в безжалостния вятър като осакатени нощни пеперуди, които все така безнадеждно се опитват да летят.

А по тях имаше звезди.

Хората бяха последвали злокобното думкане и грубо бяха извлекли болната стара жена, чието единствено престъпление, доколкото знаеше Тифани, бе, че нямаше зъби и миришеше на урина. Хвърляха камъни, трошиха прозорци, убиха котката. И всичко това беше сторено от добри хора, свестни хора, които познаваше и срещаше всеки ден. Тъкмо те бяха сторили всичките тези неща, за които все още никога не говореха. Онзи ден някак изчезна от календара. И също в онзи ден, с джоб, пълен с овъглени звезди, без да знае какво прави, но решена да го направи, тя стана вещица.

— Каза, че някои са го побеждавали? — обърна се тя към госпожица Смит. — Как са успели?

— Беше останала една курабийка в торбичката с името на пекаря, сигурна съм! Да не си седнала върху нея, а? — Госпожица Смит се прокашля и отговори: — Като са били много силни, като са разбирали какво значи да притежават тази сила и като са използвали всяка възможност, всеки трик и всички свои умения и предполагам, като са разгадавали замислите на Лукавеца, преди той да разбере техните. Дълго време се мъчих да науча повече за него — додаде тя — и това, което със сигурност мога да ти кажа, е, че начинът да убиеш Лукавеца е с лукавство. Трябва да бъдеш по-лукава от него.

— Не може да е чак така лукав, щом му е отнело толкова време да ме открие.

— Да, това ме озадачава — призна госпожица Смит. — Ти също трябва да си озадачена. Доста време се мотае. Над две години във всеки случай. Или е много умен — а честно казано, няма с какво да е умен, — или някак си нещо друго е привлякло вниманието му към теб. Нещо магическо, предполагам. Да не би някоя от познатите ти вещици да ти мисли злото?

— Изключено — отсече Тифани. — Има ли живи сред вещиците, които са го победили?

— Да.

— Мисля си, ако отида при някоя, дали ще може да ми каже как е успяла?

— Вече ти казах. Той е Лукавеца. Защо да се връзва втори път на един и същ номер? Ти трябва да откриеш собствен начин да го победиш. Онези, които са те обучили, не биха и очаквали по-малко от теб.

— Това не е някакво изпитание, нали? — запита Тифани, а после се засрами от детския си въпрос.

— Не помниш ли какво все повтаря Баба Вихронрав? — вдигна вежда госпожица Смит.

Всичко е изпитание. — Казаха го в един глас, спогледаха се и се разсмяха.

В този момент нещо изписука. Госпожица Смит открехна вратата и на прага пристъпи бяло пиленце, което се огледа с любопитство и избухна. На негово място остана глава лук, снабдена с мачта и пълен комплект платна.

— Съжалявам, че стана свидетел на това. — Госпожица Смит въздъхна. — Случва се непрекъснато, опасявам се. Разбираш ли, Движимата недвижимост никога не е в статично състояние. Всичките тези магьоснически отпадъци, захвърлени на куп, всичките магически остатъци се преплитат с други остатъци и създават нови магии, за които никой не е помислил преди… абсолютна каша. Съвсем безразборно изникват разни неща. Вчера намерих указания за отглеждане на хризантеми, изписани с медни букви върху водата. Човек би си помислил, че няма как да не цопнат на дъното, но всичко се държеше, докато магията не свърши.

— Жалко за пиленцето — каза Тифани, попритеснена.

— О, гарантирам, че преди две минути не е било пиленце — успокои я госпожица Смит, — а в момента сигурно се радва да е мореплавателен зеленчук. Сега може би разбираш защо не прекарвам твърде дълго време тук. Веднъж ми се случи такъв инцидент с четка за зъби, какъвто няма да забравя скоро. — Тя открехна вратата още малко и Тифани видя плетеницата.

Нямаше съмнение, че е плетеница21. Е, добре де, отначало ѝ се стори като куп парцалаци.

— Не е за вярване какво може да открие човек в джобовете си, ако е в магическо сметище — спокойно заяви госпожица Смит.

Тифани отново се втренчи в гигантската плетеница.

— Това не е ли конски череп22? А онова там кофа с попови лъжички ли е?

— Да. Нещо живо винаги е от полза, не смяташ ли?

Тифани присви очи.

— Но онова там е магьоснически жезъл, нали? Мислех, че не действат в ръцете на жена!

Госпожица Смит се усмихна.

— Е, аз моя си го имам още от рождение. Ако знаеш къде да гледаш, можеш да видиш следите, които съм оставила по него, докато ми растяха зъби. Той си е мой и действа, макар че — трябва да кажа — започна да действа по-добре, когато махнах топката от върха му. Всъщност не прави нищо практично и освен това нарушава равновесието. А сега би ли спряла да ме зяпаш с отворена уста?

Устата на Тифани се затвори с хлопване и отново зяпна. Прозрението я озари и се чувстваше така, сякаш я озари от луната.

— Ти си тя, нали? Трябва да е така, ти си тя! Ескарина Смит, нали? Единствената жена магьосник!

— Да, предполагам, някъде дълбоко в себе си, но всичко онова ми се струва толкова отдавна, пък и да знаеш, никога не съм се чувствала като магьосник, така че и никога не ми е пукало особено какво разправят останалите. А и във всеки случай имам жезъла и никой не може да ми го отнеме. — Ескарина се поколеба, преди да продължи: — Ето какво научих в университета: да бъда себе си, просто каквато съм и да не мисля за останалото. Това само по себе си е невидим магьоснически жезъл. Виж, наистина не ми се говори на тази тема. Предизвиква ми лоши спомени.

— Моля те, прости ми — разкая се Тифани. — Просто не можах да се сдържа. Много съжалявам, ако съм те накарала да си припомниш ужасни неща.

Ескарина се усмихна.

— О, ужасните изобщо не са проблем. С хубавите е трудно да се справи човек. — Нещо в плетеницата изщрака. Ескарина стана и отиде до нея. — О, боже! Знаеш, че плетеницата може да се разгадае само от вещицата, която я е направила, но ми повярвай, че начинът, по който се завъртя черепът, и разположението на игленика по оста на чекръка означават, че той е много близо. Всъщност точно над нас. Може би хаотичната магия тук го обърква и му се струваш навсякъде и никъде, така че той ще си отиде скоро и ще се опита да открие следата някъде другаде. И междувременно, както споменах, ще спре да се подкрепи. Ще влезе в главата на някой глупец и някоя стара женица или някое девойче, което се е накичило с доста опасни култови символи, без дори да подозира какво всъщност означават и скоро ще се окажат под прицел. Да се надяваме, че могат да тичат.

Тифани се озърна объркана.

— И каквото се случи ще е по моя вина?

— Това жалкият хленч на момиченце ли е или риторичният въпрос на вещица със собствена околия?

Тифани понечи да отговори, но спря.

— Ти можеш да пътуваш във времето, нали?

— Да.

— Значи знаеш какво ще ти отговоря?

— Е, не е чак толкова просто. — За голямо учудване на Тифани и трябва да се каже, удоволствие, Ескарина за момент доби малко смутен израз. — Така, чакай да видя, има петнайсет различни отговора, които можеш да дадеш, но поради теорията на разтегливостта аз не знам кой от тях ще е реалният, докато не го кажеш.

— Тогава единственото, което ще кажа — реши Тифани, — е много благодаря. Съжалявам, че ти отнех от времето, но трябва да вървя. Имам толкова много работа за вършене. Знаеш ли кое е време?

— Да — кимна Ескарина. — Това е начин за описание на едно от абстрактните величини на нашето четириизмерно пространство. Но за твоите цели е към единайсет без петнайсет.

Това на Тифани ѝ се видя смайващо сложен начин за отговор на въпроса, но едва отворила уста да го каже, плетеницата се разпадна и през вратата с трясък влетя цял орляк пиленца, които, слава богу, не експлодираха.

Ескарина сграбчи Тифани за ръката, крещейки:

— Открил те е! Не знам как!

Едно пиленце полу подскочи, полу изпърха и полу кацна сред отломките от плетеницата и изграчи:

Кукурикривунци!

При което вече пиленцата експлодираха. В експлозия от фигъли.

Като цяло няма особено голяма разлика между пилетата и фигълите, предвид че и едните, и другите тичат в кръг и вдигат шумотевица. Важно разграничение обаче е, че пиленцата рядко са въоръжени. Фигълите, от друга страна, са въоръжени непрекъснато, така че веднага щом успяха да се отръскат от перата, започнаха да се бият едни с други от смущение, а и за да се занимават с нещо.

Ескарина им хвърли един поглед и ритна стената зад себе си, където зейна дупка, колкото да се провре човек.

— Тръгвай! Махай се оттук! — яростно завика тя. — Яхвай метлата веднага щом можеш и изфирясвай! Не се тревожи за мен! Не се страхувай, ще се оправиш! Просто трябва да си помогнеш сама.

Всичко се изпълваше с тежък, гаден дим.

— Какво имаш предвид? — успя да извика Тифани, грабвайки метлата.

Тръгвай!

Дори Баба Вихронрав не можеше да се разпореди толкова безпрекословно с краката на Тифани. Тя тръгна.

Загрузка...