В черно като полунощ

Глава 6 Появата на Лукавеца

Тифани се ядосваше на себе си как можа така да се успи. Чак майка ѝ се беше качила горе да ѝ донесе чаша чай. Но келдата беше права. От сума ти време не беше спала като хората и древното, но уютно легло просто я погълна в обятията си.

Освен това можеше и по-зле да е, каза си тя, като поеха на път. Върху метлата например можеше да има змии. Фигълите обаче искрено се радваха да „усетат ветъро под препаските“, както се изрази Сите О’Бери. Фигълите вероятно бяха за предпочитане пред змиите, но това беше само предположение. Те вършеха такива неща, като например да тичат от единия край на метлата до другия, за да гледат разни чудесии, над които прелитаха. А веднъж, когато тя погледна през рамо, видя как десетина от тях висят отзад на метлата или по-точно казано, един от тях висеше от крайчеца на метлата, а втори висеше от краката му, трети пък висеше от неговите крака и така нататък чак до последния фигъл. Така се забавляваха, че чак пищяха от смях, а препаските им направо плющяха от вятъра. Може би тази тръпка компенсираше опасността и липсата на гледка или поне на гледка, която някой друг би искал да погледне.

Един-двама впрочем наистина не успяха да се задържат на метлата и полетяха надолу, махайки с ръце на братята си и крещейки „Йахуу!“, сякаш това беше страхотно забавление. Фигълите по принцип отскачаха като топки от земята, но се случваше и леко да се наранят. Тифани не се тревожеше за завръщането им до дома. Несъмнено имаше куп опасни същества, готови да се нахвърлят върху търчащ дребосък, но докато стигнеше до дома си, броят им в действителност щеше да е значително намалял. Впрочем фигълите се държаха доста прилично (по фигълските стандарти) по време на полета и всъщност не подпалиха метлата чак докъм последните двайсетина километра от града — инцидент, който Ульо Гламав оповести с много тихичко „Опа!“, след което виновно се опита да прикрие факта, че е подпалил метличината, като застана пред пламъка, за да го затули.

— Ульо, пак подпали метлата, нали? — сурово го порица Тифани. — Какво се учехме последния път? На метлата не се пали огън без уважителна причина!

Метлата започна да се тресе, докато Ульо Гламав и братята му се опитваха да потушат пламъците, като скачаха върху тях. Тифани огледа пейзажа под тях за някакво меко и за предпочитане влажно място, на което да се приземят.

Нямаше полза да се ядосва на Ульо. Той живееше в свой собствен ульовски свят. Ако искаше да го разбере човек, се налагаше да мисли на верев.

— Ульо Гламав — подхвана тя, докато тресенето премина в гадно хлопане, — само се чудя дали, ако се помъчим заедно, не бихме могли да открием защо метлата ми гори? Според теб това би ли могло да има някаква връзка с факта, че в ръката си държиш клечка кибрит?

Фигълът се оцъкли в клечката, сякаш за пръв път в живота си виждаше такова нещо, след което я скри зад гърба си и заби очи в краката си, което беше доста смело от негова страна предвид обстоятелствата.

— Епа ни нам, господжа.

— Нали разбираш — продължи Тифани, а вятърът заплющя около тях, — без метличината не мога да управлявам много добре и губим височина и при все това напредваме доста бързо, за жалост. Може би ти би могъл да ми помогнеш с тази загадка, а, Ульо?

Ульо Гламав мушна кутре в ухото си и го завъртя така, сякаш ровеше в самия си мозък. После светна.

— Епа нема ли тъй да са приземим, господжа?

Тифани въздъхна.

— Бих искала, Ульо, но, видиш ли, ние се движим доста бързо, а земята — не. Това, което става в подобни обстоятелства, се нарича катастрофа.

— Не саках да си омърляш дрешката, господжа — стресна се Ульо Гламав, като посочи надолу и добави: — Сал си думах, дека мож па да рачиш да са приземиш на онуй там.

Тифани проследи посоката на сочещия му пръст. Под тях имаше дълъг бял път, а на него, не твърде далеч, нещо продълговато се движеше почти толкова бързо, колкото и метлата. Тя зяпна, усещайки как мозъкът ѝ прави изчисления, след което промълви:

— Все пак ще трябва да изгубим малко скорост…

И ето как някаква димяща метла, понесла една ужасена вещица и около трийсетина фигъла, отворили препаските си, за да оберат скоростта, се приземи на покрива на пощенския експрес, обслужващ линията Ланкър — Анкх-Морпорк.

Фургонът имаше добри ресори и кочияшът доста бързо успя да овладее конете. В пълна тишина той бавно слезе от капрата, докато облакът бял прах постепенно се уталожваше обратно на пътя. Той беше с тежко телосложение и примигваше при всяка стъпка. В едната си ръка държеше наполовина изяден сандвич със сирене, а в другата — недвусмислено парче оловна тръба. Подсмръкна.

— Ще трябва да кажа на началството. Щети по боята, виждате ли? Трябва да давам отчет, когато има щети по боята. Мразя отчетите, никога не са ми идвали отръки словата. Ама трябва да давам отчет, като се случи да има щети по боята. — Сандвичът и по-важно — оловната тръба изчезнаха обратно в огромното му палто и Тифани се удиви колко щастлива се чувства от това.

— Наистина много съжалявам — каза тя, като мъжът ѝ помогна да слезе от покрива на фургона.

— Не става дума за мен, разберете, става дума за боята. Казвам им аз, слушайте, има тролове, има джуджета, тъй де, пък нали знаете те как карат — повечето време мижат, щото хич не понасят слънцето.

Тифани седна кротко, докато той огледа щетите и накрая се втренчи в нея и забеляза островърхата шапка.

— О — отбеляза с равен тон. — Вещица. Е, има си първи път за всичко, предполагам. Знаете ли какво возя там вътре, госпожице?

Тифани помисли какво ли можеше да е най-лошото.

— Яйца? — предположи тя.

— Ха — възкликна мъжът. — Де тоя късмет! Огледала возя, госпожице. По-право едно огледало. И не от плоските при това. Било кълбо, така ми рекоха. Опаковано много стабилно и надеждно, поне така рекоха, ама не знаеха, че някой ще се изтърси от небето право върху него. — Не звучеше ядосано, а просто уморено, сякаш беше свикнал светът да му поднася мръсни номера. — Направено е от джуджетата — додаде той. — Казват, че струвало повече от хиляда анкх-морпоркски долара и знаете ли за какво го гласят? Да го окачат в балната зала в града, където щял да се танцува валсът, за който една добре възпитана млада госпожица като вас не бива да знае, защото — така пише в листовката — води до поквара и неприлично поведение.

— Боже мой! — възкликна Тифани, предполагайки, че се очаква да реагира по някакъв подобен начин.

— Е, май най-добре да ида да видя какви са щетите — Кочияшът с усилие отвори фургона. Обемист пакет заемаше доста от вътрешността му. — Натъпкан е предимно със слама — обясни той. — Ще ми помогнете ли да го свалим? Ако подрънква, и двамата сме закъсали.

Оказа се доста по-лек, отколкото очакваше Тифани. Свалиха го внимателно на пътя и след известно тършуване из сламата, кочияшът извади огледалното кълбо и го вдигна в ръцете си като рядко бижу, на каквото всъщност приличаше. То изпълни света с искряща светлина, заслепявайки очите и осейвайки околността със слънчеви зайчета. В този момент мъжът извика от болка и изпусна кълбото, което се пръсна на милиони парченца и за миг изпълни небето с милиони отражения на Тифани. Кочияшът рухна на пътя в облак бял прах и превит на две, захленчи тихо, докато стъклото се сипеше около него.

За по-малко от миг стенещият мъж бе обграден от кордон фигъли, въоръжени до цялата си остатъчна наличност от зъби с двуръки мечове, още двуръки мечове, сопи, брадви, бухалки и поне още един двурък меч. Тифани нямаше идея къде се бяха крили досега. Фигъл и зад косъм може да се скрие.

— Не го наранявайте — извика тя. — Той нямаше да ме нарани! Много е болен! Но свършете нещо полезно и разчистете целия тоя стъклен трошляк! — Тя приклекна до мъжа и хвана ръката му. — Откога ви стяга гърбът, господине?

— Ох, мъчи ме от двайсет години, госпожице, от двайсет години! — изпъшка кочияшът. — От друсането на фургона е, видите ли, окачването е много твърдо. От пет нощи и една не спя като хората, госпожице, това е самата истина. Задремвам за малко, понечвам да се завъртя и нещо прищраква, направо агония, казвам ви.

С изключение на няколко точици на хоризонта, около тях нямаше жива душа, освен, разбира се, тумба Нак Мак Фигъл, които, противно на всякакъв здрав разум, бяха усвоили изкуството да се крият един зад друг.

— Е, струва ми се, че мога да ви помогна — каза Тифани.

Някои вещици използват плетеници, за да надникнат в настоящето и с малко късмет — и в бъдещето. В мъждивия сумрак на окадената фигълска могила келдата практикуваше онова, което наричаше „тайнствувания“ — нещата, които умееш и предаваш нататък, но като цяло ги предаваш като тайна. Тя остро долавяше как Ембър я наблюдава с жив интерес. „Чудато дете — помисли си келдата. — Вижда, чува, разумева. Що ли не бихме дали свето да е пълен с ора кат нея?“ Беше приготвила котела17 и запали малък огън под кожата.

Келдата затвори очи, вглъби се и потъна в спомените на всички келди, живели някога преди и след нея. Милиони гласове безредно минаваха през ума ѝ — понякога меки, никога твърде силни, често мамещо недоловими. Беше като чудна библиотека с неизчерпаема информация, само дето книгите бяха разбъркани, както и всичките страници в тях, а никъде нямаше указател. Тя се водеше само по отзвуци, които избледняваха, докато се напрягаше да ги чуе. Едва доловими звуци, мимолетни проблясъци, приглушени викове, потоци от мисли разкъсваха вниманието ѝ на всички страни… И ето че образът изведнъж се фокусира пред нея, сякаш открай време си стоеше там.

Тя отвори очи, втренчи се в тавана за миг и прошепна:

— Диря грамаданската вещеричка, а що виждам?

Келдата се надвеси напред в мъглявия облак от стари и нови спомени и отдръпна рязко глава, като едва не удари Ембър, която каза с интерес:

— Човек без очи?

— Е, струва ми се, че мога да ви помогна, господин, ъ-ъ…

— Килимозастилач, госпожице. Уилям Глотиса Килимозастилач.

— Килимозастилач ли? — възкликна Тифани. — Но вие сте кочияш.

— Да, ама… то за това си има смешка, госпожице. Видите ли, Килимозастилач е фамилното ми име. Никой от нашата фамилия не знае откъде иде, чат ли сте, понеже никой от нас никога не е застилал килим!

Тифани му се усмихна любезно.

— И…?

Господин Килимозастилач я изгледа озадачено.

— Какво „и“? Това беше смешката! — Той започна да се превива от смях и отново изпъшка, когато болката го прободе.

— О, вярно, извинете, малко бавно загрявам. — Тифани потри ръце. — А сега, сър, дайте да ви наместим кокалите.

Пощенските коне наблюдаваха с кротък интерес как тя му помогна да се изправи, да свали огромното си палто (с много пъшкане и малко викове) и да застане с ръце, опрени на фургона.

Тифани се концентрира, усещайки гърба му през тънката блуза, и да, ето го болното място.

Тя отиде до конете и прошепна по дума във всяко потрепващо от мухите ухо, просто за да се застрахова за всеки случай. После се върна при господин Килимозастилач, който послушно чакаше, без да смее да мръдне. Когато Тифани запретна ръкави, той се обади:

— Няма да ме превърнете в нещо ненормално, нали, госпожице? Не ми се ще да стана на паяк. До смърт ме плашат паяците, пък и всичките ми дрехи са за човек с два крака.

— Защо, за бога, си мислите, че ще ви превърна в нещо, господин Килимозастилач? — Тифани леко прекара ръка по гръбнака му.

— Ами то, с изключение на ваша чест, госпожице, аз си мислех, че те, вещиците, това правят — гадни неща, стоножки и тем подобни.

— Кой ви каза това?

— Не мога да кажа със сигурност — отвърна кочияшът. — То просто си е нещо като… нали знаете, нещо, дето всеки го знае.

Тифани внимателно опипа с пръсти, откри проблемния прешлен, каза „Може да ви бодне малко“ и го намести с едно движение. Кочияшът изкрещя.

Конете понечиха да хукнат, но краката не им се подчиняваха заради онези слова, още звънящи в ушите им. Преди около година Тифани се беше позасрамила, като се сдоби с тайната на конярското слово. Ама старият ковач, който си отиде с добро и без болка от тоя свят, е, той самият се чувстваше засрамен, че няма с какво да ѝ се отплати, че му помага в тия тежки мигове. А няма как да не се отплатиш на вещица, също както няма как да не платиш на лодкаря в подземния свят. И така той прошепна в ухото ѝ конярското слово, което подчинява на волята ти всеки кон. То не се купуваше, не се продаваше, а и да го подариш, все така си го запазваш. Дори да беше от олово, щеше да си струва теглото в злато. Предишният му собственик бе прошепнал в ухото ѝ:

— Обещах да не го казвам на ни един чиляк и си държа на думата!

Беше умрял, докато се кискаше. Чувството му за хумор явно се родееше с това на господин Килимозастилач.

Кочияшът беше доста тежък и бавно се свлече до фургона, а…

— Защо измъчваш стареца, зла вещице? Не виждаш ли, че страда ужасно?

Откъде дойде това? Някакъв крещящ човек с побеляло от ярост лице и дрехи, черни като затрупана пещера или — думата внезапно ѝ дойде наум — като крипта. На пътя нямаше никого, тя беше сигурна в това, а полята също бяха пусти, ако не се броят неколцина земеделци, които наблюдаваха паленето на стърнищата.

Лицето му обаче вече беше на няколко пръста от нейното. И беше истински, а не някакво чудовище, понеже чудовищата обикновено не ръсят пръски слюнка по собствения си ревер. И тогава усети вонята му. Никога досега не беше усещала толкова лоша смрад. Беше направо материална, като железен прът и ѝ се стори, че не я усеща с носа си, а със съзнанието си. Нечистотия, пред която всеки кенеф изглеждаше благоуханен като роза.

— Много моля да се отдръпнете, ако обичате — каза Тифани. — Мисля, че сте добил грешна представа.

— Уверявам те, пъклено създание, че представата ми е съвсем правилна! И тя е да те върна в ужасния смрадлив ад, от който си се пръкнало!

Ясно, луд човек, помисли си Тифани, но ако той…

Твърде късно. Клатещият му се пръст се озова прекалено близо до носа ѝ, при което пустият път внезапно се изпълни с доживотен запас от Нак Мак Фигъл. Човекът в черно вдигна ръка срещу тях, но подобно нещо няма особен успех при фигъли. Въпреки стремглавата им атака обаче той все пак успя да изкрещи:

— Вдън земя да потънете, нечестиви дяволчета!

Като чуха това, фигълите до един се заозъртаха с надежда.

— О — отбеляза Сите О’Бери, — ако тъдяванка има дяволчета, ние сме баш тия, дека че им видат сметката! Ти си на ред, господинчо! — Те се хвърлиха върху му и се озоваха на купчина на пътя, минали право през него. Докато се опитваха да се изправят, машинално си разменяха крошета, понеже си е срамота да губиш инерция, като тъй или иначе си се юрнал да се биеш.

Мъжът в черно им хвърли бегъл поглед и престана да им обръща внимание.

Тифани се втренчи в обувките му. Те лъщяха на слънчевата светлина, а това беше сбъркано. Тя самата стоеше на прашния път едва от няколко минути и обущата ѝ вече бяха посивели. А и земята, на която стоеше мъжът — тя също беше сбъркана. Много сбъркана в един такъв жарък, безоблачен ден. Тя погледна конете. Словото ги удържаше, но целите трепереха от страх като зайци пред муцуната на лисица. Тогава тя затвори очи и го погледна със своето първозрение. И видя.

— Няма сянка — промълви тя. — Знаех си, че нещо не е наред!

Тифани вдигна поглед към очите му, почти скрити под широката периферия на шапката, и… видя, че… той… няма очи. Прозрението я обля като ледена вода… Никакви очи, не просто нормални очи, не слепи очи, не очни ями… само две дупки в главата му, през които зърна тлеещите зад гърба му стърнища. Не беше подготвена за това, което последва.

Мъжът в черно я изгледа свирепо и изсъска:

— Ти си вещицата. Точно ти. Където и да идеш, ще те открия.

Той изчезна, а на мястото му остана само купчина фигъли, въргалящи се в прахта.

Тифани усети нещо до крака си. Сведе очи и срещна погледа на заек, сигурно избягал от горящите стърнища. Постояха така, вперили очи един в друг за секунда, след което заекът скочи във въздуха като сьомга и се стрелна към полето. Светът е пълен с поличби и знамения, сред които вещиците наистина трябва да отбират онези, които са важни. Откъде обаче се почва в случая?

Господин Килимозастилач все така лежеше до фургона, без изобщо да проумява случилото се. И Тифани донякъде се чувстваше така, но щеше да го проумее.

— Може да станете вече, господин Килимозастилач — подкани го тя.

Той се надигна доста боязливо, изкривил лице в очакване на пронизващата болка в гърба му. Поразкърши се експериментално и даже подскочи с два крака в праха, сякаш да стъпче мравуняк. Нищо не му стана и той пробва втори подскок, след което, разперил широко ръце, почна да се върти като балерина, крещейки:

— Юпиии!

Шапката му падна, а подкованите му с кабари обуща вдигаха облаци прах, но господин Килимозастилач беше толкова щастлив, че се въртеше и подскачаше и почти направи циганско колело, което излезе по-скоро кълбо, после отново скокна на крака, грабна изумената Тифани и затанцува с нея по пътя, като викаше:

— Раз, два, три, раз, два, три, раз, два, три… докато тя, смеейки се, най-сетне успя да се отскубне от ръцете му.

— Тая вечер, млада госпожице, с жена ми отиваме да потанцуваме валс!

— Но нали това водело до покварено държание? — напомни му Тифани.

Кочияшът ѝ намигна.

— Е, остава ни само да се надяваме!

— Господин Килимозастилач, знаете, че не е разумно да прекалявате — предупреди тя.

— Всъщност, госпожице, струва ми се съвсем разумно, ако нямаш нищо против. След цялото това скърцане и пъшкане, че и всичкото безсъние ми се струва съвсем разумно да прекаля мъничко или ако е възможно — много! О, какво добро момиче, и за конете помисли — добави той. — Това показва мила душа.

— Радвам се да ви видя в такова добро настроение, господин Килимозастилач.

Кочияшът направи малък пирует по средата на пътя.

— Чувствам се двайсет години по-млад! — Той засия към нея, но след миг лицето му леко помръкна.

— Ъ-ъ… колко ти дължа?

— Колко ще ми струват щетите по боята?

Те се спогледаха.

— Виж, не мога нищо да ти искам — въздъхна господин Килимозастилач, — то бездруго аз строших огледалното кълбо.

Тихо звънтене накара Тифани да погледне зад себе си, където огледалното кълбо, очевидно невредимо, се въртеше лекичко и ако се вгледаш внимателно, малко над земята.

Тя приклекна на пътя, на който нямаше ни едно парченце стъкло, и запита, както изглежда, нищото:

— Вие ли го оправихте?

— Епа да — безгрижно отвърна Сите О’Бери иззад кълбото.

— Но то беше на пух и прах!

— Епа да, ама то баш кат е на пух и прах, е лесно, чат ли си? Колко по-мънинки са парченцата, толко по си пасват, га ги тъкмиш обратно. Сал мъненко зор да им дадеш, и онез ми ти моликули се сещат дека им е местото и се лепват едни за други, нема проблеме! А па ти нема що да се праиш на ударена — ние не само трошим и чупим!

Господин Килимозастилач я зяпаше.

— Ти ли го направи това, госпожице?

— Ами… нещо такова — смънка Тифани.

— Леле, думи нямам! — възкликна Килимозастилач, ухилен до ушите. — Как бяха тия: танто за танто, услуга за услуга, око за око, зъб за зъб, едно нещо за друго, ти на мен и аз на теб. — Той намигна. — Май сме квит, а? Пък службата може да си завре отчетите там, дето маймуната си навира клинеца, какво ще кажеш, а? — Той си плю на десницата и я протегна напред.

„О, боже — каза си Тифани, — да запечаташ ръкостискането с плюнка си е ненарушим договор. Добре, че имам сравнително чиста кърпичка.“

Тя кимна безмълвно. Е, огледално кълбо се пръска на парченца, а после става невредимо. Денят е жарък, някой с дупки наместо очи изчезва в нищото… Откъде изобщо да почне човек? Някои дни режеш нокти, вадиш трески и шиеш крака, а някои дни са ето такива.

Те си стиснаха ръце, доста влажно, напъхаха метлата между вързопите зад капрата, Тифани се настани до кочияша и пътуването продължи в облак прах, която се надигаше от пътя и образуваше странно неприятни форми, преди да се слегне обратно.

След известно време господин Килимозастилач поде малко предпазливо:

— Ъ-ъ, тази ваша черна шапка, нарочно ли я носите?

— Точно така.

— Да, де, ама сте с приятно зелена рокля и ако позволите да кажа, зъбите ви са хубави и бели. — Мъжът явно се бореше с някаква дилема.

— Чистя ги със сол и сажди всеки ден. Препоръчвам го на всеки — отвърна Тифани.

Разговорът явно се закучваше. Мъжът изглежда стигна до заключение.

— Значи не сте наистина вещица, а? — с надежда запита той.

— Господин Килимозастилач, ужасявате ли се от мен?

— Това си е ужасяващ въпрос, госпожице.

Наистина е така, призна на себе си Тифани, а на глас каза:

— Вижте, господин Килимозастилач, какъв е проблемът?

— Ами, госпожице, щом като попитахте, нали напоследък се разправят разни приказки. Нали знаете, за разни откраднати бебета, такива неща. Хлапета, дето бягат от къщи и тем подобни. — Той малко се обнадежди: — Ама те ония сигурно са били зли стари… нали знаете, с такова, закривени носове, брадавици и зли черни одежди — не приятни момичета като вас. Да, то това си е баш тяхна работа! — Решил задоволително загадката, през останалата част от пътуването кочияшът рядко отваряше уста, макар че почти не спря да си подсвирква.

Тифани от своя страна седеше притихнала. От една страна, защото вече беше доста разтревожена, а от друга, защото от пощенските чували отзад до слуха ѝ долитаха, макар и слабо, гласовете на фигълите, които си четяха един на друг чужди писма18.

Оставаше ѝ само да се надява, че ги връщаха обратно в съответните пликове.

Анкх-Морпорк! — носеше се песента. — Тъй прекрасен град! С тролове навред и джуджета безчет! Всеки има своя ниша, ако и да трудно диша! Анкх-Морпорк! Тъй прекрааааааааасееен грааад!

Не тъй прекрасен всъщност.

Тифани беше ходила там само веднъж и големият град не ѝ допадна особено. Вонеше, беше твърде пренаселен и прекалено сгъчкан. Освен това единствената зеленина се стелеше по повърхността на реката, която би могла да бъде наречена единствено кал, защото по-точна дума не би била годна за печат.

Кочияшът спря пред една от главните порти, нищо че бяха отворени.

— Ако приемате съвета ми, госпожице, най-добре да свалите шапката и да влезете пешком. То тая метла бездруго вече прилича на главня. — Той ѝ се усмихна притеснено. — Всичко най-хубаво, госпожице!

— Господин Килимозастилач — високо отвърна тя с ясното съзнание, че около тях има и други хора. — Искрено се надявам, че като чуете хората да злословят за вещици, ще споменете, че сте срещнал една, която ви е оправила гърба и ако позволите да допусна, ви е отървала от уволнение. Благодаря за превоза.

— О, ама разбира се, на всички ще разкажа, че съм попаднал на някаква от добрите — обеща той.

С високо вдигната глава или поне толкова високо, колкото е възможно, когато носиш през рамо собствената си съсипана метла, Тифани влезе в града. Островърхата шапка привлече един-два погледа, а май че и няколко смръщвания, но като цяло хората изобщо не ѝ обръщаха внимание. В провинцията всеки срещнат ти е познат или пък е непознат, когото си струва да поразучиш, но тук явно имаше толкова много хора, че даже да ги погледнеш си беше загуба на време, а може би и опасно.

Тифани поприведе глава.

— Сите, нали знаеш Роланд, баронския син?

— Море, онуй големо нищо ли? — изсумтя Сите О’Бери.

— Добре де, както и да е — продължи Тифани, — знам, че умеете да откривате хора, и бих искала да ви помоля да идете да го намерите сега. Заради мен.

— А че имаш ли нещо напреки да пийнем само по едно мъненко, дорде го дирим, а? — пробва се Сите О’Бери. — То туканка ако чиляк си не мож утоли жаждата, де инак? Ни помня миг да ни съм умиргал да си сръбна едно гълточе ил десетинка.

Тифани знаеше, че ще е глупаво както да се съгласи, така и да откаже, затова се спря на:

— Само едно тогава. Когато го намерите.

Зад нея се разнесе едва доловимо просвистяване и фигълите изчезнаха. Е, нямаше да е трудно да ги открие човек — просто трябваше да се ослушва за строшено стъкло. О, да, строшено стъкло, което се оправя самичко. Още една мистерия: тя беше огледала много внимателно огледалното кълбо, когато го прибираха обратно в кутията му, и по него нямаше и драскотина.

Вдигна очи към кулите на Невидимия университет, пълен с мъдри мъже с островърхи шапки, или поне с мъже с островърхи шапки. Имаше и друго място, добре известно на вещиците, което само по себе си беше също толкова магическо: Куку магазин „Льольо“ на улица Десето яйце № 4. Никога не беше ходила там, но ѝ се случваше чат-пат да разгледа някой и друг каталог.

Когато свърна от центъра и тръгна през махленските улички, хората започнаха да я заглеждат. Усещаше погледите им, докато вървеше по калдъръма. Не бяха зли или недружелюбни. Просто… преценяващи, сякаш обмисляха какво да направят с нея и тя силно се надяваше да не е нещо като например яхния.

На вратата на Куку магазин „Льольо“ нямаше звънец. Наместо това имаше пръдлива възглавничка. За повечето клиенти на магазина пръдливата възглавничка, може би в съчетание с щедра порция фалшива повръщня, представляваше върховният хит на развлекателната индустрия, което за жалост действително е така.

Истинските вещици обаче нерядко също ползваха льольовските изобретения. Има случаи, в които просто трябва да изглеждаш като вещица, а не всички вещици са природно надарени за това, пък и често нямат достатъчно време да си направят рошава прическа. Така че от „Льольо“ се купуваха изкуствени брадавици, перуки, глупаво тежки котли и имитации на черепи. При късмет бе възможно да се сдобиеш и с адрес на джудже, което да ти помогне да си оправиш метлата.

Тифани влезе в магазина, като се възхити на дълбоко наситения звук на пръдливата възглавничка, проправи си път край и донякъде през една абсурдна пародия на скелет със светещи червени очи и тъкмо се добра до тезгяха, когато някой наду пищялка пред носа ѝ. Пищялката изчезна, а на нейно място изникна физиономията на дребничък човек с угрижен вид, който попита:

— Съвсем случайно това дали ви се стори поне мъничко забавно?

Гласът му издаваше, че очаква отговорът да е „не“, и Тифани не виждаше причина да го разочарова.

— Категорично не — отговори тя. Дребосъкът въздъхна и избута глупавата пищялка от тезгяха.

— Уви, всички смятат така — оплака се той. — Сигурно нещо не правя както трябва. Е, както и да е, какво мога да направя за вас, госпожице… о, вие сте истинска, нали? Винаги познавам, да знаете!

— Вижте — Подхвана Тифани, — никога не съм си поръчвала нещо от вас, но работех с госпожица Коварна, която…

Дребосъкът обаче не я слушаше, а се надвеси над една дупка в пода и викна:

— Мамо? Дойде една истинска!

Няколко секунди по-късно глас до ухото на Тифани рече:

— Дерек понякога се обърква, пък и може да си намерила метлата. Ти си вещица, нали? Покажи ми!

Тифани изчезна. Направи го без замисляне или по-скоро с толкова светкавично мислене, че мислите профучаха през ума ѝ, без да имат време дори да ѝ помахат. Едва като видя как дребосъкът, очевидно Дерек, се блещи с отворена уста срещу нищото, тя осъзна, че се е сляла с фона толкова бързо, защото да не се подчини на онзи глас зад нея определено щеше да е грешка. Зад нея стоеше вещица — съвсем категорично вещица, при това опитна.

— Много добре — със задоволство се обади гласът. — Наистина много добре, млада девойко. Все още те виждам, естествено, понеже гледах много внимателно. Виж ти, направо си е истинска.

— Ще се обърна, да знаеш — предупреди Тифани.

— Не помня да съм ти забранявала, драга.

Тифани се обърна и се озова пред вещица от най-страшните кошмари: с очукана шапка, напластен с брадавици нос, хищнически закривени нокти, почернели зъби и — Тифани погледна към пода — о, да, голям черен котарак. Не е необходимо да си подробно запознат с каталога на „Льольо“, за да се сетиш, че е използван целият асортимент от козметичната серия „Вещуря по спешност“ („Защото сте безценна“).

— Мисля, че трябва да продължим този разговор в моята работилница — каза ужасната вещуря, изчезвайки в пода. — Просто стъпи върху капака, като се върне на мястото си, става ли? Дерек, направи ни кафе!

Когато Тифани пристигна в сутерена върху удивително плавно движещия се капак, пред очите ѝ се разкри онова, което може да се очаква в работилницата на предприятие, произвеждащо всичко необходимо за вещица, почувствала потребност от известна льольовщина в живота си. На нещо като простор висяха накачулени доста страховити вещерски маски, имаше лавици, претъпкани с ярко оцветени бутилки, имаше поставки с брадавици, извадени да съхнат, както и най-различни неща, които бълвочеха в един грамаден казан пред огнището. При това си беше истински казан19.

Ужасяващата вещица се беше надвесила над един плот, откъдето се разнасяше отвратителен кикот. Тя се обърна, протегнала малка дървена кутийка, от която стърчеше къса връв.

— Първокласен кикот, не си ли съгласна? Най-елементарна комбинация от жици и смола, но с резонатор, понеже, честно казано, кикотът не е шега работа, не си ли съгласна? Струва ми се, че мога да го направя да се задейства и с часовников механизъм. Дай знак, когато схванеш шегата.

— Коя си ти? — не издържа Тифани.

Вещурята остави кутията на плота.

— О, боже — плесна с ръце тя, — къде са ми обноските?

— Не знам — отвърна Тифани, на която взе да ѝ кипва. — Може би часовниковият механизъм се е прецакал?

Вещурята пусна чернозъба усмивка.

— О, остроумие. Допада ми у вещиците, но не твърде много. — Тя протегна лапа. — Госпожа Пруст.

Лапата не беше чак толкова клисава, колкото Тифани бе очаквала.

— Тифани Сболки — представи се тя и чувствайки, че от нея се очаква още нещо, додаде: — Работех с госпожица Коварна.

— О, да, чудесна вещица — кимна госпожа Пруст. — И добър клиент. Много държеше на своите брадавици и скелети, доколкото си спомням. — Тя се усмихна. — Тъй като се съмнявам, че ще искаш да се издокараш като вещица за някой момичешки купон, предполагам, че вероятно търсиш помощта ми? Фактът, че по метлата ти е останала едва половината метличина, необходима за осигуряване на аеродинамична стабилност, потвърждава първоначалното ми предположение. Между другото, успя ли вече да схванеш шегата?

Какво да отговори?

— Така ми се струва…

— Казвай тогава.

— Няма да кажа нищо, докато не съм сигурна — запъна се Тифани.

— Много мъдро — съгласи се госпожа Пруст. — Е, давай тогава да ти оправим метлата, а? Ще се наложи да се поразходим малко. На твое място бих оставила тук черната шапка.

Тифани инстинктивно сграбчи шапката си за периферията.

— Защо?

Госпожа Пруст се намръщи, от което носът едва не опря в брадичката ѝ.

— Защото би могла да откриеш, че… Не, знам какво ще направим. — Тя затършува из плота и без да пита за разрешение, закачи нещо на шапката на Тифани, точно отзад. — Готово — тя потри ръце. — Никой вече няма да ти обърне никакво внимание. Извинявай, но вещиците в момента не са на голяма почит. Давай да оправим максимално бързо тази твоя метла — само за всеки случай, ако ти се наложи да отлетиш по спешност.

Тифани си свали шапката и погледна какво е закачила госпожа Пруст. Беше яркоцветно картонче на връвчица. На него пишеше:

„Шапка за чиракуваща вещица със зъл отблясък. Размер: 7. Цена: АМ$ 2.50. Льольо! Име, с което правиш чудеса!!!“

— Какво значи това? — тросна се тя. — Дори си поръсила зъл отблясък по нея!

— Това е дегизировка — обясни госпожа Пруст.

— Моля? Мислиш ли, че някоя самоуважаваща се вещица би тръгнала навън с такава шапка? — ядоса се Тифани.

— Разбира се, че не — отвърна госпожа Пруст. — Най-добрата дегизировка за вещица е някой евтин вещерски костюм! Една истинска вещица би ли си купила дрехи от магазин, който същевременно върти доста добра търговия и с разни неприлични шегички, фойерверки за закрити помещения, смехотворни перуки за пантомима и нашият най-хубав и най-печеливш артикул — гигантски надуваеми розови пишленца, подходящи за момински партита? Та това би било немислимо! Това е льольовщина, драга моя, чиста, стопроцентова льольовщина! Маскировка, хитрина и заблуда — това е нашето мото. Или девиз. И още: Изумителна стойност срещу пари — това също ни е мото. Без рекламации при никакви обстоятелства — ето още едно важно мото. Както и нашата крайна политика по отношение на крадците в магазина. О, имаме си и мото за онези, които пушат в магазина, макар че то не е чак толкова важно.

— Какво? — смотолеви Тифани, която от шок не беше чула списъка с девизите и не можа да се въздържи: — Мислех си, че са розови прасенца!

Госпожа Пруст я потупа по ръката.

— Добре дошла в големия град, драга моя. Ще тръгваме ли?

— Защо вещиците не са на почит в момента? — запита Тифани.

— Да се не начудиш какво им влиза в главите на хората понякога — неопределено отвърна госпожа Пруст. — В общи линии според мен е най-добре да си държиш главата наведена и да чакаш, докато проблемът отмине. Просто трябва да внимаваш.

А Тифани си помисли, че наистина трябва да внимава.

— Госпожо Пруст — вдигна глава тя, — струва ми се, че вече знам каква е шегата.

— Да, драга?

— Мислих си, че си истинска вещица, която се прави на фалшива…

— Да, скъпа? — подкани я госпожа Пруст с глас като захарен петмез.

— … което щеше да е доста забавно, но ми се струва, че шегата е друга и всъщност не е много смешна.

— О, и каква ще да е тя, скъпа? — запита госпожа Пруст с глас, в който сега имаше захаросани къщурки с джинджифил.

Тифани пое дълбоко дъх.

— Това е истинският ти образ, нали? Маските, които продаваш, са по твое подобие.

— Много наблюдателно! Много наблюдателно, драга моя! Само дето не е точно наблюдателно, а проницателно, нали? Почувства го, когато се здрависахме. И… но хайде сега, да занесем метлата ти на джуджетата.

Когато излязоха навън, първото нещо, което попадна пред очите на Тифани, беше група хулигани. Един от тях тъкмо се беше засилил да хвърли камък по витрината на магазина. Забеляза госпожа Пруст и настъпи страховита тишина. После вещицата каза:

— Хвърли го, момко.

Хлапакът я изгледа, сякаш е полудяла.

— Хвърли го, ти казах, или ще последва най-лошото.

Очевидно вече убеден, че наистина е полудяла, хлапакът хвърли камъка. Прозорецът обаче го оттласна и го запрати обратно по него, поваляйки го на земята. Тифани видя всичко с очите си. Видя как от прозореца се протяга стъклена ръка и хваща камъка. Видя я как го мята обратно. Госпожа Пруст се наведе над момчето, чиито приятелчета си бяха плюли на петите, и процеди:

— Хмм, ще зарасне. Но не и ако ми се мернеш пак пред очите. — Тя се обърна към Тифани и въздъхна: — Труден е животът на дребния предприемач. Хайде, натам сме.

Тифани изпитваше известно смущение как да продължи разговора, затова реши да се спре на нещо невинно, като:

— Не знаех, че в града има истински вещици.

— О, има неколцина от нас — сви рамене госпожа Пруст. — Вършим си работата, помагаме на хората, когато можем. Като на онзи хлапак преди малко, който вече знае, че не бива да закача другите. Драго ми е на душата, като си мисля, че може и да съм го отклонила от вандалски живот на незачитане на чуждото имущество, което — помни ми думите — щеше да му спечели като бонус нова вратовръзка под формата на бесило.

— Не знаех, че в града може да има вещици — настоя Тифани. — Казвали са ми, че вещиците виреят на солидна скална основа, а всички разправят, че градът е вдигнат върху кал и тиня.

— И каменна зидария — въодушевено додаде госпожа Пруст. — С гранит и мрамор, с кремъци и най-различни седиментни скали, драга ми Тифани. Скални маси, които са изригвали от дълбините, когато светът се е раждал в огън. Виждаш ли калдъръма по улиците? Сигурно всеки един от тези камъни в даден момент е бил напоен с кръв. Накъдето и да погледнеш — камъни и скали. Там, където взорът ти не може да проникне — камъни и скали! Можеш ли да си представиш какво е да усещаш с костите си живите камъни? А какво сме направили с камък? Дворци, палати, мавзолеи, надгробни плочи, солидни къщи и — о, боже! — градските стени! И не само на този град. Този град е построен върху своите останки, върху останките на всички градове, изградени преди него. Можеш ли да си представиш какво е да легнеш върху древна каменна настилка и да почувстваш силата на скалите, която те издига нагоре срещу земното привличане? Тази сила е на мое разположение, цялата без остатък, от всеки камък без изключение. Ето откъде се взема вещерлъкът. Камъните имат живот и аз съм част от него.

— Да — промълви Тифани, — знам.

Лицето на госпожа Пруст внезапно се озова на няколко пръста от нейното, страховитият закривен нос — почти опрян в нейния, тъмните очи — пламнали. Баба Вихронрав вдъхваше страх, но поне посвоему Баба беше хубава. Госпожа Пруст беше първообразът на злата вещица от вълшебните приказки, с лице като проклятие, с глас като звука от затръшващи се черни железни порти. Образът ѝ съчетаваше всички среднощни страхове, изпълващи света.

— О, знаеш, така ли? И какво знаеш ти, малка вещеричке с весела рокличка? Какво всъщност знаеш, а? — Тя отстъпи крачка и примига. — Повече, отколкото подозирах, както се оказва — промърмори тя, като се поотпусна. — Земя под вълните. В сърцето на кредата — кремък. Да, наистина.

Тифани никога не беше виждала джуджета в Кредище, но горе в планините се срещаха често, обикновено с каруца. Те купуваха и продаваха, а за вещиците правеха метли. Много скъпи метли. От друга страна, вещиците рядко си купуваха метли. Те бяха наследствени, предаваха се с поколения от вещица на вещица, понякога с нова дръжка, друг път с нова метличина, но, разбира се, си бяха все същите.

Метлата на Тифани беше наследство от госпожица Коварна. Беше неудобна и не особено бърза, а и в дъждовно време чат-пат летеше заднешком, така че когато джуджето, което ръководеше звънтящата, кънтяща работилница, я видя, поклати глава и зацъка през зъби, сякаш видът на това нещо тотално му е провалил деня и сега му иде да зареже всичко и да отиде някъде да си поплаче малко.

— И е от бряст — посочи то най-общо на незаинтересования свят. — Това, брястът, расте по равнините, тежко и бавно, и естествено това, буболечките, са голям проблем. Много го нападат това, буболечките. Мълния ли го е ударила? Това, брястът, не държи на мълнии. Привлича ги, тъй казват. Има и предразположение към сови.

Тифани кимна и се опита да изглежда компетентна. Беше си измислила мълнията, защото истината, макар и ценно нещо, просто беше твърде глупава, смущаваща и неправдоподобна.

Второ, почти идентично джудже се материализира зад колегата си.

— Де да беше ясен.

— Е, да — тъжно кимна първото джудже, — с ясена няма грешка. — То сръга с пръст метлата на Тифани и отново въздъхна.

— Май по основната сглобка е плъзнала дървесна гъба — отбеляза второто джудже.

— Нищо чудно при това, бряста — кимна първото джудже.

— Вижте, може ли просто да я позакърпите, колкото да издържи до вкъщи — намеси се Тифани.

— О, ние не се занимаваме с „позакърпване“ — отвърна отвисоко първото джудже, т.е. по-скоро метафорично отвисоко. — Ние изработваме само поръчкови изделия.

— Трябва ми само малко метличина — отчаяно възкликна Тифани и понеже забрави, че нямаше да си признава истината, замоли: — Може ли, моля ви? Не съм виновна, че фигълите я подпалиха.

До момента работилницата тътнеше от работата на десетки джуджета, трудещи се по своите плотове, без да обръщат особено внимание на разговора, но сега настъпи пълна тишина, която бе нарушена единствено от някакъв чук, изтърван на пода.

Първото джудже се окопити:

— Като казвате фигъли, нямате предвид Нак Мак Фигъл, нали, госпожице?

— Напротив.

— Онези, дивите ли? Казват ли… кривунци? — много бавно попита той.

— На практика непрекъснато — отговори Тифани и като реши, че трябва да изясни нещата, добави: — Те са ми приятелчета.

— О, така ли? — възкликна джуджето. — А дали някои от вашите малки приятелчета са тук в момента?

— Е, пратих ги да търсят един мой познат младеж — призна Тифани, — но сигурно вече са в някоя кръчма. Има ли много кръчми в града?

Двете джуджета се спогледаха.

— Около триста, предполагам — каза второто джудже.

— Толкова много? — изненада се Тифани. — В такъв случай не очаквам да тръгнат да ме търсят поне до половин час.

А първото джудже изведнъж започна да прелива от трескаво добродушие:

— Боже мой, къде са ни обноските? — възкликна то. — Та ние за приятел на госпожа Пруст всичко ще направим! Да ви кажа ли какво: за нас ще бъде удоволствие да ви предоставим експресната си услуга гратис и безвъзмездно, включително безплатна метличина и абсолютно безплатен креозот!

— Експресната услуга означава, че при предоставянето ѝ напускате незабавно — равно добави второто джудже. То свали железния си шлем, обърса потта от вътрешната му страна с носната си кърпичка и бързо го нахлупи на главата си.

— О, да, разбира се — закима първото джудже. — Незабавно. Именно това означава експресно.

— Другаруваш си с фигъли, а? — прошушна госпожа Пруст, когато джуджетата се завтекоха да оправят метлата на Тифани. — Те нямат много дружки, доколкото знам. А като говорим за дружки — продължи тя с внезапно разговорчив тон, — запозна се с Дерек, нали? Той ми е син, да знаеш. Срещнах баща му в една бална зала с много лошо осветление. Господин Пруст беше много добър човек — толкова мил, казваше, че да целунеш жена без брадавици било като да ядеш яйце без сол. Много съжалявам, че не можах да му помогна. — Лицето ѝ се поразведри: — Но съм горда да кажа, че младият Дерек е радостта на моя — тя се поколеба — на моята средна възраст. Чудесен момък, драга моя. Щастливка ще е тази, която заложи на младия Дерек, казвам ти. Той е съвършено отдаден на работата си и влага такова внимание в детайлите! Знаеш ли, всяка сутрин настройва до една пърдящите възглавнички и се мръщи, ако някоя се разстрои! А колко е съвестен! Когато разработвахме предстоящата си забавна колекция от изкуствено кучешко ако „Перли на паважа“, той сигурно прекара седмици, следвайки по петите абсолютно всеки вид куче в града с тефтерче, лопатка и цветна карта, само за да е абсолютно прецизно всичко. Много е добросъвестен, пък и е читав, всичките му зъби са си негови. И много внимава с кого се събира… — Тя погледна Тифани с надежда, но и донякъде овчедушно. — Не хваща дикиш, нали?

— О, боже, личи ли си? — притесни се Тифани.

— Чух недомлъвката — каза госпожа Пруст.

— Какво е недомлъвка?

— Не знаеш ли? Недомлъвката е нещо, дето си го мислиш, ама не го казваш направо. На върха на езика ти е, ама го преглъщаш. Пък в случая с моя син Дерек ти така го преглътна, че едва не се оригна.

— Наистина съжалявам — сведе очи Тифани.

— Да, добре, имай го предвид.

Пет минути по-късно си тръгнаха от работилницата с напълно изрядна метла, която Тифани теглеше на връвчица след себе си.

— Всъщност — обади се госпожа Пруст докато вървяха — сега като се замисля, твоите фигъли доста ми напомнят за Лудичкия Артър. Корав като коларски пирон и кажи-речи толкова голям. Ама не съм го чувала да казва „Кривунци“. Той е полицай в Стражата.

— О, боже, фигълите си имат страшни проблеми с полицията — изпусна се Тифани и чувствайки, че трябва някак да заглади ситуацията, добави: — Но са много лоялни, почти винаги отзивчиви, добросърдечни в трезво състояние, благородни в относителен смисъл и в края на краищата наистина са изобретили препържената бялка.

— Какво е бялка? — запита госпожа Пруст.

— Ами, ъ-ъ… нали знаеш какво е невестулка? Бялката много прилича на нея.

Госпожа Пруст вдигна вежди.

— Драга моя, ако не възразяваш, ще запазя невежеството си относно белките и невестулките. На мен ми звучат еднакво провинциално. Не мога да търпя провинцията. От много зеленина изпадам в депресия — призна тя, като погледна роклята на Тифани и потръпна. И точно в този момент по някакъв небесен сигнал се разнесе далечно „Кривунци!“, последвано от доста популярния, поне за фигъли, звук на строшено стъкло.