В черно като полунощ

Глава 12 Грехът на греховете

Сламата се оказа достатъчно удобна. Малките селски къщурки обикновено не разполагаха с излишни стаи, така че когато се случеше вещица да остане там по работа, като например за някое раждане, имаше късмет да получи постеля в обора. Всъщност голям късмет. Често миришеше по-добре, а и Тифани не беше единствената, която смяташе, че топлият и лъхащ на сено кравешки дъх е сам по себе си вид лекарство.

Козите в тъмницата впрочем почти не отстъпваха на кравите. Седяха кротко, преживяйки вечерята си отново и отново, без изобщо да свалят сериозните си погледи от нея, сякаш очакваха всеки миг да почне да жонглира или да изпълни някакво представление с песничка.

Последната ѝ мисъл, преди да потъне в сън, беше, че някой трябва да ги е нахранил и съответно е забелязал, че в тъмницата липсва един затворник. В този случай щеше да закъса още повече, но трудно можеше да си представи накъде повече. Както изглежда, май нямаше кой знае колко още накъде, защото когато се събуди, някъде около час по-късно, някой я беше покрил със завивка. Какво ставаше?

Разбра, когато Престън се появи с поднос яйца и бекон — както се оказа, с лек привкус на кафе, което не бе оцеляло по стръмния път по дългото каменно стълбище.

— С поздрави и извинения от негова светлост — предаде Престън, широко ухилен. — И съм натоварен да ти кажа, че ако би желала, той би могъл да уреди да ти приготвят топла вана в черно-бялата зала. А когато си готова, баронът… новият барон, би искал да се видите в кабинета му.

Идеята за вана звучеше чудесно, но Тифани знаеше, че просто няма да остане никакво време и освен това дори и наполовина пълна вана означаваше, че разни клети девойчета трябваше да влачат сума ти тежки кофи четири или пет етажа нагоре по каменните стълбища. Налагаше се да се задоволи с бързо изплакване от някой леген, когато се отвореше възможност28. Със сигурност обаче омлетът ѝ идваше тъкмо навреме. Докато обираше чинията, тя си отбеляза наум, че ако това щеше да е „хубав ден за Тифани“, по-късно би могла да се пробва и с втора порция.

Вещиците обичаха да приемат благодарностите, докато са още топли. Хората имаха склонност да стават леко разсеяни, като минат ден-два. Престън я наблюдаваше с изражението на момче, закусило солена овесена каша, и когато тя приключи, унесено попита:

— Би ли искала да се видите с барона?

Той е загрижен за мен, помисли си Тифани.

— Първо бих искала да се видим със стария барон — заяви тя.

— Той си е все така умрял — осведоми я Престън, леко разтревожен.

— Е, това донякъде е утешение. Представи си какъв смут ще настане иначе. — Тя се усмихна на изумлението на Престън. — Погребението му е утре и затова бих искала да го видя днес, Престън, при това веднага. Моля те! В момента той е по-важен от сина си.

Тифани усещаше хорските погледи върху себе си, докато крачеше към криптата, а Престън, подтичващ да я настигне, дрънчеше по дългото стълбище след нея. Малко ѝ беше жал за него, защото беше наистина мил и вежлив, но никой не биваше да си мисли, че я водят под стража. Всяко нещо си има граници. Погледите, които ѝ хвърляха хората, като че ли бяха повече уплашени, отколкото ядни, но не можеше да прецени дали това е добър или лош знак.

В подножието на стълбището спря и пое дълбоко въздух. Усещаше се обичайната миризма на крипта — хлад с лек мирис на картофи. По устните ѝ се плъзна лека усмивка на самодоволство. Ето го и барона — спокойно затворил очи, точно както го остави, със скръстени на гърдите ръце, полегнал кротко, сякаш спеше.

— Мислили са, че правя вещерлък тук, нали, Престън? — обади се тя.

— Носеха се разни такива слухове, госпожице.

— Е, верни са. Баба ти те е научила какво се полага за умрелите, нали? Значи знаеш, че не е редно да стоят твърде дълго в света на живите. Времето е топло, а лятото беше горещо и камъните, които могат да са смразяващи като гроб, изобщо не са чак толкова студени. Така че иди ми донеси две кофи вода, ако обичаш. — Когато той отърча навън, тя седна тихо до плочата. Пръст, сол и две монети за лодкаря — това са нещата, които даваш на мъртвия и стоиш, напрегнал взор и слух като майка на новородено…

Престън се върна, помъкнал две големи и — с доволство забеляза тя — почти неразплискани кофи. Остави ги бързо и се обърна да си върви.

— Не, остани тук, Престън — нареди тя. — Искам да гледаш какво правя, така че ако хората питат, да можеш да им кажеш истината.

Стражът безмълвно кимна. Тифани остана впечатлена. Тя сложи едната кофа до плочата, приклекна до нея и пъхна ръка в студената вода, опирайки другата в каменната плоча.

— Равновесието е всичко — прошепна на себе си. Гневът помогна. Направо е учудващо колко би могъл да ти помогне, ако го запазиш до момента, в който може да е от някаква полза, точно както беше казала на Летиша. Тя чу как младият страж ахна, когато водата в кофата започна да дими, а после и да клокочи.

Той скочи на крака.

— Разбирам, госпожице! Да махна тази и да донеса друга кофа със студена вода, нали?

Отидоха три кофи с вряща вода, докато въздухът в криптата си възвърне хладината на януарска зима. Тифани се качи по стълбите с почти тракащи зъби.

— Баба ми мило и драго би дала да може да направи нещо такова — промълви Престън. — Все повтаряше, че умрелите не обичат жега. Сложи в камъка студ, нали?

— Всъщност прехвърлих топлината от плочата и въздуха в кофа с вода — обясни Тифани. — Това не е точно магия. Просто е… умение. Просто трябва да си вещица, за да го можеш, това е всичко.

Престън въздъхна.

— Аз излекувах пилците на баба ми от мека гуша. Наложи се да ги режа, за да почистя гадорията, ама после ги заших. Нито едно пиле не умря. А после, когато кутрето на майка ми го прегази каруца, го почистих, вкарах обратно всичките карантии и в крайна сметка го вдигнах на крака. Е, с изключение на онзи крак, дето не можах да спася, но му направих дървен, с кожен ремък и всичко останало, и то още преследва каруци!

Тифани се помъчи да не изглежда недоверчива.

— Меката гуша не се оправя с рязане. Познавам една вещица, която се занимава с прасета, но лекува и пилета, когато се налага. Тя казва, че с рязането при нея изобщо не се получавало.

— Да, ама сигурно не е знаела за корена от пресукваче — живо възрази Престън. — Ако се смеси сокът му с малко див джоджен, раната зараства наистина бързо. Баба ми знаеше всичко за корените и ме научи и мен.

— Е, щом можеш да зашиеш птиче гърло, значи можеш да оправиш и разбито сърце. Слушай, Престън, защо не идеш да чиракуваш за доктор?

Бяха стигнали до вратата на баронския кабинет. Престън почука и после я отвори пред Тифани.

— Заради онези буквички, дето се слагат след името — прошепна той. — Много са скъпи! Вещица и без пари можеш да станеш, госпожице, ама като ти потрябват онези буквички, леле, колко пари си трябват!

Когато Тифани влезе, Роланд стоеше с лице към вратата и устата му беше пълна с недомлъвки, които направо се препъваха да бягат от върха на езика му. Той все пак успя да каже:

— Ъ-ъ, госпожице Сболки… имам предвид, Тифани, годеницата ми ме уверява, че всички сме жертва на магически заговор, насочен срещу теб. Надявам се да простиш всякакви недоразумения от наша страна и вярвам, че не сме ти създали твърде много неудобства, като се окуражавам от факта, че очевидно си можела да избягаш от нашата малка тъмница. Ъ-ъ…

Тифани искаше да изкрещи: „Роланд, помниш ли, че се запознахме, когато аз бях на четири, а ти на седем, и тичахме в прахта само по блузки? Допадаше ми повече, когато не говореше като някакъв стар адвокат със завряна в задника метла. Звучиш така, сякаш изнасяш реч на обществено събрание.“ Вместо това обаче промълви:

— Летиша всичко ли ти каза?

Роланд доби овчи вид.

— Подозирам, че не, Тифани, но беше много откровена. Даже бих казал, че беше емфатична. — Тифани се опита да скрие усмивката си. Роланд изглеждаше като човек, който започва да разбира някои факти от брачния живот. Той прочисти гърло. — Тя ми обясни, че сме пострадали от някакъв вид магическа болест, която понастоящем е задържана в една книга в имението на Сувенирни? — Определено прозвуча като въпрос и тя не беше изненадана, че той е озадачен.

— Да, така е.

— И… очевидно всичко е наред сега, след като е извадила главата ти от кофа с пясък. — Той вече изглеждаше съвсем объркан и Тифани не можеше да го вини.

— Мисля, че нещата са малко пооплетени — дипломатично каза тя.

— И ми заяви, че ще става вещица. — Роланд вече доби окаян вид. Тифани го съжали, но не много.

— Е, смятам, че има основните заложби. От нея зависи доколко иска да ги доразвие.

— Не зная какво ще каже майка ѝ.

Тифани избухна в смях.

— Е, можеш да осведомиш дукесата, че ланкърската кралица Маграт е вещица. Това не е тайна. Очевидно кралстването е с приоритет, но става ли дума за отвари, тя е една от най-добрите.

— Наистина ли? — възкликна Роланд. — Кралят и кралицата на Ланкър благосклонно приеха нашата покана за сватбата. — Тифани обаче виждаше как мислите се завъртяха в главата му. В тази странна игра на шах, наречена аристокрация, истинската кралица бие почти всички, което означава, че дукесата ще трябва да прави реверанси, докато коленете ѝ почнат да пукат. Тя видя недомлъвката: „Това, разбира се, ще бъде много жалко“. Колкото и да е изумително, Роланд подбираше внимателно дори неизказаните си думи. Въпреки това обаче не успя да сдържи леката усмивка.

— Баща ти ми даде петнадесет анкх-морпоркски долара от чисто злато. Като подарък. Вярваш ли ми?

Той видя пламъчето в очите ѝ и моментално изплю:

— Да!

— Добре — кимна Тифани. — Тогава открий къде е отишла сестрата.

Някаква малка част от метла сигурно още стоеше в задника на Роланд, защото той каза:

— Убедена ли си, че баща ми е осъзнавал цялата стойност на онова, което ти е дал?

— Съзнанието му беше бистро като вода до самия край, знаеш това. Можеш да му вярваш, точно както можеш да вярваш на мен и можеш да ми вярваш сега, когато ти казвам, че ще се омъжа за теб.

Ръката ѝ затисна устата, но твърде късно. Това пък откъде се взе? Роланд изглеждаше толкова шокиран, колкото се чувстваше и самата тя.

Той заговори пръв, високо и твърдо, за да прогони тишината.

— Аз не дочух какво каза току-що, Тифани… предполагам, че напрегнатата ти работа напоследък някак е объркала възприятията ти. Убеден съм, че всички ще се чувстваме много по-добре, ако знаем, че си почиваш повече. Знаеш ли, аз… обичам Летиша. Тя не е много… така де, комплицирана, но аз бих направил всичко за нея. Когато тя е щастлива, и аз ставам щастлив. А общо взето, не ми се удава много да съм щастлив. — Тифани забеляза, че по лицето му се плъзна сълза и неспособна да се сдържи, му подаде относително чиста кърпичка. Той я пое и се опита да си издуха носа, смеейки се и плачейки едновременно. — А на теб, Тифани, наистина много държа, наистина много… но ти като че ли имаш носна кърпичка за целия свят. Ти си умна. Не, не клати глава. Ти си умна. Спомням си веднъж, като бяхме по-малки, как се очарова от думата „ономатопея“29. За това как се образува име или дума от звук, като кукувица или жужене, или…?

— Дрънчене? — изрече Тифани, преди да успее да се спре.

— Точно така, и си спомням как каза, че „съклет“ е звукът, който издава скуката, защото звучи като много уморена оса, която жужи пред затворения прозорец на стара таванска стая в парещо жарък слънчев ден. И аз си помислих, че ми е трудно да го проумея! Не виждах смисъла, а знаех, че си умна и че за теб има смисъл. Струва ми се, че за да мисли по този начин, човек трябва да има особен вид глава. И особен вид ум. А аз не разполагам с такъв вид.

— Какъв звук издава добротата? — обади се Тифани.

— Знам какво е доброта, но не мога да си представя да издава звук. Ето че пак почна! Просто нямам такъв вид глава, каквато да живее в свят, където добротата си има собствен звук. Моята глава живее в свят, където две и две правят четири. Сигурно е много интересно и адски ти завиждам. Но ми се струва, че разбирам Летиша. Тя е некомплицирана, ако разбираш какво имам предвид.

Тя е момиче, прогонило шумен призрак от тоалетната ей така, сякаш между другата къщна работа, помисли си Тифани. Е, желая ти късмет, приятел! Но не го изрече на глас. Вместо това каза:

— Мисля, че си избрал отлична половинка, Роланд.

За нейна изненада на него като че ли му олекна. Той отново седна зад бюрото си като войник, снишен зад бойниците.

— Днес следобед някои от гостите, които живеят по-далеч, ще започнат да пристигат за погребението утре, а някои наистина ще останат и за сватбата. По стечение на обстоятелствата — това беше още едно парченце от дръжката на метлата — пастор Крах минава оттук при обхода си по околията и любезно се съгласи да каже няколко добри думи над гроба на баща ми. Ще остане да ни гостува, за да извърши и сватбената церемония. Той е член на модернистичната омнианска секта. Бъдещата ми тъща одобрява омнианството, но за съжаление не и тази секта, така че ситуацията е леко обтегната. — Той подбели очи. — Освен това разбрах, че е градски възпитаник, а както знаеш, градските проповедници невинаги жънат успех тук30. Ще съм ти изключително задължен, Тифани, ако би могла да помогнеш някак да предотвратим евентуални дребни затруднения и смущения, особено такива от окултно естество, в предстоящите нелеки дни. Моля те! И без това вече са плъзнали достатъчно слухове.

Тифани още се червеше от изблика си. Кимна и успя да смотолеви:

— Виж, това, дето го казах, не…

Роланд вдигна ръка.

— Всички изживяваме смутен период. Ширят се всякакви суеверия. При сватби и погребения всички участници са под голям стрес… е, с изключение на главното, тъй да се каже, действащо лице при погребението — поправи се той. — Нека просто запазим спокойствие и присъствие на духа. Много се радвам, че Летиша те харесва. Струва ми се, че няма много приятелки. А сега би ли ме извинила — трябва да се погрижа за някои приготовления.

Когато Тифани излезе от стаята, собствените ѝ думи все още кънтяха в главата ѝ. Защо ги беше изтърсила? Защото открай време си мислеше, че ще стане така. Добре де, като беше по-малка, си мислеше, че ще стане така, но всичко това беше минало, нали? Да, така беше! И да изтърси нещо толкова сълзливо и глупаво беше адски излагащо.

И накъде се беше засилила сега? Е, имаше много неща за вършене, както винаги. Работата край няма. Вече беше стигнала почти до средата на залата, когато една от прислужничките се приближи притеснено до нея и ѝ каза, че Летиша искала да я види в стаята си. Момичето седеше в леглото си, сучейки в ръце кърпичка — чиста, както с облекчение забеляза Тифани. Имаше нещастен вид, тоест по-нещастен, отколкото обичайното ѝ изражение на хамстер, чиято въртележка е спряла.

— Толкова мило от твоя страна, че дойде, Тифани. Може ли да си поговорим насаме?

Тифани се озърна. Нямаше другиго в стаята.

— Между нас си — уточни Летиша и отново засука кърпичката си.

Няма много приятелки на своята възраст, помисли си Тифани. Бас държа, че не са ѝ позволявали да си играе със селските дечица. Не излиза много навън. Ще се омъжва след няколко дни. О, боже! Хич не е трудно да се стигне до заключението. И костенурка с куц крак би могла да стигне за нула време до него. А от другата страна — какво? Роланд. Отвлечен от кралицата на феите, прекарал в отвратителната ѝ страна векове, без да пораства, тормозен от лелите си, поболял се от тревоги по възрастния си баща, считащ за необходимо да се държи, сякаш е двайсет години по-стар, отколкото всъщност. О, боже!

— Какво мога да направя за теб? — ведро запита Тифани.

Летиша прочисти гърло.

— След сватбата ще имаме меден месец — сподели тя, а лицето ѝ се обагри в нежнорозово. — Какво точно се предполага да стане? — Последните няколко думи бяха смотолевени съвсем набързо, забеляза Тифани.

— Имаш ли някакви… лели? — попита тя. Лелите по принцип ги биваше за този род неща. Летиша поклати глава. — Опитвала ли си се да говориш за това с майка си? — Пробва Тифани, а лицето на Летиша почервеня като сварен рак.

— Ти би ли говорила за подобно нещо с майка ми?

— Разбирам какъв е проблемът. Е, честно казано аз не съм голям експерт в тази област… — Но беше31. Една вещица не може да не бъде донякъде експерт в тайните, свързани с появата на хора на бял свят. Още като беше на дванайсет, по-старшите вещици ѝ поверяваха някои родилки. Освен това от малка помагаше при обагнянето. Всичко си ставаше от само себе си, както казваше Леля Ог, макар че не чак толкова от само себе си, колкото му се струва на човек. Тифани нямаше да забрави господин и госпожа Спънки, доста порядъчна двойка, които имаха три деца подред, преди да се сетят каква е причината. Оттогава Тифани гледаше да си поговори със селските девойчета на определена възраст, просто за всеки случай.

Летиша слушаше като ученичка, която си води бележки наум и възнамерявала да ги препише няколко пъти, преди евентуално да се яви на изпит в петък. Не зададе нито един въпрос чак докъм средата, когато възкликна:

— Сигурна ли си?

— Да. Категорично — кимна Тифани.

— Ами, ъ-ъ, звучи сравнително просто. Естествено, предполагам, че момчетата са наясно с подробностите… Защо се смееш?

— Зависи от гледната точка — отвърна Тифани. О, виждам те аз. Виждам те, мръсно, заразно, пагубно поругание!

Тифани погледна в огледалото на Летиша, което беше голямо и опасано с множество дебели златни херувимчета, очевидно умиращи от студ. В него се виждаше отражението на Летиша и — слабо, но различимо — безокото лице на Лукавеца. Очертанията му започнаха да изпъкват. Тифани знаеше, че в нейното собствено лице нищо не се е променило. Просто го знаеше. Няма да му отговарям, реши тя. Бях почти забравила за него. Не му отговаряй. Не му давай да се добере до теб!

Тя се опита да се усмихне, докато Летиша измъкваше от разни куфари и сандъци онова, което нарече „чеиз“ и което, по мнението на Тифани, съдържаше целия световен запас от нафинтифлюшеност. Помъчи се да се съсредоточи върху него, да позволи на финтифлюшките да изпълнят съзнанието ѝ и някак си да прогонят думите, които се сипеха от него.

Онези, които разбираше, бяха ужасни, а които не разбираше — още по-зли. Въпреки всичко хрипливият, дрезгав глас отново проникна: Мислиш си, че си извадила късмет, вещице. Надяваш се пак да извадиш късмет. Ама трябва да спиш. Аз никога не спя. Ти трябва всеки път да имаш късмет. На мен ми е нужно само веднъж. Само веднъж и ти ще… гориш. Последната дума звучеше меко, почти нежно след хрипкавите, стържещи, раздиращи думи, които се сипеха досега. Звучеше по-лошо от всичко.

— Знаеш ли — подхвана Летиша, загледана умислено в някаква дреха, каквато Тифани знаеше, че никога не би могла да си позволи, — макар че наистина очаквам с нетърпение да стана господарка на този замък, трябва да кажа, че отходната система мирише наистина ужасно. Всъщност мирише така, сякаш не е почиствана още от сътворението на света. Честно, не бих се учудила, ако някой ми каже, че са я ползвали праисторически чудовища.

Значи го надушва, помисли си Тифани. Тя е вещица. Вещица, която има нужда от обучение, защото без него ще бъде опасна за всички и най-вече за себе си.

Летиша продължаваше да бърбори — за това нямаше по-подходяща дума. Тифани, все така мъчейки се да потисне гласа на Лукавеца със силата на волята си, каза високо:

— Защо?

— О, защото смятам, че панделките изглеждат по-удачно от копчета — обясни Летиша, вдигнала една доста величествена нощница, което отново подсети Тифани, че вещиците всъщност изобщо не разполагаха с пари.

Ти вече горя, като повлече и мен! — изграчи гласът в главата ѝ. — Но този път няма да ме завлечеш! Аз ще завлека теб и цялото ти зло!!!!!

На Тифани ѝ се стори, че направо вижда удивителните. Те крещяха вместо него дори когато говореше спокойно. Скачаха и се мятаха върху думите му. Тя виждаше изкривеното му лице и малките пръски пяна зад размахания му пръст — храчки течна лудост, хвърчащи с крясъците из въздуха зад огледалото. Летиша имаше голям късмет, че все още не го чува. Е, все пак умът ѝ в момента беше пълен с финтифлюшки, камбанки, ориз и перспективата да бъде в самия център на сватбена церемония. През това дори Лукавеца не би могъл да си пробие път, макар и с огън.

Тя успя да прошепне:

— Не ти подхожда. — А част от нея продължи да повтаря на себе си: Няма очи. Изобщо няма очи. Само две дупки в главата му.

— Да, мисля, че си права. Май че бледолилавата ще е по-добре — разколеба се Летиша, — макар че все ми казват, че моят цвят бил жълтозеленикавият. Между другото, може ли да ти се реванширам донякъде, като те поканя за главна шаферка? Разбира се, вече имам куп далечни братовчедчици, които, доколкото разбрах, изобщо не са сваляли шаферските си рокли последните две седмици.

Тифани все така стоеше втренчена в нищото или по-точно в двете дупки в нищото. В момента те бяха на най-преден план сред цялата бъркотия в ума ѝ, която си беше достатъчно противна и без да се набъркват разни братовчедчици в нея.

— Не мисля, че вещиците са подходящи за шаферки, но все пак благодаря.

Шаферки? Сватба?

Сърцето на Тифани потъна в петите. Нямаше какво да направи. Тя избяга от стаята, преди ужасното създание да успее да научи още нещо. Как я откриваше? Какво търсеше? Дали не му бяха подсказали нещо току-що? Тя изтича в тъмницата, вече станала нейно убежище. Там беше книгата, която ѝ подари Летиша. Отвори я и започна да чете. Горе в планините беше свикнала да чете доста бързо, тъй като единствените налични книги бяха от странстващите библиотекари, а те при просрочка на връщането вземаха още едно пени — значителна сума, когато стандартната ти разменна единица е стара обувка.

В книгата се разказваше за прозорци. Не обикновени прозорци, макар че имаше и такива. Но зад тях имаше… неща, понякога чудовищни. Една рисунка, една страница в книга, дори една локва на определено място… можеха да представляват прозорец. Тя отново си спомни отвратителния гоблин в старата книжка с приказки. Той понякога се кискаше, а друг път се хилеше. Поне така ѝ се струваше. Не беше кой знае каква разлика, но си беше разлика. И все караше човек да се чуди: „Така ли беше последния път? Дали не ме лъже паметта?“

Книгата шумолеше в ръцете на Тифани като гладна катеричка след дълъг сън в пълна с лешници хралупа. Авторът беше магьосник, при това многословен, но книгата въпреки всичко беше завладяваща. Разни хора влизаха и излизаха от рисунки. Прозорците бяха вход за преминаване от един свят в друг, а всичко можеше да е прозорец и всичко можеше да е свят. Тифани беше чувала, че един портрет се счита за добър, когато очите те следят из стаята, но според книгата беше твърде възможно да те следят до вкъщи и нагоре чак до леглото — идея, за която наистина предпочиташе да не мисли в момента. Понеже беше магьосник, авторът се беше опитал да обясни всичко с графики и диаграми, от които нищо не се разбираше.

Лукавеца се беше метнал към нея от книгата, но не успя да изскочи, понеже тя я затръшна. Зърна пръстите му точно преди пресата да се хлопне. Но той не може да се е размазал в книгата, помисли си тя, защото всъщност изобщо не беше там, освен по някакъв магически начин. И ме открива и по други начини. Как? Точно в момента предишните мъчителни дни с грижи за счупени крака, разстроени стомаси и враснали нокти изведнъж ѝ се сториха доста привлекателни. Все разправяше на хората, че тъкмо това е вещерлъкът, и си беше точно така… до момента, в който нещо ужасно не се пръкне от нищото. В тези моменти компрес просто не върши работа.

Клечица слама полетя надолу и падна върху книгата.

— Вече може да излезете — обади се Тифани. — Тук сте, нали?

Глас отвърна точно до ухото ѝ:

— Тука сме, зер.

Фигълите изникнаха иззад купчинки слама, паяжини, лавици с ябълки, кози и едни иззад други.

— Ти не беше ли Лудичкия Артър?

— Тъй на, госпойце, я съм. Требва да ти кажем, дека Сите О’Бери ми гласува големо доверие, оти съм бил полицаин, и направо ме фърли у смут, ама он чунким си мисли, да знайш, дека кат тъй или инак са разпраяш с дългучи, полицаино че земе йощ повеч ги стресне. Мани другото, ами я и на дългучески можем да плямпам! Сите са виене най-вече горе у дупката. Не верва, дека оня ми ти барон нема да иде тамо с лопатите.

— Ще се погрижа това да не се случи — твърдо каза Тифани. — Стана недоразумение.

Лудичкия Артър не изглеждаше съвсем убеден.

— Харно е да го чуем туй, госпойце, па и големецо че се поукроти, оти при първата копка у тоя ми ти замък жив чиляк нема да остане, вервай ми, и много че жалеят женурята, изключая твоя милост. — От останалите фигъли се разнесе хорово пригласяне на тема поголовно клане на всички, що посегнат на фигълска могила, и как лично и до един ще съжаляват какво ще трябва да извършат.

— Зарад онез ми ти гащури е — обясни Леко-по-тънечкио-от-дебелио-кашик-кашик. — Навре ли се фигъл у гащурите на чиляк, тутакси почват неволи и мъки и туй е сал началото.

— Тъй на, големо рипане и тропане пада — додаде Мъненкио Белоглав Кашик.

Тифани беше шокирана.

— Кога за последно фигълите са се били с дългучи?

След известно обсъждане фигълите стигнаха до консенсус, че това ще да е Битката при Бунището, когато според Мъненкио Белоглав Кашик „имаше нивга невиждано допреди туй крескане, търчане и рипане, че и нивга нечувано дотогаз жалко хленчене, наедно с гръмкото кискане на женурята, дорде чиляците са въртеха кат шугави да си смъкнат гащурята, дека вече не им беха дружки, ако се сещаш за що иде реч“.

Тифани слушаше разказа с отворена уста и накрая си върна присъствието на духа дотолкова, че да я затвори, но после я отвори отново, за да попита:

— Но фигълите някога убивали ли са човек?

Това предизвика сред фигълите немалко опити да се избегне зрителният контакт, плюс доста пристъпване от крак на крак и почесване на глави, съпроводено с обичайното изпопадане на насекоми, скътана храна, интересни камъчета и други неописуеми предмети. Накрая Лудичкия Артър каза:

— Я понеже, госпойце, съм фигъл съвсем наскоро узнал, дека не е обущар, та нема да си погубим честта да ти кажем що верно си хортувах с новите ми братлета и узнах, дека навремето, га са живели из далечни баири, понявга е требвало да са бият с човеци, га ония са им доходили да копат за фейското злато. Баш тогаз са ставали ужас-си-телни боеве и верно онез ми ти бандитини, дека били бая тъпи да избегат, са излезли бая умни да измрат. — Той се прокашля. — Ама у защита на мойте нови браточета требва да натъртим, що они секи път гледали жребио да е правдив и равен, дето че рече, по един фигъл на секи десет мъжаги. Нема по-честно от туй. И не са виновати те, дека некой мъжаги сал сакали да се самоубият.

В очите на Лудичкия Артър светеше искрица, която накара Тифани да попита:

— Как точно да се самоубият?

Фигълът-полицай сви миниатюрните си широки рамене.

— Епа занели са лопата до фигълска могила, госпойце. Я съм от людете, дека го знаят законо, госпойце. Нивга не бех зървал могила, дорде не срещнах тия ми ти чудни господа тука, ама при все туй кръвта ми кипва, госпойце, кипва, море, и йощ как! Сърцето ми лупа, пулсо ми препуска, а гръкляно ми се напарва също кат некой драконовски дъх, га си помислим за лъскава железна лопата, дека се побива у глината на фигълска дупка да рути и да кълца. Нема да се помайвам ич да му светим маслото на оня, дека е зел да го върши туй, госпойце. Че му светим маслото и че го сподирим у следващио живот да го утепам пак, и че го сторим пак и отново, оти туй е грех на греховете да затриеш цел народ и една кончина не стига за възмездие. При все туй я съм, как рекох, чиляк на законо и силно се надевам туй недоразумение, дека го рече, да се реши без масово клане и кървища, и писъци и без да има плач и вопли, и да требе разни парчетии от ората да висат по дървете, как нивга са невидени преди, схващаш ли? — Лудичкия Артър, стиснал пълноразмерната си полицейска значка като щит, изгледа Тифани със смесица от смущение и предизвикателство. А Тифани беше вещица.

— Трябва да ти кажа нещо, Артър — заяви тя, — а ти трябва да разбереш какво ти казвам. Дошъл си си у дома, Артър.

Щитът падна от ръката му.

— Море, госпойце, знам го я вече. Един полицаин не бива да ги дума тия думи, дека току-що ги рекох. Он бива да нарежда за съдии и заседатели, и затвори, и присъди и требва да дума, дека ни мож си земеш законо у твоите си ръце. Затуй че си сдам значката, тъй на, и че останем тук с моя си народ, при все че, требва да кажем, с по-големшки норми за хигиена.

Това предизвика бурни аплодисменти от насъбралите се фигъли, макар че Тифани не беше сигурна дали повечето от тях са напълно наясно с концепцията за хигиена или за законосъобразност.

— Имаш думата ми — обеща Тифани, — че могилата няма да бъде докосната отново. Ще се погрижа за това, разбираш ли?

— Морее — провлачи Лудичкия Артър печално, — туй сигур е баш така, госпойце, ама що че стане зад гърба ти, дорде фъркаш и джиткаш насам-натам по разни стрррашно важни дела из околията? Що че стане тогаз?

Всички очи се обърнаха към Тифани, включително и тези на козите. Тя вече не правеше подобни неща, защото знаеше, че е неуважително, но сега взе Лудичкия Артър в ръка и го вдигна до очите си.

— Аз съм вещурята на баирчините — произнесе тя. — И давам обет пред теб и всички останали фигъли, че домът ви никога няма да бъде застрашен с желязо. Никога няма да е зад гърба ми, а ще е винаги пред очите ми. И докато това е така, никой жив човек няма да го докосне, ако иска да остане жив. А ако не успея да си спазя обета, нека бъда завлечена през седемте ада на метла от пирони.

Честно казано, призна Тифани на себе си, това бяха до голяма степен празни заплахи, но фигълите не смятат една клетва за клетва, ако не включва куп гръм и мълнии, репчене и обещание за кръв. Кръвта някак си я правеше официална. Да, но аз ще се погрижа никой да не пипне могилата, каза си тя. Вече няма начин Роланд да ми откаже. Освен това имам тайно оръжие: доверието на младата дама, която скоро ще му бъде жена. При такива обстоятелства никой мъж не е неуязвим.

В светлината на уверението Лудичкия Артър засия:

— Харно го рече, госпойце, и че ми позволиш ли да кажем едно големо „сполайти“ от името на сите ми нови аркадаши и роднини, задето ни отвори зъркелите за целата тая работа с брачните адети и тънкости. Стррашно беше увлекателно за онез от назе, дека са мъненко далеч от тия неща. Разни от назе се чудеха дъл мож те питаме за некой уточнения?

Угрозата от оживял кошмар беше достатъчно ужасна, но някак си мисълта за Нак Мак Фигъл, задаващи въпроси за конкретиката на интимния живот сред семейните хора, беше още по-ужасна. Нямаше смисъл да им обяснява защо нямаше да им я обяснява. Тифани просто отсече „Не“ с твърд като стомана глас и много внимателно го остави обратно на земята. Не се сдържа да добави:

— Не биваше да подслушвате.

— Епа що не? — засегна се Ульо Гламав.

— Просто не биваше! Няма да обяснявам. Просто не биваше. А сега, господа, бих искала малко да остана сама, ако обичате.

Даваше си сметка, че някои от тях ще я последват, разбира се. Винаги го правеха. Тя се качи обратно до залата и седна колкото е възможно по-близо до огромния огън. Дори в края на лятото залата беше студена. Беше обкичена с гоблени, които да изолират студа от каменните стени. Сюжетът беше типичен: мъже в броня, размахващи мечове, брадви и лъкове срещу други мъже в броня. Тъй като схватките очевидно са били доста краткотрайни и шумни, вероятно се е налагало на всеки няколко минути да се прекъсват, за да може дамите да наваксат със съответния гоблен. Тифани познаваше най-близкия до огнището наизуст. Всички хлапета го знаеха. Учеха историята от гоблените, стига да е останал някой старец наоколо да обяснява какво е станало. Но в общи линии като си хлапе, е по-забавно да си измисляш разни истории за всевъзможните рицари, като например за онзи, който отчаяно тичаше да настигне коня си, и онзи, който беше хвърлен от коня си, и понеже шлемът му беше заострен, сега стърчеше забит с главата надолу. Макар и деца, те преценяваха, че не е добра позиция за бойно поле. Бяха като стари приятели, замръзнали в битка, чието име никой в Кредище не можеше да си спомни.

И… изведнъж сред тях се появи още един, когото изобщо го нямаше там преди, устремен към Тифани през битката. Тя се втренчи в него. Тялото ѝ упорстваше да получи малко сън, и то незабавно, а малкото все още работещи частици от мозъка ѝ настояваха да направи нещо. Насред това ръката ѝ сграбчи една цепеница от края на огнището и я вдигна решително към гоблена.

Платното на практика се беше съсухрило от старост. Щеше да изгори като слама.

Фигурата запристъпя предпазливо. Тифани все още не я различаваше ясно, а и не щеше. Рицарите по гоблена бяха избродирани без никакво чувство за перспектива — стояха плоски като детска рисунка.

Но мъжът в черно, който се появи като далечно петънце, ставаше все по-голям и по-обемен и ето че… Тифани вече виждаше лицето и празните очни ями, които дори оттук променяха цвета си, докато той напредваше сред цветните брони на рицар след рицар и сега се затича отново, нараствайки с всяка крачка. А вонята отново започна да се процежда към нея… Колко ли струваше гобленът? Имаше ли право да го унищожи? С онази твар, изникнала от него? О, да. О, да!

Колко хубаво щеше да е магьосник, който да призове всичките тези рицари на последен бой!

Колко хубаво щеше да е вещица, която да не е тук! Тя вдигна пропукващата цепеница и се втренчи в дупките, където трябваше да са очите. Наистина трябва да си вещица, за да си готова да се взреш в очи, които липсват, защото добиваш усещането, че собствените ти очи сякаш се изтръгват от главата ти.

Ямите в черепа му бяха хипнотични, а той забави бяга си и се залюшка напред, криволичейки като змия.

— Моля те, недей!

Тифани не очакваше това. Гласът беше рязък, но не враждебен и… принадлежеше на Ескарина Смит.

Вятърът беше сребрист и студен.

Тифани лежеше по гръб и се взираше в бяло небе. В крайчеца на полезрението ѝ се мярнаха сухи треви, които се поклащаха и шумоляха от вятъра, но странно — този малък пасторален пейзаж се разгръщаше на фона на голямото огнище и сражаващите се рицари.

— Много е важно да не мърдаш — обади се същият глас зад нея. — Мястото, на което си сега, е, тъй да се каже, сглобено специално за момента. Не е съществувало досега и ще спре да съществува в мига, в който си тръгнеш. Формално погледнато, по критериите на повечето философски теории не би могло да се каже, че изобщо съществува.

— Значи е магическо място, така ли? Като движимата недвижимост?

— Много разумен начин да се опише — съгласи се гласът на Ескарина. — Онези от нас, които са запознати с него, го наричат „странстващото настояще“. Улеснява разговорите на четири очи. Когато приключи, ще бъдеш точно там, където беше, и нито миг по-късно. Разбираш ли?

— Не!

Ескарина приседна на тревата до нея.

— Слава богу! Щеше да е доста смущаващо, ако беше иначе. Знаеш ли, ти си изключително необичайна вещица. Доколкото разбирам, имаш вродена дарба да правиш сирене, а в сравнение с останалите това си е много хубава дарба. Светът има нужда от сиренарки. Една добра сиренарка направо струва теглото си в, така де, сирене. Следователно не си родена с дарба за вещерлък.

Тифани отвори уста да отвърне, без да има никаква идея какво ще каже, но това не беше необичайно сред хората. Първото нещо, което си проправи път сред тълпата от въпроси, беше:

— Чакай малко, аз държах горяща цепеница. Но ти ме довлече тук, където и да е това тук. Какво стана? — Тя погледна огъня. Пламъците бяха замръзнали. — Хората ще видят, че ме няма — каза тя, а после, предвид естеството на ситуацията, додаде: — Нали?

— Отговорът е не. Обяснението е сложно. Странстващото настояще е… обуздано време. Време, което е на твоя страна. Повярвай ми, по света има и по-странни неща. В момента, Тифани, наистина живеем живот назаем.

Пламъците стояха все така вцепенени. Тифани си помисли, че трябва да са студени, но усещаше топлината им. И имаше време да поразсъди.

— А когато се върна?

— Нищо няма да се е променило — отвърна Ескарина, — освен съдържанието в главата ти, което точно сега е особено важно.

— И си си направила целия този труд, за да ми кажеш, че нямам дарба за вещерлък? — равно изрече Тифани. — Много мило от твоя страна.

Ескарина се засмя. С младежкия си смях, който изглеждаше странен на покритото ѝ с бръчици лице. Тифани никога не беше виждала по-стар човек да изглежда толкова млад.

— Казах, че нямаш вродена дарба за вещерлък. Не си я добила леко. Вложила си много усилия, защото си я искала. Накарала си света да ти я даде, без значение от цената, а цената е и винаги ще бъде висока. Чувала ли си поговорката „Наградата за копане на дупки е по-голяма лопата“?

— Да — кимна Тифани. — Чух я веднъж от Баба Вихронрав.

— Тя я измисли. Разправят, че не ти откриваш вещерлъка, а вещерлъкът открива теб. Ти си го открила сама, макар и навремето да не си знаела какво откриваш, сграбчила си го за мършавия врат и си го накарала да работи за теб.

— Всичко това е много… интересно — каза Тифани, — но имам да върша разни неща.

— Не и в странстващото настояще — твърдо възрази Ескарина. — Слушай, Лукавеца отново те е открил.

— Мисля, че се крие в книги и рисунки — сподели Тифани. — И гоблени. — Тя потръпна.

— И огледала — додаде Ескарина. — И в локви, и в отразения лъч от парченце счупено стъкло или в отблясъка на нож. За колко още можеш да се сетиш? Колко страх си готова да понесеш?

— Ще трябва да се изправя пред него — изрече Тифани. — Мисля, че знаех, че ще ми се наложи. Не ми прилича на някого, от когото човек може да избяга. Той е подлец, нали? Напада там, където си мисли, че ще спечели, а аз трябва да намеря начин да бъда по-силна от него. Смятам, че мога да измисля начин… все пак той донякъде е като роището. А с него всъщност се справих доста лесно.

Ескарина не повиши тон. Заговори много тихо и това накара думите ѝ да отекнат по-силно от крясък:

— Докога ще се инатиш да приемеш колко е важно това, Тифани Сболки, майстор-сиренарке? Ти имаш шанс да победиш Лукавеца, а провалиш ли се — вещерлъкът се проваля с теб. Той ще обсеби тялото ти, знанията ти, дарбите и душата ти. И за твое собствено добро — и доброто на всички ни — посестримите ти вещици ще загърбят разногласията си и ще ви пратят и двамата в забвение, преди да сте свършили още някое зло. Разбираш ли ме? Това е важно! Ти трябва да си помогнеш!

— Другите вещици ще ме убият? — втрещи се Тифани.

— Разбира се. Ти си вещица и знаеш какво все повтаря Баба Вихронрав: „Вършим потребното, не приятното“. Или той, или ти, Тифани Сболки. Загубилият умира. В неговия случай за съжаление трябва да кажа, че може и да го видим отново след няколко века. В твоя случай не ми се ще да правя догадки.

— Я чакай малко! — възкликна Тифани. — Ако са готови да се борят с него и с мен, защо не се обединим срещу него сега?

— Естествено. Би ли искала? Какво в действителност искаш, Тифани Сболки, тук и сега? Изборът е твой. Останалите вещици няма да променят отношението си към теб, сигурна съм. — Ескарина се поколеба за миг и додаде: — Е, предполагам, че ще се отнесат много мило.

„С вещица, която се е изправила пред предизвикателство и е избягала? — помисли си Тифани. — Вещица, с която ще се отнасят снизходително, защото знаят, че не я бива достатъчно? А ако си мислиш, че не те бива достатъчно, значи вече не си никаква вещица.“ На глас каза:

— По-скоро бих умряла, опитвайки се да бъда вещица, отколкото девойче, към което всички ще се отнасят мило.

— Както виждам, демонстрираш почти греховна самонадеяност и поразителна гордост и упорство, госпожице Сболки. И мога да кажа, че не бих очаквала нищо по-малко от една вещица.

Светът се разклати леко и се преобрази. Ескарина изчезна още докато думите ѝ попиваха в съзнанието на Тифани. Гобленът отново се оказа пред нея и ръката ѝ все така надигаше горящата цепеница, но този път с увереност. Чувстваше се сякаш изпълнена с въздух, който я отделяше от земята. Светът се бе изкривил някак странно, но при все това тя си знаеше, че огънят ще погълне сухото платно като слама в момента, в който го докосне.

— Ще изпепеля тази вехтория за миг, господинчо, вярвай ми. Връщай се там, откъдето си се взел!

За нейно учудване тъмната фигура се отдръпна. Разнесе се кратко просъскване и Тифани усети как някаква тежест сякаш падна от раменете ѝ, отнасяйки вонята със себе си.

— Това беше много интересно.

Тифани се извъртя и се облещи в широката усмивка на Престън.

— Знаеш ли — продължи той, — наистина се притесних, като се вкочани така за няколко мига. Помислих, че си умряла. И като те пипнах — много почтително, без никакви там волности, — беше досущ като въздуха в гръмотевичен ден. Та си помислих: „Това е вещерска работа“, и реших да те наглеждам, ама тогава ти заплаши този невинен гоблен с изпепеляваща смърт!

Тя се взря в очите му, сякаш в огледало. Огън, изскокна в ума ѝ. Огънят го е убил веднъж и той го знае. Няма да припари до огън. Тайната е в огъня. Заекът скача в огъня. Хмм.

— Всъщност аз доста харесвам огъня — додаде Престън. — Изобщо не мисля, че ми е враг.

— Какво? — обърка се Тифани.

— Опасявам се, че си мърмореше под нос — осведоми я Престън. — Няма да те питам за какво става въпрос. Баба ми казваше: „Не се бъркай у вещерските работи, щото ще те цапнат през врата“.

Тифани се втренчи в него и взе моментално решение.

— Можеш ли да пазиш тайна?

Престън кимна.

— Естествено! Никому не съм казал например, че сержантът пише стихове.

— Престън, току-що го каза на мен!

Престън ѝ се ухили.

— А-а, ама една вещица не е никому. Баба ми каза, че да кажеш тайна на вещица е като да шепнеш на стена.

— Е, да — започна Тифани, но се спря. — Ти пък откъде разбра, че пише стихове?

— Трудно беше да не разбера — сви рамене Престън. — Ами той ги пише върху листата на регистъра в караулката, сигурно като е нощна смяна. Така старателно откъсва страниците, че изобщо не си личи, ама натиска с молива си толкова силно, че на долната страница всичко се чете.

— Значи и другите го забелязват, а?

Престън поклати глава, от което несъразмерно големият му шлем се завъртя насам-натам.

— О, не, госпожице, нали ги знаеш — за тях четенето е лигава работа за девойчета. Както и да е, като дойда по-рано, късам долния лист, за да не му се подиграват. Трябва да кажа, че за самоук той е доста добър поет, с добър усет за метафора. Всичките му стихове са до някаква си Мили.

— Жена му — обясни Тифани. — Сигурно си я виждал из селото. С повече лунички от всеки друг. Много е чувствителна на тази тема.

Престън кимна.

— Това май обяснява защо последното му стихотворение е озаглавено „Какво е небето без звезди“.

— Като го гледам, изобщо не бих предположила, че е такъв, а ти?

Престън доби замислен вид.

— Извинявай, Тифани — подхвана той, — но не изглеждаш добре. Всъщност, без да се обиждаш, изглеждаш ужасно. Ако се гледаше с чужди очи, щеше да кажеш, че наистина си много зле. Имаш вид, сякаш не си мигвала от дни.

— Снощи спах поне един час. И завчера също подремнах! — защити се Тифани.

— Нима? — строго я изгледа Престън. — И освен тазсутрешната закуска, кога за последно се храни нормално?

По някаква причина на Тифани все още ѝ беше леко отвътре.

— Мисля, че май хапнах вчера…

— О, нима? — възкликна Престън. — Хапнала и подремнала? Така не се живее. Така се мре!

Прав беше. Тя знаеше, че е прав. Но това само влошаваше нещата.

— Слушай, преследва ме ужасно същество, което може да обсебва хора, и трябва да се справя с него!

Престън се озърна с интерес.

— Мен може ли да ме обсеби?

Злото отива там, където е добре дошло, помисли си Тифани. Благодаря ти за тази мъдрост, госпожо Пруст.

— Не, не вярвам. Мисля, че за да бъдеш обсебен, трябва да си от правилния вид хора. Тоест, от грешния вид. Нали разбираш, от тези, в които вирее зло.

Този път Престън се разтревожи.

— Наистина съжалявам, госпожице, но съм вършил разни лошотии в живота си.

Въпреки внезапната си умора Тифани се усмихна.

— Коя беше най-лошата?

— Откраднах кутийка с цветни моливи от една сергия. — Той я погледна отбранително, сякаш очакваше да му се развика или да го посочи с осъдителен пръст.

Вместо това тя поклати глава и запита:

— На колко беше тогава?

— На шест.

— Престън, не мисля, че това същество изобщо може да си пробие някакъв път до главата ти. Освен всичко останало, тя ми се струва твърде претъпкана и объркваща.

— Тифани, просто ти трябва почивка. Истинска почивка в истинско легло. Коя вещица може да се грижи за другите, ако не може да се грижи за себе си? Quis custodiet ipsos custodes. Това означава: „Кой варди вардияните“, ето какво означава — продължи Престън. — Така че кой варди вещиците? Кой се грижи за хората, които се грижат за хората? Точно сега ми се струва, че това трябва да съм аз.

Тя се предаде.

Когато госпожа Пруст се отправи с бърза крачка към тъмния зловещ контур на Мъчилището, градската мъгла беше плътна като завеса, но послушно се разтваряше да ѝ направи път, а после се затваряше след нея.

Пазачът чакаше при главната порта с фенер в ръка.

— Извинявай, господжа, ама решихме, че трябва да го видиш туй, преди да мине по служебния ред. Знам, че вещиците напоследък не са много популярни, но все съм те имал за част от семейството, нали разбираш? Всички го помнят баща ти. Какъв майстор само! Можеше да обеси човек за седем секунди и една четвърт! Никой още не му е строшил рекорда. Няма друг такъв като него. — Той се постегна и продължи по-официално: — И ако мога да добавя, господжа, надявам се никога да не видя друго такова като туй, дето ще видиш сега. Направо ни изкара акъла, дума да няма. Чини ми се, че е по твоята част.

Госпожа Пруст отърси капките от наметката си в канцеларията на затвора и усети плъзналия във въздуха страх. Долавяше се обичайното дрънчене и далечни крясъци, привични за затвор, в който нещата не вървят на добре. Под затвор следва да се разбира куп хора, наврени на едно място, където всеки страх, омраза, тревога, ужас и мълва се тъпчат едни върху други, борейки се за глътка въздух. Тя окачи наметката си на пирон до вратата и потри ръце.

— Момъкът, когото изпрати, каза нещо за пробив?

— От крило „Д“ — кимна надзирателят. — Макинтош. Помниш ли го? Тук е откъм година.

— А, да — припомни си вещицата. — Наложи се да спрат процеса, понеже журито не спираше да повръща. Много отвратителна история наистина. Но никой никога не е успявал да избяга от онова крило, нали? Решетките на прозорците не бяха ли от стомана?

— Огънати са — равно отвърна пазачът. — Най-добре ела да видиш. Направо ни треперят картинките, не се свеня да си призная.

— Доколкото си спомням, Макинтош не беше особено едър — отбеляза вещицата, докато бързаха по усойните коридори.

— Така е, господжа. Дребен и гаден, такъв си е той. Следващата седмица му беше ред да го бесим. Изтръгнал решетки, дето и едър мъжага с лост не може да помести, и скочил от девет метра на земята. Това не е нормално, господжа, не е редно. Но онова, другото, дето го е сторил — мили боже!, — само като си помисля, ми се гади.

Пред килията, наскоро освободена от липсващия Макинтош, стоеше пазач. Госпожа Пруст не виждаше никакъв смисъл в това, при положение че затворникът бездруго е избягал. Когато я видя, мъжът почтително докосна ръба на шапката си.

— Добро утро, госпожо Пруст — поздрави той. — Ще ми позволиш ли да кажа, че за мен е чест да видя отново дъщерята на най-изкусния палач в историята. Петдесет и една години зад ръчката и нито един пропуск. Виж, господин Трупър, дето сега е на негово място, свестен е, ама понякога се случва клиентите да подритват доста, пък това аз не го имам за професионално. Баща ти обаче никога не би претупал едно добре заслужено обесване от страх пред адските огньове и пъклените демони, дето ще го погнат подир туй. Казвам ти, той би ги погнал тях да ги обеси! Седем секунди и четвъртинка, какъв джентълмен!

Госпожа Пруст обаче стоеше втренчена в пода.

— Ужасна гледка за една дама — додаде пазачът.

Почти разсеяно госпожа Пруст го сгълча:

— Вещиците не са дами, когато са по работа, Франк!

А после подуши въздуха и изруга така, че очите на Франк се насълзиха.

— Кара те да се чудиш какво се е вселило в него, нали?

Госпожа Пруст се изправи.

— Няма нужда да се чудя, момко — мрачно отвърна тя. — Знам.

Мъглата се притискаше към стените в усилието си да се дръпне от пътя на госпожа Пруст, която бързаше обратно към улица „Десето яйце“, оставяйки в сумрака след себе си тунел с формата на госпожа Пруст.

Дерек тъкмо кротко пиеше чаша какао, когато майка му мощно влетя през, тъй да се каже, входната пръдня. Той вдигна очи, извивайки вежда.

— Това си бемол ли ти се струва? На мен не ми прозвуча като си бемол. — Той зарови в чекмеджето под тезгяха за камертона си, но майка му профуча покрай него.

— Къде ми е метлата?

Дерек въздъхна.

— В мазето, не помниш ли? Когато джуджетата ти казаха миналия месец колко ще струва да я оправят, ти им отвърна, че са куп зле издялана мизерна градинска украса, сещаш ли се? Както и да е, ти никога не я използваш.

— Трябва да отида в… провинцията — процеди госпожа Пруст, оглеждайки претъпканите лавици с надеждата, че сред тях ще има друга работеща метла.

Синът ѝ се втрещи.

— Сигурна ли си, майко? Винаги си твърдяла, че е зле за здравето ти.

— Наистина е въпрос на живот или смърт — промърмори госпожа Пруст. — Ами дългуресто-трътлестата Вилазка?

— О, майко, знаеш, че не бива да я наричаш така — укорително каза Дерек. — Тя просто е алергична към течения!

— Да, ама има метла! Ха! Ако не е едно, ще е друго. Ще ми направиш ли малко сандвичи, ако обичаш?

— Заради онова момиче, което беше тук миналата седмица е, нали? — подозрително запита Дерек. — Според мен нямаше особено голямо чувство за хумор.

Майка му пренебрегна въпроса и затършува под тезгяха, измъквайки голяма кожена палка. Дребните търговци от улица „Десето яйце“ работеха с малка печалба и имаха много прям подход към кражбите.

— Не знам, наистина не знам — изпъшка тя. — Аз? Да върша добрини през живота си? Сигурно ми омеква мозъкът. И даже няма да ми платят за това! Не знам, наистина не знам. Преди да се усетя, ще взема да изпълнявам по три желания на хората! Ама ако почна да го правя това, Дерек, бих искала да ме треснеш много силно по главата. — Тя му подаде палката. — Оставям всичко в ръцете ти. Опитай се да шитнеш част от гумения шоколад и фалшивите пържени яйца, ясно? Кажи на хората, че са новаторски отметки за книги или нещо подобно.

С тези думи госпожа Пруст изтърча навън в нощта. Уличките и преките пътеки в града бяха много опасни нощем заради всичките бандити, крадци и подобни неприятности, които обаче побързаха да се скрият в сумрака. Госпожа Пруст беше лоша новина и ако човек държи всичките кости в пръстите му да са в правилната посока, беше най-добре да не я безпокои.

Тялото, което представляваше Макинтош, търчеше в нощта. Беше изпълнено с болка. За съзнанието това нямаше значение. Не беше неговата болка. Мускулите му скърцаха от агония, но това не беше агония на съзнанието. Пръстите му кървяха от напъните да изтръгнат стоманените решетки от стената. Но съзнанията не кървяха. Никога не бяха кървели.

То не можеше да си спомни кога бе имало тяло, което да е наистина негово. Телата трябваше да бъдат хранени и поени. Това беше много дразнеща особеност на проклетите неща. Рано или късно полезното им действие се изчерпваше. Често обаче това нямаше значение. Все имаше някой — някое дребно съзнанийце, гноящо от омраза, завист и яд, — готов да го приеме. Но трябваше да внимава и да действа бързо. И най-вече да бъде на сигурно. Тук навън из опустелите пътища щеше да е трудно да намери друго подходящо вместилище. Колкото и да не му се щеше, то позволи на тялото да спре и да пийне от някакъв мътен гьол. Оказа се пълен с жаби, но едно тяло трябва и да яде, нали така?