В черно като полунощ

Глава 2 Злокобното думкане

Поспа около час, преди да започне кошмарът. Най-яркият ѝ спомен от тази нощ беше как главата на господин Низки се блъскаше в стената и перилата, когато тя буквално го изхвърли от леглото му и го повлече по стълбите, сграбчила мръсната му пижама. Той беше тежък и полузаспал, а полусъбудената част от него беше мъртвопияна.

Важното сега, докато го влачеше подире си като чувал, беше да не му остави време да се осъзнае, нито за миг. Той беше три пъти по-тежък от нея, но тя беше наясно с въртящия момент. Не ставаш за вещица, ако не можеш да врътнеш някой по-тежък от теб. Иначе никога няма да успееш да смениш чаршафите на инвалид. Ето че мъжът се плъзна по последните няколко стъпала до малката кухничка на къщата и повърна на пода.

Това донякъде я зарадва. Най-малкото, което той заслужаваше, беше да лежи в смърдящия бълвоч. Тя обаче трябваше бързо да овладее положението, преди той да е успял да се освести.

Когато почнал побоят, ужасената госпожа Низки, досущ като някаква мишчица, отърчала с писъци до селската кръчма, откъдето бащата на Тифани пратил едно момче да я повика. Господин Сболки беше доста далновиден мъж и навярно е знаел, че целодневното бирено веселие може да погуби всекиго. Докато Тифани хвърчеше към къщата, яхнала метлата си, тя долови началото на злокобното думкане.

Тя зашлеви мъжа по лицето.

— Чуваш ли това? — кресна, сочейки към затъмнения прозорец. — Чуваш ли го? Това е звукът на злокобата. Думкат за теб, господин Низки, за теб! И имат сопи! И камъни! И юмруци! Имат всичко, което им попадне в ръцете, и имат пестници, а внучето ти умря, господин Низки. Пребил си дъщеря си толкова зле, господин Низки, че бебето е умряло, а жена ти не могат да я утешат и всички знаят, че ти си го сторил, всички знаят!

Тя се вгледа в кръвясалите му очи. Пестниците му автоматично се бяха свили в юмруци, понеже беше свикнал да мисли с тях. Скоро щеше да пробва да ги използва, тя си знаеше, защото е по-лесно да удряш, отколкото да мислиш. Господин Низки си беше проправил път в този живот с юмруци.

Злокобното думкане бавно приближаваше. Трудно се ходи из полята в тъмна нощ, когато си се наливал с бира до козирката, независимо колко праведен се чувстваш в момента. Тя се надяваше да не влязат първо в плевнята, защото щяха да го обесят на място и на мига. Така де, на мига, ако имаше късмет. Когато видя плевнята, превърнала се в касапница, тя разбра, че ако не се намеси, касапницата ще се повтори. Успя да отнеме болката на момичето и я прикова над собственото си рамо. Болката беше невидима, разбира се, но пред мисления ѝ взор гореше с яркооранжев пламък.

— Онуй момче е виновно — изломоти мъжът, а повръщаното се стичаше по брадата му. — Навърта се тука, взима ѝ акъла и тя не ще да слуша ни майка си, ни мен. А е само на тринайсет. Срамота.

— И Уилям е на тринайсет — каза Тифани, като си налагаше да говори със сдържан тон. Беше трудно. Гневът ѝ напираше да избухне. — Да не искаш да ми кажеш, че е била твърде малка за милувки, но достатъчно голяма, за да бъде пребита така, че да кърви от места, от каквито никой не бива да кърви?

Не можеше да разбере дали наистина си е събрал ума, защото той бездруго имаше толкова малко, че не се знаеше дали изобщо му е останал някакъв.

— Не беше редно онуй, дето го правеха — смотолеви той. — У дома си поне човек трябва да наложи ред все пак, не е ли тъй?

Тифани си представи нажежените разговори в кръчмата, които се превръщаха в увертюра на злокобното думкане. По селата в Кредище нямаше кой знае колко оръжия, но пък имаше неща като сърпове, коси, брадви и големи, направо огромни млатове. Те не бяха оръжия… докато не удариш някого с тях. А нравът на стария Низки беше всеизвестен, нищо, че жена му все казваше на съседите, че е с насинено око, понеже пак се била блъснала във вратата.

О, да, можеше да си представи разговорите в кръчмата, подклаждани от бирата и подсещащи хората, че всички онези неща, които не бяха оръжия, висяха в сайвантите им. Всеки мъж е господар в своя дом, в своята малка крепост. Всеки знае това — е, поне всеки мъж, — така че като се опре до чужди проблеми, стоиш и си гледаш в собствената копаня, без да заничаш в чуждата, докато тя не започне да смърди, но започне ли… тогава трябва да направиш нещо, иначе всичките крепости ще се разпаднат. Господин Низки беше една от тайните, които всички в околията мрачно таяха, ала вече не можеше да бъде тайна.

— Аз съм единственият ти шанс, господин Низки — прошепна Тифани. — Бягай. Грабвай, каквото можеш, и се омитай. Иди, където никога не са чували за теб и за всеки случай и още по-нататък, защото няма да мога да ги удържа, проумяваш ли? Изобщо не ми пука за мизерната ти кожица, но не искам да гледам как добри хора се сквернят с убийство, така че просто си плюй на петите, а аз няма да си спомня накъде си тръгнал.

— Не можеш да ме изпъдиш от собствения ми дом — избъбри той, насъбрал известно пиянско упорство.

— Ти изгуби дома си, жена си, дъщеря си… и внука си, господин Низки. Тук вече няма кой да ти се притече на помощ. Аз ти предлагам едничкото, което ти е останало — живота.

— Ама то пиенето е виновно! — зарева Низки. — Пиенето е виновно, госпожа!

— Но ти си го изпил, а после си изпил и второ, и трето — процеди тя. — Цял ден си пил и си се върнал вкъщи само защото на пиенето му се е полягало. — Тифани усещаше сърцето си сковано от студенина.

— Съжалявам.

— Не е достатъчно, господин Низки, изобщо не е достатъчно. Махай се и се опитай да се поправиш, а някой ден вероятно, ако станеш нов човек и дойдеш тук, хората може би ще намерят сили в душите си да ти кажат „добре дошъл“ или поне да кимнат.

Гледаше го право в очите и ѝ беше ясен. Вътре в него всичко кипеше и вреше. Той беше засрамен, объркан и обиден, а в тези случаи всички Низки по света удряха.

— Не го прави, господин Низки — изпревари го тя. — Имаш ли изобщо представа какво ще се случи, ако удариш вещица?

„С тези юмруци сигурно ще ме убиеш с един удар — додаде на себе си тя — и тъкмо затова възнамерявам да те държа наплашен.“

— Ти насъска думкането по мен, нали?

Тифани въздъхна.

— Никой няма власт над това, господин Низки, и ти го знаеш. То просто се случва, когато на хората им дойде до гуша. Никой не знае как става. Хората просто обръщат глави, споглеждат се, кимват си. Околните ги забелязват, също се споглеждат и така, много бавно думкането започва, някой взема лъжица и удря по купата, след него друг тупва чаша по масата и обувките почват да тропат по пода, все по-силно и по-силно. Това е звукът на гнева, това е звукът на хора, на които им е дошло до гуша. Искаш ли да се изправиш пред тях?

— Мислиш се за много умна, а? — изръмжа Низки. — С тая твоя метла и черната ти магия само разиграваш просто… людието.

Тя почти му се възхити. Ей го на, сам, без нито един приятел в целия свят, омазан в собствената си повръщня и — тя подуши — да, от дъното на пижамата му капеше урина, и въпреки всичко достатъчно глупав да се репчи така.

— Не умна, господин Низки, просто по-умна от теб. А това не е трудно.

— Тъй ли? Ама човек от акъла си пати. А такава малка фуста като тебе, дето си вре носа в чуждите работи… Какво ще правиш, като задумкат за теб, а?

— Бягай, господин Низки. Изчезвай оттук. Това е последният ти шанс — промълви тя. И сигурно беше така. Вече се чуваха откъслечни викове.

— Е, ще позволи ли ваше величество на един чиляк да си сложи обущата? — саркастично подметна той и се пресегна да ги измъкне иззад вратата, обаче се четеше като отворена книга — много тънка, с петна от пръсти по всички страници и парче бекон за отметка.

Той се нахвърли с вдигнати юмруци.

Тифани отстъпи крачка, хвана китката му и освободи болката. Усети как се плъзга по ръката ѝ, която мигновено изтръпна, и минава от сключените ѝ пръсти в Низки — цялата болка на дъщеря му в една секунда. Направо го преметна през кухнята и сигурно беше изпепелила всичко в него, освен животинския му страх. Той се втурна през разнебитената задна врата като бик, строши я и изчезна в тъмнината.

Тя се завлече обратно до плевнята, където гореше фенер. Според Баба Вихронрав отнетата болка не се усещала, но това беше лъжа. Необходима лъжа. Усещаше се, но понеже в действителност беше чужда болка, някак се понасяше. Освобождаването ѝ обаче направо подкосяваше краката.

Когато яростната, думкаща тълпа връхлетя в двора, Тифани тихо седеше в плевнята със спящото момиче. Тълпата обиколи цялата къща, но не влезе вътре — това беше едно от неписаните правила. Трудно е да се повярва, че анархията на този порив има правила, но беше така. Злокобното думкане можеше да продължи три нощи или да спре отведнъж, но докато траеше, никой не излизаше от къщата, нито се вмъкваше крадешком в нея, освен за да моли за прошка, разбиране или десет минути да си събере багажа и да офейка. Думкането никога не почваше по предварителна уговорка. То като че хрумваше на всички наведнъж. Ставаше, когато селото реши, че някой е пребил жена си твърде жестоко или кучето си твърде зверски, или ако женен мъж и омъжена жена забравят, че са задомени за другиго. Имаше и други, по-тежки престъпления, които също отприщваха съдбовното думкане, но за тях не се говореше открито. Понякога хората го избягваха, като се поправяха, обаче нерядко си стягаха багажа и изчезваха преди третата нощ.

Низки нямаше да схване намека. Той щеше да излезе навън с вдигнати юмруци. И щеше да се разрази бой и някой щеше да направи нещо глупаво, тоест нещо даже по-глупаво от това, което Низки беше направил. А после баронът щеше да разбере и хората можеше да изгубят поминъка си, което значи, че трябва да напуснат Кредище и да минат може би над петнайсет километра, за да открият работа и нов живот сред непознати.

Бащата на Тифани имаше развита интуиция и няколко минути след като думкането поутихна, открехна вратата на плевнята. Тя знаеше, че го поставя в неудобно положение. Той заслужаваше уважението на хората, но сега дъщеря му някак си беше станала по-важна от него. Вещиците не приемат нареждания от никого и тя знаеше, че другите мъже го подкачат за това.

Тя се усмихна и той седна на сеното до нея, а дивото думкане не откри нищо за пребиване, умъртвяване с камъни или обесване. Господин Сболки по принцип не беше особено бъбрив. Той огледа помещението и погледът му попадна на малкото вързопче, набързо направено от слама и зебло, което Тифани беше скрила от очите на момичето.

— Вярно е, значи. Била е бременна, нали?

— Да, татко.

Баща ѝ сякаш гледаше в нищото.

— Най-добре да не го открият — обади се след известно време.

— Да — кимна Тифани.

— Някои от младежите се канеха да го бесят. Щяхме да ги спрем, разбира се, но е ужасно хората да се раздвояват, за да вземат страна. Това е като отрова за селото.

— Да.

Поседяха в мълчание: Баща ѝ сведе очи към спящото момиче.

— Какво ѝ направи? — попита.

— Всичко, каквото можах — отвърна Тифани.

— И онова там с отмъкването на болката ли?

Тя въздъхна.

— Да, но това не е единственото нещо, което трябва да отмъкна. Трябва ми лопата, татко. Ще погреба клетото мъниче долу в гората, така че никой да не разбере.

Той отвърна очи.

— Ще ми се ти да не вършиш това, Тиф. Та ти още нямаш шестнадесет, а те гледам как все тичаш наоколо да кърпиш, превързваш, бабуваш и кой знае още какво. Не бива да правиш всичко това.

— Да, знам.

— А защо го правиш?

— Защото другите не могат, не искат или просто не го правят, ето защо.

— Но това не ти е работа, нали?

— Аз го правя да ми е работа. Аз съм вещица. Това е нашата работа. Когато на никого не му е работа, тогава е моя работа — на един дъх изрече Тифани.

— Да, но всички мислехме, че става дума за хвъркане с метли и тем подобни, а не за рязане на нокти на старици.

— Хората не разбират какво трябва — въздъхна Тифани. — Не че са лоши. Просто не се замислят. Само виж старата госпожа Чорапа, която си няма нищо на този свят, освен една котка и колкото си щеш артрит. Вярно, хората ѝ носят по нещичко за хапване, но никой не се е сетил, че ноктите ѝ са толкова прораснали, че са се забили в обущата ѝ — не е могла да ги свали от година! Ако е нужна храна или китка цветя, местните са наистина отзивчиви, обаче не може да се разчита на тях, когато нещата се поовапцат. Вещиците забелязват тези работи. Е, да, има хвъркане напред-назад, така си е, но то е най-вече бърз начин да стигнеш дотам, където нещата са се оплескали.

Баща ѝ поклати глава.

— И на теб ти харесва да правиш това?

— Да.

— Защо?

Тифани трябваше да помисли, а баща ѝ не сваляше очи от лицето ѝ.

— Ами, татко, нали си спомняш, че баба Сболки все казваше: „Нахрани онез, що гладуват, облечи онез, що студуват, говори зарад онез, що са без глас“? Е, според мен тук може да се добави и „клекни зарад онез, що не могат да се наведат, протегни се зарад онез, що не могат да се изпънат, почисти зарад онез, що не могат да се разшетат“, не мислиш ли? И понеже понякога се случва да имаш добър ден, който компенсира всички лоши дни и макар и за миг чуваш как светът се обръща — додаде Тифани. — Не знам как да го обясня по друг начин.

Баща ѝ я погледна със смесица от гордост и недоумение.

— И според теб си струва, а?

— Да, татко.

— Гордея се с теб, жигитчето ми, мъжки се справяш ти!

Нарече я с галеното име, известно само в семейството. Ето защо тя го целуна мило и не му каза, че е малко вероятно мъж да се справи с работата, която ѝ се налага да върши.

— Какво ще стане с Низките?

— Ние с майка ти можем да приютим госпожа Низки и дъщеря ѝ, а… — господин Сболки замлъкна и я погледна странно, сякаш се страхуваше от нея. — Никога не е толкова просто, момичето ми. Като бяхме млади, Сет Низки си беше свестен момък. Не беше най-чистото прасе в кочината, дума да няма, но си беше посвоему свестен. Не той, а баща му беше повреден. Така де, то навремето никой не се церемонеше много и си беше в реда на нещата да те нашамаросат, ако не слушаш, но бащата на Сет имаше дебел кожен колан с две токи и налагаше с него Сет само защото го гледал накриво. Това си е чистата истина. Все повтаряше, че щял да му даде да се научи.

— Изглежда е успял — заключи Тифани, но баща ѝ вдигна ръка.

— А после се появи Моли — поде отново той. — Трудно е да се каже, че бяха създадени един за друг, понеже май и двамата не пасваха за никого, но предполагам, че посвоему са били щастливи заедно. По онова време Сет беше овчар и понякога караше стадата чак до големия град. За тая работа не се иска много акъл и нищо чудно някои от овцете да имаха повече от него, но все някой трябваше да я върши, така че той си изкарваше хляба и никой не говореше зле за него. Бедата беше там, че оставяше Моли сама седмици наред и… — баща ѝ млъкна със смутен вид.

— Знам какво ще кажеш — обади се Тифани, за да му помогне, но той съзнателно продължи:

— Не че тя беше лошо момиче. Просто така и не разбра всъщност за какво става въпрос, а нямаше и кой да ѝ каже, пък пътници и странници бол. Някои бая напети.

На Тифани ѝ се късаше сърцето да го гледа как седи с нещастен вид, мъчейки се да обясни на дъщеричката си неща, каквито тя не бива да знае.

Затова се наведе и отново го целуна по бузата.

— Знам, татко, наистина знам. Ембър не е негова дъщеря, нали?

— Е, чак такова нещо не съм казвал. Може и да е — неловко отвърна баща ѝ.

„И именно това е ключето, нали? — помисли си Тифани. — Ако Сет Низки е разбрал по един или друг начин, може би се е примирил с това «може би». Може би. Кой знае?“

„Но и той самият не знае и сигурно е имало дни, в които си е мислил, че знае, и други, в които си е мислил най-лошото. А при човек като Низки, който е скаран с мисленето, черните мисли се въртят в главата, докато съвсем размътят мозъка. А когато мозъкът спре да мисли, на ход са юмруците.“

Баща ѝ я гледаше напрегнато.

— Откъде знаеш за тези неща?

— Ние му казваме „обиколка из къщята“. Всички вещици го правят. Татко, моля те, опитай се да разбереш. Видяла съм ужасни неща, някои още по-ужасни заради това, че са… ами в реда на нещата. Всичко онова, което е скрито-покрито. Добро и зло, за което няма да говоря. Това е просто част от вещерлъка! Научаваме се да усещаме нещата.

— Е, нали знаеш, животът не върви само по мед и масло… — започна баща ѝ. — Имаше време, когато…

— Имаше една старица горе близо до Резена — прекъсна го Тифани. — Умря в леглото си. Нищо особено трагично — просто ѝ свършили дните. Но лежала там два месеца, преди някой да се зачуди какво ли е станало. Хората в Резена са малко особени. Най-лошото от всичко било, че котките ѝ не могли да излязат и започнали да се хранят с нея. Е, тя беше луда по котки и сигурно не би имала нищо против, но една от тях се окотила в леглото ѝ. В самата постеля. Много трудно беше да се намери дом за котенцата, дори там, където хората още не бяха чули историята. А бяха хубави котенца, с красиви сини очи.

— Ъ-ъ — заекна баща ѝ, — като казваш „в самата постеля“, имаш предвид…

— Че беше още в нея, да — каза Тифани. — Налага се да се оправяме с умрели, да. Първия път повръщаш, а после просто осъзнаваш, че смъртта е, така де, част от живота. Не е чак толкова ужасно, ако гледаш на това като списък със задачи, които трябва да свършиш една по една. Може и да си поплачеш, но това също е част от списъка.

— Никой ли не ти помогна?

— О, няколко жени се отзоваха, когато потропах на вратите им, но тя наистина не влизаше в работата на никого. Често става така. Хората изчезват незабелязани. — Тя помълча. — Татко, старата каменна плевня не се използва вече, нали? Можеш ли да помолиш някои от момчетата да я поразчистят за мен?

— Разбира се — кимна баща ѝ. — Може ли да попитам защо?

Тифани долови вежливата нотка в гласа му. Той говореше на вещица.

— Хрумна ми една идея — въздъхна тя. — И ми се струва, че плевнята може да ми послужи. А и нищо да не излезе, няма лошо да се поразчисти.

— Е, аз все пак се чувствам страшно горд, като те видя да хвърчиш с тая твоя метла — усмихна се баща ѝ. — Това си е магия, нали?

„На всички им се ще да има магия — отвърна на себе си Тифани, — а какво да им каже човек? Не, няма? Или: «Да, има, но не е каквото си мислите»? На всички им се ще да вярват, че можем да променим света само с щракване на пръсти.“

— Джуджетата ги правят — каза на глас. — Нямам идея как действат. Номерът е да се задържиш да не паднеш.

Злокобното думкане беше спряло, сигурно защото вече нямаше какво да се направи, а може би защото — и това беше доста вероятно — ако процесията побързаше да се върне в кръчмата, може би щеше да има време за по още едно, преди да затворят.

Господин Сболки се изправи.

— Струва ми се най-добре да заведем това девойче у дома, а на теб?

— Тази девойка — поправи го Тифани, навеждайки се над нея.

— Моля?

— Тази девойка — повтори Тифани. — Заслужава поне това. И ми се струва, че е най-добре първо да я заведа другаде. Има нужда от повече помощ, отколкото аз мога да ѝ окажа. Моля те, ще намериш ли отнякъде малко въже? На метлата имам кожен ремък, разбира се, но май няма да свърши работа. — Тя чу шумолене в сламата отгоре и се усмихна. Някои приятели бяха невъобразимо надеждни.

Господин Сболки обаче явно се смути.

— Ще я отведеш ли?

— Няма да е далеч. Трябва. Но виж, не се тревожи. Ако мама спретне още една постеля, скоро ще я върна.

Баща ѝ снижи глас.

— Това са те, нали? Още ли ти ходят по петите?

— Е — поусмихна се Тифани, — твърдят, че не било така, но нали знаеш какви ужасни лъжци са тези Нак Мак Фигъл!

Денят беше дълъг и тежък, иначе нямаше да играе толкова нечестно, но — странно — отгоре не последва никакво издайническо възражение. За нейна изненада липсата на фигъли внезапно се оказа също толкова съкрушителна, колкото и напливът от тях.

И тогава за нейно доволство се обади тъничък глас:

— Ха, ха, ха, тоз път не ѝ се вързахме, а, момци? Ама баш кат мъненки мишоци си траяхме! И грамаданската вещеричка ич се не усети! Момци? Ей, момци?

— Ульо Гламав, верно немаш акъл и цифките да си издухаш, бре! — кресна подобен, но ядосан глас. — Кое от „ни гък“ не сфана, а? Уф, кривунци!

Последният възглас беше съпроводен с шум от боричкане.

Господин Сболки загледа притеснено покрива и се наведе по-близо към Тифани.

— Нали знаеш колко се тревожи майка ти за теб? А и тъкмо пак стана баба. Много се вълнува за внуците. И за теб, разбира се — бързо додаде той. — Но всичката тая вещерска работа… ами те, младежите, като си избират невеста, не търсят точно това. А пък вие с младия Роланд сега…

Тифани взе нещата в свои ръце. Да вземеш нещата в свои ръце си е част от вещерлъка. Баща ѝ имаше толкова измъчен вид, че тя си сложи ведрата физиономия и изчурулика:

— Защо не идеш у дома да си поспиш, татко? Аз ще се оправя с тия работи. Гледам, че там има някакво въже, но вече съм сигурна, че няма да ми трябва.

На него явно му олекна. Нак Мак Фигъл всяваха доста ужас у онези, които не ги познаваха добре. Впрочем, като се замисли човек, те всяваха доста ужас у всички, независимо колко добре ги познаваха. Влезе ли Фигъл в живота ти, битието много скоро се променя.

— През цялото време ли бяхте тук? — тропна тя с крак веднага щом баща ѝ се изнесе.

За миг от тавана се изсипа порой от късчета слама и цели фигъли.

Проблемът с хокането по Нак Мак Фигъл е, че със същия успех може да четеш конско на кашон или на времето — просто няма никакъв резултат. Тя обаче въпреки всичко започна, защото вече им беше станало нещо като традиция.

— Сите О’Бери! Ти обеща, че няма да ме шпионирате!

Сите вдигна ръка.

— Брех, ка го рече, грешка немаш, ама туй си е баш от онез ми ти недоразумения, господжа, оти ний ич те не шпионираме, нъл тъй, момци?

Купчината от синьо-оранжеви форми, която се разстилаше по пода на плевнята, изригна в хор от гръмогласно и безочливо лъжесвидетелстване. Малко поутихна пред изражението ѝ.

— Сите О’Бери, защо все лъжеш, даже като си хванат на тясно?

— Епа много ясно, господжа — изпъчи се Сите О’Бери, който, тъй да се каже, беше главатарят на Нак Мак Фигъл. — Чунким, нъл се сещаш, оти че лъже чиляк, ако не е сторил нищо? Ама я съм дълбоко наранен чак до карантиите, оти доброто ми име е оцапано — той изви устни. — Па колко пъти съм те лъгал, бре, господжа?

— Седемстотин петдесет и три — отговори Тифани. — И всеки път ми обещаваш да не се бъркаш в моята работа.

— Тъй, ама — проточи Сите О’Бери — нъл си ни грамаданската мъненка вещуричка.

— И така да е — вирна нос Тифани, — вече съм доста по-грамаданска и определено не толкова мъненка, колкото бях.

— И много по вещуря — додаде възторжен глас. Тифани нямаше нужда да се оглежда, за да види кой говори. Само Ульо Гламав можеше да се натресе на такива пачи яйца, че да затъне до шия. Тя сведе очи към светналата му физиономия. Той така и не схващаше какво толкоз е направил.

Вещуря! Не звучеше особено приятно, но за фигълите всяка вещица, независимо от възрастта ѝ, беше вещуря. Не че влагаха в обръщението зла умисъл — е, вероятно не влагаха зла умисъл, но знае ли човек. А и понякога Сите О’Бери го казваше с хилеж, но не беше тяхна вината, че всеки на ръст над педя свързваше думата със старица, която си реши косата с гребло и има по-противни зъби от стара овца. Като си на девет, може даже да е смешно да ти викат „вещуря“. Не е обаче толкова забавно, когато си почти на шестнадесет и денят ти е бил отвратителен, и умираш за сън, и наистина, ама наистина няма да ти дойде зле една вана.

Сите О’Бери очевидно забеляза това, защото се обърна към брат си и процеди:

— Не се ли сещаш, брате мой, дека по бива да си беше наврел тиквата у патешки дирник, наместо да си отвориш плювалнико?

Ульо Гламав заби очи в краката си.

— Прощавай, Сите. Ни една патица нема околовръзе.

Главатарят на фигълите отмести поглед към момичето на пода, което кротко спеше под завивката си, и целият помръкна.

— Ако бехме тука, га я е млатил, щеше да му се стъжни животецо, дума давам — рече Сите О’Бери.

— Добре, че не сте били тук тогава — възрази Тифани. — Нали не искате дългучите да се юрнат към могилата ви с лопати, а? Стойте настрана от хората, чувате ли ме? Те се плашат от вас и стават неспокойни. А като са неспокойни, ги хващат бесните. Сега обаче, като така и така сте тук, може да свършите нещо полезно. Искам да занесете това клето момиче горе до могилата.

— Тъй на — кимна Сите. — Нъл таман затуй ни прати келдата да те найдем.

— Тя е знаела за това? Джийни е знаела?

— Де да нам — Сите се притесни. Тифани знаеше, че винаги, когато става дума за жена му, Сите губи ума и дума. Обичаше я безумно и краката му се подкосяваха дори от мисълта, че тя може да се смръщи в неговата посока. Животът на всички останали фигъли се свеждаше до бой, крадене и пиене, плюс няколко неизбежни задължения, като набавянето на храна, която обикновено крадяха, и прането, което обикновено избягваха. Като съпруг на келдата, Сите О’Бери беше отговорен, а Обяснявщините са мъчна работа за фигъл. — Джийни си го нае наенето — изломоти той, извил очи настрана. Тифани го съжали. Сигурно е по-добре да си между чука и наковалнята, отколкото между келда и вещуря, помисли си тя.