В черно като полунощ

Глава 14 Изгарянето на краля

Тифани знаеше, че няма да заспи тази нощ, и изобщо не се опита. Хората стояха на групички и си говореха, а по масите имаше още храна и напитки. Вероятно заради напитките не се забелязваше колко бързо всъщност изчезват и храната, и напитките, но Тифани беше сигурна, че долавя приглушени звуци от гредите на тавана. Разбира се, вещиците бяха пословични с това, че тъпчат храна по джобовете си за по-късно, но фигълите май ги надминаваха чисто и просто с числено превъзходство.

Тифани безцелно шареше от група на група, а когато дукесата най-сетне реши да се оттегли в покоите си, не я последва. Беше съвсем категорична пред себе си, че не я следва. Просто се случи да е в същата посока. А когато се стрелна по каменния под да стигне вратата точно след като се затвори зад дукесата, не го направи, за да подслушва. Категорично не.

Просто отиде тъкмо навреме, за да чуе началото на ядния крясък, последван от гласа на госпожа Пруст:

— О, Диърдри Пароли! Толкова години, пък никакви пайети! Можеш ли още да свалиш с шпагат цилиндър от главата на някой господин?

А после настъпи тишина. Тифани припряно си тръгна, защото вратата беше много дебела и някой със сигурност щеше да забележи, ако продължаваше да виси там, притиснала ухо до нея.

Затова се върна долу тъкмо навреме да си побъбри с дългуресто-трътлестата Вилазка и госпожа Ставастойка, която — едва сега осъзна — беше сляпа. Това беше жалко, но не твърде голяма трагедия за вещица. Вещиците винаги имаха по няколко допълнителни сетива в запас.

После слезе долу в криптата.

Навсякъде около гробницата на барона бяха струпани цветя, но не и върху нея, защото мраморният капак беше толкова красиво изработен, че щеше да е срамота да го закриват с рози. Каменоделците бяха издялали в камъка самия барон, целият в броня и стиснал меч. Изработката беше толкова майсторска, че изглеждаше така, сякаш би могъл всеки миг да стане и да тръгне нанякъде. В четирите краища на плочата горяха свещи.

Тифани вървеше сред каменните плочи на други барони. Тук-там имаше някоя съпруга, изобразена с изящно скръстени ръце. Беше… странно. В Кредище нямаше надгробни плочи. Камъкът беше твърде ценен. Имаше гробища, а нейде в замъка имаше древна книга с избледнели карти, които показваха къде са погребани хората. Единственият обикновен човек със своего рода мемориал беше Баба Сболки, а тя в много отношения беше изключително необикновен човек. Чугунените колела и тумбестата печка, които бяха единствените останки от нейната овчарска къщурка, със сигурност биха оцелели още сто години. Металът беше здрав, а безкрайно пасящите овце поддържаха земята около тях гладка като покривка за маса. Освен това мазнините от овчето руно, което непрекъснато отъркваха в колелата, бяха идеална смазка за поддържане на метала в толкова добро състояние, колкото и в деня, когато е бил отлят.

В старите времена, преди някой рицар да стане рицар, е прекарвал една нощ в стаята с оръжията си, молейки се на които и да са слушащи божества да му дадат сила и мъдрост.

Тифани беше сигурна, че чува тези думи ако не с ушите си, най-малкото в главата си. Тя се обърна и погледна спящите рицари, като се зачуди дали госпожа Пруст не беше права, че камъкът има памет.

„А моите оръжия какви са?“ — запита се тя и отговорът дойде незабавно: „Гордост“. О, нека си разправят, че това е грях, нека си разправят, че предшества падението. Това не може да е истина. Ковачът се гордее с добрата си спойка, конярят се гордее с конете си, които блестят като нови кестени на слънчевите лъчи, овчарят се гордее с това, че е опазил стадото от вълка, готвачът се гордее с кексовете си. Ние изпитваме гордост, че оставяме добра следа в историята, една добра приказка, която да се разказва.

Но в мен има и страх. Страхът, че ще подведа останалите. И понеже се страхувам, ще преодолея този страх. Няма да посрамя тези, които са ме учили.

И имам вяра, макар и да не съм сигурна в какво вярвам.

— Гордост, страх и вяра — изрече тя на глас. А пред нея четирите свещи се разгоряха, сякаш подети от вятър. В лумналата светлина за момент беше сигурна, че вижда как фигурата на стара вещица се стопи в тъмния камък. — О, да — каза Тифани. — Имам и огън.

И тогава, без да знае точно защо, тя се зарече:

— Когато остарея, ще нося среднощно. Но не и днес.

Тифани вдигна фенера си и сенките се разбягаха, но една, която много приличаше на старица в черно, изчезна напълно. А аз знам защо заекът скача в огъня и утре… не, днес, и аз ще скоча в него.

Тя се усмихна.

Когато се върна в голямата зала, всички вещици, застанали на стълбището, впериха очи в нея. Тифани се зачуди как ли се търпят Баба и госпожа Пруст, имайки предвид, че и двете бяха горди като котка, претъпкана с шестпенсови монети. Те обаче изглежда се справяха достатъчно добре по начин от рода на „разговори за времето“, „обноските на младите хора в наши дни“ и „скандалната цена на сиренето“. Леля Ог впрочем имаше необичайно разтревожен вид. А да видиш Леля Ог с разтревожен вид си беше тревожно. Минаваше полунощ — формално погледнато, вещерският час. В реалния живот всеки час е вещерски, но въпреки това начинът, по който двете стрелки на часовника щръкнаха право нагоре, беше малко зловещ.

— Чувам, че момчетата се върнаха от ергенското си парти — обади се Леля, — ама ми се чини, че са забравили къде са оставили младоженеца. Не че мисля, че ще отиде някъде, де. Те надлежно са се погрижили да му свалят панталоните и да го вържат за нещо. — Тя се прокашля. — Това по принцип е обичайната процедура. Стриктно казано, кумът се предполага да помни мястото, но като са го намерили, не е могъл да си спомни собственото си име.

Часовникът в залата удари полунощ. Никога не звънеше навреме. Всеки удар обаче сякаш удряше по гръбнака на Тифани.

И ето че към нея с маршова стъпка се приближи Престън. На Тифани ѝ се стори, че от доста време накъдето и да погледнеше, все виждаше Престън — спретнат, чистичък и някак… пълен с надежда.

— Слушай, Престън — каза тя, — нямам време за обяснения и не съм сигурна, че ще ми повярваш… не, сигурно би повярвал, ако ти ги кажа. Трябва да ида навън да убия онова чудовище, преди то да убие мен.

— Тогава ще те защитавам — отвърна Престън. — И без това главнокомандващият ми е навън в кочината с една свиня, която му души неназоваемото! А аз представлявам временната власт тук!

— Ти ли? — възкликна Тифани.

Престън изпъчи гърди, макар че те не отидоха много напред.

— Всъщност именно аз: момчетата ме обявиха за офицер на Стражата, та да могат да си пийнат, и сержантът в момента е в кухнята и повръща в мивката. Мислеше си, че може да надпие госпожа Ог! — Той отдаде чест. — Ще дойда с теб, госпожице, и не можеш да ме спреш. Без да се обиждаш, разбира се. При все това по силата на правомощията, дадени ми от сержанта между повръщанията му в мивката, бих искал да реквизирам теб и метлата ти за акцията по издирването на барона, ако нямаш нищо против?

Това беше ужасен въпрос към вещица. От друга страна идваше от Престън.

— Добре тогава — кимна тя, — но гледай да не я надереш. И първо трябва да направя едно нещо. Извини ме, ако обичаш. — Тя отиде до отворената врата на залата и като се опря на студената каменна стена, заяви: — Знам, че тук има фигъли, които ме чуват.

— Епа да — потвърди глас досами ухото ѝ.

— Така. Не искам да ми помагате тази вечер. Това е вещерска работа, ясно?

— Тъй на, видехме големата хайка от вещуря. Страшно вещерско парти че падне.

— Аз трябва да… — започна Тифани и я осени идея. — Трябва да се сборя с човека без очи. А те са дошли да видят колко ме бива в схватката. Затова не бива да мамя, като прибягвам до фигъли. Това е важно вещерско правило. Аз, разбира се, зачитам факта, че измамата е почетна фигълска традиция, но вещурята не мамят — продължи тя, наясно, че това е огромна лъжа. — Ако ми помогнете, те ще разберат и ще стана за присмех на всички вещуря.

А ако загубя, помисли Тифани, ще започне битка между фигъли и вещици, каквато светът ще има дълго да помни. Само спокойно, ясно? На глас рече:

— Разбирате ме, нали? Този път, точно този път трябва да ме послушате и да не ми помагате.

— Море, разбрахме те, зер. Ама Джийни вика, дека требва секи миг да те пазим, оти си ни вещурята на баирчините — рече Сите.

— Съжалявам да го кажа, но келдата не е тук — отсече Тифани, — а аз съм. И аз ви казвам, че ако ми помогнете този път, няма вече да съм вещурята на баирчините. Я съм под зврака, тъй да знаете. Вещерска зврака е туй, а тия звраки са страшни. — Чу как фигълите групово простенаха и додаде: — Нема лабаво, зер. Главната вещуря е Баба Вихронрав, а вие я знаете нея. — Надигна се още една вълна от стонове. — Разбирате, значи — кимна Тифани. — Този път, моля, оставете нещата на мен. Нали така?

Настъпи мълчание, след което гласът на Сите О’Бери изпъшка:

— Уф, харно.

— Много добре. — Тифани пое дълбоко дъх и тръгна да вземе метлата си.

Когато се издигнаха над кулите на замъка, вече не ѝ се струваше чак толкова добра идея да вземе Престън със себе си.

— Защо не ми каза, че те е страх от летене? — тросна се тя.

— Не е честно — оправда се Престън. — Това е първият път, в който летя.

От приличната височина, която бяха набрали, Тифани огледа хоризонта. Над планините тегнеха облаци и от време на време проблясваше лятна светкавица. Чуваше се тътнежът на гръмотевици. В планините бурята никога не беше далеч.

Мъглата се беше вдигнала и луната грееше високо в небето. Беше идеална нощ. И духаше вятър. Тифани се беше надявала на това. А Престън беше обвил ръце около кръста ѝ. Тя не беше сигурна дали се е надявала и на това или не.

Вече летяха над полята в подножието на Кредище и дори на лунната светлина се различаваха тъмните правоъгълници на стърнищата. Хората стриктно внимаваха огънят да не плъзне встрани. Никой не искаше стихийни пожари — не е за разправяне какви бели може да станат. Стигнаха до последния кър. Наричаха го „краля“. Обикновено когато се изгаряше „краля“, половината село довтасваше да лови зайци, избягали от пламъците. Същото трябваше да стане и днес, но всички бяха… заети с друго.

Кокошарниците и свинарникът бяха разположени точно след него на брега на реката. Говореше се, че „кралят“ давал такива обилни реколти, понеже на хората им било доста по-лесно да хвърлят тора в него, вместо да го извозват до по-долните ниви.

Приземиха се до кочината, причинявайки обичайното неистово квичене на свинете, които вярваха, че независимо от това какво всъщност се случва, светът се опитва да ги затрие.

Тя задуши с нос. Въздухът миришеше на свине. Тифани беше сигурна, абсолютно сигурна, че въпреки всичко ще усети Лукавеца, ако изобщо е там. Колкото и да бяха смрадливи, свинете си имаха нормална миризма, която впрочем би изглеждала като ухание на теменужки в сравнение с тази на Лукавеца. Тифани потръпна. Вятърът се усилваше.

— Сигурна ли си, че можеш да го убиеш? — попита Престън.

— Мисля, че мога да го накарам да убие себе си. И, Престън, категорично ти забранявам да ми помагаш.

— Съжалявам — запъна се Престън. — Временни правомощия, нали разбираш? Не можеш да ми даваш заповеди, госпожице Сболки, ако нямаш нищо против.

— Искаш да кажеш, че чувството ти за отговорност и подчинение пред началника означава, че трябва да ми помогнеш?

— Ами да, госпожице — кимна Престън, — и няколко други съображения.

— В такъв случай наистина имам нужда от теб, Престън. Наистина. Смятам, че бих могла да се справя сама, но ще е много по-лесно, ако ми помогнеш. Това, което искам да направиш, е…

Беше почни сигурна, че Лукавеца не може да я дочуе, но все пак снижи глас, а Престън погълна думите ѝ, без да мигне, като накрая каза простичко:

— Ясно, госпожице. Можеш да разчиташ на временните правомощия.

— Гадост! Как попаднах тук?

Нещо сиво, лепкаво и силно вонящо на свине и бира се опита да се прехвърли през оградата на кочината. Тифани знаеше, че е Роланд, но само защото беше твърде невероятно двама женихи да са хвърлени в свинарника именно тази нощ. Той се надигна на крака като някаква блатна гадост, от която се стичаха… така де, просто се стичаха. Едва ли беше необходимо да се навлиза в подробности. Чат-пат по нещо пльокваше от него. Той хлъцна.

— В спалнята ми изглежда има огромна свиня и май съм си забутал някъде панталоните — изломоти той с език, набъбнал от алкохола. Младият барон се озърна, когато просветлението по-скоро го тресна, отколкото озари. — Това не е моята стая, нали? — смънка той и бавно се свлече обратно в кочината.

Тя надуши призрака. Сред всевъзможните миризми от свинарника вонята му изпъкваше като лисица сред пилета. А призракът заговори с глас, пропит с гнилоч и разложение.

Усещам, че си тук, вещице, както и другите. Те не ме интересуват, но това тяло, макар и дребно, има… непрестанни собствени нужди. Аз съм силен. И идвам. Не можеш да спасиш всички. Съмнявам се, че пъклената ти летяща метла може да носи четирима. Кого ще оставиш? Защо не ги оставиш всичките? Защо не оставиш досадната конкуренция, момчето, което те отритна, и настойчивия младеж? О, знам как мислиш, вещице!

Но аз не мисля така, помисли си Тифани. Е, може да ми стана приятно да видя Роланд в кочината, но хората не са просто хора, а хора насред дадени обстоятелства.

А ти не си. Ти вече дори не си човек.

Край нея с ужасен жвакащ шум Престън измъкна Роланд от кочината въпреки протестите на свинята. Какъв късмет имаха и двамата, че не могат да чуят гласа.

Тя се вкамени. Четирима? Досадната конкуренция? Но тук бяха само тя, Роланд и Престън, нали?

Изви очи към далечния край на полето в лунната сянка на замъка. Към тях стремглаво тичаше бяла фигура. Сигурно беше Летиша. Никой друг в околията не носеше толкова талази от бял плат през цялото време. Мислите на Тифани се завъртяха в алгебричния вихър на тактиката.

— Престън, тръгвай. Вземи метлата.

Престън кимна, след което отдаде чест и се ухили:

— На твоите услуги, госпожице.

Летиша пристигна в паника и скъпи бели пантофки. Закова се на място, като видя Роланд, а той беше достатъчно трезвен да се опита да прикрие с ръце онова, което Тифани знаеше, че отсега нататък винаги ще нарича мислено негови страстни части. Реакцията му обаче просто предизвика жвакащ звук от дебело наслоения свински тор.

— Един от неговите дружки ми каза, че са го хвърлили в свинарника да се посмеят! — възмутено обяви Летиша. — И се наричат негови приятели!

— Според мен те мислят, че за това са приятелите — разсеяно каза Тифани, а всъщност си мислеше: „Ще успея ли? Дали не пропускам нещо? Разбирам ли какво правя? На кого си мисля, че говоря? Предполагам, че чакам знак. Просто един знак.“

Нещо изшумоля. Тя погледна надолу. Един заек вдигна очи към нея, след което, без да се паникьосва, се шмугна в стърнището.

— Ще приема това за „да“ тогава — каза Тифани и усети как самата тя се паникьосва. В края на краищата това поличба ли беше или просто един заек, достатъчно възрастен, за да не търти да бяга на мига, в който зърне хора? А не вървеше да помоли за друг знак, така де, за да се увери, че първият не е просто съвпадение, нали?

В този момент, точно този момент Роланд започна да пее, вероятно защото беше пиян, но може би и защото Летиша усърдно го бършеше, затворила очи, така че в качеството си на неомъжена жена да не види нещо неприлично или изненадващо. А песента, която Роланд поде, звънтеше:

— Тъй прекрасно е в ясна зора да зърнеш покритите с жито поля, дето птички на всяко стръкче трева с чучулигите звънко пеят в утрото на деня… — Той замлъкна. — Баща ми обичаше да я пее, когато вървяхме из тези поля… — смънка той. Беше в онази фаза, в която пияните мъже започват да плачат, и сълзите оставиха малки розови улейчета по бузите му, отмивайки мръсотията.

А Тифани рече наум: „Благодаря ти. Поличбата си е поличба. Човек избира онези, които му вършат работа. А това беше кралския кър, стърнището, което се изгаря последно. И заекът скача в огъня. О, да. Поличбите. Те винаги са толкова важни.“

— Слушайте ме и двамата. Няма да ми спорите, понеже ти, Роланд, си пиян като делва, а ти, Летиша, си вещица — Летиша светна при тези думи, — по-младша от мен и затова и двамата ще правите каквото ви казвам. Така всички може да се доберем до замъка живи.

И двамата замръзнаха в очакване, макар че Роланд леко се олюляваше.

— Когато извикам — подхвана Тифани, — искам и двамата да ме хванете за ръка и да тичате! Завия ли — завивате с мен, спра ли — спирате с мен, при все че силно се съмнявам да ми се прииска да спра. И най-вече не се страхувайте и ми вярвайте. Почти сигурна съм, че знам какво правя. — Тифани осъзна, че това не е най-доброто уверение, но те изглежда не обърнаха внимание. Тя продължи: — А когато кажа „скачайте“, скачате, сякаш дяволът ви е по петите, защото ще е така.

Вонята изведнъж стана непоносима. Чистата омраза в нея сякаш разяждаше мозъка на Тифани. „Чувствам, палци ме сърбят — значи злото е на път33! — каза си тя, взирайки се в нощния мрак. — Чувствам, в носа ми смърди — значи чакат ни злини“ — добави от себе си, за да спре да мънка, докато оглеждаше далечния плет за движение.

И ето че забеляза фигура.

Дребна, набита, крачеща към тях по полето. Движеше се бавно, но набираше скорост. Имаше нещо странно в нея. „Когато се всели в някое тяло, притежателят на тялото също става част от него. Няма изход. Няма бягство.“ Това бяха думите на Ескарина. Нищо добро, нищо, способно на изкупление, не би могло да има мисли, които да вонят така. Тя сграбчи ръцете на спорещата двойка и ги повлече в бяг. Това… същество беше между тях и замъка. И се движеше по-бавно, отколкото беше очаквала. Тя рискува да го погледне отново и зърна блясъка на метал в ръцете му. Ножове.

— Хайде, де!

— Тези обувки не са много подходящи за тичане — посочи Летиша.

— Главата ме боли — додаде Роланд, а Тифани ги повлече към края на полето, пренебрегвайки всичките им оплаквания, докато сухите стръкове се извиваха към тях, заскубваха косите им, деряха краката им и бодяха петите им. Едва успяваха да тичат в тръст. Съществото ги следваше упорито. Завиеха ли в посока на замъка, щеше да ги настигне…

Но и то изглежда имаше затруднения. Тифани се зачуди до каква ли степен можеш да изцедиш едно тяло, ако не чувстваш болката му, агонията на дробовете му, думкането на сърцето му, скърцането на ставите му, ужасната болка, която го кара да стигне до последния си дъх и отвъд него. Госпожа Пруст мимоходом ѝ беше прошепнала за нещата, извършени от човека на име Макинтош, сякаш се страхуваше да не замърси въздуха, ако ги изрече по-силно. В сравнение с тях къде се класираше смазването на една пойна птичка? И все пак то някак се забиваше в съзнанието като престъпление отвъд всякаква милост.

Няма помилване за замлъкнала песен. Няма изкупление за удавянето на надеждата в мрака.

Познавам те.

Ти си шепнал в ухото на господин Низки, преди да пребие дъщеря си.

Ти си първият удар от злокобното думкане.

Ти поглеждаш през рамото на човека, посегнал за първия камък, и макар да смятам, че си част от всички нас и никога няма да се отървем от теб, със сигурност можем да направим живота ти ад.

Няма милост. Няма изкупление.

Поглеждайки назад, тя зърна лицето му вече по-отблизо и удвои усилията си да изведе изтощената и неохотна двойка от мъчителния терен. Успя да изцеди от себе си малко дъх, за да каже:

— Вижте го! Погледнете го! Искате ли да ни настигне?

Чу краткия писък на Летиша и стона на внезапно изтрезнелия ѝ бъдещ съпруг. Очите на нещастника Макинтош бяха кръвясали и оцъклени, устните му — замръзнали в безумна усмивка. Той се опита да набере преднина в мимолетно скъсилото се пространство, но двамата бяха открили нови сили в страха си и едва ли не влачеха Тифани напред.

Сега вече настана истинска гонитба по полето. Всичко зависеше от Престън. Колкото и да е учудващо, Тифани се чувстваше уверена. Той е надежден, повтаряше си тя, но зад тях се носеше ужасно хъхрене. Призракът все повече пришпорваше приемника си и Тифани вече си представяше свистенето на дългия нож. Времето бе всичко. Престън беше надежден. И беше разбрал, нали? Разбира се, че беше разбрал. Тя можеше да има вяра на Престън.

По-късно това, което най-вече си спомняше, беше тишината, нарушавана само от пращенето на стъблата и тежкото дишане на Летиша и Роланд, наред с ужасното хриптене на техния преследвач. Тишината в главата ѝ бе нарушена от гласът на Лукавеца.

Устройваш ми капан. Мръсница! Да не си въобразяваш, че ще позволя да ме хванат отново толкова лесно? Малките момиченца, които си играят с огъня, се горят на него. И ти ще гориш, обещавам ти! О, как ще гориш! Какво ще стане тогава с гордостта на вещиците? Носителки на порока! Слугини на нечистотията! Осквернителки на всичко свято!

Тифани не сваляше очи от края на полето, а сълзите плувнаха в тях. Не успя да ги сдържи. Беше невъзможно да спре мерзостта, която проникваше в нея като отрова, процеждаше се в ушите ѝ и се разстилаше под кожата ѝ.

Поредното просвистяване на ножа зад тях накара и тримата да намерят двойни сили, но тя знаеше, че не е за дълго. Това, което зърна в мрака отпред, Престън ли беше? Коя тогава беше тъмната фигура до него, с вид на стара вещица с островърха шапка? Още докато се взираше в нея, тя избледня.

Но изведнъж лумна огън и с пращене се разстла като изгрев през полето към тях, а искрите изпълниха небето с нови звезди. Вятърът задуха мощно и тя отново чу вонящия глас:

Ще гориш. Ще гориш!

Вятърът се завихри и пламъците се вдигнаха нагоре. През стърнището вече гореше стена от огън, която напредваше със скоростта на вятъра. Тифани погледна надолу и видя заека да тича край тях без някакво очевидно усилие. Той изви глава към нея, подрипна с крака и затича, с все сили затича направо към огъня.

— Тичайте! — извика Тифани. — Огънят няма да ви изгори, ако правите, каквото ви казвам! Тичайте бързо! Тичайте с все сили! Роланд, тичай, за да спасиш Летиша! Летиша, тичай заради Роланд!

Огънят беше почти пред тях. Трябва ми смелост, помисли си тя. Трябва ми сила. И си спомни как Леля Ог казва: „Светът се променя. Пълен е с обрати. В това има сила, момичето ми“.

Сватбите и погребенията са обрати… да, сватбите.

Тифани стисна още по-силно ръцете им. И ето я пред тях. Пращяща ревяща стена от пламък…

— Скачайте!

А като скочиха, тя извика:

— Скачай, мискинино! Рипай, фусто!

Усети как се издигат сред пламъците. Времето замря. Покрай тях се стрелна заек, побягнал в ужас от огнената стихия. Той ще избяга, помисли си тя. Ще изскочи от огъня, но огънят ще скочи след него. А огънят скача много по-бързо от умиращо тяло.

Тифани заплува в кълбо жълт пламък. Заекът профуча напред, почувствал се в стихията си. Ние не сме толкова бързи, колкото теб, помисли си тя. Ние ще изгорим. Тя завъртя глава наляво и надясно към булката и младоженеца, които гледаха като хипнотизирани, и ги придърпа към себе си. Разбра. Аз ще се омъжа за теб, Роланд. Както казах.

И ще направя нещо прекрасно от този огън.

— Връщай се обратно в пъкъла, Лукавецо! — извика през пламъците. — Скачай, мискинино! Рипай, фусто! — кресна отново. — Оттук насетне сте едно!

Това е сватба, каза си тя. Ново начало. Това е огнище на сила, за няколко мига от този свят. О, да, огнище на сила.

Те се приземиха зад огнената стена, претъркаляйки се през глава. Тифани скокна, тъпчейки догарящите пламъци. Престън изникна изневиделица и изнесе Летиша от пепелището. Тифани подхвана Роланд, който изглежда бе паднал на меко (вероятно на главата си, отбеляза част от Тифани), и ги последва.

— Като че ли има съвсем леко обгаряне и малко опърлена коса — посочи Престън, — а на стария ти приятел май му се е опекла калта. Как успя?

Тифани пое дълбоко дъх.

— Заекът скача през огъня толкова бързо, че едва го усеща — обясни тя. — А когато се приземи попада в пепелище. Огънят бързо изтлява през стърнищата при силен вятър.

Зад тях се разнесе вик и тя си представи как тромавата фигура се опитва да надбяга погналите я пламъци и не успява. Почувства болката на същество, което от стотици години бе разяждало света.

— Вие тримата стойте тук! Да не сте поемели да ме последвате! Престън, наглеждай ги!

Тифани закрачи през изстиващото пепелище. Трябва да видя, повтаряше си тя. Трябва да видя със собствените си очи. Трябва да знам какво съм сторила!

От дрехите на мъжа се вдигаше дим. Нямаше пулс. Той е извършил ужасни неща, каза си тя. Неща, от които дори на тъмничарите в затвора им се гади. Но какво е претърпял самият той преди това? Дали не е бил по-лош вариант на господин Низки? Можел ли е някога да бъде добър? Как се променя миналото? Откъде започва злото?

Тя усети как думите пропълзяват в съзнанието ѝ като червей: „Убийца, мръсница, гадина!“. Почувства, че трябва да се извини на ушите си за това, което им се налага да слушат. Но призрачният глас беше слаб и жалък, потъващ в недрата на миналото.

Не можеш да се докопаш до мен, помисли си тя. Свършен си. Вече си твърде слаб. Колко сили ти отне да принудиш човек да се докара до смърт? Не можеш да се вмъкнеш в мен. Усещам как се опитваш.

Тя се пресегна към пепелта и взе парченце кремък, все още топло от огъня. Земята беше пълна с такива — най-острите от всички камъни. Родени в кредата, също както Тифани в известен смисъл. Гладките страни на камъка бяха като приятелски допир.

— Никога не си вадиш поука, а? — Тя въздъхна. — Не проумяваш, че хората са способни да мислят. Ти, разбира се, никога не би влязъл в огъня, но в своята арогантност така и не схвана, че огънят може да влезе в теб.

Силата ти е само слухове и лъжи, продължи тя наум. Пробиваш си път до хората, когато изпаднат в колебание, слабост, тревога и страх, когато си мислят, че другите хора са им врагове. А всъщност техният враг открай време си ти — майсторът на лъжите. Отвън си страховит, но отвътре си самата слабост. А аз отвътре съм кремък.

Тя почувства топлината на стърнището, изправи се и стисна камъка.

Как смееш да идваш тук, червей такъв! Как смееш да навлизаш в моята земя!

Усети как кремъкът се сгорещява в ръката ѝ, а после се разтапя и изтича през пръстите ѝ капка по капка. Концентрира се. Никога не беше пробвала това преди и сега пое дълбоко въздух, който пламъците някак си бяха пречистили.

И ако някога се върнеш, Лукавецо, ще се натъкнеш на друга вещица като мен. Винаги ще има друга вещица като мен, защото винаги ще има такива като теб, понеже ги допускаме сред нас. Но точно сега на това кървящо парче земя аз съм вещицата, а ти си нищо. Чувствам, мигна ли с очи — злото в миг ще отлети.

Съскащият глас в главата ѝ замлъкна и тя остана насаме с мислите си.

— Няма помилване — каза тя високо, — няма изкупление. Ти си накарал човек да убие безобидната си пойна птичка, а това е някак си най-голямото престъпление.

Докато се върне обратно при останалите, тя бе успяла отново да стане Тифани Сболки, която умее да прави сирене и да се справя с ежедневните работи и не разтапя камъни, като ги стисне в шепа.

Щастливата, но леко опърлена двойка започваше да се свестява. Летиша се надигна.

— Чувствам се като сготвена — изпъшка тя. — Каква е тази миризма?

— Съжалявам, от теб е — отвърна Тифани. — И се опасявам, че тази прекрасна дантелена нощница занапред ще става само за бърсане на прозорци. За жалост не скочихме толкова бързо, колкото заекът.

Летиша се озърна.

— Роланд… той добре ли е?

— Запазен като мумия — весело потвърди Престън. — Влажната свинска тор доста помогна.

Летиша замълча за миг.

— А онова… нещо?

— Изчезна.

— Сигурен ли си, че Роланд е добре? — настоя Летиша.

Престън се ухили.

— Екстра си е, госпожице. Нищо важно не му е изгоряло, макар че май ще му е малко болезнено, като му сваляме кофража. Леко се е поспекъл, ако разбираш какво имам предвид.

Летиша кимна, а после бавно се обърна към Тифани.

— Какво беше онова, дето го каза, като скачахме?

Тифани пое дълбоко дъх.

— Венчах ви.

— Ти, тоест ти си венчала, тоест бракосъчетала си… нас!

— Да — кимна Тифани. — Тоест категорично. Прескачането на огъня е много древен венчален обред. При това не са необходими никакви свещеници, което е голяма икономия откъм хранителни ресурси.

Евентуалната съпруга премисли информацията.

— Сигурна ли си?

— Е, така ми каза госпожа Ог — призна Тифани — и все ми се щеше да го пробвам.

Това очевидно се видя приемливо на Летиша, защото тя каза:

— Госпожа Ог е много добре осведомена дама. Знае изумително много неща.

Опитвайки се да запази безизразна физиономия, Тифани отвърна:

— Изумително много изумителни неща.

— О, да… ъ-ъ — Летиша се прокашля доста колебливо и след ъ-то додаде „ъм“.

— Нещо не е наред ли? — запита Тифани.

— Онази дума, с която ме нарече, докато скачахме. Мисля, че е непристойна.

Тифани очакваше това.

— Е, очевидно е традиционна. — Колебливо почти колкото Летиша тя додаде: — И не мисля, че Роланд е мискинин. Те, думите, разбира се, променят значението си с времето.

— Не и тази според мен! — възрази Летиша.

— Е, зависи от обстоятелствата и контекста — сви рамене Тифани. — Честно казано, Летиша, в спешни случаи вещицата прибягва до всякакви средства, както може би ще разбереш сама след време. Освен това смисълът на някои думи наистина се променя. Знаеш ли например какво означава „пазва“? — Защо се впуснах в това пустословие, запита се Тифани. Сетих се: защото ме закотвя към земята, дава ми сигурност, че съм човешко същество сред други хора, и ми помага да изхвърля ужаса от душата си.

— Да — отвърна младата невеста. — Боя се, че не съм, ъ-ъ, много, ъ-ъ, надарена в тази област.

— Лошо, защото брачните служби преди стотина години са изисквали невестата да приеме жениха в меката си пазва.

— Ще се наложи да си пъхам възглавница под корсажа!

— Няма нужда — успокои я Тифани. — Имали са предвид, че трябва да е мила, разбираща и покорна.

— А, с тези мога да се справя — отдъхна си Летиша. — Поне с първите две, де — додаде с усмивка, след което се прокашля. — Какво точно… освен че се венчахме, разбира се… какво точно стана преди малко?

— Ами помогнахте ми да вкарам в капан едно от най-ужасните чудовища на този свят.

Чисто новата съпруга светна:

— Наистина ли? Ние? Страшно се радвам, че сме ти помогнали. Не знам обаче как можем да ти се отблагодарим за твоята помощ.

— Е, чисто бельо и все още читави обувки винаги са от полза — сериозно отвърна Тифани. — Но няма нужда да благодарите на мен за това, че съм вещица. По-добре благодарете на приятеля ми Престън. Той се изложи на голяма опасност заради вас. Ние поне бяхме заедно, а той беше сам-самичък.

— Това в интерес на истината — намеси се Престън — не е съвсем точно. Да си призная, кибритът ми беше съвсем прогизнал, но за щастие господин Ульо Гламав и неговите другарчета бяха тъй любезни да ми услужат с техния. При това съм натоварен да ти предам, че нямало проблем, защото помагали на мен, а не на теб! И макар и в присъствието на дами, трябва да отбележа, че те доста ускориха процеса, като раздухаха пламъците с препаските си. Което, бих казал, е незабравима гледка.

— С голямо удоволствие бих я видяла — любезно отвърна Летиша.

— Във всеки случай — изпъшка Тифани, опитвайки се да изхвърли живата картина от съзнанието си — май е най-добре да се съсредоточим върху факта, че утре ще бъдете, тъй да се каже, по-приемливо венчани от пастор Крах. А знаете ли какво му е важното на утре? Че е днес!

Роланд, който от известно време само се държеше за главата и стенеше, примига и произнесе:

— Кое?