В черно като полунощ

Глава 4 Голата истина

Тифани се събуди гладна и под звуците на смях. Ембър беше будна и колкото и да бе невероятно, щастлива.

Тифани разбра причината, когато успя да се навре, доколкото можа в тунела, който водеше към могилата. Момичето все още лежеше свито на кравайче, но около нея имаше тумба фигълчета, които се премятаха през глава, подскачаха като на пружинки и чат-пат се препъваха едно друго по ужасно забавен начин.

Смехът беше по-млад от Ембър. Звучеше като на бебе, зърнало искрящи дрънкулки в ярки цветове. Тифани не знаеше как действаха успокойките на Джийни, но явно бяха по-ефикасни от всичко, на което е способна вещица. Изглежда утешаваха хората и ги изпълваха с вътрешен мир. Помагаха им да се съвземат и най-вече да забравят. Понякога на Тифани ѝ се струваше, че келдата говори за тях, сякаш са живи — може би въплътени мисли или мили същества, които някак прогонваха лошото.

— Съвзема се — рече келдата, изникнала сякаш от нищото. — Че се оправи. Ама йоще че я мъчат кошмари. Успокойките немат пълна власт. Сега санким иде на себе си, почва от самото начало, а туй е най-убавото.

Все още беше тъмно, но зората се примъкваше към хоризонта. Тифани трябваше да свърши с мръсната работа преди разсъмване.

— Може ли да я оставя за малко при вас? — помоли тя. — Трябва да се погрижа за нещо.

Не биваше да заспивам, упрекна се тя, докато се измъкваше от дупката. Трябваше веднага да се върна! Не биваше да оставям клетото мъниче там!

Тя понечи да извади метлата от гъстия трънак край могилата и замря на място. Някой я наблюдаваше, усети го направо с гърба си. Обърна се рязко и видя старица, цялата в черно, доста висока, но приведена над бастун. Както я гледаше, жената изчезна, бавно, сякаш се изпари в заобикалящия ги мрак.

— Госпожо Вихронрав? — подвикна Тифани на голия въздух, но това беше глупаво. Баба Вихронрав и мъртва нямаше да хване бастун, камо ли приживе. Но ето че с периферното си зрение долови движение. Отново се извърна и видя заек9, изправен на задни лапи, който я наблюдаваше с интерес и без никаква следа от страх.

Те, зайците, така си и правеха, разбира се. Фигълите не ги ловяха, а обикновените овчарски кучета оставаха без дъх, преди на заека да му свършат силите. Зайците нямаха тесни бърлоги, в които да бъдат приклещени. Те живееха в скоростта, стрелкайки се през полята като призрачен вятър — тъкмо затова можеха да си позволят да седнат и да гледат как животът бавно си тече край тях.

Този обаче избухна в пламъци. Лумна за миг, а после съвсем невредим отпраши като вихър.

Добре, каза си Тифани, като измъкна метлата, да подходим към това от гледната точка на здравия разум. Торфът не е обгорен, а зайците нямат свойството да избухват в пламъци, така че… Тя спря, когато в паметта ѝ се открехна потайна вратичка.

Заекът скача в огъня.

Написано ли го беше зърнала някъде? Или го беше чула в някаква песничка? Детско стихче? Какво общо има някакъв заек с всичко останало? Е, в края на краищата тя беше вещица и имаше работа за вършене. Мистериозните поличби можеха да почакат. Вещиците са наясно, че светът е пълен с тях. Направо бъка от мистериозни поличби. Просто трябва да си избереш някоя, дето ти е удобна.

Прилепи и сови набързо се оттегляха от пътя ѝ, докато хвърчеше над спящото село. Къщата на Низки беше в покрайнините. Имаше двор. Всяка къща в селото имаше двор. В повечето случаи със зеленчуци или пък, ако жената вземеше надмощие, наполовина със зеленчуци, наполовина с цветя. Пред къщата на Низки се ширеше декар жулеща коприва.

Това открай време гневеше Тифани чак до подметките на селските ѝ обуща. Толкова ли е трудно да оплевиш и да засадиш прилично количество картофи? Единственото, което ти трябва, е тор, а всяко фермерско село е тъпкано с тор. Номерът е само някак да ѝ попречиш да влиза в къщата. Господин Низки можеше да си даде малко зор.

Той явно се бе върнал в плевнята или поне някой го беше сторил. Бебето лежеше върху купчината слама. Тифани беше дошла подготвена с няколко парчета старо, но все пак ленено платно, което поне беше по-добро от чул и слама. Някой обаче беше преместил малкото телце и беше сложил букет до него. Само дето букетът всъщност беше от коприва. Беше запалил и свещ в един от калаените свещници, каквито се намираха във всяка селска къща. Свещник. Пламък. Върху купчина слама. В плевня, пълна със сухо като прахан сено и още купчини слама. Тифани се втренчи ужасено и в този момент чу пропъшкване над главата си.

От мертеците на плевнята висеше мъж.

Те изскърцаха. Отгоре се поръсиха прах и снопчета слама. Тифани трескаво ги улови и вдигна свещта, преди следващият ръмеж от слама да подпали цялата плевня. Понечи да духне пламъка, но се сети, че така ще остане в тъмното с леко полюшващата се фигура, която може да бе, а може и да не беше труп. С безкрайна предпазливост остави свещника до вратата и зарови наоколо да намери нещо остро. Това обаче беше плевнята на Низки. Всичко беше тъпо, освен един трион.

Това там горе сигурно беше той! Та кой друг можеше да бъде?

— Господин Низки? — прошепна тя, пълзейки по прашните мертеци.

Чу се нещо като хриптене. Това добре ли беше?

Преметнала крак през гредата, Тифани успя да се закрепи така, че едната ѝ ръка да е свободна, за да си служи с триона. Проблемът беше, че ѝ трябваха още две ръце. Въжето се беше затегнало около врата на мъжа, а тъпите зъбци на триона се закачаха в оплетката и го люшкаха още повече. А той, глупакът, също започна да се бори, така че въжето не само се залюля, но и усука. Само след миг Тифани щеше да падне.

Нещо изсвистя във въздуха, проблесна метал и Низки падна на земята като чувал. Тифани успя да запази равновесие достатъчно дълго, за да сграбчи една прашна греда, и полуслезе, полу се свлече след него.

Ноктите ѝ се впиха във въжето около врата му, но то беше стегнато като менгеме… И наистина трябваше да отекне звук от фанфари, защото внезапно Сите О’Бери се оказа точно пред нея, вдигна малък блестящ двурък меч и я погледна въпросително.

Тя простена вътрешно. Що за нищожество си ти, господин Низки? Нещо свястно направил ли си изобщо в живота си? Даже да се обесиш не можеш както трябва! Какво добро може да се очаква от теб? Няма ли да направя на света и на теб услуга, като те оставя да свършиш, както си започнал?

Това е проблемът с мислите. Изникват самички и после цъфват в главата ти с надеждата, че ще ги споделиш. Този род мисли са опасни за вещица — ако не успее да ги потисне, ще я обсебят изцяло. И тогава всичко в нея ще рухне и ще ѝ остане единствено изкукуригването.

Беше чувала да казват, че за да разбереш някого, трябва да изминеш миля с обущата му. А това не беше особено смислено, защото най-вероятно след като изминеш миля с обущата му, ще разбереш, че този някой те е погнал и те обвинява в кражба на обувки — макар че сигурно можеш да го надбягаш, защото ще е бос. Тифани обаче разбираше какво всъщност гласи поговорката и че стои пред мъж на една глътка въздух от смъртта. Тя нямаше избор. Нямаше никакъв избор. Трябваше да му даде тази глътка въздух заради букетчето коприва. Нещо вътре в тази проклета развалина все още успяваше да бъде добро. Някаква миниатюрна искрица, но съществуваше. И в това нямаше спор.

Ненавиждайки се дълбоко в себе си за това, че е толкова мекушава, тя кимна на големеца на фигълския клан.

— Добре — подсмръкна, — гледай да не го нараниш много.

Мечът проблесна. Срезът бе направен с вещина, присъща за хирург, макар че хирургът първо би си измил ръцете.

Въжето буквално отскочи при срязването и се изстреля като змия. Низки пое въздух толкова дълбоко, че пламъкът на свещта до вратата сякаш полегна за миг.

Тифани се изправи и поизтупа колене.

— Защо се върна? — нападна го тя. — Какво търсеше? Какво очакваше да намериш?

Господин Низки не помръдна. Дори не изсумтя в отговор. Трудно беше да го ненавижда човек така, свит на пода.

Да си вещица означава, че трябва да взимаш решения. Най-вече такива, които обикновените хора не искат да вземат или дори не искат да чуват. Тя изми лицето му с късче плат, което намокри на помпата отвън, и уви мъртвото дете в доста по-голямо и по-чисто късче плат, дето бе донесла за целта. Не беше най-хубавият саван, но беше приличен и порядъчен. Тя си напомни някак смътно, че трябва да попълни запаса от бинтове, и внезапно осъзна колко благодарна трябва да бъде.

— Благодаря ти, Сите — промълви тя. — Не мисля, че щях да се справя сама.

— Чини ми са, дека щеше — каза Сите О’Бери, макар че и двамата знаеха, че нямаше. — Ама то тъй се случи таман да минавам наближе, тъй де, без ич да ти одим по петите. То туй си е от онез ми ти съвпадения.

— Напоследък станаха доста такива съвпадения — поусмихна се Тифани.

— Епа да — ухили се Сите, — ей го на, па съвпадение!

Невъзможно е да се засрами Фигъл. Те просто не можеха да схванат идеята за срама. Той я загледа.

— И са що? — запита.

Това именно беше въпросът, нали? Вещицата трябва да накара хората да вярват, че знае какво върши, дори да не знаеше. Низки щеше да продължи да живее, а клетото дете нямаше да спре да е умряло.

— Аз ще се оправя с тези неща — заяви тя. — Това си е наша работа.

Само дето съм само аз. Няма „ние“, помисли си тя, докато летеше през утринните мъгли към цветната поляна. Как ми се ще, как ми се ще да имаше!

В лешниковата гора имаше полянка, покрита с цветя от ранна пролет до късна есен. Там цъфтяха ливадничета, напръстничета, самобайки и сграбичета, шапичета и тризъбки, какула и пелин, розов равнец, еньовче, лечебна и безстеблена иглика и два вида орхидеи.

Там беше погребана старицата, за която викаха, че била вещица. Ако човек знае къде да гледа, щеше да види малкото останки от къщурката ѝ под цялата тази зеленина, а ако наистина знае къде да гледа, щеше види мястото, където бе погребана. А ако наистина и действително знае къде да гледа, щеше да открие мястото, където Тифани бе погребала котката на старата жена. Върху него растеше котешка мента.

Преди време злокобното думкане се беше отправило към старицата и нейната котка, о, да, и обезумелите хора извлякоха старата жена на снега, и сринаха разнебитената къщурка, и изгориха книгите ѝ, защото в тях имаше рисунки на звезди.

И защо? Защото синът на барона беше изчезнал, а госпожа Зъбата си нямаше семейство, нито зъби и, честно казано, беше малко изкукуригала. И това я правеше вещица, а хората от Кредище нямаха вяра на вещици, така че я измъкнаха на снега и докато огънят прояждаше сламения покрив на къщурката, страница след страница, изпълнени със звезди, пламваха и литваха на пепел в нощното небе, а мъжете убиваха котката ѝ с камъни. Така онази зима, след като беше тропала по врати, които оставаха затворени за нея, старата жена умря в снега и понеже трябваше да бъде погребана някъде, сега беше в плитък гроб на мястото на старата ѝ къщурка.

Старицата обаче нямаше нищо общо с изчезването на сина на барона, нали? Скоро след случилото се Тифани отиде чак до странната страна на феите да го върне, нали? И после никой не продумваше и дума за старицата, нали? Но на това място през лятото цветята изпълваха въздуха с наслада и пчелите го насищаха с медени цветове.

Никой не говореше за това. В края на краищата какво да кажат? Редки цветя никнат на гроба на стара жена, а на мястото, където момичето на Сболки е заровило котката, расте котешка мента? Това беше мистерия, а може би възмездие, макар че чие възмездие, за кого, за какво и защо, беше най-добре да не мисли човек, камо ли да го обсъжда. И въпреки всичко, чудни цветя да растат над останките от евентуална вещица — как е възможно това?

Тифани не задаваше този въпрос. Семената бяха скъпи и трябваше да бие целия път чак до Дверизи, за да ги набави, но се беше зарекла да се погрижи всяко лято тази прелест в гората да напомня на хората, че там е живяла една стара жена, която са натирили като куче и сега е погребана там. Не беше съвсем сигурна защо това е толкова важно, но беше сигурна до дъното на душата си, че е така.

Когато привърши дълбокия, но тъжно малък изкоп в едно кътче, обсипано със страстниче, Тифани се огледа, за да се увери, че не я наблюдават никакви ранобудни пътници, и го зари с две ръце, като отстрани сухите листа и пресади малко забравки. Не им беше съвсем мястото тук, но растяха бързо и това беше важно, защото… някой я наблюдаваше. Беше важно да не се озърта. Знаеше, че е скрита от хорски очи. В целия си живот бе срещнала само един човек, който го биваше повече в скриването от хорски очи, и това беше Баба Вихронрав. Освен всичко беше все още мъгливо, а и щеше да чуе, ако някой беше дошъл по пътеката. Но не беше птица или друго животно. Те се усещаха различно.

Вещицата никога не бива да се озърта, защото трябва да знае кой стои зад нея. Тя по принцип успяваше да се сети, но сега всичките ѝ сетива твърдяха, че наоколо няма друга душа, освен Тифани Сболки и това някак си, по много особен начин не беше наред.

— Твърде много работа, недостатъчно сън — каза тя на глас и ѝ се стори, че долови слаб глас да отвръща „Да“. Беше като ехо, само дето нямаше от какво да се получи. Тифани отлетя с максималната скорост на метлата. Тя, понеже изобщо не беше от най-бързите, поне помогна да не изглежда, сякаш бяга.

Да изперкаш. Вещиците рядко говореха за това, но непрекъснато се опасяваха от него.

Да изперкаш или по-скоро да не изперкаш опираше до същността и сърцевината на вещерлъка. Ето как ставаше. Вещиците, които по стара вещерска традиция винаги работеха самостоятелно, след известен период от време имаха склонността да… развият странности. Разбира се, всичко зависеше от продължителността на времето и силата на разума на конкретната вещица, но рано или късно всички започваха да се объркват относно неща като редно и нередно, добро и зло, истина и заключения. Това можеше да бъде много опасно. Ето защо вещиците трябваше да се поддържат взаимно в границите на нормалното или поне онова, което е нормално за вещици. Не се искаше много: сбирка на по чаша чай, импровизирана спявка, разходка в гората… и някак всичко си идваше на мястото и можеха да разглеждат реклами за захаросани къщички в строителните брошури, без да си поръчват такива.

И ето че сега на всичкото отгоре Тифани се безпокоеше да не изперка. Вече два месеца не беше стъпвала в планините и три месеца, откак за последно видя госпожица Загадини — единствената вещица, която изобщо можеше да се срещне тук долу. Нямаше време да ходи на гости. Все имаше премного за вършене. Може би това е номерът, мислеше си Тифани. Да си все на педали и да не ти остава време да изперкаш.

Слънцето беше доста напреднало, когато Тифани се върна до фигълската могила и с изненада завари Ембър да се смее сред тумба фигъли пред входа ѝ. Докато гарира метлата в трънака, келдата вече я чакаше.

— Немаш против, надевам се — рече тя, като видя изражението на Тифани. — Слънцето е велик лечител.

— Джийни, наистина много мило от твоя страна, че ѝ даде успокойките, но не ми се ще да вижда твърде много от вас. Може да каже на хората.

— А-а, сичко че ѝ е кат насън, успокойките че се погрижат за туй — спокойно отвърна Джийни, — па и кой че се върже на мъненко девойче, дека плямпа за феички?

— Тя е на тринайсет! — възкликна Тифани. — И това не бива да става!

— Не ѝ ли е харно?

— Е, да, ама…

В очите на Джийни просветна стоманен отблясък. Тя винаги се държеше много почтително с Тифани, но уважението трябва да е взаимно. Това в края на краищата си беше нейната могила, а може би и нейната земя.

Тифани се примири и само каза:

— Майка ѝ ще се тревожи.

— Тъй ли било? — възкликна Джийни. — А майка ѝ тревожила ли се е, га е оставила клетото завалийче да обере боя?

На Тифани наистина ѝ се щеше келдата да не е толкова проницателна. За нея самата често казваха, че толкова ѝ сечало пипето, че току-виж, се порежела, но непреклонният сив поглед на келдата направо можеше да накълца железни пирони.

— Ами тя, майката на Ембър, е… тя не е много… съобразителна.

— И я тъй дочух — кимна Джийни, — ама и зверчетата немат много акъл, па виж сърна как рипа да си пази сърнетата, а лисица и пред псе се изправя за лисетата си.

— Хората са по-сложно устроени — смънка Тифани.

— И я тъй гледам. — Гласът на келдата за миг бе станал леден. — Е, успокойките си вършат работата и девойчето май требва да се върне в сложноватая ви свет?

Където баща ѝ е все още жив, напомни си Тифани. Знам, че е жив. Беше зле, но дишаше и дано, боже мили, дано да е изтрезнял. Тази мъка ще свърши ли някога? Трябва да има решение! Аз имам и друга работа! А днес следобед трябва да ида да видя барона!

Когато влязоха в двора на чифлика, баща ѝ излезе да ги посрещне. Тифани по принцип оставяше метлата привързана към дърво близо до входа, на теория защото пикирането плашеше пилетата, но най-вече защото изобщо не успяваше да се приземи особено грациозно и категорично не искаше публика.

Той изви очи от Ембър към дъщеря си.

— Добре ли е? Изглежда малко… отнесена.

— Взе нещо за успокоение — обясни Тифани — и няма защо да търчи наоколо.

— Майка ѝ е ужасно притеснена, да знаеш — продължи укорително той, — но ѝ казах, че си взела Ембър да се погрижиш за нея на много сигурно място.

В тона му се долавяше повече от намек за „Сигурна си какви ги вършиш, нали?“, но Тифани нарочно го пренебрегна и просто отговори:

— Така беше.

Тя се опита да си представи госпожа Низки ужасно притеснена, но нищо не излезе. Всеки път, когато я зърнеше, жената изглеждаше невнятно озадачена, сякаш едва проумяла, че животът има твърде много загадки и човек просто трябва да чака поредната да му се стовари на главата.

Господин Сболки придърпа дъщеря си настрана и снижи глас:

— Низки се върнал нощеска. Разправят, че някой се опитал да го убие!

— Какво?

— Истина ти казвам.

Тифани се обърна към Ембър. Момичето зяпаше небето, сякаш търпеливо се надяваше да се случи нещо интересно.

— Ембър — подхвана внимателно, — знаеш как се хранят пиленца, нали?

— О, да, госпожице.

— Е, искаш ли да нахраниш нашите, а? Има зърно в плевнята.

— Майка ти ги храни преди час… — започна баща ѝ, но Тифани бързо го дръпна настрана.

— Кога е станало това? — попита, докато гледаше как Ембър послушно отива в плевнята.

— По някое време нощеска. Госпожа Низки ми каза. Бил потрошен от бой. В онази отвратителна стара плевня. Точно където бяхме снощи.

— Госпожа Низки се е върнала там? След всичко станало? Какво намира в него?

Господин Сболки сви рамене.

— Той ѝ е мъж.

— Но всички знаят, че я бие!

Баща ѝ изглежда се посмути.

— Ами… предполагам, че за някои жени всеки мъж е по-добре от никакъв.

Тифани отвори уста да отвърне, погледна в очите на баща си и разбра, че е прав. Беше виждала такива жени в планините, изтощени от твърде много деца и недоимък. Разбира се, ако познаваха Леля Ог, поне децата нямаше да са им на главите, но все още имаше семейства, на които се случваше да продадат столовете, за да има какво да сложат на масата. И от това никога нямаше измъкване.

— Господин Низки не беше пребит, татко, въпреки че нямаше да е чак толкова зле, ако беше. Заварих го да се опитва да се обеси и го свалих.

— Ама има две счупени ребра и целият е насинен.

— Беше високо, татко, а той се задушаваше! Какво трябваше да направя? Да го оставя да си виси ли? Е, сега е жив, заслужава или не! Работата ми не е да бъда палач! Там имаше букет, татко! От плевели и коприва! Ръцете му бяха подути от иглите на копривата. В него има поне частица, която заслужава да живее, разбираш ли?

— Но ти си отмъкнала бебето.

— Не, татко, измъкнах го със себе си. Виж, татко, моля те, разбери ме правилно. Погребах детето, което беше умряло. Спасих мъжа, който умираше. Това направих, татко. Хората може би ще го разберат накриво, ще тръгнат приказки. Не ме интересува. Трябва да се прави това, което трябва.

Разнесе се къткане и Ембър мина по двора с пиленцата, които я следваха в редичка. Къткането идваше от Ембър, а пиленцата притичваха напред-назад като новобранци под командите на сержант. Момичето се смееше тихичко между кътканията и след като успя да строи пиленцата в тържествен кръг, погледна Тифани и баща ѝ, сякаш нищо не се беше случило, и поведе отряда си обратно към плевнята.

След известно време бащата на Тифани се обади:

— Това току-що наистина се случи, нали?

— Да — отговори Тифани. — Нямам идея защо.

— Говорих с някои от мъжете — сподели баща ѝ, — а майка ти си поприказва с жените. Ще наглеждаме Низките. Станалото не биваше да става. Хората не бива да си мислят, че могат да оставят всичко на теб. Не бива да си мислят, че ти ще оправиш всичко, и ако приемеш съвета ми, същото се отнася и за теб. Има неща, с които трябва да се справи цялото село.

— Благодаря, татко — каза Тифани, — но сега аз трябва да ида да видя барона.

Тифани почти не си спомняше някога да е виждала барона в добро здраве. Изглежда никой не знаеше какво му е. Но също както много други болни хора, които бе виждала, той някак си продължаваше да се крепи между живота и смъртта в очакване да умре.

Веднъж чу един от селяните да го нарича паянтова врата, дето така и не се тръшвала, но баронът напоследък се влошаваше и по нейно мнение не след дълго животът щеше да се затръшне под носа му.

Тифани обаче можеше да измъкне болката и дори да я наплаши така, че да стои настрана за известно време.

Тя забърза към замъка. Сестрата, госпожица Смрика, я очакваше цялата пребледняла.

— Днес не му е добър ден — оплака се тя, а после добави със сдържана усмивка: — Цяла сутрин се молих за него.

— Много грижовно от ваша страна — отвърна Тифани, стараейки се да не допусне сарказъм в гласа си, но сестрата въпреки всичко ѝ се намръщи.

Стаята, в която въведоха Тифани, миришеше като всички болнични стаи: с твърде много народ и недостатъчно въздух. Сестрата застана на прага като стражар. Тифани усещаше неотклонния ѝ подозрителен поглед в гърба си. Все по-често се натъкваше на подобно отношение. Случваше се в околията да дойдат странстващи проповедници, които не понасяха вещиците, и людете ги слушаха със зяпнали уста. На Тифани понякога ѝ се струваше, че хората живеят в много странен свят. Всички знаеха, че вещиците крадат бебета, погубват реколтата с клетвите си и всякакви подобни небивалици. И същевременно търчаха до вещиците за помощ, ако се случеше да закъсат.

Баронът лежеше омотан в чаршафи — лицето му сиво, косата съвсем побеляла, а на местата, където беше окапала, прозираха малки розови петънца. Въпреки всичко изглеждаше спретнат. Той открай време си беше спретнат. Сега всяка сутрин един от стражите идваше да го обръсне. Това, доколкото можеше да се прецени, го ободряваше, но в конкретния случай той гледаше право през Тифани. Тя беше свикнала с това. Все пак баронът беше „мъж от старата гвардия“. Беше горд и не се славеше с най-добрия характер, но винаги се държеше на място. За него болката беше тиранин, а как постъпваш с тираните? Изправяш се пред тях, защото те накрая винаги побягват. Болката обаче не беше наясно с това правило. Тормозеше го все повече и повече. И така баронът лежеше, стиснал до бяло устни. Тифани го чуваше как не вика.

Тя седна на столче до него, пораздвижи пръсти, пое дълбоко дъх, а сетне пое болката, като я измъкна от изтощеното тяло и я сложи в невидимо кълбо точно над рамото си.

— Не одобрявам магията, да знаеш — изсумтя сестрата от прага.

Тифани примига като въжеиграч, току-що усетил някой да удря по въжето с дебела тояга. С голямо усилие на волята си тя накара потока на болката лека-полека да се уталожи.

— Знам, че от това му олеква — продължи сестрата, — но откъде иде всичката тая лечебна сила, а, кажи де?

— Сигурно идва от вашите молитви, госпожице Смрика — мило отвърна Тифани и с радост забеляза изражението ѝ.

Госпожица Смрика обаче беше дебелокожа като слон.

— Трябва да има гаранция, че не се забъркваме с тъмни и демонични сили. По-добре малко болка в този свят, отколкото цяла вечност мъки в следващия!

Горе в планините имаше дъскорезници, задвижвани от вода, и големи циркуляри, които се въртяха толкова шеметно, че представляваха само един сребрист вихър във въздуха… докато някой разсеян човек не отклонеше вниманието си, при което вихърът ставаше червен и във въздуха се разхвърчаваха пръсти.

Тифани се почувства точно така сега. Трябваше да се концентрира, докато жената беше твърдо решена да не спре да говори, а болката чакаше само един миг липса на внимание. Ох, да му се не знае, какво друго остава… Тя хвърли болката в свещника до леглото. Той мигновено се пръсна на парченца, а свещта избухна в пламъци. Тифани заскача по нея, докато угасне. После се обърна към слисаната сестра.

— Госпожице Смрика, убедена съм, че онова, което имате да кажете, е много интересно, но като цяло изобщо не се интересувам какво е вашето мнение за каквото и да било. Нямам нищо против да останете тук, но нещото, срещу което имам против, госпожице Смрика, е, че това е много трудно и може да бъде опасно за мен, ако се обърка. Напуснете, госпожице Смрика, или останете, госпожице Смрика, но най-вече млъкнете, госпожице Смрика, защото едва започнах, а има още много болка, която трябва да преместя.

Госпожица Смрика я изгледа. Беше страховито.

Тифани я изгледа в отговор, а ако има нещо, в което вещицата се научава да бъде спец, това е съответният поглед.

Вратата се тресна зад вбесената сестра.

— Говори тихо! Тя подслушва зад вратите.

Гласът дойде от барона, но почти не беше глас, а по-скоро призракът на гласа на някой, свикнал да раздава команди, но вече грохнал и немощен, сякаш с всяка дума се молеше за достатъчно време да каже следващата.

— Съжалявам, сър, но трябва да се съсредоточа — обясни Тифани. — Няма да си простя, ако нещо се обърка.

— Разбира се. Ще мълча.

Отнемането на болката беше опасно, трудно и много изтощително, но пък за сметка на това да гледаш как живецът се връща в сивото старческо лице си беше чудесна награда. По скулите му плъзваше руменина и то лека-полека грейваше от жизненост, докато болката се изливаше от него през Тифани в новото малко невидимо кълбо, което потрепваше току над дясното ѝ рамо.

Равновесие. Всичко е въпрос на равновесие. Това беше едно от първите неща, които научи: средата на климушката нито се издига, нито се спуска, а издигането и спускането минават през нея, докато тя остава неподвижна. Така и ти трябва да станеш средата на климушката, за да тече болката през теб, а не в теб.

Беше много трудно. Но Тифани можеше да се справи! Тя се гордееше с това. Дори Баба Вихронрав изсумтя, когато един ден ѝ показа как го е овладяла. А едно изсумтяване от Баба Вихронрав бе като гръмки овации от всички останали.

Баронът се усмихваше.

— Благодаря ти, госпожице Тифани Сболки. А сега, ако не възразяваш, бих искал да седна на стола си.

Това беше необичайно и Тифани се поколеба.

— Сигурен ли сте, сър? Все още сте много слаб.

— Да, всички така ми казват — махна с ръка барона. — Не мога да си представя защо си въобразяват, че не знам. Помогни ми, госпожице Тифани Сболки, защото трябва да говоря с теб.

Това не беше особено трудно. Момиче, което можеше да изхвърли господин Низки от леглото му, нямаше никакви проблеми с барона, към когото подходи като към фин порцелан, на какъвто и наподобяваше.

— Струва ми се, госпожице Тифани Сболки, че двамата с теб нито един път, когато идваше да ме видиш, не сме разговаряли за друго, освен за най-простички и практични неща, прав ли съм? — подхвана той, когато тя го настани с бастуна в ръцете му, така че да може да се подпира на него. Баронът не беше от хората, които ще се отпуснат назад в стола, ако могат да седнат на крайчеца му.

— Е, да, сър, струва ми се, че е така — предпазливо отговори Тифани.

— Сънувах, че снощи имах посещение — продължи баронът, изцеждайки лукава усмивчица. — Какво мислиш затова, а, госпожице Тифани Сболки?

— В момента нямам никаква представа, сър — отвърна Тифани, мислейки си: „Само не фигълите! Дано не са фигълите!“

— Беше баба ти, госпожице Тифани Сболки. Тя беше добра жена, при това изключително красива. О, да. Доста се разстроих, когато се омъжи за дядо ти, но предполагам, че така стана по-добре. Липсва ми, да ти призная.

— Наистина ли? — прошепна Тифани. Старецът се усмихна.

— След като почина скъпата ми съпруга, тя беше единственият човек, който смееше да спори с мен. Всеки мъж с власт и отговорности има нужда от някого, който да му каже кога постъпва като проклет глупак. Трябва да кажа, че Баба Сболки изпълняваше тази задача със завиден ентусиазъм. Така и трябваше, защото аз често се държах като проклет глупак, който си заслужава ритник в задника, метафорично казано. Силно се надявам, госпожице Тифани Сболки, че когато отида в гроба, ти ще се заемеш със същата задача спрямо моя син Роланд, който, както знаеш, има склонност към самомнителност в определени моменти. Той ще има нужда от някого, който да го срита по задника, метафорично казано, или направо буквално в реалния живот, ако вземе да се дуе твърде много.

Тифани се опита да прикрие усмивката си, а после отдели миг да нагласи кълбото от болка, което се навърташе общително край рамото ѝ.

— Благодаря за доверието ви, сър. Ще се постарая.

Баронът се прокашля вежливо и продължи:

— Всъщност по някое време таих надежди, че ти и синът ми бихте могли да сключите… по-тесен съюз?

— Ние сме добри приятели — внимателно отвърна Тифани. — Бяхме добри приятели и вярвам, че ще останем… добри приятели. — Трябваше спешно да овладее опасно пулсиращата болка.

Баронът кимна.

— Много добре, госпожице Тифани Сболки, но моля да не допускаш връзката на това приятелство да ти попречи да го сриташ както подобава по задника, когато трябва.

— С удоволствие, сър — отвърна Тифани.

— Прекрасно, млада госпожице — усмихна се баронът, — и благодаря, че не ме упрекна, задето използвах думата „задник“, нито ме попита за значението на думата „метафорично“.

— Сър, знам какво значи „метафорично“, а „задник“ е традиционен израз — няма нищо притеснително в него.

Баронът отново кимна.

— В звученето му има завидна зрялост. Докато „дупе“ например по-скоро подхожда за стари моми и дечица.

Тифани изпробва наум думите и след малко се съгласи:

— Да, сър. Предполагам, че именно това е същината.

— Прекрасно. Между другото, госпожице Тифани Сболки, не мога да се сдържа да не забележа, че напоследък не правиш реверанс в мое присъствие. Защо?

— Вече съм вещица, сър. Ние не правим такива неща.

— Но аз съм ти барон, млада госпожице.

— Да. А аз съм ви вещица.

— Но аз имам войници, които ще се отзоват на всяка моя команда. И освен това сигурно знаеш, че тукашните люде невинаги почитат вещиците.

— Да, сър. Зная го, сър. И съм тукашната вещица.

Тифани погледна барона в очите. Синевата им бе избледняла, но в момента проблясваха с лисича лукавост.

В никакъв случай, каза си тя, не бива да показвам каквато и да било слабост сега. Той е като Баба Вихронрав — изпитва хората.

Баронът, сякаш прочел мислите ѝ, се разсмя.

— В такъв случай, госпожице Тифани Сболки, май служиш сама на себе си, а?

— Не бих казала, сър. Напоследък ми се струва, че служа на всички.

— Ха! — възкликна баронът. — Чувам, че работиш усилено и съвестно.

— Аз съм вещица.

— Да — кимна баронът. — Вече го каза ясно и категорично, и то няколко пъти. — Той се наведе напред, опрял двете си кльощави ръце върху дръжката на бастуна, и я погледна над тях. — Вярно е, значи, че преди около седем години си грабнала едно желязно тиганче и си отишла в някаква невъзможна страна, където си спасила сина ми от кралицата на елфите — изключително неприятна личност, доколкото успях да разбера?

Тифани се поколеба.

— Искате ли да е така?

Баронът се захили и размаха към нея кльощав пръст.

— Дали искам да е така? Виж ти! Хубав въпрос, госпожице Тифани Сболки, тъй наречена вещица. Чакай да помисля… нека да кажем, че… искам да знам истината.

— Е, онова за тигана, да си призная, е вярно и ами… Роланд беше доста зашеметен, така че, ами… трябваше да поема нещата в свои ръце. До известна степен.

— До… известна степен? — повтори старецът с усмивка.

— Не прекомерно голяма — бързо додаде Тифани.

— И защо, моля, никой не ми каза това навремето?

— Защото вие сте баронът — простичко отговори Тифани, — а момчетата с мечове спасяват момичета. Така е прието. Така става в приказките. Никой всъщност не иска да приеме обратното.

— Не ти ли беше обидно? — Той не сваляше очи от нея и изобщо не мигваше. Нямаше смисъл да лъже.

— Обидно беше — призна тя. — До известна степен.

— Като например прекомерно голяма?

— Да, струва ми се. Но после отидох да уча за вещица и това някак вече нямаше значение. Това е цялата истина, сър. Прощавайте, сър, но кой ви каза?

— Баща ти — отвърна баронът. — И съм му благодарен, че ми каза. Дойде да ме види вчера, да ме почете, преди да си отида, понеже усеща, както и ти, че умирам. Което впрочем е още една истина. И да не си посмяла да му разкажеш разговора ни, млада госпожице, вещица или не. Обещаваш ли?

Тифани знаеше, че опашатата лъжа тежеше на баща ѝ. Самата тя не се чувстваше толкова засегната, но на него му тежеше.

— Да, сър, обещавам.

Баронът помълча малко, без да сваля очи от нея.

— Знаеш ли, госпожице Тифани Сболки, както вече неведнъж се повтори — вещица, аз сега съм в такъв момент, когато очите ми са замъглени, но умът ми някак вижда по-далеч, отколкото можеш да си представиш. И сигурно все още не е късно да поправя някои грешки. Под леглото ми има сандък, обкован с месинг. Иди го отвори. Хайде! Сега.

Тифани издърпа сандъка, който сякаш беше пълен с олово.

— Ще видиш няколко кожени торбички — обади се старецът зад нея. — Вземи една. Ще намериш петнайсет долара. — Баронът се прокашля. — Благодаря ти, че спаси сина ми.

— Вижте, не мога да… — започна Тифани, но баронът тропна с бастун по пода.

— Млъкни и слушай, госпожице Тифани Сболки, ако обичаш. Когато си се справила с кралицата на елфите, не си била вещица и поради това обичаят да не се заплаща на вещиците не важи — рязко каза той, а очите му искряха като сапфири. — Що се отнася до личните ти грижи за мен, вярвам, че те възнаграждават с храна и чисти употребявани дрехи, обувки и дърва за огрев. Надявам се, че икономката ми е била щедра? Казах ѝ да не се скъпи.

— Какво? О, да, сър. — Това си беше самата истина. Вещиците живееха в свят на износени дрехи, стари чаршафи (подходящи за бинтове), недоизносени обувки и, разбира се, вземане-даване, приемо-предаване, продуктооборот и вещообмен. В такъв свят останките от действащ замък бяха като ключ от монетарницата. Колкото до кесия пари… тя прехвърли кожената торбичка от шепа в шепа. Беше доста тежка.

— Какво правиш с всичките онези неща, госпожице Тифани Сболки?

— Моля? — разсеяно отвърна тя, все така втренчена в кесията. — О, ъ-ъ, разменям ги, давам ги на хората, които имат нужда от тях… такива неща.

— Госпожице Тифани Сболки, изведнъж стана безучастна. Сигурно си мислиш, че петнадесет долара не са кой знае каква отплата за живота на баронския син, а?

— Не!

— Да приема ли в такъв случай, че отговорът ти е положителен?

— Ще приемете, че отговорът ми е отрицателен, сър! Аз съм вашата вещица! — Тя го изгледа гневно, задъхана. — И се опитвам да удържа доста голямо кълбо от болка, сър.

— А, истинска внучка на Баба Сболки. Смирено моля за прошка, както често трябваше да моля за нейната. И все пак, госпожице Тифани Сболки, за мен ще бъде удоволствие и чест да приемеш тази кесия и да вложиш съдържанието ѝ, както сметнеш за добре, в моя памет. Сигурен съм, че това са повече пари, отколкото си виждала през живота си.

— Аз и без това почти не виждам пари — възрази тя, изумена.

Баронът тропна отново с бастуна си по пода, сякаш я поздравяваше.

— Да, но силно се съмнявам, че някога изобщо си зървала такива пари — весело каза той. — Видиш ли, макар че в кесията има петнадесет долара, те не са тези, с които си свикнала или щеше да си свикнала, ако изобщо боравеше с тях. Това са стари долари, отпреди да почнат да кепазят парите. Сегашните долари, мене ако питаш, са си чиста проба месинг. В тях има толкова злато, колкото в морската вода. Тези обаче са голата истина, да ме извиниш за двусмислицата.

Тифани го извини за двусмислицата, понеже не я разбра. Той се усмихна на объркването ѝ.

— Накратко, госпожице Тифани Сболки, ако занесеш тези монети на порядъчен търговец, би трябвало да ти даде за тях, ами… по груба преценка нещо от порядъка на пет хиляди анкх-морпоркски долара. Не знам това на колко стари обувки се равнява, но би могло да стигне за една с размерите на този замък.

Тифани помисли: „Не мога да приема“. На всичкото отгоре кесията беше станала твърде тежка. Но отвърна:

— Това е твърде много за вещица.

— Но не твърде много за син — възрази баронът. — Не твърде много за наследник, не твърде много за продължението на рода. Не твърде много за очистването на света от лъжа.

— Но това не може да ми купи втори чифт ръце — посочи Тифани, — нито да промени дори един миг от миналото.

— И все пак настоявам да го вземеш — не отстъпи баронът, — ако не заради себе си, заради мен. Ще ми падне голям товар от душата, а на нея, повярвай ми, няма да ѝ е излишно да поолекне малко точно в този момент, не си ли съгласна? Скоро ще умра, нали?

— Да, сър. Много скоро, струва ми се.

Тифани вече започваше да познава донякъде барона и не се учуди, когато той се разсмя.

— Знаеш ли — поде той, — повечето хора щяха да кажат: „О, не, стари друже, много години още те чакат, за нула време ще се оправиш и ще се измъкнеш оттук, бол живот има в теб!“

— Да, сър. Аз съм вещица, сър.

— Което в този смисъл означава…?

— Старая се да не лъжа, сър.

Старецът се пооблегна на стола и внезапно помръкна.

— Когато му дойде времето… — започна той, но се поколеба.

— Ще стоя до вас, сър, ако искате — изпревари го Тифани.

На барона изглежда му поолекна.

— Виждала ли си Смърт?

Тя очакваше това и беше подготвена.

— Обикновено се усеща само присъствието му, сър, но аз съм го виждала два пъти на живо, ако изобщо може така да се каже. Той е скелет и държи коса, точно както го описват в книгите. Всъщност май е точно защото така го описват в книгите. Беше вежлив, но твърд, сър.

— Не се и съмнявам! — Старецът помълча известно време, преди да попита: — Той дали… понамекна нещо за задгробния живот?

— Да, сър. Очевидно там липсва горчица, а останах с впечатлението, че няма и туршии.

— Вярно ли? Е, малко разочароващо наистина. Предполагам, че за компот и дума не може да става?

— Не навлязох в темата в подробности, сър. Той държеше голяма коса.

По вратата силно се потропа и госпожица Смрика извика високо:

— Добре ли сте, сър?

— В отлично състояние, драга ми госпожице Смрика — подвикна баронът в отговор, след което снижи глас и додаде конспиративно: — Струва ми се, че госпожица Смрика не те харесва особено, миличка.

— Смята ме за нехигиенична — обясни Тифани.

— Така и не проумях цялата тая глупост — призна баронът.

— Не е трудно за разбиране. Трябва да пъхам ръце в огъня при всяка възможност.

— Моля? Пъхаш ръце в огъня!

Вече съжали, че го е споменала, но знаеше, че старецът няма да миряса, докато не му покаже. Тя въздъхна и отиде до огнището, измъквайки големият железен ръжен от поставката му. Трябваше да признае на себе си, че ѝ беше приятно да се фука с този номер от време на време, а баронът щеше да е благодарна публика. Но трябваше ли да го прави? Е, номерът с огъня не беше чак толкова сложен, а кълбото от болка се крепеше прилично, пък и на барона не му оставаше много.

Тя напълни едно ведро с вода от малкия кладенец в далечния край на стаята. В кладенеца имаше жаби, поради което и в кофата също, но Тифани милосърдно ги пусна обратно. Никому не е приятно да вари жаби. Формално погледнато, ведрото с вода не беше абсолютно необходимо, но беше част от играта. Тифани показно се покашля.

— Виждате ли сега, сър? Имам ръжен и ведро студена вода. Студен метален ръжен и леденостудена вода. А сега… хващам ръжена с лявата си ръка, а дясната пъхам в най-нажежената част на огъня, ето така.

Баронът ахна, когато пламъците лумнаха около ръката ѝ, а върхът на ръжена в другата ѝ ръка изведнъж се нажежи до червено.

Доволна, че впечатли подобаващо барона, Тифани топна ръжена във ведрото с вода, от което изригна облак пара. После застана пред барона, вдигнала две ръце, съвсем невредими.

— Но аз видях как се разгоряха пламъците! — възкликна баронът, все още облещен. — Браво на теб! Страхотно! Това е някакъв трик, нали?

— По-скоро умение, сър. Пъхам ръка в огъня и прехвърлям горещината в ръжена. Просто премествам топлината. Пламъкът, който видяхте, се получава от изгарянето на частици мъртва кожа, мръсотия и всички онези гадни, невидими малки хапещи твари, които се развиват в нехигиенична среда… — Тя млъкна. — Добре ли сте, сър? — Баронът се цъклеше в нея. — Сър? Сър?

Старецът заговори, сякаш четеше от невидима книга:

— Заекът скача в огъня. Заекът скача в огъня. Огънят го поема, без да му навреди. Огънят го обича, огънят не му вреди. Заекът скача в огъня. Огънят го обича, огънят го пуска на воля… Всичко си спомням! Как изобщо можах да забравя! Как изобщо посмях да забравя? Зарекох се, че ще го помня вечно, но времето тече и светът те залива с неща, които да помниш, с неща, които да правиш, отнема ти времето, отнема ти спомените. И забравяш нещата, които са важни, истинските неща.

Тифани замръзнала гледаше как сълзите се стичат по лицето му.

— Спомням си всичко — прошепна той с накъсан от хлипове глас. — Спомням си горещината! Спомням си заека!

В този момент вратата се отвори със замах и госпожица Смрика влезе в стаята. Последвалото се случи само за миг, но на Тифани ѝ се стори цяла вечност. Сестрата впи поглед в ръката ѝ, хванала ръжена, после в разплаканото лице на стареца, после в облака пара и отново в Тифани, отмаляло изпускаща ръжена, а после пак в стареца и отново в Тифани, когато ръженът падна в огнището с трясък, който отекна из целия свят. Тогава госпожица Смрика пое дъх като кит на път да се гмурне до морското дъно и закрещя:

— Какво правиш с него? Махай се оттук, безочлива безобразница такава!

Тифани бързо възвърна способността си да говори, която прерасна в способност да крещи:

— Не съм безочлива и не безобразнича!

— Ще извикам стражата и ще видиш ти, черна среднощна вещице! — запищя сестрата, втурвайки се към вратата.

— Едва единайсет и половина е! — кресна Тифани подир нея и се завтече към барона, съвсем объркана и без да знае какво да прави. Болката се размърда. Усещаше я. Но не можеше да си събере мислите. Губеше контрол. Тя се концентрира за момент и опитвайки се да се усмихне, се обърна към барона:

— Много съжалявам, че ви разстроих, сър — започна и осъзна, че той се усмихваше през сълзи и цялото му лице сякаш бе изпълнено със слънчева светлина.

— Да ме разстроиш ли? Мили боже, не, не съм разстроен! — Той се помъчи да се изправи на стола и посочи огъня с треперещ пръст. — Всъщност съм съвсем настроен! Чувствам се жив! Аз съм млад, скъпа ми госпожице Тифани Сболки! Помня онзи прекрасен ден! Не ме ли виждаш? Там, в долината? Прекрасен, свеж септемврийски ден. Малко момче с вълнено палтенце, което доста боцкаше, доколкото си спомням, да, доста боцкаше и миришеше на пикня! А баща ми тананикаше „Чучулигите звънко пеят“ и аз се опитвах да припявам и, разбира се, не успявах, понеже гласчето ми беше като на заек, пък и гледахме как палят стърнищата. Навсякъде имаше дим и с напредването на огъня към нас тичаха мишки, плъхове, зайци и дори лисици, за да избягат от пламъците. Фазани и яребици се изстрелваха като стрели, както обикновено, в последната минута и изведнъж всички звуци затихнаха и видях заека. О, беше голям — впрочем знаеш ли, че селяните смятат всички зайци за мъжки? — и просто си стоеше там и ме гледаше, докато край нас падаха снопчета горяща трева, а пламъците напредваха зад гърба му. А той гледаше право в мен и се заклевам, че като разбра, че е привлякъл погледа ми, се завъртя във въздуха и скочи право в огъня. Аз, естествено, се разревах, понеже той беше толкова красив. А баща ми ме взе на ръце и ми каза, че ще ми издаде малка тайна. Тогава ме научи на песничката за заека, за да знам каква е истината и да не плача повече. А по-късно минахме през изгорялото стърнище и там нямаше никакъв мъртъв заек. — Старецът неловко обърна глава към нея, а лицето му светеше, наистина светеше. Направо сияеше.

„Откъде идва тази светлина? — зачуди се Тифани. — Твърде ярка е за огън, но завесите са спуснати. Тук вътре е все сумрачно, но сега ни облива светлината на свеж септемврийски ден…“

— Помня, че като се прибрахме у дома, направих рисунка с пастели и баща ми беше толкова горд, че я разнесе из целия замък, така че всички да могат да ѝ се възхитят — продължи старецът, ентусиазиран като момче. — Детски драскулки, разбира се, но той говореше за нея като за гениална творба. Родителите правят такива неща. Намерих я сред документите му, след като почина. Впрочем, ако те интересува, можеш да я откриеш в кожена папка в сандъчето с парите. Тя все пак си е скъпоценност. Никога не съм казвал това на друг — сподели баронът. — Хората и дните, както и спомените с тях идват и отминават, но този спомен винаги се е таял там. Никакви пари, госпожице Тифани Сболки, тъй наречена вещица, не биха могли да са достатъчна отплата за това, че ми върна този чудесен спомен, който ще помня до последния си…

Пламъците в огнището застинаха за миг и въздухът се вледени. Тифани всъщност не беше съвсем сигурна дали наистина е виждала Смърт. Всъщност не дали го е виждала наистина, а дали по някакъв странен начин всичко това не се е случило в главата ѝ. Макар че където и да беше, май нямаше разлика.

— ПОДОБАВАЩО ЛИ СЕ ПОЛУЧИ? — запита Смърт.

Тифани не отскочи назад. Нямаше смисъл.

— Постановка ли беше?

— КОЛКОТО И ДА МИ СЕ ЩЕ ЗАСЛУГАТА ДА Е МОЯ, ДРУГИ СИЛИ СА В ДЕЙСТВИЕ. ХУБАВ ДЕН, ГОСПОЖИЦЕ СБОЛКИ.

Смърт си тръгна, а баронът забърза подире му — малчуган в новото си вълнено палтенце, което боцкаше ужасно и понякога миришеше на пикня10, припкащ след баща си през одименото поле.

Тифани постави ръка на челото на починалия старец и с почит затвори очите му, където мъждееше светлината на горящото стърнище.