В черно като полунощ

Глава 13 Клатенето на кревата

Истинското легло в черно-бялата зала на замъка се оказа доста по-добро от тъмницата, макар че на Тифани ѝ липсваше успокояващото оригване на козите.

Сънува огън. Отново. И някой я наблюдаваше. Чувстваше го. Не бяха козите. Някой я наблюдаваше отвътре в главата ѝ. Но не с лоши очи. Някой се грижеше за нея. А в съня ѝ огънят бушуваше и една тъмна фигура разтвори пламъците, сякаш бяха завеса. И ето го заека, седнал до тъмната фигура, сякаш ѝ беше домашен любимец. Той погледна Тифани и скочи в огъня. И тя разбра.

Някой чукаше на вратата. Тифани внезапно се събуди.

— Кой е?

Глас от другата страна на тежката врата попита:

— Какъв звук издава забравата?

Тя почти не се замисли:

— Звукът на вятъра сред сухи треви в жарък слънчев ден.

— Да, май е така — съгласи се гласът на Престън иззад вратата. — Ще премина направо към въпроса, госпожице. Долу е пълно с хора. Струва ми се, че имат нужда от вещицата си.

Поглеждайки през тесния прозорец на замъка, Тифани си помисли, че денят е хубав за погребение. В подобни дни не бива да е дъждовно, защото всички много униваха. Тя се опитваше да не унива на погребения. Човек се ражда, живее и умира. Става просто спомен. Също както след лятото идва зимата. В това няма нищо лошо. Имаше сълзи, разбира се, но за тези, които остават на този свят. Онези, които си бяха отишли от него, нямаха нужда от тях.

Слугите бяха на крак от ранни зори и в голямата зала вече бяха изнесени дълги маси със закуска за всички желаещи. Това беше традиция. Бедни или богати, господа или дами, заупокойната закуска беше за всички и от уважение към стария барон, а също и от уважение към добрата храна залата вече се пълнеше. Дукесата също беше там, цялата в черно — по-черно от всяко черно, зървано някога от Тифани. Направо блестеше. Черните одежди на средностатистическата вещица обикновено бяха черни само на теория. На практика редовно бяха доста прашасали, често с кръпки в областта на коленете и донякъде изтъркани по подгъва и, разбира се, почти протрити от честото пране. Бяха си това, което са — работни дрехи. Човек не можеше да си представи дукесата да изражда бебе в подобно облекло… Тифани примига. Можеше да си я представи. Ако се налагаше, дукесата наистина щеше да го направи. Щеше да крещи и да мърмори, и да юрка хората напред-назад, но щеше да го направи. Беше от този тип жени.

Тифани отново примига. Чувстваше ума си кристално ясен. Светът изглеждаше разбираем, но доста крехък, сякаш можеше да се строши като огледално кълбо.

— Добро утро, госпожице! — Това беше Ембър, а зад нея стояха и двамата ѝ родители. Господин Низки имаше спретнато овчи вид, при това с доста плахо изражение. Явно не знаеше какво да каже. Нито пък Тифани.

На главния вход настъпи раздвижване. Роланд се завтече натам и се върна с ланкърския крал Верънс и Маграт, кралицата. Тифани вече ги беше срещала. Трудно е да не ги срещне човек в Ланкър, защото беше много малко кралство. Даже още по-малко, тъй като там живееше и Баба Вихронрав.

Която сега се оказа тук, точно тук и сега, застанала зад кралската двойка с Ейти32 през раменете като шал, а току зад нея се провикна гръмко веселяшки глас:

— Я глей, Тиф! Готов ли ти е тумбакът за състезание?

Което означаваше, че няколко стъпки по-надолу, скрита поради ръста си, се мъдреше Леля Ог, за която се носеха слухове, че била по-умна от Баба Вихронрав или поне достатъчно умна да не се издаде пред нея.

Тифани ги поздрави с поклон според обичая, като си мислеше: „Събират се, значи“. Тя се усмихна на Баба Вихронрав:

— Много се радвам да те видя тук, госпожо Вихронрав, макар и да съм малко изненадана.

Баба се втренчи в нея, но Леля Ог се намеси:

— Много път е от Ланкър, та решихме да спестим дългото друсане на Маграт и нейния крал, като ги докараме с метлите.

Може би на Тифани така ѝ се стори, но обяснението на Леля Ог прозвуча като нещо, върху което бе работила от известно време. Сякаш репетираше по сценарий.

Но нямаше време за повече приказки. Пристигането на краля беше задвижило някакъв механизъм в атмосферата, а Тифани зърна пастор Крах, застанал като на тръни в черно-бяла роба. Тя нагласи островърхата си шапка и отиде до него. Той изглежда се зарадва на компанията ѝ, което ще рече, че ѝ се усмихна благодарно.

— Ах, вещица, както виждам!

— Да, островърхата шапка е малко издайническа, нали? — отвърна тя.

— Но не и черни одежди, както забелязвам?

Тифани чу въпросителния знак в края на забележката му.

— Когато остарея, ще нося среднощно черно — натърти тя.

— Напълно уместно — кимна пасторът, — но сега носите зелено, бяло и синьо. Не мога да не отбележа, че това са цветовете на баирчините!

Тифани беше впечатлена.

— Значи не се интересувате от горене на вещици, а? — Почувства се малко глупаво, че задава такъв прям въпрос, но нервите ѝ бяха опънати. Пастор Крах поклати глава.

— Мога да ви уверя, мадам, че Църквата не се е ангажирала сериозно в подобни начинания от стотици години! За съжаление някои хора имат дълга памет. Всъщност даже прочутият пастор Овес преди няколко години е написал в широкоизвестния си „Завет от планините“, че жените, известни като вещици, въплъщават по един грижовен и практичен начин най-добрите идеали на пророка Брута. Това за мен е напълно достатъчно. Надявам се, за вас също?

Тифани му отвърна с най-сладката си усмивка, която впрочем изобщо не беше чак толкова сладка, колкото и да се стараеше. Така и не му беше хванала цаката на сладкия вид.

— Важно е да сме наясно по тези въпроси, не смятате ли така?

Тя подуши въздуха и не усети нищо, освен лека миризма на крем за бръснене. Въпреки всичко си каза, че трябва да бъде нащрек.

И погребението беше хубаво. Според Тифани хубаво погребение е това, в което главното действащо лице е много старо. Тя беше присъствала на няколко — твърде много — погребения, при които тези лица бяха съвсем малки и увити в покривка. В Кредище, а всъщност и почти навсякъде другаде рядко се ползваха ковчези. Добрата дървесина беше твърде скъпа, за да се остави да гние под земята. В повечето случаи и една практична бяла плетена покривка вършеше работа. Лесно се правеше, не струваше много и подпомагаше вълнопроизводството. Баронът обаче замина към вечния си покой в гробница от бял мрамор, която понеже беше практичен човек, сам бе проектирал, поръчал и платил преди двадесет години. В нея имаше бяла покривка, понеже да се лежи на гол мрамор не е много приятно.

И така, изпратиха стария барон, като се изключи фактът, че само Тифани знаеше къде наистина се намира той. А той вървеше с баща си из стърнищата, където плевелите още горяха в един прекрасен ден в края на лятото, в един прекрасен, замръзнал във времето миг…

Тя се стресна.

— Рисунката! — Макар и да го прошепна на себе си, околните се обърнаха да я изгледат. „Колко егоистично от моя страна! — помисли си тя, а после се притесни: — Дали ще си е на мястото?“

Веднага щом капакът на каменната гробница се плъзна на мястото си със звук, който Тифани никога нямаше да забрави, тя отиде да търси Браян. Завари го да духа нос, а като вдигна очи към нея, тя забеляза, че са зачервени.

Хвана го внимателно за ръката, опитвайки се да не звучи напрегнато.

— Стаята, в която живееше баронът, заключена ли е?

Той я изгледа в потрес.

— Как иначе! А парите са в големия сейф в кабинета. Защо питаш?

— Там имаше нещо много ценно. В една кожена папка. И тя ли е вече в големия сейф?

Сержантът поклати глава.

— Виж, Тиф, след… — той се поколеба — случилата се неприятност аз направих опис на всичко в онази стая. Нито едно нещо не излезе от нея, без да го огледам и запиша в тефтера си. С молива си — додаде той за максимална точност. — Нищо подобно на кожена папка не беше изнесено, сигурен съм в това.

— Да. Защото госпожица Смрика вече я е изнесла — ядоса се Тифани. — Тази проклета сестра! Не ми пукаше за парите, защото така или иначе не съм се надявала на тях! Може би си е мислела, че в папката има документи или разни ценни книжа!

Тифани отърча обратно до залата и се озърна. Роланд вече беше баронът във всяко едно отношение. И в това отношение хората се трупаха около него, говорейки неща от сорта на: „Той беше много добър човек“ и „Имал е късмет“, както и „Поне не е страдал“ и всички подобни неща, които хората казват след погребение, когато не знаят какво да кажат.

Тифани се насочи решително към барона и спря, когато една ръка стисна рамото ѝ. Тя проследи ръката до лицето на Леля Ог, някак си успяла да получи най-голямата халба с бира, която Тифани беше виждала в живота си. По-контретно, полупразна гарафа с бира.

— Драго му става на човек да види такова хубаво погребение — ухили се Леля. — Е, не го познавах старото момче, естествено, ама ми се струва свестен тип. Радвам се да те видя, Тиф. Справяш се без проблеми, а?

Тифани се вгледа в тези невинно усмихващи се очи и покрай тях в доста по-суровото лице на Баба Вихронрав и периферията на шапката ѝ. Кимна.

Баба Вихронрав прочисти гърло с чакълен звук.

— Не сме тук по работа, момичето ми, просто искахме да помогнем на краля да се появи както подобава.

— И хич не гоним Лукавеца — додаде весело Леля Ог.

Звучеше като глупаво изпускане и Тифани чу неодобрителното изсумтяване на Баба. По принцип обаче, когато Леля Ог случайно изръсеше някоя глупава смущаваща реплика, то беше, защото много внимателно я е обмислила предварително. Тифани го знаеше и Леля със сигурност знаеше, че Тифани знае, а Тифани знаеше и това. Вещиците обаче често се държаха по този начин и всичко винаги минаваше идеално, стига някоя от тях да не грабнеше брадва.

— Знам, че това е мой проблем. Ще се справя с него — заяви Тифани.

На пръв поглед реакцията ѝ беше адски глупава. Старшите вещици щяха да са ѝ от голяма помощ. Но как щяха да погледнат на нея? Това беше нейна територия и тя трябваше да запази гордостта си. Човек не може да каже: „Вършил съм какви ли не трудни и опасни неща“, защото си беше ясно. Онова, което има значение, е какво вършиш сега. Беше въпрос на чест. Беше въпрос на стил.

И също така беше въпрос на възраст. След двайсет години вероятно, ако помолеше за помощ, всички щяха да си помислят: „Е, даже и опитна вещица може да се натъкне на нещо наистина необичайно“. И, разбира се, щяха да помогнат. Но сега, ако помолеше за помощ, ами… пак щяха да помогнат. Вещиците винаги си помагаха една на друга. Но всички щяха да си мислят: „Бива ли я за тая работа? Не може ли да издържи сама? Ще може ли да се справя в бъдеще?“ Никой нямаше да каже и дума, но всички щяха да си го мислят.

Всичко това мина през главата ѝ, докато мигне, а като отвори очи, срещна тези на вещиците.

— Самоувереността е най-добрият приятел на вещицата — непоколебимо заяви Баба Вихронрав.

Леля Ог кимна със съгласие и добави:

— Така е, винаги можеш да разчиташ на себе си, открай време го твърдя! — Тя се засмя на изражението на Тифани. — Да не мислиш, че си единствената, която се изправя пред Лукавеца, миличка? Ето Баба например трябваше да се справи с него, като беше на твоите години. Прати го там, откъдето се беше пръкнал, в много бърз порядък, можеш да ми вярваш.

Осъзнавайки, че е безполезно, но въпреки това решена да пробва, Тифани се обърна към Баба Вихронрав:

— Можеш ли да ми дадеш някакъв съвет, Бабо?

Баба, която вече целенасочено се запътваше към отрупаните с храна маси, поспря, обърна се, и каза:

— Вярвай на себе си.

Тя продължи още няколко крачки, но спря, като че потънала в мисли, и добави:

— И не се проваляй.

Леля Ог потупа Тифани по гърба.

— Аз самата никога не съм го срещала мръсника, ама чувам, че бил голяма отврат. Ей, поруменялата булчица да не прави моминско парти довечера? — Леля смигна и изсипа остатъка от съдържанието на халбата в гърлото си.

Тифани се опита да мисли бързо. Леля Ог се разбираше с всички. Тифани имаше съвсем смътна представа за това какво означава моминско парти, но някои от артикулите в магазина на госпожа Пруст я наведоха на определени мисли, а ако и Леля Ог се сещаше за тях, със сигурност в цялата работа щеше да е замесен и алкохол.

— Не мисля, че е редно да се прави подобно парти непосредствено след погребение, а ти, Лельо? Макар че Летиша сигурно би се радвала да си побъбрите — додаде тя.

— Тя нали ти е дружка? Чини ми се, че сама трябва да си побъбриш с нея.

— Направих го! — възрази Тифани. — Но не мисля, че ми повярва. А ти си имала поне трима съпрузи!

Леля Ог се втренчи в нея за момент, след което въздъхна.

— Това ще да излезе бая дълго побъбряне. Хубаво, де. Ами младежът? Той кога ще си прави ергенско парти?

— О, такова ли! Слушала съм за това. Дето приятелите му го напиват, замъкват го нанякъде, връзват го за дърво и… предполагам, че понякога използват кофа с боя и четка, но обикновено го хвърлят в свинарника. Защо питаш?

— А-а, момчешките партита винаги са доста по-интересни от момичешките — обясни Леля с дяволито пламъче в очите. — Щастливият младоженец има ли си някакви приятелчета?

— Ами пристигнаха разни изтупани младежи от други тузарски семейства, но единствените хора, които наистина познава, са тези от селото. Всички отраснахме заедно, разбираш ли? И никой от тях няма да посмее да хвърли барона в свинарник!

— А твоят левент там? — Леля посочи към Престън, който стоеше наблизо. Изглежда, че винаги стоеше наблизо.

— Престън ли? — изви вежда Тифани. — Не мисля, че се познават добре с барона. А и във всеки случай… — Тя млъкна и си помисли: „Левент?“. Обърна се и погледна Леля, сключила ръце зад гърба си и вдигнала лице към тавана с изражение на ангел, макар и безспорно от онези, на които явно им се е случвало да срещнат някой и друг демон в живота си. Такава беше тя, Леля. Става ли дума за душата — или всъщност за която и да е част от тялото, — не можеш да криеш от нея.

„Но той не е моят левент — настоя тя пред себе си. — Той е просто приятел. При това момче.“

Престън пристъпи напред и свали шлема си пред Леля.

— Опасявам се, мадам, че би било в разрез с правилника в качеството си на военнослужещ да вдигна ръка срещу моя главнокомандващ — каза той. — Ако не стояха така обстоятелствата, с готовност бих го сторил.

Леля кимна одобрително на многословния отговор и намигна на Тифани така, че тя се изчерви до петите. Усмивката на Леля стана толкова широка, че можеше да побере цяла тиква.

— О, боже, о, боже, о, боже — възкликна тя, — като гледам, тук е малко умряло. Имате късмет, че дойдох!

Леля Ог имаше златно сърце, но ако сте от хората, които лесно се шокират, значи е по-добре да си запушвате ушите, когато казва, каквото ѝ иде на акъла. Все пак трябва да има и здрав разум, нали?

— Лельо, на погребение сме!

Но тонът ѝ никога нямаше да накара Леля Ог да се откаже.

— Той добър човек ли беше?

Тифани се поколеба само за миг.

— Стана добър.

Нищо не можеше да се изплъзне от вниманието на Леля Ог.

— А, да, баба ти го е научила на обноски, предполагам. Значи е умрял като добър човек, а? Добре. Ще го помнят ли с хубаво?

Тифани се опита да преглътне буцата в гърлото си и успя да отговори:

— О, да, всички.

— И ти си се погрижила да умре добре? Държала си болката настрана?

— Лельо, ако питаш мен, той имаше прекрасна смърт. Единствената по-прекрасна смърт щеше да е да не умира.

— Браво — похвали я Леля. — Знаеш ли дали е имал любима песен?

— О, да! „Чучулигите звънко пеят“ — промълви Тифани.

— А, това сигурно е тая, дето у дома ѝ викаме „С радост и наслада“. Ти само карай след мен, ясно, и скоро ще ги приведем в правилното настроение!

С тези думи Леля Ог хвана един минаващ сервитьор за рамото, грабна пълна халба от подноса му, скочи на една маса чевръсто като девойче и кресна за тишина с отривист като на старшина глас.

— Дами и господа! За да отбележим добрия живот и леката смърт на нашия покоен приятел и барон, ме помолиха да изпея любимата му песен. Моля, припявайте, ако имате дъх!

Тифани слушаше поразена. Леля Ог беше човекът-оркестър, или по-точно жената-оркестър, която завладяваше публиката. Тя се обръщаше към абсолютни непознати така, сякаш ги познава от години, а те някак отвръщаха, сякаш наистина беше така. Увлечени, тъй да се каже, от изключителните певчески умения на една старица с един-единствен зъб, смутените хора надигаха гласове с леко мънкане от втория стих, а до края на първия куплет вече хорово припяваха и тя ги държеше в ръцете си. Тифани се разплака и през сълзи видя как малко момче в новото му вълнено и намирисващо на пикня палтенце върви с баща си под различни звезди.

Чак тогава видя блясъка от сълзи по лицата на другите, сред които и пастор Крах, и дори дукесата. В залата кънтеше ехото от преживени загуби възпоменания, а самата зала дишаше в такт.

Трябваше да науча това, помисли си тя. Исках да се науча да владея огъня, да владея болката, трябваше да се науча да завладявам хората. Трябваше да се науча как да не пея като пуйка…

Песента свърши и хората взеха да се споглеждат с малко овчи вид, но кракът на Леля Ог вече караше масата да се тресе.

— Рипай, рипай, клати кревата! Рипай, рипай, като чуеш свирнята — пееше тя.

„Това подходяща песен за погребение ли е? — стресна се Тифани, а после си каза: — Разбира се, че е! Това е една прекрасна мелодия и ни казва, че един ден всички ще умрем, но — и това е важното — все още сме живи.“

Ето че Леля Ог скочи от масата, грабна пастор Крах и се завъртя с него, пеейки:

— Знай, че никой проповедник смъртта не държи като пленник… — А той проявяваше достатъчно такт да се усмихва и да танцува с нея.

Хората започнаха да ръкопляскат — нещо, което Тифани изобщо не мислеше, че може да се случи на погребение. Искаше ѝ се, о, как ѝ се искаше да бъде като Леля Ог, която разбира нещата и знае как да претопи мълчанието в смях.

А после, когато ръкоплясканията поутихнаха, мъжки глас подхвана:

— Долу в долината, в нейните дълбини, отпусни си ти главата, чуй вятърът как шепти. Тишината се отдръпна пред неочаквано медения глас на сержанта.

Леля Ог се примъкна към Тифани.

— Е, май ги позагрях. Чуваш ли как си прочистват гърлата? Чини ми се, че пасторът ще е пропял до края на вечерта! А пък на мен няма да ми дойде зле още една чашка. От туй нещо, пеенето, страшно пресъхва устата. — Намигна, след което довери на Тифани: — На първо място човек, на второ — вещица. Трудно се помни, ама лесно се прави.

Това беше магия. Залата, пълна с хора, които почти не познаваха повечето от останалите, се беше превърнала по магия в зала с човешки същества, които знаеха, че са сред други човешки същества, и точно в момента нищо друго нямаше значение. Именно в този момент Престън я потупа по рамото. На лицето му играеше любопитен вид тревожна усмивка.

— Съжалявам, госпожице, но за лош късмет съм на смяна и ми се струва, че трябва да знаеш, че имаме още трима посетители.

— Не можеш ли просто да ги доведеш? — учуди се Тифани.

— Бих искал, госпожице, само дето в момента са заседнали на покрива. Звукът, издаван от три вещици, госпожице, е страшно много проклетисване.

Ако е имало проклетисване, новопристигналите очевидно бяха останали без дъх до времето, когато Тифани успя да открие правилния прозорец и да се покатери на оловния покрив на замъка. Нямаше много опора и беше доста мъгливо, но тя предпазливо залази на колене и ръце към сумтенето.

— Има ли там вещици? — извика.

А от сумрака дойде глас на човек, който дори не се опитваше да си сдържи нервите:

— И какво, по дяволите, ще направиш, ако кажа „не“, госпожице Тифани Сболки?

— Госпожо Пруст? Какво правиш там?

— Държа се за един водоливник! Свали ни оттук веднага, драга, понеже това не са моите камъни, а госпожа Ставастойка има нужда да посети тоалетната.

Тифани пропълзя малко по-нагоре, давайки си ясна сметка за отвесната бездна на педя от ръката ѝ.

— Престън отиде да донесе въже. Имате ли метла?

— Една овца се заби в нея — оплака се госпожа Пруст.

Тифани вече почти я виждаше.

— Забили сте се в овца във въздуха?

— Може и да беше крава или нещо подобно. Какви са тия неща, дето правят гнъх-гнъх!

— Блъснали сте се в летящ таралеж?

— Не, разбира се! Бяхме долу да търсим храст за госпожа Ставастойка. — В мрака се разнесе въздишка. — Заради проблемите ѝ, клетата завалия. Повярвай ми, спирахме на безброй храсти по пътя дотук! И знаеш ли какво? Във всеки един от тях има по нещо, дето жили, хапе, рита, кряска, вие, жвака, пърди гръмко, става цялото в бодли, опитва се да те прекатури или прави огромна купчина лайна! Абе вие не сте ли чували за порцелан тук, а?

Тифани се сащиса.

— Е, ами… да, но не и в полето!

— Пада им се — тросна се госпожа Пруст. — Съсипах съвсем приличен чифт обуща, направо ги съсипах!

Сред мъглата нещо издрънча и Тифани с облекчение чу Престън да казва:

— Успях да отворя старата амбразура, дами, ако бъдете така любезни да изпълзите насам?

Амбразурата водеше до спалня, в която очевидно за последно беше спала жена. Тифани прехапа устни.

— Струва ми се, че това е стаята на дукесата. Моля ви, не пипайте нищо! Тя бездруго си е доста сопната.

— Дукеса ли? Звучи шикозно — възкликна госпожа Пруст. — Може ли да попитам какъв вид дукеса?

— Дукесата на Сувенир. Видя я в града, когато стана онази малка неприятност. Сещащ ли се? При „Кралската глава“. Има огромно имение на около петдесетина километра оттук.

— Колко хубаво! — каза госпожа Пруст по начин, който подсказваше, че вероятно няма да бъде много хубаво, но би било много интересно и вероятно неудобно за някой, който не е госпожа Пруст. — Помня я. И си спомням, че се чудих, докато се връщах от всичко онова: „Къде ли съм те срещала преди, милейди?“ Знаеш ли нещо за нея, драга?

— Ами дъщеря ѝ ми разказа, че при ужасен пожар е изгубила всичкото си имущество и цялото си семейство, преди да се омъжи за дука.

Госпожа Пруст светна, макар че искриците в очите ѝ бяха като отблясъка от острието на нож.

— О, нима? — с петмезен глас възкликна тя. — Гледай ти! Нямам търпение да я видя отново и да изкажа съболезнованията си…

Тифани реши, че няма време да се занимава с тази загадка, като има толкова други неща на главата.

— Ъ-ъ…? — подхвана тя, гледайки ужасно високата жена, която някак се опитваше да се скрие зад госпожа Пруст.

— О, боже мой, къде са ми обноските? — възкликна госпожа Пруст и додаде: — Не че някога съм имала такива. Тифани Сболки, това е госпожица Батиста, по-известна като дългуресто-трътлестата Вилазка. Госпожица Батиста се е учила при старата госпожа Ставастойка, която мерна да бърза надолу по стълбите с изключително конкретна цел. Вилазка много страда от теченията, клетата душа. Трябваше да ги взема и двете, защото Вилазка разполага с единствената изправна метла, която успях да намеря, а тя не тръгва никъде без госпожа Ставастойка. Дяволът я е държал в изправност тая метла. Не се безпокой, ще си е пак към метър и седемдесет след няколко часа. Разбира се, големи проблеми си има с таваните. А ти, Вилазке, най-добре веднага тръгвай да намериш госпожа Ставастойка.

Тя махна с ръка и младата вещица бързо излезе с притеснен вид. Когато госпожа Пруст даваше нареждания, те по принцип биваха изпълнявани. Тя се обърна отново към Тифани.

— Онова нещо, дето те преследва, вече си има тяло, госпожичке. Откраднало е тялото на един убиец от Мъчилището. И знаеш ли какво? Преди да се измъкне оттам, извергът е убил канарчето си. Каквито и изчадия да са, никога не убиват канарчетата си. Това е нещо, което просто не се прави. Може да разбиеш главата на някой друг затворник с железен прът, но никога не убиваш канарче. Това е голямо зло.

Беше странен начин да представи проблема, но госпожа Пруст не си падаше по лигавите приказки, нито пък по утешенията.

— Мислех си, че може да стане нещо подобно — кимна Тифани. — Знаех си, че ще стане. Как изглежда?

— Изпуснахме го от поглед няколко пъти — измърмори госпожа Пруст. — Зовът на природата и така нататък. Може и да е нахлул в някоя къща за по-нормални дрехи, не знам. На него не му пука за тялото. Ще го юрка, докато си намери друго или не се разпадне на парчета. Ще сме нащрек за него. Това ли, значи, ти е околията?

Тифани въздъхна.

— Да. А той сега ме преследва като вълк агне.

— Тогава, ако те е грижа за хората ти, трябва да се отървеш бързо от него — заключи госпожа Пруст. — Огладнее ли достатъчно, вълкът напада всичко. А сега, къде са твоите обноски, госпожице Сболки? Ние сме премръзнали и мокри, а както долавят ушите ми, долу има хапване и пийване, права ли съм?

— О, извинявай! А си била толкова много път да ме предупредиш — затюхка се Тифани.

Госпожа Пруст махна с ръка, сякаш това не беше важно.

— Сигурна съм, че Вилазка и госпожа Ставастойка биха искали да се поосвежат след дългия полет, но аз съм просто изтощена. — С тези думи за ужас на Тифани тя се пльосна в леглото на дукесата, а калните ѝ ботуши щръкнаха от рамката. — Тази дукеса — обади се след секунда — да не създава тук още проблеми?

— Ами да, за съжаление — призна Тифани. — Явно няма грам уважение към никой по-нисш от крал, а дори и в този случай подозирам, че уважението ще е само евентуално. Тормози и дъщеря си — додаде тя и се присети: — която, впрочем, е една от клиентките ти. — След това разказа на госпожа Пруст всичко за Летиша и дукесата, защото госпожа Пруст беше от онези жени, на които разказваш всичко. С напредване на разказа усмивката на госпожа Пруст ставаше все по-широка и на Тифани изобщо не ѝ беше нужна вещерска проницателност, за да се сети, че дукесата ще загази.

— Така си и мислех. Имам страхотна памет за лица. Чувала ли си някога за мюзикхол, драга? Е, да, няма как да си чувала, не и тук. Иде реч за комедианти, певци и сценки с говорещи кучета… и естествено танцьорки. Мисля, че вече схващаш картинката, нали? Не е чак толкова лоша работа за момиче, което умее да поразвърти хубавко краче, особено като се има предвид, че след представлението всичките занизани господа чакат зад сцената да те изведат на приятна вечеря и така нататък. — Вещицата свали островърхата си шапка и я пусна на пода до леглото. — Не понасям метли — изпъшка тя. — Правят ми мазоли на места, където никой не би трябвало да има.

Тифани се чувстваше като в небрано лозе. Не можеше да нареди на госпожа Пруст да стане от леглото. В крайна сметка това не беше нейното легло. Нито пък нейният замък. Тя се усмихна. Всъщност това наистина не беше неин проблем. Колко е хубаво да откриеш, че има и чужди проблеми.

— Госпожо Пруст — подхвана тя, — бих ли могла да те убедя да дойдеш долу? Там има едни други вещици, с които наистина ми се ще да се запознаеш. — За предпочитане, когато не съм в помещението, додаде на себе си, но се съмнявам, че ще е възможно.

— Полски вещици ли? — госпожа Пруст задуши с нос. — Макар че всъщност няма нищо лошо в полската магия — продължи тя. — Веднъж срещнах една такава вещица, която прокара ръце над някакъв жив плет и три месеца по-късно той беше израсъл във формата на два пауна и отвратително сладурско кутре с кокал от лигуструм в устата си. И всичко това, забележи, без употребата на никакви ножици.

— Защо ѝ е трябвало да прави това? — потресена попита Тифани.

— Силно се съмнявам, че ѝ е трябвало, но някой я е помолил да го направи, за което ѝ е платил добри пари, пък и формално погледнато, декоративното озеленяване всъщност не е незаконно. Макар и да подозирам, че има една-две раси, които първи ще въстанат против това, когато настъпи революцията. Полски вещици — така наричаме ние в града провинциалните вещици.

— О, наистина ли? — невинно възкликна Тифани. — Е, аз не знам ние в провинцията как наричаме градските вещици, но съм сигурна, че госпожа Вихронрав ще ти обясни. — Тя знаеше, че трябва да се засрами от себе си, но имаше дълъг ден след много дълга седмица, а и вещиците все пак трябва да имат някакво забавление в живота си.

По стълбището надолу минаха покрай стаята на Летиша. Тифани дочу гласове. И смях. Беше смехът на Леля Ог. Човек не можеше да го обърка — беше от онзи вид смях, който те шляпва по гърба. После се обади гласът на Летиша:

— Това наистина ли върши работа?

Леля отвърна нещо под нос, което Тифани не успя да дочуе, но каквото и да беше, Летиша едва не се задави от кискане. Тифани се усмихна. Свенливата булка получаваше инструкции от жена, която сигурно ни веднъж в живота си не бе изпитала свян, и това изглежда беше доста удачна комбинация. Най-малкото вече не избухваше в сълзи на всеки пет минути.

Тифани заведе госпожа Пруст в залата. Изумително е да видиш, че единственото, което им трябва на хората, за да бъдат щастливи, е ядене, пиене и други хора. Дори без Леля Ог да ги подръчква, те изпълваха пространството с… ами с усещането за човечност. И насред него стоеше Баба Вихронрав, избрала такова място, че да може да вижда почти всички. Говореше с пастор Крах.

Тифани внимателно се приближи до тях, като съдеше по лицето на свещеника, че той изобщо няма да има нищо против, ако им се натрапи. Баба Вихронрав имаше доста праволинейно мнение по въпроса за религията. Тифани забеляза как пасторът си отдъхна, когато се намеси:

— Госпожо Вихронрав, може ли да ти представя госпожа Пруст? Тя е от Анкх-Морпорк, където държи забележителен магазин. — Преглъщайки, Тифани се обърна към госпожа Пруст и произнесе: — Позволи да ти представя Баба Вихронрав.

Тя се отдръпна назад и затаи дъх, а двете възрастни вещици се изгледаха. Залата притихна и никой не смееше да мигне. И тогава — не може да бъде! — баба Вихронрав намигна, а госпожа Пруст се ухили.

— Много се радвам да се запознаем — каза Баба.

— Изключително ми е приятно — отвърна госпожа Пруст.

Те размениха по още един поглед и се обърнаха към Тифани Сболки, която внезапно разбра, че старите умни вещици са имали възможност да бъдат по-стари и по-умни доста по-дълго от нея.

Баба Вихронрав почти се засмя, когато госпожа Пруст рече:

— Няма нужда да си знаем имената, за да се познаем една друга, но ще позволиш ли да ти предложа, млада госпожице, да започнеш да дишаш отново?

Баба Вихронрав подхвана превзето госпожа Пруст под ръка и се обърна към стълбите — по тях слизаше Леля Ог, следвана от Летиша, която се изчервяваше на места, където хората по принцип не се изчервяват.

— Ела с мен, драга моя — покани я тя. — Трябва да се запознаеш с приятелката ми, госпожа Ог, която си купува доста от твоите стоки.

Тифани се отдръпна. За един кратък момент от времето просто нямаше какво да прави. Тя плъзна поглед по залата, където хората се тълпяха на малки групички, и видя дукесата да стои сама. „Защо го правя? Защо отивам към тази жена? Може би — помисли си тя — ако знаеш, че ще се изправиш пред ужасно чудовище, не е зле да придобиеш малко практика.“ За нейно безкрайно изумление обаче дукесата плачеше.

— Мога ли да помогна с нещо? — промълви Тифани.

Моментално я прониза свиреп поглед, но сълзите продължаваха да капят.

— Тя е всичко, което имам — изхлипа дукесата, поглеждайки към Летиша, която все така вървеше по петите на Леля Ог. — Сигурна съм, че Роланд ще е много грижовен съпруг. Надявам се тя да осъзнае, че съм ѝ дала добра основа, за да върви безопасно по житейския си път.

— Определено е научила много неща от вас — каза Тифани, но дукесата бе впила очи във вещиците и без да погледне Тифани, процеди:

— Знам, че имахме разногласия, млада госпожице, но дали не би могла да ми кажеш коя е онази жена там от посестримите ти вещици, която говори с доста щръклестата?

Тифани хвърли кратък поглед.

— А, това е госпожа Пруст. Тя е от Анкх-Морпорк. Да не ви е стара приятелка? Питаше за вас преди малко.

Дукесата се усмихна, но с особена, свита усмивчица. Ако усмивките имаха цвят, тази щеше да е зелена.

— О, това е, ъ-ъ… — тя млъкна, леко олюлявайки се, — много мило от нейна страна. — Тя се прокашля. — Толкова се радвам, че с дъщеря ми явно доста се сближихте, и бих искала да ти поднеса моите извинения за всякаква прибързаност от моя страна през последните дни. Също така много бих искала да поднеса на теб и на трудолюбивите служители тук моите извинения за онова, което може и да ви се е сторило твърде властническо държание, но надявам се, ще разберете, че това произтича единствено от желанието на една майка да стори най-доброто за детето си. — Тя говореше много внимателно. Думите ѝ се редяха като цветни кубчета за детска игра, а между кубчетата — като хоросан — се стелеше недомлъвката: „Моля те, моля те, не казвай на хората, че съм била танцьорка в мюзикхол. Моля те!“

— Е, разбира се, всички бяхме поизнервени — кимна Тифани. — Но, както казват, да би мирно стояло, не би чудо видяло.

— За съжаление — сведе очи дукесата — не мисля, че си стоях мирно. — Тифани забеляза в ръката ѝ голяма винена чаша, която беше почти празна. Дукесата я погледа малко и смени темата: — Сватба почти веднага след погребение, редно ли е това?

— Според някои е лош късмет да се отложи планирана сватба — сви рамене Тифани.

— Ти вярваш ли в късмета? — изви вежда дукесата.

— Вярвам, че нямам нужда да вярвам в късмета — отвърна Тифани, — но мога да ви уверя, ваша светлост, че в подобни моменти вселената е малко по-близо до нас. Странни са тези моменти на начало и на край. Опасни моменти. И ние ги чувстваме, дори да не знаем какво значат. Тези моменти не са непременно хубави, но не са и непременно лоши. Всъщност какви са зависи от това какви сме ние.

Дукесата сведе очи към празната чаша в ръката си.

— Не знам защо, но ми се струва, че трябва да си полегна. — Тя се обърна да поеме по стълбището, като едва не пропусна първото стъпало.

В другия край на залата избухна смях. Тифани тръгна след дукесата, но се отби да потупа Летиша по рамото.

— На твое място щях да ида да си побъбря с майка си, преди да се качи горе. Струва ми се, че много би искала да си поговорите сега. — След което се наведе и ѝ прошепна на ухо: — Но не ѝ споделяй много от приказките на Леля Ог.

Летиша понечи да възрази, видя изражението на Тифани, размисли и побърза да пресрещне майка си.

И ето че изведнъж до Тифани се оказа Баба Вихронрав. След известно време, сякаш говореше на въздуха, Баба каза:

— Хубава околия си имаш тук. Добри са хората. Едно ще ти кажа. Той е наблизо.

Тифани забеляза, че другите вещици — дори дългуресто-трътлестата Вилазка — взеха да се подреждат зад гърба на Баба Вихронрав, без да отклоняват очи от Тифани. А събереш ли погледите на много вещици, почва да ти пари като слънце.

— Има ли нещо, което искате да ми кажете? — запита Тифани. — Има, нали?

Не се случваше често, а всъщност сега, когато Тифани се замисли, изобщо не се случваше да види Баба Вихронрав разтревожена.

— Сигурна ли си, че можеш да се справиш с Лукавеца? Като гледам, още не си навлякла среднощно.

— Когато остарея, тогава ще нося среднощно — заяде се Тифани. — Въпрос на избор е. И, Бабо, знам защо сте тук. За да ме убиете, ако се проваля, нали?

— Мътните го взели — измърмори Баба Вихронрав. — Ти си вещица, добра вещица. Но според някои от нас било най-добре да настояваме да ти помогнем.

— Не — отсече Тифани. — Това си е моята околия. Моята бъркотия. Мой проблем.

— Без значение от всичко? — вдигна вежда Баба.

— Категорично!

— Е, поздравявам те за твърдата позиция и ти желая… не, не късмет, а увереност! — Сред вещиците се разнесе шумтеж и Баба рязко се сопна: — Тя направи своя избор и това, дами, е то.

— Няма шансове — рече Леля Ог с усмивка. — Почти го съжалявам. Сритай го в… Сритай го, където свариш, Тиф!

— Ти си на своя територия — додаде госпожа Пруст. — Какво друго може да направи вещица, освен да успее на собствената си територия?

Баба Вихронрав кимна.

— Ако оставиш гордостта да те надвие, значи вече си загубила, но ако я хванеш за врата и я яхнеш като жребец, може да си спечелила. А сега ми се струва, че е време да се подготвиш, госпожице Тифани Сболки. Имаш ли план за сутринта?

Тифани погледна в пронизителните сини очи.

— Да. Да не се проваля.

— Това е добър план.

Госпожа Пруст сръга Тифани с ръка, бодлива от брадавици, и каза:

— По една щастлива случайност, момичето ми, май и аз имам да гътна едно чудовище…