Стъкленият трон

55.

На следващия ден Селена приближи стъкления трон, като огледа внимателно залата на Съвета. Беше същото място, където бе срещнала краля преди много месеци. Зеленикав пламък гореше в подобната на зейнала паст камина, а тринайсет мъже седяха на дългата маса и наблюдаваха Селена внимателно. Вече обаче нямаше шампиони. Бе останала само тя. Победителката. Дориан й се усмихна. Стоеше до баща си.

„Дано това да е добър знак."

Въпреки надеждата, която усмивката му събуди, тя не можеше да потисне надигналия се ужас, когато видя как кралят я наблюдава с черните си очи. Златните поли на роклята й издаваха единствения звук в залата. Тя задържа ръцете си притиснати до кафеникавия си жакет, за да не започне да ги кърши.

Спря и се поклони. Каол, който стоеше зад нея, стори същото. Капитанът бе по-близо до нея, отколкото бе необходимо.

— Дошла си да подпишеш договора си — каза кралят. Гласът му накара костите й да потреперят.

„Как може това животно да притежава такава власт над света?"

— Да, Ваше Величество — каза тя колкото се може по-смирено, като гледаше ботушите на владетеля

— Бъди мой шампион и ще станеш свободна жена. Четири години служба са сделката, която синът ми ти предложи, макар да не разбирам защо му е трябвало да се пазари.

С тези думи той отправи отровен поглед към Дориан, който прехапа долната си уста, но не каза нищо

Сърцето й се качи в гърлото. Бе готова да изпълни всяка мерзка задача, която кралят й наредеше, но след като четирите години изминеха, искаше да бъде свободна да живее както пожелае, без да се страхува от преследване и робство. Щеше да отиде някъде далеч, много далеч от Адарлан. Щеше да забрави това ужасно кралство.

Не знаеше дали да се усмихне, или да се разсмее, да кимне, да се разплаче или да затанцува. Щеше да доживее дълбока старост. Нямаше да й се налага да убива. Щеше да се сбогува с Аробин и да напусне Адарлан завинаги.

— Няма ли да ми благодарни!? — излая кралят.

Тя се поклони ниско, като едвам сдържаше радостта си. Бе го победила. Бе прекрачила законите на империята му и сега беше тук като победителка.

— Благодаря Ви за честта и милосърдието, Ваше Величество. Аз съм ваша покорна слугиня.

— Лъжите няма да ти помогнат — изсумтя кралят. — Донесете договора.

Един съветник послушно постави пергаментов свитък на масата пред нея.

Тя се загледа в мастилницата и празното място, където трябваше да напише името си.

Очите на краля блеснаха заканително, но тя не се поддаде. И най-малкият знак на дързост щеше да доведе до обесването й.

— Няма да поставяш условия. Ще правиш каквото ти се каже. Няма да ти се обяснявам. Ако те хванат, ще отричаш до последния си дъх всякаква връзка с мен, ясно ли е?

— Напълно, Ваше Величество.

Той стана от подиума. Дориан понечи да го последва, но Каол поклати глава.

Селена погледна към пода, когато кралят застана до нея.

— Искам да разбереш нещо, асасине — каза студено той. Почувства се мъничка и крехка толкова близо до него. — Ако се провалиш в някоя задача или забравиш да се върнеш, ще си платиш скъпо и прескъпо. — Гласът му слана толкова мек, че дори тя го чуваше едвам-едвам. Ако не се върнеш от някоя от мисиите, на които те изпращам, ще се погрижа твоят приятел капитанът... Той направи пауза, за да подчертае думите си — Да отиде в гроба. Очите й се изцъклиха към празния фон. Ако и след това не се върнеш, ще наредя да убият Нехемия. А после и братята й. Скоро след това ще погреба и майка им. Мога да бъда коварен и подъл точно като теб. Тя усети усмивката му. — Надявам се картинката да ти се е изяснила. — След което се отдръпна. Подписвай.

Тя погледна към празното място на пергамента и това, което й се предлагаше. Пое си дълбоко въздух и с безмълвна молитва за душата си подписа. Всяка следваща буква бе по-трудна от предишната.

Накрая остави мастилницата на масата.

Хубаво. Сега се махай — посочи към вратата кралят. — Ще те призова, когато ми потрябваш.

Той отново седна на трона си. Селена се поклони внимателно, без да смее да го погледне в лицето. Само за миг си позволи да надзърне към Дориан, чиито сапфирени очи блестяха от нещо, което й се стори като тъга, преди да й се усмихне.

Усети как Каол я хваща за ръка.

Каол щеше да умре. Беше го обрекла на смърт. Него и семейство Етгер. С натежало сърце напусна залата.

А навън вятърът продължаваше да вие срещу стъкления замък, неспособен да разбие стените му.

С всяка следваща крачка тя усещаше как й олеква все повече и повече. Каол остана смълчан, докато не слязоха до нивото на каменния замък, след което се обърна към нея.

— E шампионе — каза той. Все още не носеше меча си.

— Да, капитане?

Той се усмихна с крайчеца на устните си.

— Доволна ли си?

Дори не опита да прикрие усмивката си.

— Май продадох душата си, но... да. Доколкото е възможно, да.

— Селена Сардотиен, кралският шампион — рече замислено Каол.

— Какво?

— Харесва ми как звучи — сви рамене той. — Искаш ли да знаеш каква е първата ти мисия?

Тя погледна златистокафявите му очи и всичките обещания, които те криеха, след което го хвана за ръката и се усмихна.

— Кажи ми утре.