Стъкленият трон

16.

Въпреки че се опитваше да диша спокойно, Селена изпъшка, докато бягаше до Каол през игрището. Той не показа с нищо, че е уморен. Единствено потта по лицето му и подгизналата риза издаваха, че полага усилия.

Затичаха се към един хълм, чийто връх все още бе скрит от утринна мъгла. Коленете й се подгънаха при вида на височината и стомахът се качи в гърлото й. Селена изохка, за да привлече вниманието на Каол, след което подпря ръце върху ствола на едно дърво.

Пое си дълбоко въздух, хвана се здраво и повърна. Мразеше топлината на сълзите по бузите си, но не можеше да ги избърше, превита на две и с отворена уста. Каол стоеше наблизо и не каза нищо. Тя подпря глава на ръката му и си наложи да успокои дишането си. Бяха минали три дни от първото изпитание и десет от пристигането й в Рифтхолд. Все още бе в ужасна форма. Следващите елиминации бяха след четири дни и макар дъждът да се завърна, тя започна да става по-рано. Нямаше да изгуби от Каин, Рено или който и да е от останалите.

— Свърши ли? — попита Каол. Тя вдигна глава и го изгледа накриво, но след това отново й се зави свят. Олюля се и повърна за втори път. — Казах ти да не ядеш нищо.

— Приключи ли с полезните съвети?

— А ти с повръщането?

— Засега — сопна му се тя. — Следващия път може и да не съм толкова мила и да повърна право върху теб.

— Стига да ме хванеш — усмихна се леко той.

Идеше й да му прасне един по нахалната физиономия, но още при първата крачка коленете й се подвиха и й се наложи отново да се подпре на дървото в очакване да повърне за трети път. С крайчеца на окото си видя, че той изучава почти изцяло разкрития й от потника гръб.

— Харесват ли ти белезите ми? — изправи се тя.

Каол прехапа долната си устна, но попита:

— Кога ги получи?

Знаеше, че има предвид трите огромни линии на гърба й.

— Как мислиш? — отвърна Селена. Той не отговори, а тя се загледа в листата над тях. Утринният вятър ги накара да потреперят и събори няколко от оголените, подобни на скелети клони.

— Тези три белега получих още първия ден от престоя си в Ендовиер.

— Какво направи, че да си ги заслужиш?

— Да ги заслужа? — изсмя се тя. — Никой не заслужава да го бичуват като животно. — Той отвори уста, но тя го прекъсна. — Пристигнах в Ендовиер, където ме отведоха в центъра на лагера и ме вързаха за коловете за мъчения. Двайсет и един удара.

Тя се взря в него, но без да го вижда. Пепелявосивото небе се бе превърнало в черната мина на Ендовиер, а вятърът — във въздишките на робите.

— Това бе още преди да се сприятеля с другите роби. Прекарах първата нощ, питайки се дали ще оцелея до сутринта, дали гърбът ми ще се инфектира и дали кръвта ми няма да изтече още преди да разбера.

— Никой ли не ти помогна?

— Чак на сутринта. Една млада жена ми даде мехлем на закуска. Така и не успях да й благодаря. По-късно на същия ден четирима от тъмничарите я изнасилиха и убиха. — Тя стисна юмруци, а очите й започнаха да парят. — Денят, в който откачих, се спрях на поста им в мините, за да възмездя това, което й причиниха. — Студена тръпка пробяга по тялото й. — Но умряха прекалено бързо.

— Но ти си била жена в Ендовиер — попита тихо Каол, — нима никой...

Той замлъкна. Не успя да каже думата.

Тя му отвърна с горчива усмивка.

— Страхуваха се от мен. След като стигнах стената, никой повече не посмя да ме приближи. Но ако някой бе опитал късмета си. щеше да напомни на останалите, че лесно мога да изпадна в нов пристъп на безумие. — Вятърът засвири около тях и разроши кичурите, стърчащи от плитката й. Не искаше да изказва съмненията си, че Аробин е подкупил стражите в Ендовиер да не я закачат. — Всички оцеляваме както можем.

Селена не разбра напълно мекотата на погледа, с който я дари, докато кимаше. Остана загледана в него още само миг, докато лъчите на изгрева не надзърнаха от върха на хълма.

А после се затича нагоре.

На следващия следобед шампионите се събраха около Бруло, който им изнесе лекция за различните оръжия и други глупости, които Селена бе научила преди години и нямаше нужда да слуша отново. Чудеше се дали не може да заспи права, но с крайчеца на окото си забеляза движение към вратите на балкона, което привлече вниманието й. Обърна се тъкмо навреме, за да види един от по-едрите шампиони — беше от войниците, — който блъсна най-близкия до него страж и го събори на земята. Главата на стража се удари в мраморния под и той изгуби съзнание. Селена не посмя да мръдне — никой от шампионите не го направи, — когато мъжът се затича към вратата, към градините и свободата.

Каол и останалите стражи обаче реагираха толкова бързо, че той дори не успя да стигне стъклената врата, преди една стрела да го прониже в гърлото.

Настъпи тишина и стражите обиколиха шампионите с ръце на мечовете си. Останалите, сред които бе и Каол, се, отправиха към падналия страж и мъртвия шампион. Лъковете на стрелците изскърцаха, докато те поставяха стрели в тетивите. Селена остана неподвижна, както и Нокс, който стоеше близо до нея. Едно неправилно движение и един уплашен страж можеха да отнемат живота й.

Дори Каин не смееше да диша прекалено шумно.

През стената от стражи, шампиони и оръжия Селена видя как Каол коленичи до падналия страж. Никой дори не докосна мъртвия шампион. Ръката му бе останала протегната към стъклената врата. Казваше се Свен и тя нямаше представа защо са го изключили от армията.

— Богове — прошепна Нокс толкова тихо, че само устните му помръднаха, — те просто го убиха. — Прииска й се да му каже просто да млъкне, но дори това й се стори рисковано. Някои от останалите шампиони си шепнеха, но никой не смееше да направи и крачка. — Знаех, че не говорят сериозно, че ще ни пуснат, но това... — Нокс прокле и тя усети как поглежда към нея. — Получих имунитет от покровителя си. Каза ми, че ако изгубя, няма да се върна в затвора.

Тя осъзна, че той говори повече на себе си. Когато обаче не му отговори, той млъкна.

А тя остана загледана в мъртвеца.

Какво бе накарало Свен да рискува живота си? Все още оставаха три дни до второто изпитание. Какво бе направило моментът толкова специален? Тогава, когато се бе прекършила в Ендовиер, не бе мислила за свободата. Просто бе избрала мястото и момента, в които да нападне. Никога не бе вярвала, че ще успее да избяга. Слънчевите лъчи минаха през вратата и огряха кръвта на падналия шампион като оцветено стъкло.

Може би бе осъзнал, че няма шанс да спечели и че такава смърт е за предпочитане пред завръщането в зандана, от който го бяха измъкнали. Ако наистина искаше да избяга щеше да се пробва по тъмно, далеч от останалите си съперници. Свен бе искал да покаже нещо и внезапно тя разбра защо бе доближила толкова стената на Ендовиер.

Адарлан можеше да вземе свободата им, да съсипе живота им и да ги прекърши, а после да ги пусне да участват в нелепи съревнования. Но те си оставаха хора. И понякога смъртта бе единственият изход от жестоката игра на краля.

Без да изпуска от поглед протегналата се към недостижимия хоризонт ръка, Селена изрече кратка молитва за душата на загиналия шампион.