Стъкленият трон

40.

Селена простена, когато нещо студено и влажно погали бузата й, а след това започна да облизва лицето й. Отвори едно око и видя кученцето да я гледа и да върти опашка.

Тя се намести в леглото и се намръщи на слънчевата светлина. Не искаше да се успива. След два дни имаше изпитание и трябваше да тренира. Това бе последното препятствие преди финалния дуел и то щеше да определи четирима финалисти.

Селена потърка едно око и почеса кученцето зад ушите

— Пишкало ли си някъде? Трябва ли да ти се карам?

— Съвсем не — обади се някой и вратата на спалнята отвори. Дориан. — Отведох я сутринта на разходка заедно с другите кучета.

— Не е ли малко рано за посещения? — усмихна се немощно тя, докато той приближаваше.

— Рано ли? — разсмя се принцът и седна на леглото. Тя се отдръпна. — Вече е един следобед! — Филипа ми каза, че си спала като труп цяла сутрин.

Един! Нима бе толкова късно? Ами уроците с Каол?

Тя се почеса по носа и сложи кученцето в скута си. Единственото й успокоение бе, че нищо лошо не се е случило предишната нощ, иначе досега да е разбрала. Почти въздъхна от облекчение, макар да бе гузна за твърде малкото доверие, което имаше на Нехемия. Това все още я караше да се чувства нещастна.

— Дала ли си му име? — попита Дориан. Звучеше спокоен и уравновесен. Преструваше ли се или целувката им от снощи наистина не бе имала значение?

— Не — отвърна тя и запази изражението си неутрално, макар да й идеше да се развика от това колко неловко е положението им. — Не мога да измисля нищо.

— Нека помислим заедно тогава — отвърна той и почеса брадичката си. — Как ти звучи. Златна?

— Като най-глупавото име, което съм чувала.

— Измисли тогава нещо по-добро?

Тя взе една от лапите на кученцето и я огледа внимателно, след което потърка меката й петичка с палеца си.

— Лапичка. — Името бе прекрасно. Имаше чувството, че то бе съществувало винаги и най-накрая бе имала късмета да го открие.

— Да, Лапичка.

— И означава ли нещо? — попита той, а кучето вдигна глава и го огледа.

— Да, че ще надбяга всичките ти чистокръвни. — Селена гушна кученцето и го целуна по главичката. Лапичка я загледа намръщено. Бе невероятно мека и пухкава.

— Ще видим — засмя се Дориан.

Селена остави кученцето на леглото и Лапичка се скри под завивките.

— Добре ли спа? — попита той.

— Да. Но ти май не си, щом си станал толкова рано.

— Виж. — започна Дориан и на Селена й се прииска да се хвърли от балкона. — Миналата нощ. избързах. — Той се спря. — Селена, правиш гримаси.

Наистина ли?

— Ами. извинявай.

— Значи наистина си се разстроила!

—От кое?

— От целувката!

Гърлото я стегна и асасинът се закашля.

— О, нищо подобно — каза тя, докато се тупаше по гърдите, все едно прочиства гърлото си. — Няма нищо такова предвид. Не ми беше противно, ако това те притеснява.

Веднага съжали, че го е казала.

— Значи ти хареса? — ухили се лениво той.

— Не! Ох, върви си! — Тя се метна на възглавниците си и придърпа завивките над главата си. Щеше да умре от срам.

Лапичка я облиза по лицето, докато тя се криеше в тъмнината под одеялото.

— Излез, моля те — рече той. — Реагираш все едно никога не са те целували.

Тя отметна завивките, а Лапичка се скри още по-навътре в тях.

— Разбира се, че съм се целувала — сопна се тя, като се помъчи да не мисли за Сам и чувствата, които бяха споделяли. — Но не и с надменен напудрен принц!

— Напудрен?

— О, млъкни — каза тя и го удари с възглавницата. След това стана от другата страна на леглото и отиде до балкона.

Усещаше как той се взира в гърба й и в трите белега, които нощницата й не можеше да скрие.

— Тук ли ще останеш, докато се преобличам? — обърна се тя към него. Но той не я гледаше както миналата нощ. В очите му имаше някаква предпазливост — а също и тъга. Кръвта замръзна във вените й. — Какво?

— Ужасни белези — прошепна той.

Тя постави ръка на кръста си и отиде до вратата на съблекалнята.

— Всички носим белези, Дориан. Моите просто са по-видими от тези на повечето хора. Ако искаш, изчакай тук, но аз трябва да се преоблека.

С тези думи тя излезе от стаята.

Калтейн вървеше до херцог Перингтън покрай безкрайните маси на дворцовия парник. Огромната стъклена постройка бе пълна със светлина и тя започна да си вее с ветрилото, когато жегата лъхна лицето й. Този човек намираше най-нелепите места за разходка. Цветята и растенията я интересуваха не повече от уличната кал.

Той откъсна една снежнобяла лилия и й я подаде, като сведе глава.

— За Вас.

Тя се опита да не потръпва при вида на пъпчасалата му кожа и оранжеви мустаци. От мисълта, че може да се окаже в капан с него, и й се прииска да изкорени всички цветя и да ги хвърли в снега.

— Благодаря — каза тя с прегракнал глас.

Но Перингтън се вгледа внимателно в нея.

— Май не сте в настроение днес, лейди Калтейн.

— Така ли изглеждам? — наклони срамежливо глава тя. — Може би защото не се забавлявам както снощи на бала.

Черните очи на херцога обаче не я изпуснаха от поглед и той се намръщи, хвана я под ръка и я подкара напред.

— Няма нужда да се преструвате пред мен. Забелязах, че зяпате принца.

Калтейн не се издаде, а просто изпъна ръце, все едно се взира в маникюра си, докато гледаше крадешком към него.

— Така ли правих?

Перингтън прокара месестия си пръст по един папратов храст. Черният пръстен на ръката му пулсираше и главата я болеше от него.

— И аз го гледах. По-специално момичето до него. Голяма е досадница, нали?

— Лейди Лилиан? — премигна Калтейн. Не знаеше дали да въздъхне с облекчение. Не бе забелязал, че тя копнее по принца, а това, че е наблюдавала как Дориан и Лилиан танцуват заедно.

— Да, така се нарича — промърмори Перингтън.

— Не е ли това името й? — попита Калтейн, преди да помисли. Херцогът се обърна към нея. Очите му бяха черни като пръстена, който носеше.

— Нали не вярваш, че онова момиче е истинска дама?

— Не е ли? — Сърцето на Калтейн прескочи един удар. Перингтън се усмихна и й разказа всичко.

Когато приключи, Калтейн го гледаше изгубила ума и дума. Асасин. Лилиан Гордайна бе Селена Сардотиен, най-известният асасин на света. И бе вкопчила ноктите си в сърцето на Дориан. Ако искаше ръката му, Калтейн трябваше да е много, много по-умна. Да разкрие Лилиан можеше и да не е достатъчно и нямаше как да си позволи да рискува.

Парникът бе притихнал, все едно е затаил дъх.

— Как бихме могли да оставим нещата така? Не можем да позволим на принца да рискува така живота си!

Лицето на Перингтън се размърда и разкри нещо болезнено и грозно, но това стана толкова бързо, че тя почти не го забеляза. Чуваше биенето на собственото си сърце и имаше нужда от лулата си, за да се успокои, преди да изпадне в истерия.

— Не можем — отвърна Перингтън.

— Но как да я спрем? Да кажем на краля?

Перингтън поклати глава и постави ръка върху дръжката на меча си, замислен за миг.

Тя се загледа в един розов храст и прокара пръст по бодила му.

— Тя ще се изправи в дуел срещу останалите шампиони — каза бавно той, — А преди дуела ще вдигнем тост в чест на боговете. — Дъхът на Калтейн секна, може би заради стегнатия й корсет. Тя свали ръка от тръна. — Щях да те помоля да вдигнеш тоста като символ на Богинята. Може би е възможно да сипеш нещо в чашата й.

— И да я убия, аз? — Едно бе да наеме някого. Но да го извърши лично.

— Не, не — вдигна ръце херцогът. — Кралят обаче е съгласен, че трябва да се вземат мерки, така че Дориан да помисли. че е станал инцидент. Ако й сипем лека доза кърваво проклятие, не смъртоносна, но колкото да изгуби самоконтрол, това ще даде на Каин нужното му предимство.

— Той не може ли да я победи? По време на дуелите често се случват инциденти.

Главата я заболя още по-силно и цялото й тяло запулсира. Може би щеше да й е лесно да я упои.

— Каин смята, че може, но аз не обичам да поемам рискове. Перингтън я сграбчи за ръцете. Пръстенът му бе леденостуден до кожата й. Тя сподави подтика да се отдръпне.

Не искаш ли да помогнеш на Дориан? Веднъж щом се отървем от нея. „Тогава ще е мой. Така, както трябва.”

И все пак. Да убие заради него.

Но щеше да бъде неин.

— Ще го вкараме в правия път, нали — довърши Перингтън с такава усмивка, че инстинктите й закрещяха да побегне и никога повече да не поглежда назад.

Ала в ума си виждаше трона, короната и принца до себе си.

— Кажи ми какво трябва да сторя — каза тя.