Стъкленият трон

38.

Пред очите на Селена блестяха пудра, четка, гребени, перли и диаманти. Докато Филипа нагласяше последния кичур от косата й, покриваше очите и носа й с маска и полагаше тиара на челото й, Селена не можа да не се почувства поне малко като принцеса.

Филипа коленичи, за да излъска кристала върху сребърните пантофи на Селена.

— Ако не те познавах по-добре, щях да кажа, че си хубава като фея. Направо вълш... — Филипа се спря, преди да изговори думата, която кралят на Адарлан на практика бе забранил. — Почти не те разпознавам!

— Добре — отвърна Селена. Това щеше да е първият й бал, в който не се кани да убие някого.

Наистина, основно щеше да се погрижи Нехемия да не се нарани. Но все пак. балът си беше бал. Ако имаше късмет, можеше и да потанцува малко.

— Сигурна ли си, че това е добра идея? — попита Филипа тихо и се изправи. — Капитан Уестфол няма да бъде доволен.

Селена погледна остро слугинята.

— Казах ти да не задаваш въпроси.

— Поне не му казвай, че аз съм те наконтила, когато те довлече обратно тук — изсумтя Филипа.

Селена сподави раздразнението си и погледна в огледалото, докато Филипа продължаваше да се суети около нея. Заразглежда отражението си и се зачуди дали зрението й е наред.

— Това е най-красивата рокля, която съм носила — призна тя и очите й светнаха.

Не бе чисто бяла, а по скоро сивкава, с широки поли и корсаж, обсипани с хиляди миниатюрни кристали, които напомниха на Селена за море. Копринените рози върху корсажа можеха да минат за творба на майстор художник. Хермелинова кожа опасваше яката и елегантните й ръкави. Малки диамантени капки се спускаха от ушите й, а косата й с вплетени в нея перли, бе накъдрена и усукана около главата й. Сивата копринена маска бе плътно прилепнала по лицето й. Не бе направена по някакъв специален модел, но деликатните кристални и перлени спирали бяха изработени от сръчна ръка.

— В този си вид можеш да спечелиш ръката на крал — рече Филипа,

— или пък. на престолонаследник.

— Къде в Ерилея намери тази рокля? — промърмори замаяна Селена.

— Не питай — засмя се старицата.

Селена се ухили.

— Права си.

Запита се защо чувства сърцето си прекалено голямо за тялото и защо краката не я държат. Трябваше да помни къде и за какво отива.

Часовникът удари девет часа и Филипа погледна към коридора, като така даде на Селена възможността да прибере саморъчно

изработения си нож в корсажа, без да бъде забелязана.

— И как точно смяташ да влезеш на бала? Не мисля, че стражите ще те пуснат да напуснеш покоите.

Селена погледна лукаво към Филипа.

— И двете ще се престорим, че сме поканени от престолонаследника. И точно в този момент ти ще направиш сценка, че закъснявам, така че те да не възразят.

Филипа се зачерви, но Селена я хвана за ръката.

— Обещавам ти, че ако ме хванат — каза тя, — ще се закълна, че съм те заблудила и не си знаела нищо.

— А ще те хванат ли?

— Не — усмихна се надменно Селена. — Просто ми омръзна да стоя тук, докато те си устройват тържества.

Което не беше лъжа.

— Боговете да са ми на помощ — промърмори Филипа и си пое дълбоко въздух. — Върви! — извика внезапно и започна да бута Селена към вратата на коридора. — Върви, че ще закъснееш! — Бе прекалено шумна, за да е напълно убедителна, но... Филипа отвори вратата на коридора. — Престолонаследникът ще се разгневи, ако закъснееш!

Селена застана на прага и кимна към петимата стражи, които стояха навън, след което отново погледна към Филипа.

— Благодаря — каза Селена.

— Стига си се туткала! — развика се слугинята и едва не я събори, като я избута в коридора и затръшна вратата.

Селена се обърна към стражите.

— Изглеждаш страхотно — каза свенливо един от тях на име Рее.

— На бала ли отиваш? — ухили се друг.

— Запази един танц и за мен! — обади се трети.

Никой не я пита какво ще прави там.

Селена се усмихна и пое подадената от Рее ръка. Опита се да не се разсмее, когато той изпъчи гърди. Когато обаче приближиха Голямата зала и чуха шума от тържеството, тя се почувства все едно ято пчели пърхат в стомаха й. Не можеше да забрави защо бе дошла тук. Бе играла тази роля и преди, но това приключваше с убийството на непознат, а не с изправянето срещу приятел. Червено-златните врати се появиха пред тях и тя видя венците и свещите в голямата зала. Щеше да е по-лесно, ако се бе промъкнала през странична врата, за да остане незабелязана, но не бе имала време да изследва тайните тунели и да открие нов път за излизане от покоите си. А и не можеше да се появи на бала от нищото, без да предизвика подозрения.

Рее се спря и се поклони.

— Тук трябва да Ви оставя — каза той с цялата сериозност на която бе способен, макар да не спираше да гледа към балната зала в края на стълбите. — Желая Ви хубава вечер госпожице Сардотиен.

— Благодаря ти, Рее. — Тя сподави порива да повърне и да се скрие обратно в покоите си. Вместо това грациозно кимна и отвърна на пожеланието му. Просто трябваше да слезе по стълбите и да убеди Каол да не я пъди незабавно. Така щеше да държи Нехемия под око.

Имаше чувството, че обувките й ще се разпаднат. Без да обръща внимание на стражите пред вратите, направи няколко крачки назад, вдигна краката си и изпита силата на токовете. Когато се убеди, че дори скок във въздуха няма да ги счупи, приближи края на стълбите. Скрит в корсажа й, саморъчно изработеният нож я убоде. Тя започна да се моли на Богинята, на останалите богове, на Уирда и на всеки, който бди над съдбата й, да не се наложи да го използва.

След което изпъна рамене и влезе в залата.

Какво търсеше тя тук?

Дориан почти изтърва питието си, когато видя Селена Сардотиен на стълбите. Позна я въпреки маската. Може и да си имаше недостатъци, но никога не правеше нещо половинчато. Бе надминала себе си с тази рокля. Но какво търсеше тук?

Не можеше да каже дали не сънува, докато първо няколко, а после още много глави се обърнаха към нея. Веселбата продължаваше, но тези, които не танцуваха, замлъкнаха, когато загадъчното маскирано момиче вдигна полите си и прекоси едно, а после и още едно стъпало. Роклята й бе като от звезди, свалени от небето, а върху сивата й маска блестяха кристали.

— Коя е тази? — попита млад придворен зад него.

Тя не гледаше към никого, докато слизаше по стълбите, но дори кралицата на Адарлан се изправи, за да види закъснялата, а Нехемия също стана от трона до нея.

Селена трябваше да е полудяла!

„Говори с нея. Хвани я за ръката."

Краката му обаче бяха натежали и Дориан не можа да направи нищо друго, освен да я зяпа. Кожата му се изпоти под малката черна маска. Не знаеше защо, но щом я зърна, се почувства като мъж. Тя го караше да мечтае и в мечтите си той не бе разглезен малък принц, а истински крал.

Когато тя слезе от стълбите, Дориан направи крачка напред.

Но някой ги изпревари и той стисна зъби достатъчно силно, че да го заболят, когато тя се усмихна и се поклони пред Каол. Капитанът на стражата, който дори не си бе направил труда да си сложи маска, й подаде ръка. Селена гледаше само към Каол със светналите си очи и дългите й бели пръсти се кръстосаха с неговите. Тълпата започна да мърмори, когато Каол я отведе от стълбите и двамата изчезнаха в тълпата.

Разговорът им определено нямаше да е приятен. Бе по-добре да остане настрана от това.

— Моля ви — каза друг придворен, — не ми казвайте, че Каол вече е женен.

— Капитан Уестфол? — отвърна първият. — Но защо такава красавица би се взела със страж?

Той си спомни до кого стои и погледна все още ококорения към стълбите Дориан.

— Коя е тя, Ваше Височество? Познавате ли я?

— Не — отвърна Дориан, — не я познавам.

Валсът бе толкова шумен, че тя не можеше да долови собствените си мисли, докато Каол я дърпаше към една сенчеста ниша. Не бе изненадана, че той не носи маска. Това сигурно му се струваше глупаво.

Освен това яростта, изписана на лицето му, оставаше неприкрита.

— Та значи — изсъска той и я стисна за китката — искаш ли да ми кажеш как ти е хрумнало, че това ще е добра идея?

Тя се опита да издърпа ръката си, но той не я пусна. От другия край на залата Нехемия я поглеждаше от време на време, докато разговаряше с кралицата на Адарлан.

Нервна ли бе, или просто изненадана от това, че я вижда?

— Успокой се — изсъска тя на капитана на стражата. — Просто исках да се позабавлявам!

— Да се позабавляваш? И идеята ти за това е като нахълташ на кралския бал?

Спорът нямаше да помогне. Тя можеше да прецени, че гневът му идва главно от унижението му, че се е измъкнала от покоите. Затова го погледна жално.

— Бях самотна.

— И не можеш да издържиш самичка дори една вечер? — задави се той.

Тя измъкна ръката си от хватката му.

— Пуснали сте Нокс тук, а той е крадец! Как може да пускате него при всички бижута наоколо, а мен — не? Как мога да бъда кралски шампион, щом ми нямате доверие?

В интерес на истината, отговорът на този въпрос наистина я интересуваше живо.

Каол се хвана за главата и тежко въздъхна. Тя се опита да не се усмихва. Бе спечелила.

— Една крачка накриво и...

— Приеми го като твоя юледен подарък за мен.

Каол я погледна изпитателно, но раменете му увиснаха.

— Само те моля да не ме караш да съжалявам после.

Тя го потупа по бузата и мина покрай него.

— Знаех си, че има причина да те харесвам.

Той не каза нищо, но я последва в тълпата. Бе ходила на балове с маски и преди, но въпреки това имаше нещо изнервящо да не вижда лицата на хората около нея. Повечето от гостите, включително и Дориан, имаха маски в най-различни размери, форми и цветове. Някои бяха със семпъл дизайн, други — по-сложни, а имаше и такива във формата на животински лица. Нехемия продължаваше да си седи до кралицата, а лицето й бе скрито от златно-тюркоазена маска с лотосов мотив. Двете изглеждаха потънали в учтив разговор, а стражите на Нехемия стояха до подиума. Вече бяха отегчени.

Каол остана до нея, а тя намери празно място в тълпата и спря. От стратегическа гледна точка това бе добра позиция. Можеше да държи под око всичко — подиума, стълбите, дансинга.

Дориан танцуваше с дребна брюнетка с огромни гърди и правеше и невъзможното, за да не спира погледа си върху тях. Нима не бе забелязал пристигането на Селена? Дори Перингтън бе видял как Каол я замъква в ъгъла. За щастие, капитанът бързо я бе преместил, преди да й се наложи да общува с херцога.

Тя срещна погледа на Нокс. Крадецът флиртуваше с млада жена с маска на гълъбица и вдигна чашата си към Селена, преди да се обърне обратно към момичето. Той носеше синя маска, която скриваше само очите му.

— Не се забавлявай прекалено — предупреди я Каол и скръсти ръце. Селена скри раздразнението си, също скръсти ръце и започна своето бдение.

Час по-късно Селена започна да се проклина за глупостта си. Нехемия си стоеше с кралицата и дори не погледна втори път към нея. Как изобщо бе допуснала, че точно принцесата ще нападне когото и да е?

Лицето на Селена пламна под маската. Не заслужаваше да се нарича нейна приятелка. Всички мъртви шампиони, загадъчното зло и нелепото съревнование я бяха побъркали.

Тя поглади роклята си и се намръщи. Каол продължи да стои зад нея, без да казва нищо. Бе й позволил да остане, но едва ли скоро щеше да забрави това. Освен това бе сигурна че стражите ще получат жестоко мъмрене.

Селена изпъна рамене, когато Нехемия внезапно се изправи от мястото до кралицата и привлече вниманието на стражите си. Тя сведе глава пред владетелката, като маската й заблестя от светлината на полилеите, и слезе от подиума.

Сечена усети как сърцето й почва да тупти бясно, докато Нехемия вървеше през тълпата, следвана от стражите си — за да спре точно пред нея и Каол.

— Изглеждаш великолепно, Лилиан — каза принцесата на общия език, но с тежкия акцент, който винаги се долавяше в речта й. Думите прозвучаха като плесница, тъй като онази нощ в библиотеката бе говорила кристално ясно. Дали не предупреждаваше Селена да си мълчи?

— Както и ти — отвърна предпазливо Селена. — Допада ли ти балът? Нехемия се заигра с диплите на роклята си. Ако се съдеше по вида на скъпия син плат, това вероятно бе подарък от кралицата на Адарлан.

— Да, но не се чувствам добре — рече принцесата. — Връщам се в покоите си.

Селена кимна вдървено.

— Надявам се да ти стане по-добре — бе едничкото, което можа да измисли.

Нехемия се взря в нея и в очите й проблесна нещо, което може би беше болка, а после си тръгна. Селена я изпрати с поглед нагоре по стълбите и не откъсна очи от нея, докато принцесата не си тръгна.

— Искаш ли да ми кажеш какво беше това? — прокашля се Каол.

— Не е твоя работа — отвърна тя. Все още можеше да се случи нещо. Въпреки че Нехемия не бе тук. Но не. Принцесата не отвръщаше на удара с удар. Бе прекалено добра за това.

Селена преглътна и почувства ножа в корсажа си като котва. Дори Нехемия да не наранеше никого тази нощ, това не доказваше невинността й.

— Какво не е наред? — настоя Каол.

Селена се принуди да прогони срама и тревогата си и да вдигне брадичка. Без Нехемия все още можеше да гледа какво става, но може би и да се позабавлява.

— Като се цупиш така, никой няма да ме покани на танци!

— Не се цупя — повдигна тъмните си вежди Каол. Още докато го казваше, тя забеляза как се мръщи на един придворен, който се бе зазяпал в Селена.

— Спри! — изсъска тя. — Никой няма да ме покани да танцувам, ако продължаваш да го правиш!

Той я погледна безпомощно и след това си тръгна. Тя го последва до края на дансинга.

— Тук — каза той сред морето от рокли. — Ако някой иска да те покани, това е мястото, където ще те види.

Оттук можеше да се увери, че няма диви зверове, които да се готвят да нападнат тълпата. Но нямаше нужда той да знае за това. Погледна го критично.

— Би ли танцувал с мен?

— С теб? — засмя се той. — Не.

Тя погледна към мраморния под.

— Няма нужда да си толкова жесток.

— Жесток? Селена, Перингтън е хей там. Сигурен съм, че е доволен от присъствието ти. Не искам да го дразня допълнително.

— Страхливец.

— Ако той не беше тук, щях да кажа да. — Очите на Каол омекнаха.

— Мога лесно да уредя това, нали знаеш.

Той поклати глава и намести ревера на туниката си. Точно тогава Дориан мина покрай тях, танцувайки с брюнетката. Дори не я погледна.

— Както и да е — добави Каол и кимна с брадичка към Дориан. — Мисля, че имаш и по-привлекателни ухажори. Аз съм скучна компания.

— Не ми пречиш.

— Радвам се — каза сухо Каол, макар да срещна погледа й.

— Искрена съм. Защо не танцуваш с никого? Няма ли дами, които да харесваш?

— Аз съм капитанът на стражата. Това не ме прави особено привлекателен.

В очите му проблесна тъга, макар да се мъчеше да я скрие.

— Луд ли си? По-добър си от всички останали тук. А и си... много хубав — избъбри тя и го хвана за ръката. И наистина — лицето на Каол бе красиво, излъчваше чест и благородство. За миг тя спря да чува шума от тълпата и устата й пресъхна, докато го гледаше. Как бе пропуснала това толкова дълго?

— Наистина ли мислиш така? — отвърна той, загледан в ръцете им.

— Е, ако. — стисна ръката му тя.

— Вие двамата защо не танцувате?

Каол пусна ръката й. Тя установи, че й е трудно да откъсне поглед от него.

— С кого бих могла да танцувам, Ваше Височество?

Дориан бе тревожно хубав в туниката си. Някой би казал, че тя си отива с роклята й.

— Изглеждаш блестящо — каза той. — Ти също, Каол.

Намигна на приятеля си, а след това погледът му се срещна с този на Селена и кръвта й кипна.

— Е? Трябва ли да ти изнеса лекция колко е глупаво да се промъкваш на бала, или просто да те поканя да танцуваш с мен?

— Това не е добра идея — отвърна Каол.

— Защо? — попитаха те едновременно. Дориан я приближи. Макар да се срамуваше от ужасните неща, които бе мислила за Нехемия, това, че Дориан и Каол са в безопасност, я успокояваше.

— Понеже ще привлечете твърде много внимание, ето защо.

Селена завъртя очи и Каол я изгледа кръвнишки:

— Пак ли трябва да ти напомням коя си?

— Не. Правиш го всеки ден — отвърна тя и кафявите й очи помръкнаха. Какъв бе смисълът да се държи любезно с нея, ако веднага след това я обиждаше?

Дориан постави ръка на рамото й и се усмихна на Каол.

— Отпусни се, приятелю — каза той и ръката му се плъзна по гърба й, галейки откритата кожа. — Поне за една нощ. — Дориан извърна поглед от капитана. — Ще ти се отрази благотворно — подметна през рамо, но веселието бе изчезнало от тона му.

— Отивам да пийна едно — промърмори Каол и се отдалечи. Тя изпрати с поглед капитана. Щеше да е чудо, ако още я възприемаше като приятелка. Дориан продължа да я гали и тя го погледна. Сърцето й препусна в галоп и Каол изчезна от мислите й като скреж под утринното слънце. Почувства се зле, затова, че го забравя, но... но... Искаше Дориан и не можеше да го отрече. Искаше го.

— Изглеждаш великолепно — каза тихо принцът и я огледа така, че ушите й пламнаха. — Не мога да спра да те зяпам.

— Сериозно? Аз мислех, че не си ме забелязал.

— Каол ме изпревари, когато ти пристигна. А и трябваше да събера смелост, за да те заговоря. — Той се ухили. — Много си страшна с тази маска.

— А това, че има опашка от дами, които да танцуват с теб, не е оказало влияние?

— Сега съм тук, нали?

Сърцето й се сви и тя осъзна, че не се е надявала на този отговор. А какво всъщност очакваше от него?

Той протегна ръка и кимна:

— Да потанцуваме?

Нима имаше музика? Не бе обърнала внимание. Светът се бе разтопил на златистата светлина на свещите. Но краката й бяха тук, а също и ръката, и вратът и устата й. Тя се усмихна и го хвана за ръката.

Но без да изпуска от очи бала наоколо.