Стъкленият трон

33.

Калтейн ощипа бузите си, докато излизаше от съблекалнята. Слугите я напръскаха с парфюм и тя глътна малко подсладена вода, преди да постави ръка на бравата на вратата. Когато херцог Перингтън я извика, пушеше лулата си. Избяга веднага в съблекалнята, за да се преоблече с надеждата да прикрие миризмата. Ако той разбереше, че Калтейн пуши опиум, младата жена можеше да се извини с това, че лекува ужасните си главоболия. Премина през спалнята си и през фоайето и стигна до чакалнята.

А той, както винаги, изглеждаше готов за битка.

— Ваша милост — каза тя и направи реверанс. Светът й бе потънал в мъгла, а тялото й бе натежало. Той целуна ръката й и тя почувства влажните му устни върху кожата си. Погледите им се срещнаха и частица от света й се разпадна. Колко далеч трябваше да отиде, за да стигне до Дориан?

— Надявам се, че не съм ви обезпокоил — каза той и пуска ръката й. Стените на стаята й се появиха, а след тях и подът и таванът. Тя се почувства като пленена в красива кутийка, украсена с гоблени и завеси.

— Просто бях задрямала, милорд — каза тя и седна. Той подсмръкна и Калтейн щеше да се изнерви, ако наркотикът не бе притъпил сетивата й. — На какво дължа удоволствието от това неочаквано посещение?

— Тревожех се за вас. Не ви видях след вечеря.

Перингтън кръстоса ръцете си. Ръце, които изглеждаха способни да строшат черепа й.

— Не се чувствах добре. — Тя потисна порива да отпусне натежалата си глава на дивана.

Той й каза нещо, но тя установи, че ушите й не работят както трябва. Кожата му сякаш се втвърди и заблестя, а очите му станаха свирепи мраморни кълба. Дори оредяващата му коса сякаш замръзна. Тя зяпна, когато бялата уста продължи да се движи и разкри гърло от изографисан мрамор.

— Простете — каза тя, — не се чувствам добре.

— Да ви донеса ли вода? — изправи се херцогът. — Или да си тръгна?

— Не — почти извика тя. Сърцето й прескочи един удар. — Имам предвид, че се радвам на компанията ви, но трябва да простите разсеяността ми.

— Не бих ви нарекъл разсеяна, лейди Калтейн — отвърна той и отново седна. — Вие сте сред най-умните жени, които познавам. Негово Височество ми каза същото вчера.

Калтейн изпъна гръб. Видя лицето на Дориан и короната, която почиваше на главата му.

— Принцът е казал това за мен?

Херцогът постави ръка на коляното й и го погали с палец.

— Но преди да продължи, лейди Лилиан го прекъсна.

Зави й се свят.

— Какво е правила при него?

— Не зная. Съжалявам, че присъстваше.

Трябваше да направи нещо, с което да спре това. Проклетото момиче действаше твърде бързо. Лилиан вече бе оплета престолонаследника в мрежите си. Сега Катгейн трябваше да го извади оттам.

Перингтън щеше да й помогне. Той можеше да направи така, че Лилиан да изчезне и никой повече да не я види.

Но не — Лилиан бе дама от благороднически, а мъж на честта като Перингтън никога не би наранил придворна. Или? В съзнанието й затанцуваха скелети. Ами ако той решеше, че Лилиан не е придворна... Главоболието й се върна със страхотна сила, която изтръгна въздуха от дробовете й.

— И аз мисля така — потърка тя слепоочията си, — невероятно е, че жена с репутацията на лейди Лилиан е спечелила сърцето на принца. — Може би главоболията щяха да приключат, щом застанеше до Дориан. — Може би няма да е зле, ако някой поговори с Негово Височество?

— Какво не е наред с репутацията й?

— Чух да казват, че произходът й не е. какъвто трябва.

— Какво си чула? — настоя Перингтън.

Калтейн се заигра с един скъпоценен камък на гривната си.

— Нищо конкретно, но някои от благородниците не вярват че тя заслужава да е в този двор. Бих искала да науча повече за тази Лилиан, а Вие? Като поданици на краля е наш дълг да опазим принца от такива хора.

— Напълно сте права — отвърна тихо херцогът.

Нещо диво и чуждо изпищя в ума й, пръсна болката в главата й и прогони всички мисли. Трябваше да направи това, което е необходимо, за да спаси престолонаследника. и бъдещето си.

Селена вдигна поглед от древната книга с теория за Знаците на Уирда, когато вратата се отвори със скърцане, достатъчно силно, че да събуди и мъртвите. Сърцето й прескочи един удар, но тя се опита да изглежда колкото се може по-спокойна.

Не влезе обаче нито Дориан Хавилиард, нито някакво злокобно същество.

Влезе Нехемия, цялата облечена в златно. Тя не погледна към Селена, нито пък прекоси прага на отворената врата. Гледаше в пода, а по бузите й капеха реки от кохл.³

— Нехемия? — попита Селена и скочи на крака. — Какво стана на пиесата?

Раменете на Нехемия се тресяха. Тя бавно вдигна глава и разкри зачервените си очи.

— Не знам. не знам къде другаде да ида — каза на ейлвийски.

Дъхът на Селена секна.

— Какво се е случило?

Тогава видя писмото в ръката й. Хватката й бе несигурна и листчето трепереше.

— Изклали са ги — прошепна Нехемия с изцъклени очи. Поклати глава, все едно искаше да отрече това, което сама бе казала.

— Кои? — замръзна Селена.

Нехемия изплака и нещо в Селена се пречупи от звука.

— Легион от Адарлан пленил петстотин ейлвийски бунтовници, скрити на границата между Оуквалдския лес и Каменните блата.

От очите на Нехемия закапаха сълзи върху бялата й дреха. Тя смачка писмото в ръката си.

— Баща ми пише, че били отведени към Калакула като военнопленници. Но някои се разбунтували и. — Нехемия започна да диша тежко. Думите излизаха с мъка от устата й. — Войниците убили всички за назидание. Дори децата.

Селена едва не повърна. Петстотин души — изклани просто така.

Тя видя личните стражи на Нехемия на вратата. Очите им блестяха. Колко ли от тези бунтовници познаваха? На колко ли от тях Нехемия бе помагала?

— Какъв е смисълът да съм принцеса на Ейлве, щом не мога да помогна на народа си? — попита Нехемия. — Как мога да се наричам принцеса, когато се случват такива неща?

— Толкова съжалявам — прошепна Селена. Тези думи извадиха принцесата от вцепенението й. Нехемия изтича до нея и падна в прегръдките й. Златните й бижута се притиснаха до кожата на Селена, а принцесата заплака. Неспособна да каже нещо, Селена просто я задържа — за колкото време е нужно. Докогато болката поотмине.