Стъкленият трон

43.

Селена отвори очи.

Беше й топло, а светлината на свещите сияеше в злато. Можеше да усети аромата на лотосови цветове и индийско орехче. Намръщи се и премигна, след което се опита да се изправи от леглото. Какво се бе случило? Помнеше само как се катери по стълбите, след това скрива тайната врата зад гоблена.

Селена се стресна и сграбчи туниката си. Ахна, когато установи, че тя някак е станала на нощница, а след това се ококори при вида на ръката си. Бе изцерена — напълно. Единствено белег във формата на полумесец между палеца и показалеца напомняше, че е била ухапана от ридерака. Тя прокара нокът по всеки от мъничките белези, проследи линията им, а после размърда пръсти, за да е сигурна, че нито един нерв не е пострадал.

Но как бе възможно това? Явно ставаше дума за магия. Някой я бе изцерил.

Тя се надигна и видя, че не е сама.

Нехемия седеше на стол наблизо и я наблюдаваше внимателно. На лицето й нямаше и следа от усмивка. Селена се размърда неспокойна от недоверието, което прочете в очите на младата жена. Лапичка стоеше в краката й.

— Какво се случи? — попита.

— Тъкмо се канех да те питам същото — отговори принцесата на ейлвийски и махна към нея. — Ако не те бях намерила, ухапването щеше да те довърши след няколко минути.

Дори кръвта по пода бе почистена.

— Благодаря ти — отвърна Селена, след което се стресна при вида на притъмнялото небе до прозорците. — Кой ден сме?

Ако бе изпуснала последното изпитание.

— Минали са само три часа.

Успокои се. Не го бе пропуснала. Утре щеше да тренира, а вдругиден да се яви.

— Не разбирам. Как.

— Това не е важно — прекъсна я Нехемия. — Искам да разбера откъде си получила това ухапване. Кръв имаше само в спалнята ти, не и по коридора или където и да е другаде.

Селена стисна дясната си ръка в юмрук, а после я отпусна, загледана в белезите си. Едва не бе умряла. Тя погледна към принцесата, а после върна очи на ръката си.

Очевидно Нехемия не работеше с Каин.

— Не съм тази, за която се представям — каза тихо Селена, неспособна да срещне погледа на приятелката си. — Лилиан Гордайна не съществува.

Нехемия не каза нищо. Тя се принуди да я погледне. Нехемия я бе спасила. Как бе могла да си помисли, че тя е повелителка на онова същество? Дължеше истината на приятелката си.

— Казвам се Селена Сардотиен.

Нехемия зяпна, след което бавно поклати глава.

— Невъзможно. Пратиха те в Ендовиер. Трябваше да си в лагера с...

— Принцесата се ококори. — Говориш ейлвийския на селяните. На робите в Ендовиер. Ето как си го научила! — Селена леко се задъха, а устните на принцесата потрепериха. — Била си в Ендовиер? Това е лагер на смъртта. Но. защо не ми каза? Нямаш ли ми доверие?

— Имам ти — отвърна тя. Особено сега, след като бе доказала, че не носи отговорността за онези убийства. — Кралят ми нареди да не говоря за това.

— За кое? — попита рязко Нехемия и преглътна сълзите си. — Кралят знае, че си тук? На неговите заповеди ли се подчиняваш?

— Тук съм, за да го забавлявам. — Селена седна в леглото си. — Тук съм заради турнира за кралски шампион. След като спечеля — ако успея да спечеля, — ще работя четири години за краля като негов лакей и асасин. А след това ще бъда свободна. Името ми ще бъде чисто.

Нехемия я погледна осъдително.

— Смяташ, че ми е приятно да съм тук? — извика Селена, макар от усилието сърцето й да забърза бясно ритъма си. — Изборът ми бе между това и Ендовиер! Което означава, че нямах избор. — Тя скръсти ръце пред гърдите си. — Преди да ми изчетеш лекция по морал или да се скриеш зад телохранителите си, знай, че няма и един момент, в който да не се чудя какво би било да го убия — него, човека, унищожил всичко, което обичам!

Не можеше да диша достатъчно бързо, не и при спомените, нахлуващи в главата й. Тя успя да ги прогони, пожела си мрак. Нехемия остана безмълвна. Лапичка изскимтя. В тишината спомените за места, хора и изречени думи отекнаха в съзнанието на асасина. А после чу стъпките, които я върнаха в настоящето. Матракът изскърца, когато Нехемия седна върху него. След малко към нея се присъедини втора, не толкова голяма тежест — Лапичка.

Нехемия хвана ръката на Селена, бе топла и суха като нейната. Асасинът отвори очи, но се загледа в стената в другия край на стаята.

— Ти си най-добрата ми приятелка, Селена — стисна ръката й Нехемия. — Боли ме, повече, отколкото предполагах, задето отношенията ни се влошиха така. Затова искам да ти дам нещо, което съм давала на малцина. — Очите й заблестяха. — Имената не са важни. Това, което е вътре в теб, има значение. Зная какво си видяла в Ендовиер. Зная за мъките на моя народ там, които продължават ден след ден. Ти обаче не си оставила на мините да те втвърдят, не си позволила срамът ти да се превърне в жестокост.

Принцесата прокара пръсти по белега на ръката й.

— Носиш много имена, сега и аз ще ти дам едно. — Тя вдигна ръка към челото на Селена и нарисува на него невидим знак. — Кръщавам те Елентия. — След това целуна момичето по челото. — Носи това име с чест, когато другите ти натежат. Кръщавам те Елентия, Духът, който не може да бъде пречупен.

Селена остана неподвижна. Усети името върху себе си като блестящ воал. Това бе безусловна любов. Такива приятели не съществуваха. Как бе имала късмета да намери такава?

— Хайде — рече Нехемия, — разкажи ми как стана Асасина на Адарлан, как се озова в замъка и какви са правилата на това нелепо съревнование.

Селена се усмихна леко, а Лапичка замаха с опашка и близна ръката на Нехемия.

Животът й бе спасен — някак. Отговорите за това как щяха да дойдат по-късно. И тя заговори.

На следващата сутрин Селена вървеше до Каол, а очите й бяха приковани в мраморния под на коридора. Слънцето се отразяваше в снега и правеше светлината в коридора почти ослепителна.

Бе казала на Нехемия почти всичко. Разбира се, имаше неща, които не можеше да сподели с никого, а и не бе споменала нито за Каин, нито за съществото. Нехемия не я бе питала отново какво е ухапало ръката й, но бе останала до нея, свита на леглото й, и двете си бяха говорили цяла нощ.

Селена, която нямаше представа как ще заспи отново, след като вече знае на какво е способен Каин, бе благодарна за компанията. Придърпа плаща по-плътно около себе си. Утринта бе неестествено спокойна.

— Тиха си днес. — Каол продължи да гледа напред. — Да не сте се карали с Дориан?

Дориан. Той бе минал предишната нощ, но Нехемия го изпъди, преди да влезе в спалнята.

— Не съм го виждала от вчера сутринта.

А след събитията от снощи вчера сутринта й се виждаше като преди седмица.

— Приятно ли ти бе да танцуваш с него?

Струваше ли й се, или думите му наистина прозвучаха остро? Тя се обърна към него зад поредния завой, който водеше към отделна тренировъчна зала.

— Тръгна си рано. Мислех, че ще ме пазиш цялата нощ.

— Вече нямаш нужда да те пазя.

— От самото начало нямах нужда.

— Сега знам, че няма да избягаш — сви рамене той.

Навън изви вятър и вдигна снега във въздуха в блестяща вълна.

— Мога да се върна в Ендовиер.

— Няма.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

— Много успокоително.

Той се засмя и продължи към тренировъчната зала.

— Изненадан съм, че кучето ти не тича подире ти след цялото джафкане преди малко.

— Ако беше имал кученце, нямаше да се подиграваш — отвърна кисело тя.

— Не съм искал и не съм имал.

— Това е добре за кучето, което е било застрашено от риска да бъде твой спътник.

Той я сръчка с лакът. Тя се ухили и отвърна на сръчкването му. Искаше да му каже за Каин. За това, че го е видяла на вратата си тази сутрин. Да му каже всичко.

Но не можеше. Защото, ако му споделеше за Каин и създанието, което той бе призовал, Каол щеше да иска да види останките му. А това означаваше тя да го отведе до тайния проход. Може би вече й имаше доверие да я оставя насаме с Дориан, но не бе готова да му разкрие тайния си път за бягство.

„Освен това вече го убих. Загадъчното зло на Елена е победено. Сега просто трябва да надвия Каин в дуел и никой няма нужда да научава за останалото."

Каол спря пред вратата на тренировъчната зала и се завъртя към Селена.

— Питам те само веднъж и няма да повтарям — каза той и я погледна толкова свирепо, че тя се размърда неспокойно. — разбираш ли в какво се забъркваш с Дориан?

Тя се разсмя с рязък и грачещ звук.

— Да не ми даваш любовен съвет? И това заради мен ли е, или заради Дориан?

— И заради двамата.

— Не знаех, че ти пука за мен. Дори не ме забелязваш.

Той обаче не захапа кукичката. Вместо това отвори вратата.

— Просто не забравяй да използваш ума си — каза й през рамо.

И двамата влязоха в залата.

Час по-късно, изпотена от тренировката, Селена обърса челото си с ръкав, докато вървяха обратно към покоите й.

— Завчера видях, че четеш за Елрик и Емида — каза Каол. — Мислех, че мразиш поезията.

— Това е различно — размаха ръце тя. — Епичната поезия не е скучна или претенциозна.

— Нима? — усмихна се криво той. — Поезия за мащабни битки и безкрайна любов? И не смяташ, че е претенциозна?

Тя го ощипа по рамото и той се разсмя. Смехът му бе заразен и неочаквано очарователен. Но после завиха зад ъгъла и тя видя първо стражите в залата, а после и него.

Кралят на Адарлан.