Стъкленият трон

19.

Седнала до огнището в залата, Калтейн наблюдаваше как херцог Перингтън разговаря с кралица Джорджина на подиума. Бе срамота, че Дориан си бе тръгнал толкова бързо още преди около час. Тя дори не бе имала шанса да поговори с него. Което бе изключително дразнещо, предвид, че бе прекарала по-голямата част от сутринта, за да се облече както подобава. Гарвановочерната й коса бе елегантно сплетена, а кожата й блестеше в розово от фината блестяща пудра, които бе посипала по лицето си. И макар корсетът на жълто-розовата й рокля да притискаше ребрата й, а перлите и диамантите по шията й да я задушаваха, тя остана с високо вдигната глава, готова за среща. Дориан наистина си бе тръгнал, но присъствието на Перингтън бе неочаквана изненада. Херцогът рядко посещаваше кралския двор — сигурно ставаше нещо важно. Калтейн стана от стола си, когато херцогът се поклони и се насочи към вратите. Когато тя застана на пътя му, той спря и я огледа, а в очите му прочете такава лъст, че едва не я накара да се разтрепери.

— Милейди — рече той и се поклони ниско.

— Ваша милост — усмихна се тя и сподави погнусата си.

— Надявам се, сте добре — рече той и предложи ръката си, за да я отведе от залата. Тя се усмихна отново и я пое. Бе леко закръглен, но усети здравите му мускули.

— Прекрасно, благодаря ви. А Вие? Отдавна не съм Ви виждала.

Прекрасна изненада е, че ни посетихте.

Перингтън се ухили и разкри жълтите си зъби,

— И Вие ми липсвахте, милейди.

Тя се опита да не прави гримаса, когато дебелите му космати пръсти започнаха да мачкат нежната й кожа. Вместо това деликатно наклони глава към него.

— Надявам се, че Нейно Величество е добре. Приятен ли бе разговорът ви?

Бе опасно да шпионира, особено предвид факта, че се ползваше с одобрението на кралицата. Срещата й с херцога миналата пролет си бе чист късмет, а това, че го бе убедила да я покани в двора — най-вече с намек какво го очаква, когато се озоват далеч от гувернантката в дома на баща й — не бе особено трудно. Тя обаче не беше дошла само за да се радва на живота си като придворна дама. Бе уморена да бъде дребна благородница, която чака да се омъжи за този, който плати най-много, бе отегчена от дребните интриги и лесно манипулируемите глупаци.

— Нейно Величество е много добре — отвърна Перингтън и поведе Калтейн към покоите й. Стомахът й се сви. Той не криеше, че я иска, но все още не я бе набутал в ложето си. Хора като Перингтън обаче винаги получаваха това, което искат... и тя нямаше време, през което да намери начин как да се измъкне от собствените си намеци, които бе отправила по-рано тази година.

— Но — продължи херцогът — със син за женене е много заета. Калтейн запази изражението на лицето си спокойно и безизразно.

— Можем ли да очакваме новини в скоро време? — И този въпрос не бе безопасен.

— А дано — изръмжа херцогът, а лицето му помръкна. Назъбеният белег изпъкваше ярко на фона на рижавата му коса. — Нейно Величество подготви списък с момичета, които счита за подходящи. Херцогът си спомни с кого разговаря и млъкна. Калтейн запърха с клепки към него.

— Извинявайте — измърка тя, — не съм искала да се бъркам в кралските дела.

Тя потупа ръката му, а сърцето й забърза ритъма си. Дориан е получил списък с подходящи булки? И кой ли бе в него? И как можеше.

Не, щеше да мисли за това по-късно. Засега просто трябваше да разбере кой стои между нея и короната.

— Няма за какво да се извинявате — отвърна той, а тъмните му очи заблестяха. — Елате, кажете с какво се занимавахте последните няколко дни.

— Нищо съществено. Макар че срещнах интересна млада жена — каза тя уж между другото и го отведе към опасаното с прозорци стълбище, водещо към стъклената част на замъка. — Приятелка на Дориан. Казва се лейди Лилиан.

— Запознали сте се? — Херцогът направо настръхна.

— Да, беше много мила — излъга Калтейн, без да й мигне окото. — Когато говорих с нея по-рано, тя каза, че престолонаследникът много я харесва. Дано е в списъка на кралицата.

Въпреки че искаше някаква информация за Лилиан, определено не очакваше да я получи.

— Лейди Лилиан? Не, естествено.

— Бедничката. Подозирам, че сърцето й ще бъде разбито. Знам, че не е редно да разпитвам — продължи тя, докато херцогът се зачервяваше все повече, — но чух преди час от самия Дориан, че...

— Че какво?

Калтейн усети как я побиват тръпки. Гневът му бе насочен не към нея, а към Лилиан. Това можеше да се окаже добро оръжие.

— Че той е много привързан към нея. Може би дори влюбен.

— Това е нелепо.

— Вярно е! — поклати глава тя — Колко тъжно.

— Колко тъпо. — Херцогът спря в края на коридора и се обърна към Калтейн. Гневът развърза езика му. — Тъпо, глупаво, безразсъдно и невъзможно.

— Невъзможно?

— Някой ден ще Ви обясня защо.

Часовникът удари и Перингтън се обърна към него.

— Имам среща. — Той се приведе към нея и парещият му дъх облиза ухото й. — Може би ще Ви видя тази вечер?

Преди да я остави, я погали по ръката. Тя го наблюдаваше как се отдалечава и когато се скри от погледа й, въздъхна с облекчение. Но ако и позволеше да докопа Дориан.

Трябваше да разбере кои са съперничките й, но най-напред трябваше да изтръгне ноктите, които Лилиан бе забила в нейния принц. Независимо от това, че не бе в списъка, тя си оставаше заплаха.

Но ако херцогът я мразеше толкова, може би имаше могъщ съюзник, който да й помогне да се отърве от нея.

Дориан и Каол не си казаха много, докато вървяха към вечерята в Голямата зала. Принцеса Нехемия бе на безопасно място в покоите си, обградена от стражи. И макар бързо да бяха разбрали, че е глупаво да оставят Селена да се дуелира с принцесата, дългото отсъствие на Каол не можете да бъде извинено, дори предвид смъртта на шампиона.

— Доста си се сближил със Сардотиен, а? — попита Каол студено.

— Да не ревнуваш? — пошегува се принцът.

— По-скоро се безпокоя за безопасността ти. Тя е хубава и може да те впечатли с ума си, но си остава асасин, Дориан.

— Звучиш като татко.

— Става въпрос за елементарен здрав разум. Стой настрана от нея, все едно дали ти е шампион, или не.

— Не ми заповядвай.

— Правя го само заради безопасността ти.

— Защо й е да ме убива? Според мен й харесва да я глезят. Ако досега не е пробвала да избяга или да убие някого, за какво й е да го прави тепърва? — Той потупа приятеля си по рамото. — Безпокоиш се прекалено много.

— Това ми е работата.

— Тогава косата ти ще посивее, преди да навършиш двайсет и пет и Сардотиен със сигурност няма да се влюби в теб.

— Какви глупости ми говориш пък сега?

— Ако опита да избяга, което няма да стане, ще разбие сърцето ти. Ще трябва да я хвърлиш в тъмницата, да я преследваш или да я убиеш.

— Дориан, аз въобще не я харесвам.

Принцът усети раздразнението на приятеля си и смени темата.

— Ами онзи, умрелият шампион? Окоядеца ли беше. Имаш ли идея кой и защо го е подредил така?

Очите на Каол потъмняха.

— Огледах тялото няколко пъти през последните дни. Направено е на салата. — Той пребледня. — Изкарали са му вътрешностите, дори мозъкът... липсва. Писах на баща ти, но междувременно ще продължа разследването.

— Било е пиянска свада — каза Дориан, макар самият той да бе участвал в такива сбивания и да не помнеше да се е стигало до премахване на мозъка. Внезапно усети, че го полазват студени тръпки. — Татко ще е доволен, че са разкарали Окоядеца.

— Дано.

Дориан се усмихна и прегърна капитана през рамо.

— Щом ти се занимаваш със случая, съм убеден, че до утре ще е разрешен.

С тези думи двамата влязоха в столовата.