Стъкленият трон

36.

Нехемия обаче идваше от завладяно кралство. А владетелят на Адарлан бе изтръгнал короната от главата на баща й и бе му взел титлата. Хората на Ейлве биваха отвличани нощем и продавани в робство заедно с бунтовниците, които Нехемия подкрепяше толкова много. Петстотин от тях избити безмилостно съвсем наскоро.

Очите на Селена започнаха да парят, когато забеляза стражите на столовете в голямата зала. Нехемия имаше всички основания да ги лъже, да заговорничи срещу тях. Да съсипе това съревнование и да хвърли всички в ужас. Кой бе по-добра мишена от престъпниците, подслонени тук? Нямате да липсват на никого, а замъкът щеше да бъде скован от ужас.

Защо обаче Нехемия заговорничеше срещу нея?

Минаха дни без Селена да види Нехемия, но въпреки това не каза нищо нито на Дориан, нито на Каол или на слугите, които посещаваха покоите й. Не можеше да се изправи срещу Нехемия, без да има някакво доказателство. Затова продължи да прекарва свободното си време в изучаване на Знаците на Уирда, като отчаяно търсеше начин да ги дешифрира, да научи повече за значението им и за това как свързват убиеца и неговото чудовище. Въпреки тревогите Селена мина поредното изпитание, без да се изложи — което не можеше да се каже за войника, изпратен по живо по здраво у дома. Тя продължи да тренира усърдно с Каол и останалите шампиони. Вече бяха само петима. От последното изпитание я деляха три дни, а дуелът бе само два дни след него.

На Юледа Селена се събуди и се наслади на тишината.

В деня имаше нещо безкрайно спокойно въпреки мрачната й среща с Нехемия. Засега целият замък бе притихнал, сякаш заслушан в падащия сняг. Скреж покриваше прозорците, а в камината весело припукваше огън. Сенките на снежинките се плъзгаха по пода. Бе красива и мирна зимна утрин. По-хубава не можеше да си представи. Нямаше да си я съсипва с мисли за Нехемия, за дуела или за бала тази вечер, на който нямаше да може да присъства. Не, това бе сутринта на Юледа и тя трябваше да бъде щастлива.

Не го чувстваше като празник, отбелязващ тъмнината, от която се ражда пролетната светлина, нито като празник в чест на първородния син на богинята. Това бе просто ден, в който хората са по-мили, не подминават просяка на улицата, помнят, че любовта е жива.

Селена се усмихна и се завъртя, но нещо застана на пътя й. Бе грубо, шумолящо и ухаеше на...

— Бонбони!

На възглавницата й имаше хартиен плик и тя установи, че е пълен с различни лакомства. Върху торбичката нямаше бележка или дори име. Селена сви рамене и загреба с пълни шепи от бонбоните. Обожаваше сладко!

Разсмя се щастливо и ги натъпка в устата си. Сдъвка ги един по един, а след това притвори очи и вдиша всички аромати и вкусове. Когато най-после спря да дъвче, челюстта я бе заболяла. Тя изпразни съдържанието на плика върху леглото, без да обръща внимание на купчинките захар, които образува, и огледа чудесата пред себе си.

Всичките й любими неща бяха налице — желирани шоколадови бонбони, бадемови сладки, дъвчащи бонбони, захарни петлета, захаросани фъстъци, бонбони за смучене и, най-важното. шоколад! Тя пъхна един лешников трюфел в устата си.

— Някой — рече, докато дъвчеше — е много, много мил.

Спря и огледа плика. Кой ли го бе пратил? Вероятно Дориан. Едва ли бяха Нехемия или Каол. Нито пък Ледените феи, които носеха подаръци на добрите деца. Бяха спрели да идват при нея, откакто за първи път бе проляла кръв на друг човек.

Може би бе Нокс. Той определено я харесваше.

— Госпожице Селена! — ахна Филипа от вратата.

— Весела Юледа, Филипа! — извика тя. — Искаш ли бонбон?

Но Филипа хукна към нея.

— Ще ти дам аз една Весела Юледа! Виж каква свинщина си направила на леглото!

Селена трепна.

— И зъбите ти са червени!

Филипа почти се разплака и взе ръчното огледалце до леглото на Селена, за да потвърди думите си.

И наистина, зъбите й бяха почервенели. Тя прокара пръст по тях, като се опита да изчисти лепкавото вещество. Не успя.

— Ах, тези дъвчащи бонбони!

— То да бяха само дъвчащите бонбони — сопна се Филипа. — Цялата ти уста е в шоколад! Дори внучето ми не яде сладки по този начин!

— Имаш внуче? — засмя се Селена.

— Да. То може да яде на маса, без да омацва зъбите и лицето си! Селена дръпна завивките и вдигна във въздуха облак захар.

— Вземи си бонбон, Филипа.

— Седем сутринта е. — Филипа събра захарта в шепа. — Ще ти стане лошо.

— Лошо ли? Че как може да ми стане лошо от сладко! — Селена се оплези на Филипа, а после й показа червените си зъби.

— Приличаш на демон — скастри я жената. — ще трябва да си държиш устата зтворена.

— И двете знаем, че това е невъзможно.

Филипа я изненада, като се разсмя.

— Весела Юледа, Селена — каза тя.

Да чуе Филипа да я нарича с името й я зарадва неочаквано много.

— Хайде — каза й слугинята — да те облечем. Церемонията започва в десет.

Филипа тръгна към съблекалнята и Селена я изпроводи с поглед. Имаше и добри хора на този свят — някъде дълбоко винаги имаше късче добро. Трябваше да има.

Селена се появи малко по-късно, облечена в тъмнозелената рокля, която Филипа прецени за подходяща за посещение в храма. Зъбите й все още бяха червени и сега й ставаше лошо още като погледнеше към лакомствата. Тя обаче забрави за сладостта им веднага щом видя Дориан Хавилиард, седнал на масата в спалнята й и кръстосал крака. Носеше красив жакет в бяло и златно.

— Ти ли си подаръкът ми, или има нещо в коша в краката ти? — попита тя.

— Ами, ако искаш, ме разопаковай — каза той и постави голямата плетена кошница на масата. — Има още час до службата.

Тя се разсмя.

— Весела Юледа, Дориан.

— И на теб. Виждам, че... хм, зъбите ти да не са червени?

Тя затвори уста и поклати глава в знак на яростно отрицание. Стисна я за носа и когато тя не можа да махне пръстите му, отвори уста. Той избухна в смях.

— Преяла си със сладко, нали?

— Ти ли ми ги прати? — попита тя с колкото се може по-затворена уста.

— Естествено. — Той вдигна кафявия плик със сладки и го постави на масата — Кои... — Той млъкна, докато претегляше торбата в ръце.

— Аз не ти ли бях изпратил едно кило сладко?

Тя се усмихна дяволито.

— И ти си изяла половината!

— Да го пазя ли трябваше?

— И аз исках да опитам!

— Не си казал.

— Не очаквах да излапаш всичко преди закуска!

Тя взе плика от него и го постави на масата.

— Това показва, че не можеш да преценяваш добре нещата.

Дориан отвори уста да възрази, но пликът падна и пръсна съдържанието си по масата. Селена се обърна точно навреме, за да види тънка златиста муцунка да се подава от нощницата и да души бонбоните.

— Какво е това? — попита тя рязко.

— Юледен подарък — ухили се Дориан.

Асасинът рязко обърна кошницата. Нослето се подаде напред и Селена намери странното златисто кученце, което се сви в ъгъла. Носеше червен нашийник.

— О, кученце! — възкликна тя и започна да си играе с него. Животинчето потрепери и тя погледна през рамо към Дориан. — Какво си направил, глупчо!

— Подарък! — разпери ръце във въздуха принцът. — Почти изгубих ръката си и други дори по-важни части от тялото си, докато го натикам вътре! На всичко отгоре то не спря да вие по целия път до тук!

Селена погледна жално към кученцето, което в момента облизваше захарта от пръстите й.

— Какво да го правя? Не можа да му намериш собственик и реши да ми го харижеш?

— Не! — отвърна той. — Всъщност да. Но понеже то не се плашеше от теб, а и си спомних как хрътките ми те следваха на връщане от Ендовиер, реших, че ще може да се привърже достатъчно към теб и да привикне и към останалите хора.

Тя повдигна вежда, а той тръгна напред-назад.

— Знам, че не е много хубав подарък. Трябваше да ти намеря нещо по-добро.

Кученцето погледна към Селена. Очите му бяха златистокафяви като разтопен карамел. Изглеждаше сякаш очаква да го ударят. Бе много хубаво, с големи лапи, които подсказваха, че като порасне, ще е бързо и силно животно. Селена леко се усмихна, а кучето размаха опашка.

— Ако я искаш — каза предпазливо Дориан, — е твоя.

— Какво ще я правя, ако ме върнете в Ендовиер?

— Ще го измисля.

Селена погали нагънатите й кадифени уши, след което се наведе и я почеса под брадичката. Кученцето размаха опашка с все сила. Да, бе жизнено и здраво.

— Значи не я искаш — промърмори принцът.

— Искам я, разбира се! — отвърна Селена и осъзна всички усложнения, които идват с този отговор. — Но трябва да я възпитаме. Не искам да препикае мебелите и да изподъвче книгите и обувките ми. Искам да седи, лежи и да се търкаля, когато й кажа, изобщо всичко, което се очаква от едно куче. Освен това искам да тича с другите кучета. Да упражнява тези лапки.

Селена гушна кученцето, а Дориан скръсти ръце

— Това е цял списък с изисквания. Май трябваше да ти купя бижута.

— Докато тренирам — каза тя, целуна кученцето по пухкавата главичка и то опря студения си нос във врата й — искам да е в кучкарника и също да тренира. Носете ми я, като се върна следобед. Нощем ще е при мен. — Селена вдигна кучето на нивото на очите си и то зарита във въздуха. — Ако ми изядеш обувките — заплаши го тя, — ще те направя на пантофи, ясно?

Кучето я погледна и набърчи челото си. Селена се усмихна и го остави на пода. То започна да души всичко наоколо, макар да стоеше настрана от Дориан, и скоро изчезна под леглото.

Асасинът вдигна прашното одеяло, за да погледне отдолу. За щастие, Знаците на Уирда ги нямаше. Кучето продължи изследванията си, като душеше навсякъде.

— Трябва да ти измисля име — каза Селена, след което се изправи и се обърна към Дориан. — Благодаря ти. Това е страхотен подарък.

Той бе много мил, неочаквано за някой с неговия произход. Имаше сърце, осъзна тя, и съвест. Бе различен от Другите. Плахо и почти непохватно Селена отиде до престолонаследника и го целуна по бузата. Кожата му бе неочаквано гореща и докато се отдръпваше, тя се запита дали го е целунала като хората. Видя, че се е ококорил и се притесни че е била непохватна или лигава. Надяваше се да не обърше бузата си.

— Съжалявам, че не ти измислих подарък — каза тя.

— Аз... ъ-ъ-ъ... не съм очаквал. — Той се изчерви като ягода и погледна към часовника. — Трябва да вървя. Ще се видим на церемонията или може би довечера след бала. Ще гледам да се махна бързо оттам. Без теб Нехемия ще направи същото и няма да изглеждам толкова невъзпитан.

Никога не го бе виждала да бърбори по този начин.

— Забавлявай се — каза тя и отстъпи назад, при което едва не се блъсна в масата.

— До довечера тогава — отвърна той. — До след бала.

Тя скри усмивката си с ръка. Наистина ли го бе разтопила само с една целувка?

— Довиждане, Селена.

Дориан стигна вратата и погледна назад. Тя му се усмихна с проблясващи червени зъби, а той се засмя, поклони се и излезе. Останала сама в покоите си, Селена се обърна да види какво прави новото й другарче. И тогава се сети.

Нехемия щеше да ходи на бала.

В началото не се замисли какво означава това, но после започна да крачи напред-назад. Ако Нехемия стоеше зад убийствата на шампиони и имаше някакво изчадие на разположение, можеше да отмъсти жестоко за смъртта на ейлвийските бунтовници. Нямаше да има по-сладко възмездие от това чудовището й да разкъса благородниците на Адарлан навръх Юледа, когато щяха да празнуват замаяни и безгрижни.

Разбира се, това бе нелогично, даде си сметка Селена. Но. ако Нехемия все пак пуснеше някакво гнусно същество на бала? Е,

Селена нямаше да я е яд, ако Калтейн или Перингтън загинеха по ужасяващ начин, но Дориан също щеше да бъде там. Както и Каол. Върна се в спалнята си, кършейки пръсти. Не можеше да предупреди Каол — ако грешеше, това щеше да съсипе не само приятелството й с Нехемия, но и опитите на принцесата за дипломация. Не можеше обаче да не прави нищо.

Не биваше да мисли по този начин, но бе виждала и преди приятели да вършат ужасни неща, затова й бе най-лесно да очаква най-лошото от хората. От личен опит знаеше колко далеч може да стигне някой, за да си отмъсти. Може би Нехемия нямаше да опита нищо. Може би Селена бе глупава и параноична. Но ако нещо се случеше тази нощ...

Селена отвори вратите на съблекалнята си и огледа блестящите рокли. Каол щеше да побеснее, ако научеше за намеренията й да проникне на бала, но тя щеше да оцелее дори ако я хвърлеше в тъмницата за известно време.

А мисълта, че той може да загине, я караше да рискува всичко.

— Дори на Юледа ли не се усмихваш? — попита тя Каол, докато вървяха към стъкления храм в центъра на източната градина.

— Ако имах червени зъби, изобщо нямаше да се усмихвам — каза той. — Радвай се, че въобще те поглеждам.

Тя му се озъби, но след това видя няколко благородници със слугите си и затвори уста.

— Изненадан съм, че не се оплакваш повече — додаде Каол.

— За какво да се оплаквам?

Защо Каол никога не се шегуваше с нея като Дориан? Може би не я считаше за привлекателна. От тази възможност я заболя повече, отколкото бе очаквала.

— За това, че няма да ходиш на бала довечера. — Той я погледна с крайчеца на окото си. Не знаеше какво е замислила. Филипа й обеща да си мълчи и да не задава въпроси, когато Селена й поиска рокля и подходяща маска.

— Явно още ми нямате вяра. — Искаше да прозвучи игриво, но не успя да прогони напълно обидата от тона си. Не можеше да си губи времето с някой, който не се интересуваше от нея, освен като участник в едно абсурдно съревнование

Каол изсумтя, макар че на лицето му се появи лека усмивка. Престолонаследникът поне не я караше да се чувства глупаво. Каол само я дразнеше. макар да си имаше и хубави страни. Нямаше идея кога е спряла да го презира.

Но знаеше, че няма да е доволен, ако тя цъфне на бала довечера. С маска или без, Каол щеше да разбере коя е. Оставаше й само да се надява, че няма да я накаже твърде строго.