Стъкленият трон

29.

По време на изпитанието следващия следобед Селена стоеше в тренировъчната зала със скръстени ръце и гледаше как Каин се бори с Грейв. Каин знаеше коя е тя, всичките й преструвки бяха напразни. Даже го бяха развеселили.

Тя стисна зъби, когато в тренировъчния кръг Каин и Грейв кръстосаха мечове. Изпитанието бе просто — всеки получаваше партньор и ако спечелеше дуела си, нямаше нужда да се притеснява от елиминация.

Загубилите обаче щяха да научат съдбата си от Бруло. Представилият се най-зле щеше да си събере багажа.

Грейв се представи достойно срещу Каин, макар тя да видя, че коленете му треперят от усилията. Нокс, който бе застанал зад нея, изсъска, когато Каин блъсна съперника си назад.

Каин се усмихваше по време на цялата битка и почти не се задъха. Селена стисна юмруци. След поредната размяна на удари Каин опря острието си в гърлото на Грейв и сипаничавият убиец се ухили, разкривайки гнилите си зъби.

— Отлична работа, Каин — изръкопляска Бруло.

Селена едвам запази спокойствие.

— Внимавай, Каин — обади се Верин зад нея. Къдравият крадец се подсмихваше. Не бе доволна от това, че трябва да се бие с него, но поне не й се бе паднал Нокс. — Малката те желае.

— Ти гледай себе си, Верин — предупреди го Нокс и сивите му очи пламнаха.

— Какво? — попита Верин. Сега вече и останалите шампиони, а и стражите, гледаха към тях.

Пелор, който стоеше наблизо, отстъпи с няколко крачки. Умно момче.

— Защитаваш ли я? — подигра се Верин. — Такава ли е сделката?

Тя си отваря краката пред теб, а ти бдиш като квачка над нея на тренировките?

— Млъквай, свиньо — сопна се Селена. Каол и Дориан се отлепиха от стената, на която се бяха облегнали, и приближиха тренировъчния кръг.

— Или какво? — попита Верин.

Нокс се напрегна и посегна към меча си, а Селена не отстъпи.

— Или ще ти изтръгна езика.

— Достатъчно! — излая Бруло. — Разберете се на ринга. Верин. Лилиан. Веднага!

Верин се усмихна като змия, а Каин го потупа по гърба. Крадецът влезе в описания с въглен кръг и изтегли меча си.

Нокс постави ръка на рамото й, а с крайчеца на окото си тя видя, че Дориан и Каол ги наблюдават внимателно. Не им обърна внимание.

Бе й дошло до гуша от преструвките. И от Каин.

Верин вдигна меча си и отметна русите кичури от очите си.

— Да видим колко струваш.

Тя тръгна към него, без да вади оръжието си. Усмивката на Верин се разшири и той вдигна острието.

Замахна, но Селена удари с юмрук ръката му и оръжието полетя във въздуха. Миг по-късно дланта й удари лявата му ръка и я избута настрани. Той се олюля назад и тя вдигна крак, а очите му си изцъклиха, когато петата й го блъсна в гърдите.

Ритникът го запрати назад и той се просна на пода извън кръга, елиминиран незабавно. Всички в залата замлъкнаха.

— Кажи ми още нещо накриво — изръмжа тя — и следващия път ще използвам меча си.

Тя се обърна към Бруло и видя, че лицето му бе застинало.

— Урок и за теб, Майсторе — каза тя. — Намери ми истински мъже, с които да се бия. Тогава може и да се старая повече.

Тя мина покрай ухиления Нокс, спря пред Каин и се втренчи в лицето му. Лице, което можеше да е красиво, ало не принадлежеше на чудовище.

Усмихна се като отровна змия и му каза:

— Ето ме. Малкото кученце.

— Което не спира да джафка — проблеснаха тъмните очи на Каин.

Тя посегна към меча си, но се овладя навреме.

— Ще си говорим, след като спечеля турнира.

Обърна му гръб, преди той да успее да отвърне.

След това само Нокс дръзна да говори с нея. Изненадващо, Каол не й се скара.

Когато се прибра в покоите си след края на изпитанието, Селена се загледа в снежинките, които падаха по хълмовете отвъд Рифтхолд. Те сякаш летяха към нея като предвестници на задаваща се буря. Късното следобедно слънце оцветяваше облаците в жълтеникавосиво и караше небето да изглежда необичайно ярко. Всичко бе някак призрачно, все едно хоризонтът изчезваше зад хълмовете и тя бе пленница в един стъклен свят.

Селена се отдалечи от прозореца и спря пред гоблена и изображението на кралица Елена. Често бе мечтала за приключения, за древни заклинания и лукави крале. Не й бе хрумвало обаче, че ще се бори за свободата си. А и винаги си бе представяла, че ще има помощник — добър приятел, еднорък войник или нещо подобно.

Не си бе представяла, че ще бъде толкова... сама.

Искаше й се Сам да е с нея. Той винаги знаеше какво трябва да направи, винаги й пазеше гърба, все едно дали тя го искаше, или не. Би дала всичко, ако можеше да е до нея сега.

Очите й засмъдяха и Селена постави ръка на амулета. Металът бе топъл и някак успокояваш. Тя направи крачка назад от гоблена, за да го разгледа по-добре.

В центъра имаше елен, величествен и жизнен. Той гледаше към Елена и символизираше рода Терасен, кралството, основано от баща й Бранън. Напомняше, че макар да е станала кралица на Адарлан, Елена все пак бе от Терасен.

Също като Сатена. Където и да отидеше. Терасен си оставаше част от нея.

Заслуша се във виещия вятър и въздъхна.

„Намери злото в замъка. "

Та какво по-зло от самия крал?

В другият край на замъка Калтейн Ромпие изръкопляска учтиво, когато трупата акробати завършиха представлението си. В действителност бе облекчена, че е приключило Не й бе забавно да наблюдава селяци, които подскачат с часове в ярките си дрехи, но на кралица Джорджина й харесваше. Именно тя я бе поканила да седне до трона днес. Това бе голяма чест, уредена с помощта на Перингтън.

Калтейн знаеше, че Перингтън я желае. И ако искаше, лесно можеше да стане негова херцогиня. За нея обаче това не бе достатъчно. Не и при положение, че Дориан е още ерген. През последната седмица главата й бумтеше и сега сякаш в нея отекваха думите: „Не е достатъчно. Не е достатъчно. Не е достатъчно". Дори докато спеше, болката я настигаше и изкривяваше в сънищата й в толкова ужасни кошмари, че когато се събудеше, не можеше да си спомни къде се намира.

— Колко забавно, Ваше Величество — каза Катгейн за акробатите, докато те събираха вещите си.

— Вълнуващи са, нали? — отвърна кралицата със светнали очи и се усмихна на Калтейн. В този момент придворната усети толкова силна болка в главата, че трябваше да стисне юмруци и да ги скрие в оранжевата си рокля.

— Съжалявам, че принц Дориан не можа да ги види — рече Калтейн.

— Веднъж Негово Височество спомена колко му е забавно да идва тук.

Излъга с лекота и това малко притъпи главоболието й.

— Дориан е казал това? — повдигна кестенявата си вежда кралицата.

— Това изненадва ли, Ваше Величество?

— Мислех, че синът ми мрази тези събития — постави ръка на сърцето си кралицата.

— Ваше Величество — прошепна тя, — заклевате ли се да не казвате нито дума?

— За какво? — прошепна в отговор кралицата.

— Принц Дориан ми каза нещо.

Кралицата хвана ръката на Калтейн.

— Какво ви е казал?

— Че причината да не идва тук, е, че е срамежлив.

Кралицата се отдръпна. Светлината в погледа й бе угаснала.

— Обяснявал ми е това поне сто пъти. Надявах се да ми съобщите нещо интересно, лейди Калтейн. Като например, че си е харесал някоя млада дама.

Лицето на Калтейн пламна и сърцето й заби безмилостно. Допуши й се, но до края на придворния бал оставаха часове, а щеше да е невъзпитано да си тръгне преди Джорджина.

— Чух — каза кралицата под носа си, — че има такава млада дама, по никой не знае коя е. Или поне името й не говори нищо. Вие познавате ли я?

— Не, Ваше Величество. — Калтейн с мъка скри раздразнението си. Жалко. Надявах се поне Вие да знаете. Такова умно момиче сте!

— Благодаря ви. Ваше Величество. Много сте мила.

— Глупости! Отлично преценявам хората и разбрах колко сте интелигентна още щом стъпихте в двора. Само вие сте достойна за мъж като Перингтън. Жалко, че не срещнахте първо моя Дориан!

„Още не, още не" — запя болката. Това беше моментът на Калтейн.

— Дори да бях — засмя се тя, — Ваше Величество едва ли би одобрила. Аз съм с твърде нисш произход за сина ви.

— Красотата и умът ви компенсират.

— Благодаря ви, Ваше Величество! — Сърцето на Калтейн ускори ритъма си.

Щом кралицата я одобряваше... На Калтейн й бе трудно да мисли. Кралицата се намести на трона си и плесна два пъти с ръце. Засвири музика, която Калтейн не чу.

Перингтън й бе дал обувките.

Сега бе моментът да танцува.