Стъкленият трон

45.

Селена се бе задъхала, когато двамата с Нокс свалиха мечовете си, а Майсторът на оръжията се развика на петимата шампиони да пият вода. Днес бе последното изпитание преди дуела. Когато Каин отиде към каната с вода на масата до отсрещната стена, асасинът се отдалечи, без да го изпуска от поглед. Огледа ръста и мускулите му, които издаваха силата, открадната от убитите шампиони. Разгледа черния пръстен на ръката му — дали не бе свързан с ужасяващите му способности?

Дори не бе показал изненада, че я вижда жива, когато тя бе влязла в тренировъчната зала. Само се бе усмихнал надменно и бе взел меча си.

— Нещо притеснява ли те? — попита все още задъханият Нокс, когато застана до нея. Каин, Грейв и Рено говореха помежду си. — Беше малко нестабилна.

Как Каин се бе научил да призовава съществото — и каква бе онази чернота, от която то бе изскочило? Наистина ли всичко бе заради едното съревнование?

— Или — продължи Нокс — си мислиш за нещо друго?

Тя прогони Каин от мислите си.

— Какво?

— Компанията на престолонаследника на бала ти бе забавна — ухили се той.

— Гледай си работата — сопна се тя.

— Не исках да любопитствам — вдигна ръце Нокс. Тя отиде до каната и не му отвърна нищо. Наля си чаша, без да му предлага. Той се облегна, когато тя остави каната. — Имаш нови белези на ръката.

Тя я прибра в джоба си, а очите й заблестяха.

— Казах да си гледаш работата — повтори тя и отстъпи назад. Нокс обаче я хвана за ръката.

— Каза ми и да остана в покоите си онази нощ. Тези белези приличат на следи от ухапване. Говореха, че Верин и Ксавие са били убити от животно. — Сивите му очи се присвиха. — Знаеш нещо.

Тя погледна през рамо към Каин, който се шегуваше съвсем спокойно с Грейв, без изобщо да му личи, че е безумец, призоваващ демони.

— Останахме само петима. Четирима ще участват в дуелите, а изпитанието е утре. Каквото и да е станало с Верин и Ксавие, не е било инцидент. Не и предвид това, че смъртта им настъпваше два дни преди изпитанията. — Тя измъкна ръката си от хватката му. — Внимавай — просъска.

— Кажи ми какво знаеш.

Не можеше, иначе щеше да я помисли за луда.

— Ако си умен, ще се махнеш от замъка.

— Защо? — Той погледна към Каин. — Какво криеш?

Бруло допи водата си и отиде да си вземе меча. Нямаше много време, преди тренировката да почне отново.

— Казвам, че ако имах друг избор, нямаше да съм тук, а на другия край на Ерилея, без да поглеждам назад.

Нокс се почеса по врата.

— Не разбирам нищо от думите ти. Защо да нямаш избор?

Знам, че не се разбираш с баща ти, но едва ли... — Убийственият й поглед го накара да спре. — Всъщност ти не си крадла на бижута, а?

Тя поклати глава, а Нокс погледна към Каин.

— И Каин го знае. Затова винаги те провокира, за да се издадеш какво можеш.

Тя кимна. Какво значение имаше дали той знае, или не. Имаше си и по-сериозни тревоги. Като това да оцелее в дуелите. И да спре Каин.

— Коя си обаче? — попита Нокс и тя прехапа устни. — Каза, че баща ти е заминал за Ендовиер и това е вярно. Принцът отиде да те вземе оттам, което доказва историята. — Но още докато говореше, очите му се спряха на гърба й. Тя веднага разбра извода му. — Само дето не си била в град Ендовиер, а в солните мини. Ето защо бе толкова слабичка първия път, когато те видях.

— Хайде, безделници! — плесна с ръце Бруло.

Нокс и Селена обаче останаха на масата. Очите му се бяха изцъклили.

— Била си робиня в Ендовиер? — Тя не можа да изговори потвърждението. Нокс бе достатъчно умен да си отговори сам. — Но ти си жена, какво си сторила, че да. — Погледът му се спря на Каол и стражите около него. — Чувал ли съм името ти, преди да бъдеш изпратена в Ендовиер?

— Да. Всички го чуха, когато отидох — въздъхна тя и изчака той да си спомни имената на затворниците и да сглоби пъзела.

Нокс направи крачка назад.

—Ти си момиче?

— Изненадващо, знам. Всички мислят, че съм по-възрастна.

— И вариантите за теб са или да станеш кралски шампион, или да се върнеш в Ендовиер? — прокара ръка през косата си Нокс.

— Затова не мога да си тръгна.

Бруло им извика да започнат тренировката.

— И затова ти казвам да се измъкнеш от замъка, докато можеш. — Извади ръката си от джоба и му показа белезите си.

— Получих това от създание, които дори не мога да опиша, а и ти не би ми повярвал, ако го направя. Но останахме само петима, а изпитанието е утре. Това означава, че още една нощ сме подложени на риск.

— Нищо не разбирам — отвърна Нокс и отстъпи още една крачка назад.

— Не ти и трябва. Теб обаче не те връщат в мините при провал, а шампион няма да станеш, дори да стигнеш дуелите. Затова бягай!

— Искам ли да знам какво избива шампионите?

Селена потисна ужаса при спомена за зъбите и зловонието на ужасното същество.

— Не — отвърна тя и дори не успя да прикрие страха в гласа си. — Не ти трябва. Просто ми се довери. Не се опитвам да намаля броя на опонентите си с измама.

Каквото и да бе зърнал в изражението й, накара раменете му да увиснат.

— А през цялото време си мислех, че си хубавелка от Белхейвън, която краде бижута, за да привлече вниманието на богатия си татко. Не съм и подозирал, че си кралицата на подземния свят. — Той се усмихна унило. — Но благодаря, че ме предупреди. Можеше да не кажеш нищо.

— Ти единствен ме прие на сериозно — каза тя и му се усмихна искрено. — Изненадана съм, че изобщо ми вярваш.

Бруло им изкрещя и те се върнаха в групата. Каол не я изпускаше от поглед. После със сигурност щеше да я разпита за разговора.

— Селена — каза Нокс и тя се стресна при звука на името си, — направи ми една услуга. — Той доближи уста до ухото й. — Откъсни дебелата глава на Каин — прошепна и се ухили лукаво. Селена само се усмихна и кимна.

Нокс си тръгна рано през нощта, измъкна се от замъка, без да каже дума на никого.

Часовникът удари пет и Калтейн сподави подтика да потърка очи, докато опиумът проникваше във всяка пора на тялото й. Светлината на залязващото слънце заля коридорите на замъка в червено, оранжево и златно и цветовете се смесиха. Перингтън бе помолил Калтейн да се присъедини към него за вечеря в Голямата зала. Обикновено тя не смееше да пуши преди официални обеди и вечери, но главоболието, което я измъчваше цял следобед, бе станало още по-силно.

Коридорът й се стори безкраен. Тя не обърна внимание на вървящите около нея придворни и слуги, а се съсредоточи върху отминаващия ден. Някой я приближи, тъмно петно на фона на златната и оранжева светлина. От него сякаш се стичаха сенки и потичаха като разлято мастило по стените и прозорците.

Тя се опита да преглътне, но усети, че устата й е пресъхнала, а езикът — натежал.

Всяка стъпка я доближаваше до него — правеше го по-голям и по-висок. Сърцето й запулсира бясно. Изглежда, бе прекалила с опиума. Във въздуха се разнесе шепотът на криле и тя можеше да се закълне, че между премигванията си вижда неща, които кръжат около него и описват бързи свирепи кръгове. Те чакаха ли, чакаха.

— Милейди — каза Каин и кимна с глава, докато отминаваше.

Калтейн не отвърна нищо. Стисна потни длани и продължи към Голямата зала. Отне известно време плясъкът на крилете да заглъхне, но щом стигна масата на херцога, тя бе напълно забравила за случката.

След вечеря Селена седна на шахматната дъска срещу Дориан. Целувката, последвала бала преди два дни, не бе толкова лоша. Даже, ако трябваше да бъде честна, й се бе сторила хубава. Разбира се, той се бе върнал и засега не бе питал нищо нито за белезите по ръката й, нито за целувката.

А и тя никога не би му разказала за ридерака, дори и след милион години. Може и да изпитваше нещо към принца, но ако той кажеше на баща си за силата на Знаците и Портите.

Кръвта й се смрази само при мисълта за това.

Докато гледаше осветеното му от свещите лице обаче, не намираше никаква прилика между него и баща му. Виждаше само, че е мил, умен. може би малко надменен, но. Селена почеса ушите на Лапичка с пръстите на краката си. Бе очаквала от него да я забрави и да си намери нова обожателка след като вече я бе целунал.

А дали изобщо бе искал да я целува?

Той размърда Върховната си жрица и Селена се изсмя.

— Наистина ли играеш така? — попита. На лицето му се изписа объркване, тя взе пешката си, придвижи я по диагонал и му взе фигурката.

— Проклятие! — извика той и Селена се разсмя.

— Ето — подаде му тя фигурката, — вземи я и направи нов ход.

— Не. Приемам мъжки загубите си.

Двамата се засмяха, но в стаята скоро настъпи тишина. На устните й все още играеше усмивка, а той се протегна към ръката й. Тя искаше да се отдръпне, но не можеше да се насили да го направи. Той задържа ръката й над игралната дъска и сръчно долепи дланите им една до друга, преплитайки пръсти с нейните. Ръката му бе загрубяла, но здрава.

Облегнаха преплетени ръце на масата.

— На човек му трябват и двете ръце, за да играе шах — каза тя и се запита дали е възможно сърцето й да избухне. Лапичка изсумтя и се отдалечи, вероятно към любимото си скривалище под леглото.

— И една стига — каза той и придвижи пионка. — Виждаш ли?

Тя прехапа устни, но не отдръпна ръката си от неговата.

— Ще ме целунеш отново ли?

— Бих искал.

Тя не успя да помръдне, когато той се приведе до нея, приближи се все повече. Масата под него изскърца. Устните му бяха на косъм от нейните.

— Попаднах на баща ти в коридора днес — успя да каже тя.

Дориан бавно седна обратно на стола си.

— И?

— Мина добре — излъга тя.

Той присви очи и повдигна брадичката й с пръст.

— Не каза това, за да избегнеш неизбежното, нали?

— Не — отвърна тя, колкото да продължи да говори, да го задържи възможно по-дълго до себе си, за да не остава сама с мисълта за надвисналата заплаха от Каин. Каква по-добра компания за нощта от сина на краля? Каин нямаше да дръзне да нарани него.

Но всичко това... всичко, което се бе случило с ридерака, означаваше, че книгите, които бе чела, казват истината. Ами ако Каин можеше да призове каквото си поиска? Мъртвите например? С изчезването на магията мнозина бяха изгубили богатствата си. Дори кралят можеше да се заинтригува от подобен тип сила.

— Трепериш — каза Дориан. И това бе истина. Трепереше като последната глупачка. — Добре ли си? — Той стана от мястото си, заобиколи масата и седна до нея.

Не можеше да му каже. Не, той не биваше да узнава. Както не биваше да узнава и че преди вечеря бе проверила под леглото си и бе намерила там пресни Знаци, които трябваше да измие. Каин знаеше, че тя е разкрила как той елиминира съперниците си. Може би щеше да я нападне още тази нощ — нямаше идея. Но със сигурност нямаше да заспи — освен ако Каин не я пронижеше с меча си.

— Добре съм — каза тя, но гласът й прозвуча като шепот. Ако Дориан продължеше да я разпитва, щеше да бъде принудена да му каже.

— Сигурна ли си, че се чувстваш... — започна той, но тя се приведе напред и го целуна.

Едва не го събори. Той обаче хвана облегалката на стола и запази равновесие, а другата му ръка я прегърна през кръста. Тя остави допирът и вкусът му да запеят съзнанието й като вода. Целуна го с надеждата да си вземе от дъха му. Зарови пръсти в косата му, а той започна да я целува страстно. Селена остави света да избледнее.

Часовникът удари три през нощта. Селена седеше на леглото си, сгънала колене. След часове целувки, разговори и още целувки, този път в леглото й, Дориан си бе тръгнал преди броени минути. Бе се изкушила да го помоли да остане, но мисълта, че той може да е тук, когато Каин и ридеракът се появят, че може да бъде наранен, я накара да го остави да си тръгне.

Бе прекалено уморена да чете, но твърде будна, за да заспи, затова просто гледаше припукващия огън. Всяко проскърцване или стъпка я караха да подскача. Тя бе успяла да открадне още няколко игли от шивашката кошница на Филипа, докато слугинята не гледаше. Но един саморъчно изработен нож, една факла и една тежка книга нямаше да я защитят от това, което Каин можеше да призове.

„Не трябваше да оставям Дамарис в гробницата."

Не можеше да се върне там долу, не и докато Каин бе жив. Тя прегърна коленете си и потръпна при спомена за абсолютната чернота, от която се бе появило съществото.

Каин явно бе научил Знаците в Планините на Белия зъб - прокълнатата граница между Адарлан и Западната пустош. Мълвата нашепваше, че злото все още дебне в руините на Вещерското кралство и че старици с железни зъби бродят из самотните планински проходи.

Косъмчетата по ръцете й настръхнаха, тя сграбчи една дебела завивка и се уви в нея. Оцелееше ли до дуелите, щеше да надвие Каин и всичко да приключи.

Щеше да се наспи — освен ако Елена не й намереше нова задача. Селена опря буза в коляното си и се заслуша в тиктакането на часовника в нощта.

Копитата удряха по замръзналата земя все по-бързо и по-бързо, а ездачът безмилостно шибаше коня си. Земята бе покрита със сняг и кал, а от небето се сипеха снежинки.

Селена бягаше — по-бързо, отколкото младите й крака бяха способни. Всичко я болеше. Дърветата скубеха косите й и разкъсваха дрехите й, камъните раздираха петите й. Тя се олюляваше между дърветата и дишаше толкова тежко, че дори не можеше да извика за помощ. Трябваше да стигне моста. То нямаше да може да го прекоси.

Зад нея се чу свистенето на меч, излизащ от ножницата си.

Тя падна и се удари в камъните и калта. Звукът на приближаващия демон изпълни въздуха, докато тя се мъчеше да се изправи. Лепкавата кал обаче я държеше в капан и нямаше начин за бягство. Тя се протегна към храста, а от малките й ръце потече кръв. Конят приближи и...

Селена се събуди и простена. Притисна с ръка сърцето си, което бясно биеше, а гърдите й се издигаха и спускаха. Беше просто лош сън.

Огънят бе догорял, а студената сива светлина на утрото проникваше през завесите. Просто кошмар. Явно по някое време бе задрямала. Стисна амулета си и прокара палец по камъка в центъра му.

„Страшно ми помогна срещу онова нещо, няма що."

Тя се намръщи, зави с одеялото си Лапичка и погали главата на кученцето. Зората бе близо. Бе преживяла и тази нощ.

С въздишка Селена се облегна назад и притвори очи.

Няколко часа по-късно, когато новината за бягството на Нокс се разпространи, тя получи съобщение, че последното изпитание е отменено. Утре щеше да се дуелира с Грейв, Рено и Каин за победата.

Утре се решаваше свободата й.