Стъкленият трон

41.

Часовникът удари десет пъти и седналата на малкото бюро в спалнята си Селена вдигна очи от книгата. Трябваше да спи или поне да опита. Лапичка, която дремеше в скута й, се прозя широко. Селена я почеса зад ушите и прокара ръка по страницата на книгата.

Знаците на Уирда сякаш се взираха в нея, а сложните криволици и ъгли й говореха на език, който тя все още не можеше да разбере. Колко ли време бе отнело на Нехемия да го научи? Отново се запита как можеха още да имат сила, след като магията си бе отишла?

Не бе виждала Нехемия от бала миналата нощ, не бе дръзнала да я приближи или да каже на Каол какво е научила за нея. Принцесата я бе излъгала за уменията си в езика и за това какво знае за Знаците, но може би си имаше причина да го направи. Селена бе сбъркала на бала миналата нощ, като бе повярвала, че Нехемия е способна на ужасни неща. А тя бе една от добрите. Не можеше да се цели в Селена, не и след като е нейна приятелка. След като беше нейна приятелка.

Селена преглътна и отгърна страницата. Сърцето й спря.

Пред нея бяха символите, които бе видяла по телата. От някого преди векове в полето бе написано обяснението:

За жертвоприношения към ридерак — оградете площта с кръвта на жертвата. Веднъж щом съществото бъде призовано, Знаците ще ви покажат как да извършите размяната — съществото ще ви даде силата на жертвата си срещу плътта й.

Селена се опита да удържи ръцете си да не треперят, докато прелистваше страниците в търсене на нещо за знаците, които бе намерила под леглото си. Когато книгата не й разкри нищо, тя се върна на призоваващото заклинание. Ридерак — това ли бе името на съществото? Но какво ли представляваше то? И откъде го призоваваха, ако не от...

Портите на Уирда.

Тя притисна очи с длани. Някой използваше Знаците, за да отваря портал, през който да призовава създанието. Бе невъзможно, понеже магията си бе отишла, но текстът казваше, че Знаците на Уирда съществуват извън магията. Ами ако все още имаха сила.

Но. Нехемия? Как можеше приятелката й да извърши нещо подобно? За какво й бе силата на шампионите? И как се бе прикривала толкова добре досега?

Разбира се, Нехемия лесно можеше да се окаже умела актриса. Може би Селена просто имаше нужда от приятелка, някоя, която да е толкова различна и отдалечена от останалите, колкото и самата тя. Може би прекалено отчаяно се опитваше да види това, което й се иска.

Селена си пое дълбоко въздух. Нехемия обичаше Ейлве — това бе от ясно по-ясно — и асасинът знаеше, че тя е готова на всичко, за да опази родината си. Освен.

Лед изпълни вените на Селена. Освен ако Нехемия не планираше нещо по-голямо. Освен ако не искаше да се увери, че кралят ще пощади Ейлве. Освен ако не искаше това, за което никой не смееше дори да прошепне: бунт. И то не такъв като сегашния — с бунтовници, които се крият по горите, — а бунт, в който цели кралства се вдигат срещу Адарлан. Така, както трябваше да стане от самото начало.

Защо обаче убиваше шампиони? Защо не се целеше в благородниците? Балът бе идеален за това. И защо използваше Знаците? Селена бе виждала покоите на Нехемия в тях нямаше и следа от демони, а и никъде в замъка не бе намерила такива.

Вдигна очи от книгата.

Въпреки че бе затиснат от раклата, гобленът се гънеше от призрачен вятър. Никъде в замъка не можеше да призовеш такова същество, освен в безкрайните отдавна забравени катакомби под него.

— Не — каза тя и се изправи толкова рязко, че Лапичка едвам успя да скочи, преди столът да падне. Не беше вярно. Защото не бе Нехемия. Защото.

Селена простена, избута раклата и повдигна гоблена от стената. Точно както и преди два месеца я лъхна студен вятър. Този път обаче не ухаеше на рози. Всички убийства ставаха около два дни преди поредното изпитание. Това означаваше, че тази нощ или на утрешния ден ще се случи нещо лошо. Ридеракът, каквото и да представляваше, щеше да удари отново. И предвид Знаците, които бе намерила под леглото си... не възнамеряваше да го чака със скръстени ръце.

След като изкара протестиращата Лапичка извън стаята и затвори вратата под носа й, Селена покри входа с гоблена, постави една книга на прага, така че да не се затвори вътре, и тръгна напред, макар да й се искаше да има друго оръжие, освен факлата и саморъчно изработения нож в джоба й.

Защото ако Нехемия наистина я бе излъгала и избиваше шампионите, Селена трябваше да го види лично.

За да я убие със собствените си ръце.

Тя вървеше все по-надолу, а дъхът й излизаше на кълбета в застоялия въздух. Отнякъде течеше вода и Селена погледна с копнеж към средната арка. Вече не мислеше за бягство — какъв бе смисълът сега, когато бе толкова близо до победата?

Ако загубеше, можеше да избяга оттук преди да успеят да я върнат в Ендовиер.

Селена загледа левия и десния проход. Левият водеше до задънена улица. Но десният. бе пътят до гроба на Елена. Там бе видяла безброй проходи, които водеха неизвестно накъде.

Тя приближи арката и замръзна, когато видя следите от стъпки, слизащи надолу в непрогледния мрак. Вековната прах бе изпълнена с пресни следи, които водеха нагоре и надолу.

Нехемия и съществото й явно бяха слизали тук, в подземията. Нима Верин не бе загинал в деня, когато бе подразнил Селена пред принцесата?

Селена стисна факлата си по-силно и започна да слиза по стълбите. Скоро не виждаше началото им, но дъното сякаш не приближаваше. Коридорът се изпълни със странен шепот, който отекваше в стените. Това не бе бъбренето на слуги, а на някой, който говореше бързо и почти напевно.

Но не беше Нехемия. Беше мъж.

Пред погледа й изникна площадка, която водеше към стая вляво. Зеленикаво сияние се процеждаше от нея по каменните стълби, които продължаваха надолу след площадката към абсолютната тъмнина. Косъмчетата на ръцете на Селена настръхнаха, когато гласът стана по-ясен. Не говореше на познат език, бе гърлен и груб, стържеше по слуха й и сякаш изсмукваше топлината от костите й. Докато говореше, мъжът стенеше, сякаш думите изгаряха гърлото му, и накрая отвори уста за глътка въздух.

Настъпи тишина.

Селена остави факлата и допълзя до площадката, за да надникне в стаята. Дъбовата врата бе отворена, а от ръждясалата ключалка стърчеше огромен ключ. Вътре в малката стая, коленичил пред тъмнина толкова черна, че изглеждаше готова да погълне света, бе Каин.