Стъкленият трон

47.

Калтейн уви червения плащ около себе си и се наслади на топлината му. Защо бяха организирали дуелите навън? Щеше да замръзне преди проклетницата да пристигне! Завъртя стъкленицата в джоба си и се загледа към двата бокала на дървената маса. Десният бе предназначен за Сардотиен. Не биваше да ги обърква. Погледна към Перингтън, който стоеше до краля. Той си нямаше идея какво щеше да стори Калтейн, когато разкарат Сардотиен и Дориан отново бъде свободен. Кръвта й кипна.

Херцогът приближи и Калтейн задържа погледа си върху покритата веранда, където щеше да се проведе дуелът. Перингтън спря и образува стена между нея и останалите съветници, така че да не я виждат.

— Малко е хладно за дуел навън — каза той. Калтейн се усмихна и остави краищата на мантията й да докоснат масата, докато той й целуваше ръка. Придворната скри свободната си ръка в широкия ръкав и изсипа съдържанието на стъкленицата във виното. След това я прибра обратно в джоба си. Количеството бе съвсем малко, колкото да отслаби Сардотиен, да я замае и дезориентира.

На прага се появи един страж, а после още един. Между тях изникна фигура. Носеше мъжки дрехи, макар Калтейн да бе принудена да признае, че черно-златния й жакет е доста стилен. Беше й трудно да приеме тази жена като асасин, но когато я видя сега, всичките й странности й се сториха логични. Калтейн прокара пръст по бокала и се усмихна.

Шампионът на херцог Перингтън се появи иззад часовниковата кула и Калтейн повдигна вежди. Наистина ли смятаха, че Сардотиен може да победи такъв мъж, ако не е упоена?

Калтейн отстъпи от масата, а Перингтън седна до краля, когато другите двама шампиони пристигнаха. Лицата им бяха изопнати и жадни за кръв.

Застанала на широката веранда, опасваща обсидиановата часовникова кула, Селена се опита да не трепери. Не виждаше защо бяха решили дуелите да са навън, освен за да накарат шампионите да се чувстват още по-неудобно. Тя погледна с копнеж към стъклените прозорци, които опасваха стената на замъка, а после и към мразовитата градина. Ръцете й вече бяха изтръпнали. Тя ги прибра в подплатените с кожа джобове и приближи Каол, който стоеше върху огромно дърво, нарисувано на плочите.

— Ужасно студено е — каза тя. Яката и ръкавите на черния й жакет бяха покрити със заешка кожа, но тя не беше достатъчна. — Защо не ми каза, че ще се бием навън?

Каол поклати глава, докато гледаше към Каин и Рено. Наемникът от Залива на Черепа също изглеждаше много нещастен.

— Не знаехме. Кралят го реши преди малко — отвърна Каол. — Поне ще свърши бързо.

Той се усмихна леко, но Селена не му отвърна със същото.

Небето бе ясно синьо и тя стисна зъби, когато вятърът задуха яростно в нея. Тринайсетте места около масата се запълваха, а в центъра седнаха кралят и Перингтън. Калтейн бе застанала зад Перингтън и носеше красиво червено наметало с бяла козина по краищата.

Очите им се срещнаха и Селена се учуди на това, че жената й се усмихна. Калтейн погледна настрани, към кулата, и Селена проследи погледа й.

И разбра.

Каин се бе облегнал на часовниковата кула. Туниката едва прикриваше огромните му мускули. С цялата тази открадната сила... колко ли по-могъщ щеше да бъде, ако ридеракът бе разкъсал и нея? Още по-лошо бе, че носеше официалната червено-златна униформа на кралски страж. Уивърнът бе разперил криле на гърдите му. Мечът на кръста му бе красив и несъмнено подарък от Перингтън. Дали херцогът знаеше каква сила владее шампиона му?

Дори и Селена да се опиташе да го разкрие, никой нямаше да й повярва.

Догади й се, но Каол я хвана за лакътя и я отведе до далечния край на верандата. Тя видя как двама старци я гледат напрегнато от масата. Кимна им.

„Лордовете Уризен и Гарнел. Изглежда сте получили това, което желаехте толкова силно, че да убивате за него. И някой ви е казал коя съм всъщност."

Бяха минали две години, откакто я бяха наели поотделно, за да убие един и същи човек. Не им бе казала, разбира се, и бе прибрала парите и на двамата. Намигна на лорд Гарнел, той пребледня, събори бокала си с горещ шоколад и съсипа листата пред себе си.

Бе опазила тайните им, разбира се, иначе щеше да навреди на репутацията си. Но ако свободата й станеше предмет на гласуване. Тя се усмихна на лорд Уризен, който отклони поглед. След това видя друг човек, който я наблюдаваше.

Кралят. Вътре в себе си тя изпищя, но сведе глава.

— Готова ли си? — попита Каол и Селена си спомни, че той е до нея.

— Да — отвърна тя, макар да не го мислеше. Вятърът разроши косите й с ледените си пръсти. Дориан се появи на масата, както винаги красив като бог, и я дари с мрачна усмивка. Прибра ръце в джобовете си и се обърна към баща си.

И последният от кралските съветници седна на масата. Селена наклони глава, когато видя Нехемия да се появява в края на големия бял кръг. Принцесата срещна погледа й и й кимна окуражително. Бе облечена великолепно — с тесни панталони, многопластова туника с железни листенца и високи до коляното ботуши. Носеше дървения си жезъл, който стигаше чак до главата й.

В нейна чест, осъзна Селена, и очите й се насълзиха. Признание от един воин към друг.

Кралят се изправи и всички замлъкнаха. Стомахът й стана на камък. Почувства се непохватна и дебела, а в същото време слаба и беззащитна като новородено.

Каол я мушна с лакът и й даде знак да застане до масата. Тя се съсредоточи върху краката си и отказа да погледне краля в очите, докато го приближаваше. За щастие, от двете й страни бяха Рено и Грейв. Ако Каин бе застанал до нея, имаше опасност да му счупи врата още сега, за да приключи по-бързо с всичко това. Толкова много хора я наблюдаваха...

Стоеше на не повече от три метра от краля на Адарлан. Свободата и смъртта й бяха тук, на тази маса. Миналото и бъдещето й седяха на стъкления трон.

Премести поглед към Нехемия, чиито пламенни и благородни очи стоплиха душата й и успокоиха треперенето на ръцете й.

Кралят на Адарлан заговори. Тя знаеше, че ако го погледне, ще изгуби куража, който Нехемия й бе вдъхнала, затова се взря не в него, а в трона. Запита се дали присъствието на Калтейн означава, че херцог Перингтън е разкрил самоличността й.

— Отървах ви от мизерния ви животец, за да докажете, че сте достойни за свещени воини на Короната. Ще се изправите един срещу друг в дуел. Може да спечелите, само ако приклещите основния си противник така, че смъртта му да е сигурна. И нищо повече.

Той погледна към нея при тези си думи. — Каин и шампионът на съветник Гарнел ще се бият първи. След това шампионът на сина ми ще се изправи срещу шампиона на съветник Мълисън.

Разбира се, че кралят знаеше името на Каин. Все едно вече бе обявил звяра за свой шампион.

— Победителите ще се срещнат във финален дуел, а който спечели, става кралски шампион. Ясен ли съм?

Те кимнаха. За миг видя краля кристално ясно. Той бе човек, просто един човек с прекалено много власт. И в този момент не се страхуваше от него. „Няма да се страхувам" — закле се тя и уви добре познатите думи около сърцето си.

— Тогава нека дуелите започнат — нареди кралят.

Селена прие това като знак, че трябва да напусне кръга, затова отиде до Каол.

Каин и Рено се поклониха първо на краля, а после един на друг, след което изтеглиха мечовете си. Тя огледа тялото на Рено, докато той заемаше позиция. Бе го виждала да се бие с Каин и преди. Никога не печелеше, но успяваше да удържи по-дълго, отколкото тя считаше за възможно. Може би щеше да спечели.

Тогава обаче Каин вдигна меча си. Селена видя, че той има по-доброто оръжие. А и бе по-висок от Рено.

— Започвайте — каза кралят. Блесна метал. Двамата кръстосаха оръжия и се отдръпнаха един от друг. Рено отказа да отстъпи и отново нападна, като нанесе няколко силни удара върху острието на Каин. Тя си наложи да отпусне рамене, да издиша студения въздух.

— Смяташ ли, че е просто лош късмет — прошепна на Каол, — че излизам втора?

Той не изпусна от очи дуела.

— Мисля, че ще ти дадат възможност за почивка. — След което кимна с брадичка към дуелиращите се мъже. — Понякога Каин забравя да пази дясната си страна. Виж! — Селена видя, когато Каин замахна и наистина разкри дясната си страна. — Рено дори не забелязва.

Каин изръмжа и отблъсна острието на Рено, като принуди наемника да отстъпи назад.

— Изтърва шанса си — поклати глава Каол.

Вятърът засвистя около тях.

— Остани хладнокръвна — каза Каол, като продължаваше да гледа битката.

Рено заотстъпва. Всеки удар на меча на Каин го караше да приближава крайчеца на кръга все повече и повече. Една стъпка извън него и щеше да бъде дисквалифициран.

— Ще се опита да те провокира. Не се ядосвай. Съсредоточи се върху острието му и върху незащитената му дясна страна.

— Знам — каза тя и отново се загледа в дуела, за да види как

Рено залита назад с крясък. От носа му потече кръв. Той падна тежко на земята, а Каин, чийто юмрук бе оцветен от кръвта му, само се усмихна и насочи острието си към сърцето на Рено.

Окървавеното лице на наемника пребледня и той изскърца със зъби, втренчен в човека, който го бе победил.

Тя погледна към часовниковата кула. Не бе издържал и три минути. Някои от благородниците изръкопляскаха вежливо и Селена видя, че лицето на лорд Гарнел пламти от ярост. Тя можеше само да гадае колко пари е загубил.

— Добра битка — рече кралят. Каин се поклони и не помогна на Рено да се изправи, преди да отиде в другия край на верандата. Рено стана с повече достойнство, отколкото Селена бе очаквала, и се поклони на владетеля, мърморейки благодарности. След това се отдалечи, стиснал носа си. Какво ли бе загубил и къде ли щеше да отиде сега?

В другия край на кръга Грейв се усмихна и постави ръка на меча си. Тя прикри гримасата си, когато видя зъбите му. Разбира се, че трябваше да се бори с изрода. Рено поне изглеждаше прилично.

— Ще започнем всеки момент — каза кралят, — подгответе оръжията си!

С тези думи той се обърна към Перингтън и го заговори, но толкова тихо, че никой не можеше да го чуе при този вятър.

Селена се обърна към Каол. Вместо да й даде обикновения меч от тренировките, той изтегли собственото си оръжие. Дръжката, оформена като орел, заблестя на обедното слънце.

— Ето — каза той.

Тя премигна при вида на острието и бавно вдигна очи към Каол. Видя северните хълмове в очите му. Усети верността към родината му, а не толкова към мъжа, седнал в центъра на масата. Вътре в себе си Селена осъзна, че ги свързва златна верига.

— Вземи го — каза той.

Сърцето й заби като барабан в ушите. Тя понечи да вземе меча, но тогава някой докосна лакътя й.

— Ако разрешите — рече Нехемия на ейлвийски, — бих предпочела да ти предложа това.

Тя вдигна красивия си и обкован в желязо жезъл. Селена погледна меча на Каол и оръжието на приятелката си. Мечът бе по-разумният избор, а това, че Каол го предлагаше, я разчувства по неочакван начин... Но жезълът...

Нехемия се приведе и прошепна в ухото й:

— Нека ги сразиш с ейлвийско оръжие. — Гласът й потрепери. — Нека дървото от горите на Ейлве срази стоманата на Адарлан. Нека кралският шампион бъде някой, който познава страданията на невинните.

Нима Елена не бе казала същото преди всичките тези месеци? Селена преглътна, а Каол сведе оръжието си и отстъпи назад. Нехемия остана загледана в нея.

Знаеше какво иска принцесата. Като кралски шампион Селена можеше да намери начин да спаси безброй животи. И да подрони авторитета на краля.

А това, осъзна Селена, може би бе желанието и на древната предшественица на владетеля, на самата Елена.

Полазиха я тръпки, когато си го помисли, тъй като не вярваше, че някога ще има смелостта да се изправи срещу краля. Не можеше да забрави трите белега на гърба си, нито пък робите в Ендовиер или петстотинте избити ейлвийци.

Селена взе жезъла от Нехемия. Принцесата се усмихна свирепо.

Каол изненадващо не възрази. Само прибра меча си и се поклони на Нехемия, тя потупа Селена по рамото и си тръгна.

Селена размаха пробно жезъла около себе си. Добре балансиран, здрав, силен. Железният връх можеше да повали човек в безсъзнание.

Чувстваше останалото масло от ръцете на Нехемия, можеше да усети уханието на лотосовия парфюм на приятелката си в гравираното дърво. Да, жезълът щеше да й свърши работа. Бе победила Верин с голи ръце, можеше да надвие Грейв и Каин с него.

Тя погледна към краля, който все още говореше с Перингтън и видя, че Дориан я наблюдава. Сапфирените му очи отразяваха ясното небе, макар да потъмняха леко, когато погледна към Нехемия. Дориан бе всякакъв, но не и глупав, дали не бе осъзнал какъв символ е дарът на Нехемия? Асасинът бързо сведе поглед. После щеше да се тревожи за това. В другия край на кръга Грейв започна да пристъпва напред-назад, нетърпелив кралят да погледне отново към дуела и да даде знак за начало.

Тя въздъхна. Ето, че накрая бе стигнала до тук. Хвана жезъла в лявата си ръка и пое от силата на дървото, от силата на приятелката си. Много неща можеха да се случат за броени минути. Всичко можеше да се промени.

Тя погледна към Каол. Вятърът развя няколко кичура от плитката й и тя ги прибра зад ушите си.

— Независимо какво ще стане — каза тихо тя, — искам да ти благодаря.

— За какво? — наклони глава настрани Каол.

Очите й започнаха да парят, но тя го отдаде на силния вятър и отпъди сълзите.

— За това, че даде смисъл на свободата ми.

Той не отвърна нищо, просто хвана пръстите на дясната й ръка и ги поддържа в своята, като погали с палец пръстена й.

— Нека вторият дуел започне — гръмна гласът на краля. Той махна към верандата.

Каол стисна ръката й. Кожата му бе топла на фона на мразовития въздух.

— Съсипи го — окуражи я той.