Стъкленият трон

39.

Изгуби се. Изгуби се в света, за който винаги бе мечтал. Усещаше топлото й тяло под ръката си, а меките й пръсти се преплитаха с неговите. Завъртя я в ритъма на валса, като танцуваше с цялото умение, на което бе способен. Тя не сбърка нито веднъж, нито се развълнува от гневните женски лица, които ги наблюдаваха, докато продължаваха да танцуват без да се разделят.

Разбира се, от страна на принца бе много неучтиво да танцува само с една от дамите, но не можеше да се съсредоточи върху нищо, различно от нея и музиката, която ги носеше по нотите си.

— Много си издръжлив — каза тя. Кога бе продумала за последно? Може би преди десет минути, може би преди час. Маскираните лица около тях се сляха в едно.

— Някои родители бият децата си за наказание, моите обаче предпочитаха уроците по танци.

— Значи си бил много пакостлив. — Тя погледна към бала все едно търсеше някой или нещо друго.

— Тази вечер си щедра с комплиментите — завъртя я той и полите й проблеснаха на светлината на полилея.

— Юледа е — каза тя. — Всички са щедри на Юледа.

Можеше да се закълне, че в очите й проблясва болка, но тя изчезна преди да е сигурен в това, което е видял. Той я хвана през кръста, а краката му продължиха да се движат в ритъма на валса.

— А как е подаръкът ти?

— Скри се под кревата, а после отиде в трапезарията. Оставих го там.

— Заключила си кучето в трапезарията?

— В спалнята ли трябваше да го оставя, че да съсипе килимите? Или в игралната зала, където може да се задави с някоя пешка за шах?

— Може би трябваше да го върнеш в кучкарника, при другите кучета.

— На Юледа? Не мога да го върна на онова противно място на Юледа!

Внезапно му се прииска да я целуне — силно — по устата. Но това, което чувстваше, никога нямаше да стане истинско. Когато балът свършеше, тя отново щеше да е асасин, а той — принц.

Дориан преглътна. Тази вечер обаче...

Той я притисна до себе си и светът около него потъна в сенките.

Каол наблюдаваше намръщен как Дориан танцува с асасина. Капитанът и без това не искаше да танцува с нея и се зарадва, че не е събрал кураж да я покани, когато видя какъв цвят придоби лицето на Перингтън, щом забеляза двойката.

— Мислех, че е с теб — каза един придворен на име Ото, който застана зад Каол.

— Кой? Лейди Лилиан?

— Значи така се казва! Никога не съм я виждал преди. От скоро ли е в двореца?

— Да — отвърна Каол. Утре щеше да се накара на стражите, че са пуснали Селена тази вечер. Надяваше се дотогава да му е минало желанието да им блъска главите една в друга.

— А ти как си, капитане? — попита Ото и го потупа по гърба малко по-силно, отколкото трябваше. Дъхът му миришеше на бъчва. — Вече не вечеряш с нас.

— И така от три години, Ото.

— Трябва да се върнеш. Липсват ни разговорите с теб,

Ото лъжеше. Просто се интересуваше от непознатата млада дама. Репутацията му сред жените в замъка бе добре известна — толкова добре, че трябваше да ухажва придворните, когато пристигаха за пръв път, или да ходи да си търси жени в Рифтхолд.

Каол гледаше как Дориан танцува със Селена, как устните й се разтеглят в усмивка и очите й започват да блещукат от някаква смешка, казана от престолонаследника. Въпреки маската Каол видя радостта, изписана на лицето й.

— Заедно ли са? — попита Ото.

— Сърцето на лейди Лилиан принадлежи на самата нея и на никой друг.

— Значи не са заедно?

— Не.

— Странна работа — сви рамене Ото.

— Защо? — Внезапно на Каол му се прииска да го удуши.

— Защото ми изглежда влюбен в нея — отвърна Ото и се отдалечи.

За момент на Каол му се зави свят. После Селена се разсмя, а Дориан продължи да я зяпа.

Принцът не бе свалил очите си от нея. И на изражението му бе изписано. нещо. Радост? Удивление? Бе изпънал рамене и не изглеждаше като момче, а като мъж. Като крал.

Но това бе невъзможно. Кога се бе случило? Ото бе пияница и женкар. Какво разбираше от любов?

Дориан завъртя сръчно и бързо Селена и тя попадна в ръцете му, почти трепереща от вълнение. Но тя не бе влюбена в него. Ото не бе казал това. Не бе забелязал привързаност. А и Селена никога не би постъпила толкова глупаво. Дориан бе този, който щеше да бъде унизен и с разбито сърце, ако наистина я бе обикнал. Неспособен да гледа приятеля си повече, капитанът на стражата напусна бала.

Калтейн наблюдаваше с гняв и агония как Лилиан Гордайна и престолонаследникът на Адарлан танцуват ли, танцуват. Щеше да познае онази никаквица, дори ако беше с много по-сложна маска. Що за жена идваше в сиво на бала.

Калтейн погледна надолу към роклята си и се усмихна. Светлосиньо, изумруденозелено, кафеникаво. Роклята и пауновата маска й струваха колкото малка къща. Разбира се всичко бе подарък от Перингтън, заедно с бижутата, с които бе отрупала врата и ръцете си. И бе много по-хубаво от безформената маса с кристали, която носеше онази подла кучка.

Перингтън я погали по ръката и Калтейн се обърна към него, пърхайки с клепки.

— Много си красив тази вечер, любими — каза тя и намести златната верижка върху червената му туника. Лицето му бързо прие цвета на дрехите му. Тя се запита дали би могла да преглътне погнусата и да го целуне. Можеше да продължи да отказва, както бе правила предишния месец, но сега, както бе пийнал...

Скоро трябваше да измисли начин да се измъкне от тази ситуация. Не бе обаче по-близо до Дориан, отколкото през есента, и не бе отбелязала никакъв напредък по въпроса с Лилиан.

Главата започна да я наболява и тя почувства, че пред нея се отваря пропаст. Нямаше друг избор, освен да елиминира Лилиан.

Когато часът удари три и повечето гости — включително кралицата и Каол — си бяха отишли, Селена реши, че за нея е безопасно да си тръгне. Тя се измъкна от бала, когато Дориан отиде да пийне, и намери Рее, чакащ да я отведе обратно до покоите й. Замъкът бе притихнал, докато двамата вървяха към стаята й. Използваха празните коридори на слугите, за да избягват любопитните придворни, които искаха да научат повече за нея.

Макар да бе отишла на бала, тя се бе забавлявала чудесно с Дориан. Даже повече от чудесно. Усмихна се на себе си и огледа ноктите си, когато влязоха в коридора, водещ към покоите й. Чувството от това Дориан да вижда само нея, да говори само с нея и да се отнася с нея като с равна и дори нещо повече не бе отминало. Може би планът й не се бе провалил напълно.

Рее се прокашля и Селена вдигна очи, за да види, че Дориан е пред покоите й и разговаря със стражите. Явно и той не бе останал дълго след нея на бала, щом я бе изпреварил. Сърцето й затуптя, но тя успя да се усмихне свенливо, когато Дориан й се поклони и отвори вратата. Двамата влязоха вътре. Нека Рее и стражите си мислеха каквото си искат.

Тя свали маската от лицето си и я хвърли на масата в центъра на фоайето, след което въздъхна, когато хладният вятър докосна сгорещената й кожа.

— Е? — попита тя и се облегна на стената зад вратата на спалнята си.

Дориан я приближи бавно и спря на ръка разстояние от нея.

— Напусна бала без да се сбогуваме — рече той и се подпря на стената зад главата й. Тя повдигна очи и се загледа в черния ръкав, увиснал над косата й.

— Впечатлена съм, че пристигна толкова бързо, при това без антураж придворни дами. Може би трябва да опиташ кариерата на асасин.

Той отдръпна косата от лицето си.

— Не ме интересуват придворните — каза с прегракнал глас и я целуна.

Беше топъл, а устните му — гладки. Селена изгуби представа за времето и пространството и бавно отвърна на целувката му. Той се отдръпна за миг, погледна към очите й, докато се отваряха, и я целуна отново. Този път бе различно — дълбоко и пълно с желание. Ръцете му бяха едновременно тежки и леки, а стаята се завъртя около нея. Не можеше да спре. Харесваше й да я целува, харесваше аромата и вкуса му. Усещането за него.

Ръката му се уви около кръста й и той я придърпа към себе си, а устните му се притиснаха към нейните. Тя постави ръка на рамото му, а пръстите й опипаха мускулите под него. Колко различен го виждаше сега, отколкото по време на първата им среща в Ендовиер. Отвори очи. Ендовиер. Защо се целуваше с престолонаследника на Адарлан? Пръстите й се отпуснаха и ръцете й паднаха до нея.

Той отдръпна лице й и се усмихна. Беше заразно. Дориан се приведе напред, но тя постави два пръста на устните му.

— Трябва да си лягам — рече му. Той повдигна вежди. — Сама — добави тя.

След това свали пръсти от устните му. Той се опита да я целуне, но тя с лекота мина под ръката му и посегна към дръжката на вратата на спалнята си. Отвори я и се промъкна вътре, преди той да успее да я спре.

След това надникна във фоайето и остана загледана в него, докато той продължаваше да се усмихва.

— Лека нощ.

Дориан се приведе от вратата и приближи лице до нейното.

— Лека нощ — прошепна той, а тя не го спря, когато я целуна отново. Той прекъсна целувката и се отмести, преди да е готова, и тя едва не падна на пода.

Дориан се разсмя тихо.

— Лека нощ — каза тя и се изчерви.

И той си тръгна.

Селена отиде до балкона и отвори вратите, за да се охлади на нощния въздух. Вдигна ръка до устните си и се загледа в звездите. Усети как сърцето й започва да натежава.

Дориан се прибра бавно в покоите си, а сърцето му препускаше бясно. Все още можеше да усети вкуса на устните й, аромата на косите й, сиянието в очите й, осветени от огъня на свещите. По дяволите последствията! Щеше да намери начин това да се случи, да бъде с нея. Трябваше. Жребият бе хвърлен. Оставаше му единствено да изчака какво ще му се падне.

В градината капитанът на стражата стоеше и гледаше към младата жена на балкона. Тя танцуваше сама, загубена в мечтите си. Но той знаеше, че тези мечти не включват него.

Тя спря и погледна нагоре. Дори оттук можеше да види, че се е изчервила. Изглеждаше млада... не. Нова.

Сърцето го заболя.

Но не спря да я гледа, докато тя не въздъхна и не се прибра в стаята си.

Така и не си направи труда да погледне надолу.