Стъкленият трон

37.

Седнала на пейка в задната част на просторния храм, Селена държеше устата си толкова плътно затворена, че я болеше. Зъбите й все още бяха червени, но не й трябваше и някой друг да го разбира.

Храмът бе красив и изработен изцяло от стъкло. Варовикът, покриващ пода, бе останал от някогашния каменен храм, който кралят на Адарлан бе разрушил, за да го замени със стъклената постройка. Две колони от около сто дървени пейки се простираха под стъкления свод, който пропускаше толкова много светлина, че денем нямаше нужда от свещи. Натрупалият се по прозрачния покрив сняг създаваше игра на светлосенки. Стените също бяха от стъкло, а прозорците над олтара изглеждаха сякаш висят във въздуха.

Тя надникна към седящите пред нея. Дориан и кралицата стояха на първия ред, а зад тях имаше цяла редица стражи. Херцогът и Калтейн се намираха от другата страна на пътеката, а зад тях бяха Нехемия и още неколцина хора, които тя не познаваше. Не забеляза нито Нокс, нито някой друг от останалите шампиони, включително и Каин. Невероятно бе, че я бяха завели тук, но не я пускаха на бала.

— Сядай долу — изръмжа Каол и я дръпна за зелената рокля. Тя направи физиономия и седна върху покритата с възглавнички пейка. Няколко души я загледаха. Носеха толкова странни рокли и жакети, че тя се замисли дали балът не е преместен за обяд.

Върховната жрица отиде на каменната платформа и вдигна ръце над главата си. Ръкавите на ефирната й тъмносиня рокля се спускаха около нея, а бялата й коса падаше по раменете й. Над веждите й бе татуирана звезда с осем лъча в отговарящ на роклята й синкав цвят, а острите лъчи стигаха до косата.

— Добре дошли. Нека благословията на Богинята бъде с вас.

Гласът й отекна в залата така, че дори хората на най-задния ред я чуха.

Селена сподави прозявката си. Тя уважаваше боговете, за всеки случай, ако съществуваха — и когато й бе изгодно се молеше за помощта им. Религиозните церемонии обаче бяха... брутално скучни. Бяха минали години, откакто бе присъствала на подобна служба. Когато върховната жрица сведе ръце и се загледа в тълпата, асасинът се размърда неспокойно.

Щяха да последват обичайните молитви, после юледните молитви, след това проповед, последвана от песни, и накрая процесията на боговете.

— Вече нервничиш — каза тихо Каол.

— Колко е часът? — попита тя и той я ощипа.

— Днес — заговори жрицата — е денят, в който отбелязваме края и началото на големия цикъл. Денят, в който Великата богиня даде живот на своя първороден син, Лумас, Повелителя на боговете. С неговото рождение в Ерилея настъпи любовта, а хаосът, надигнал се от Портите на Уирда, бе прогонен отвъд.

Клепачите й натежаха. Бе се събудила толкова рано — и бе спала съвсем малко след срещата си с Нехемия.

Неспособна да се удържи, Селена заспа.

— Ставай — изръмжа Каол в ухото й. — Веднага.

Тя се изправи стресната, а светът бе ярък и неясен. Няколко нисши благородници се разсмяха. Тя погледна извинително към Каол и се извърна към олтара. Върховната жрица бе приключила с проповедта си, юледните песни бяха свършили. Селена трябваше да изтрае само процесията на боговете и после щеше да е свободна.

— Дълго ли спах? — прошепна тя, но той не отговори. — Дълго ли спах? — повтори и забеляза, че той се изчервява. — И ти си заспал, нали?

— Докато лигите ти не потекоха по рамото ми.

— Какъв праведник си само — подразни го тя, а той я изрита.

— Дръж се възпитано.

Хор от жрици слезе от платформата. Селена се прозя, но кимна с останалите богомолци, докато хорът ги благославяше. Разнесе се музиката на орган и всички се загледаха в процесията на боговете.

Звук от стъпки изпълни храма и паството се изправи. Всяко от децата с превръзка на очите бе на не повече от десет години и макар да изглеждаха нелепо облечени като богове, имаше и нещо очарователно в тях. Всяка година избираха девет деца. Ако някое от тях спре пред теб, ти получаваш благословията на бог и малкия подарък, който детето носи като символ на милостта му.

Фарнор, богът на войната, спря на първия ред до Дориан, но след това отиде надясно и даде миниатюрен сребърен меч на херцог Перингтън. До тук без изненади.

Накичен с бляскави криле, Лумас, богът на любовта, мина покрай нея. Тя скръсти ръце.

Каква глупава традиция.

Деанна, богинята дева на лова, приближи. Селена се размърда неспокойно и съжали, че не е помолила Каол да й даде място навътре. За неин ужас момиченцето спря пред нея и свали превръзката от очите си.

Бе хубаво дете — с руса коса на къдрици и кафяви очи със зелен оттенък. Момичето се усмихна на асасина и докосна челото й. Селена започна да се поти и усети как стотици очи я наблюдават.

— Нека Деанна, богиня на лова и защитничка на младите, те благослови тази година. Давам ти тази златна стрела като символ на силата и добротата й.

Каол я побутна и Селена взе стрелата.

— Светли празници — каза момиченцето, Селена му благодари. Взе стрелата и то се отдалечи.

Не можеше да я използва, разбира се. Но бе направена от чисто злато.

„Ще й взема добра цена."

Селена сви рамене и подаде стрелата на Каол.

— Предполагам, че не ми е разрешено да я задържа — каза тя и седна.

Но той я постави обратно в скута й.

— Не бих искал да разгневя боговете.

Тя го погледна за миг. Не изглеждаше ли различен? Нещо в лицето му се бе променило.

Селена го мушна с лакът и се усмихна широко.